В Града на скуката
В Града на скуката, погрешно наричан Града на греха (Студентски град), въображението траеше едно десетилетие, преди да се случи Голямата Трансформация. Сега всичко е сковано в мъртвата поезия на билбордовете:
Барбекю Фики
Игрална зала Magic club
Big brands Шехерезада
Пекарна Tobacco24
Медицински център Джена
Подобни статии:
Нощувки Биг бургер
Денонощна заложна къща
Соларно студио Цигари и алкохол
Change non stop парти
Стипендии кеш от основен спонсор
Психотест Джумаята
Визуални и архитектурни граници обхождат „свободното“ време, а закъсняващ график попълва работното. Промяната създаде нова власт, властта на неполитичното. Тази власт действа чрез липсата на обществена власт. Власт на пазара чрез власт на архитектурата. Власт на капитала чрез властта на градоустройството. Хлъзгава, подвижна, ускоряваща се власт. Триизмерна, билбордова, хиперстимулираща светлина на безпокойството за натрупани приходи, ниски разходи, бърза печалба, укриване на данъци, приятелски кръгове фирми, промоции за студентски официози, фъстъци + уиски, фъстъци + водка. Без капка въображение.
Защото въображението е политически акт.
Няма фантазия без парезия. Смяна на пластовете, срутване на йерархиите, подигравка с могъщия. Истината при неприятни обстоятелства. Въображение за друг град, друго бъдеще. Няма го това въображение.
Градът на скуката е скован, замръзнал в ситуация на повтарящи се мотиви на мизерия, бюрокрация и спектакъл. Общежитие-университет-дюнер-клуб-общежитие. Няма кой да се изпикае пред кабинета на общинския кмет. Не защото сградата не съществува. Но защото общинският кмет е ефимерна фигура, действаща като чиновник на капитала.
Няма кой да сложи кофа боклук върху главата на ректора. Не защото университетите изчезнаха. Но защото ректорът се превърна в мениджър с тога и кратки афоризми в джоба, действащ под силата на капитала, пазарния рейтинг и индекса за „качество“.
Няма кой да счупи очилата на интелектуалеца. Не защото го няма. Но защото трубадурските му манифести се превърнаха в бързосмилаема гръмогласна защита на капитала.
Езикът на политическите фигури стана пазарен, политическите роли се превърнаха в рационални. Като следствие е необходимо да се предизвика нова форма на въображение и забавление срещу скуката на пазара и повторяемостта на спектакъла.
Защото забавлението е политически акт.
Времето за забавление е извънработното. Това преминаване от едно в друго време включва не просто свободата да правим каквото искаме, „да бъдем себе си“. Времето за забавление/отдих/мързел е време извън капиталистическия механизъм. Един от проблемите на днешната масова култура на забавление е това, че тя преповтаря същата оранизация на обменни отношения на потребител към услуга, на индивидуална наслада чрез пазарен продукт. Освобождаване от работното време с цел забавление/отдих/мързел означава да бъдем извън този модел.
Три изходни положения ще ни помогнат да разберем Града на скуката: традиционната институционална власт е заменена от силите на пазара, но доминацията на интелектуалците ни казва да атакуваме безотговорността на агентите (студентите) вместо да се вгледаме в структурите. От своя страна агентите никога не са имали възможността да сътворяват градското пространство, защото „не притежават собственост“, а участието им в решенията е не само ограничено до университетските терени, но и често гласът им не се взема предвид.
Времето за работа, времето за образование и „свободното“ време са опаковани като време за печелене на ресурси (материални, образователни и културни), и време за забавление. Те са проектирани по този начин не просто заради рационален избор на агентите, а под влиянието на наложената конструкция след Голямата Трансформация.
От това следва Четвърто положение: времето е изпълнено със скучна, механизирана и капитализирана повтаряемост. Тя се подхранва от желания, наложени от „нежните“ сили на пазара, които захранват егоистичните пориви за индивидуалност и уникалност „тук и сега“. Тази нелепост може да бъде отмита при радикално въображение за бъдещ град чрез пряко участие на студентите в трансформацията на градското пространство. Това може да се случи чрез създаване на модели на забавление извън рационалността на капитализма и архитектура, които да бъдат едновременно средства за знание и средства за действие. Това радикално въображение може да включва превръщане на частна собственост в обществена и управляна от студенти; създаването и прекрояването на улици, тротоари, пътеки, градини и съоръжения с цел да се преобрази превзетото от частни интереси пространство; отваряне на обществени събрания и активиране на нов политически субект- този на жителите-студенти. В момента обаче това радикално въображение липсва.
Строеж на нови кооперации в Студентски град днес, снимка Мултиполис
Голямата Трансформация
Студентски град се изгражда по утопичен проект на Комунистическата партия за идеален социалистически кампус върху отчуждени земи в покрайнините на София. Официално мястото е открