Третият печатен сборник на сп. dВЕРСИЯ „Борби без време“ е наличен в районните и университетските библиотеки в страната, както и в някои социални центрове и книжарници. В този пост можете да свалите сборника в PDF за принтиране, да прочетете увода му, и да намерите линкове към всички статии в него. Прочетете и за представянето му.

Сваляне на сборника в PDF

Увод: Борби за време

Калина Дренска и Станислав Додов

С третия си годишен сборник от сп. dВЕРСИЯ затвърждаваме както традицията да творим независима публицистика и критически анализи, така и убеждението, че подобни материали са необходими в българското публично пространство. Вече трета година с дейността си обръщаме внимание на теми, които остават извън медийното говорене у нас: от все по-безскрупулното потъпкване на трудови права до екологичните катастрофи; от увеличаващата се бедност и икономическото неравенство до дискриминацията срещу малцинствени и етнически групи; от приватизацията на публични услуги и пространства до почти пълното изчезване от дневния ред на въпроса за общото ни бъдеще.

Тук поместваме текстове от изминалата година на интензивна работа върху три основни теми, отразени в заглавията на онлайн броевете ни за периода: Как стигнахме дотук? (август 2017 г.), Революции (ноември 2017 г.) и Европа: откъде-накъде? (февруари 2018 г.), както и няколко подбрани статии от dversia.net. Свързващите нишки на тези ни занимания са, от една страна, осмислянето на настоящата историческа ситуация, в която се намираме като общество – доведено до пълна политическа парализа пред фалшиви дилеми: Изтока или Запада, комунистическото минало или капиталистическото бъдеще, социалдемокрацията или неолиберализма. От друга страна стои усилието да търсим опит и вдъхновения от историята, от настоящи модели и различни теоретични или спекулативни разработки за това какво бъдеще бихме могли да въобразим и как да стигнем до него.

***

Реабилитирането на консервативния дискурс и нарастващата власт на неотрадиционализма както в България, така и по света, идващи като все по-явна част от логиката на все по-авторитарния неолиберализъм, не само нормализират политиките на остеритет и изправянето на „бедни срещу бедни“, но и подсилват системния расизъм и сексизъм. По думите на Крейг Шамел от края на сборника, тези развития могат да се сведат до „масивна контрареволюция отдясно“. До нея водят множество причини от последните поне четирийсет години и е важно те да бъдат разбрани добре, преди да можем да изберем стратегиите си за съпротива. Но достатъчно ли е това?

Намираме се в момент, от който връщането назад във всяко отношение е немислимо, ако не и опасно. Нуждата от отпор е крещящо ясна. Протестите и акциите в солидарност с мигрантите из цяла Европа от изминалите години, маршовете на жените през 2017 г., както и редица глобални и локални инициативи срещу посегателствата над трудовите и социални права в множество точки на света, включително и в България, са само малка част от съпротивите срещу тази втърдяваща се реалност, които ни мотивират в работата ни изобщо и в създаването на настоящото издание. Същевременно обаче този тип реактивна съпротива вече просто не е достатъчна.

Борби без време

Този сборник носи името Борби без време не защото цели да покаже как борбите, съпротивите, които разглеждаме и по различни начини подкрепяме, са ненавременни. Напротив. Те са навременни, доколкото идват като необходимо противодействие „тук и сега“. Но става болезнено ясно, че това противодействие е често дотолкова ситуативно и частно, толкова реактивно, че се оказва безсилно пред идеологическата хватка на късния капитализъм. Тя се затяга именно чрез логиката на „тук и сега“, чрез дълбокото убеждение, че „после“ или „вбъдеще“ не означават нещо радикално различно и по-добро, а само едно малко променено „сега“. Без общи фронтове и нови наративи тези колективни борби остават заседнали на същото място, откъдето не може да мръдне отчужденият човек днес – времето без алтернативи, в която са нужни само малки подобрения тук и там, сега и след малко; никога смели проекти за ново общество.

А и в крайна сметка, борба ли е съпротивата, ако не съдържа в себе си поне зачатък на искане за цялостно друг начин на живот?

Първите три глави от изданието непрекъснато прокарват линии между настоящето и миналото, търсейки обяснения за динамиките и ефектите на съвременния капитализъм, описани по-горе: засилващ се авторитаризъм, неравенства, отчуждение. Такова историзиране е особено необходимо именно предвид повсеместния отказ, тихо просмукващ се и в актуалните днес съпротиви: да се гледа на настоящия момент в контекст и с перспектива за бъдеще. Вече отдавна е ясно, че американският политолог Франсис Фукояма не е прав с тезата си, че след краха на Съветския режим и предполагаемо пълната победа на либералната демокрация се намираме в последния етап на обществената еволюция и на своеобразния край на историята – най-вече заради очевидния разпад или по-скоро грозните метаморфози на всичко демократично в либерализма и всичко либерално в демокрацията. По-скоро историята продължава там, където е спряла, и в буксуването си ражда развитията, на които сме свидетели. Последствията от такова мислене трябва да станат също толкова видни, доколкото без тях тези тревожни метаморфози не биха били възможни: краят на историята не дойде, но настоящето често бива разбирано само за себе си, лишено от предистория, уникално и самодостатъчно; сиреч, без необходимост от перспектива за бъдеще.

Този отказ от историческо мислене на събитията в контекст е ключово за натрапливото усещане за застой, отразено в първата част на изданието – В застинало време. Трийсет години след края на социалистическия опит в България реториката на прехода все още е жива, както показва в анализа си Георги Медаров. Mакар и основните заявки от началото на промените у нас да са де факто изпълнени – установена пазарна икономика и многопартийна либерална демокрация, – тези развития биват отчитани като само малка част от лутането към митичния съвършен капитализъм. За проблемите, с които се сблъскваме „тук и сега“, виновниците винаги са външни – било то заради балканския манталитет или заради тежките окови на социалистическото минало, – но никога не са виждани като присъща част на доминиращата система в момента.

Същите дискурсивни упражнения помагат да се зачерква и забравя наследството на социализма в неговата дори не само българска форма както чрез ежедневните медийни коментари (да вземем проглушителната тишина на първи май), така и чрез политиките на паметта (както най-ясно се разбра от краткото, но силно избухване на публичността покрай мерзкото заличаване на паметника „1300 години България“, вдъхновило корицата на осмия ни брой). Защото това наследство не е просто носталгия и съвсем не е непременно безкритично. Напротив, то продължава да носи своя заряд за радикална промяна на обществото, а и изобщо да говори за бъдеще; и именно заради това сред първите текстове в сборника присъстват културологичните и исторически критики на Борис Буден и Енцо Траверсо. Те целят да разбудят посткомунистическите читатели от инерцията и да ги подстрекават към преосмисляне на настоящето чрез заглушаваното ехо на миналото.

Но това настоящо застинало време не е хомогенно, нито истински неподвижно, и развитията в него предлагат ключове към разбиране на бъдещето, което се заформя. На това са посветени втората и третата глава на сборника, като те очертават двете водещи оси на политическия дискурс не само в България, но и в голяма част от западния свят – тези на национализма като лайтмотив на неотрадиционализма и на „европейския проект“ като последно ехо на либералната традиция. Статиите тук предлагат критическо осмисляне на това как националноосвободителният проект става расистки (като във визиите за национално обединение на късния български социализъм или в протестите срещу ромите в България от последните години). Разглеждат се въпроси като това защо често в съвремието ни национализмът става патерица на неолиберализма – както в превръщането на маргинализираните етнически населения в лесно употребима работна ръка, така и в гордостта от българската идентичност в контекста на Европейския съюз. Анализира се и как търсенето на икономическа стабилност често всъщност представлява рецепта за управляване на недоволството. Или пък защо в крайна сметка „европейският проект“ е неспособен да се справи с различните културни, социални и икономически кризи (както сочат секторните политики по отношение на труда, миграцията, селското стопанство и други). Обвързващият патос на текстовете от третата глава касае убеждението, че нито национализмът, нито „европеизмът“, а още по-малко пък честите им пресичания, предлагат истински изход от хватката на настоящето – както свидетелстват резултатите от не едни парламентарни избори из Европа, включително България, където проевропейският центризъм е понастоящем загубен без помощта на националистите.

Противоборството между господстващата идеология и системното насилие, въплъщавани често именно чрез националистически и проевропейски политики, от една страна, и опитите за съпротива, от друга, са предмет на четвъртата глава на сборника. В нея неслучайно на преден план излизат редица случаи и процеси, в които статуквото бива предизвиквано – било то това на „живите“ социалистически републики, било масовите надигания в Европа с алтерглобалистки* привкус, било то чрез протестите и скандалите от първите месеци на 2018 г. в България. Тези пориви към промяна в крайна сметка често биват заглушени. Свързващият дух в тези текстове обаче е не само в това, че някакъв абстрактен общ враг системно надделява, а повече в това, че този враг е съвсем осезаем чрез дълбокото си проникване в редица привидно прогресивни настоявания – че социалистическата революция не подлежи на критика (както във Венецуела); че без реформи можем да предпазим уязвимите от насилие (както в скандала срещу Истанбулската конвенция); че насилието е привилегия само на официалната власт, но никога на бунтуващите се за справедливост (както при протестите в Хамбург срещу Г20); и дори че капитализмът може да опази природата (както при някои слогани от протестите в защита на Пирин).

Всички тези развития носят белезите на колонизацията. Тук не става дума за непосредственото завладяване с насилие на едни от други хора, ами и за колонизирането на мисълта и политическото въображение. Напомняйки за позицията на вечно изостаналия български народ от началото на сборника и безвремието на настоящите съпротиви, последната глава започва с радикалния призив на Франц Фанон – революционен антиколониален мислител – „Да не плащаме дан на Европа!“

Да се настоява, че е възможно само едно бъдеще – каквото и да е то, – означава в настоящия контекст да се подчиним на някакво телеологично разбиране за времето. Такова настояване твърде лесно би обслужила доминиращата идеология, бързо пропадайки в поредното съревнование, което не би могло да спечели за каузата си нито обезверените, нито покорените. Обратно, ние вярваме, че политическият залог на настоящия момент е във вдъхновяването, че алтернативи изобщо съществуват – били те в миналите антиколониални и социалистически проекти, били те в обещаващи модели на съвремието, какъвто е революцията в Рожава. На обговарянето на тези алтернативи е посветена последната глава от сборника, като контрапункт на това, с което той започва. Докато в същото време не пропускаме – както показва интервюто с радикалния куиър активист Крейг Шамел, – че множествеността на възможните бъдеща трябва да бъде съпроводена от изключителна чувствителност за това къде и как те могат да завият не просто в непредвидими посоки, но и да ни въвлекат в откровено реакционни сценарии.

„Онтологиите на настоящето изискват археологии на бъдещето, а не прогнози за миналото“**

Борби без време не е хомогенно цяло и никога не е мислен като такова. В голяма степен това се дължи на факта, че всеки текст тук е писан в своя особена ситуация, често спрямо концепциите на отделните броеве, а преосмислянето му в сборника е вторично занимание с неговите залози и актуализиране на неговата полезност. Оттук произхожда както преработката на няколко от текстовете специално за целите на изданието, така и жанровото разнообразие, което то помества – авторови анализи, позиции, интервюта, преводи. Виждаме в тях една палитра от намесите в политическото, до които сме имали досег през последната година, жива и пъстра именно поради разнообразието на ситуациите, изискващи намеса, и поради актуалността, която те все още съдържат.

Борби без време не е и само лява критика на предполагаемо леви инициативи. Както Кристин Рос коментира в скорошно интервю за гръцкия журнал Babylonia по повод 50-ата годишнина от май ‘68 г., твърде лесно е да се оценяват определени събития и действия като успешни или неуспешни и да се анализират хладно и от дистанция (особено тази на времето): „колко неустоимо може да бъде желанието или да предадем урок на миналото, или да позволим „провалите“ на миналото да ни предадат урок (което по същество е едно и също),“ казва Рос. Историята многократно е показала, че нерядко нещата се развиват толкова бързо и хаотично, че за актьорите е невъзможно да предвидят следващите (си) ходове или да спазват някакъв предварително очертан и премислен план.

Взимайки тези динамики под внимание, със сегашното издание целим да очертаем както историческия контекст, в който се намираме, така и някои от възможните измерения и хоризонти пред тези, които се борят за един по-справедлив свят. Капитализмът – както отдавна показва Маркс, на когото е посветен следващият ни, единадесети електронен брой – е система, изтъкана от безброй вътрешни противоречия. Обратно на опитите да се търсят елементарни обяснения за многопластови и сложни процеси, както и на претенциите за кохерентност и последователност там, където са очевидни разминаванията и алогизмите, този сборник посочва именно пукнатините в логиката на късната капиталистическа реалност. Като го прави с ясното съзнание, че макар колективен фронт на съпротива и по-универсалистки отговор на индивидуализираното възприятие на настоящето да са безкрайно необходими, то сегашните и бъдещите борби срещу статуквото не са и никога няма да бъдат лишени от своите собствени противоречия, лутания и непоследователности. Именно това прави разглеждането на съществуващите борби толкова важно.

А и в крайна сметка, идеята, че може да има движение напред без конфликти, е присъща именно на тази либерална демокрация, която в опита си да намери консенсус и съгласие между позиции, които нямат пресечни точки, устремено е тръгнала по пътя на авторитаризма.

Статии в сборника

1. В Града на скуката – Ивайло Динев;
2. Загубени в противоречията на Прехода – Георги Медаров;
3. За антикомунизма и двете лица на комунизма днес – интервю на Неда Генова с Борис Буден;
4. Историзиране на комунизма: хамелеон на двайсети век – Енцо Траверсо, превод на Станислав Додов;
5. Как миналото победи бъдещето: Кратка история на популярния национализъм в шест епизода – Валентина Георгиева;
6. България (н)е само на българите – Росица Кратункова;
7. Филмът „Помашки сълзи“ и бежанците вчера и днес – Божин Трайков;
8. Липсващата зала. Посткомунистическа разходка из Музея на София – Неда Генова;
9. Тиквата и феодализмът – из болестите по българското земеделие : Или как евросубсидиите спомогнаха феодализирането на българското село – Петър Добрев;
10. Стабилност и разклащания: 10 години България в Европейския съюз – Станислав Додов;
11. „ЕС не може да защити правата на работниците“ – интервю на Калина Дренска с Изабела Консолати от Транснационална социална стачка;
12. За Истанбулската конвенция: позиция отляво – Мария Иванчева и Станислав Додов;
13. Революцията няма да бъде критикувана? (Не)възможността за лява критика във Венецуела – Мария Иванчева;
14. „Капитализмът убива“… солидарността! Хроника на един несъстоял се протест – Полина Манолова и Филипп Лоттхолц;
15. Насилие и съпротива – Неда Генова;
16. Да не плащаме дан на Европа! – Франц Фанон;
17. Раните на Африн, перспективите пред Рожава – интервю на Росен Джагалов с Назан Юстюнда;
18.  „Изправени сме пред масивна контрареволюция отдясно“ – интервю на Калина Дренска с Крейг Шамел;
19. Кант за антагонизма, класовата борба и революцията – Огнян Касабов.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments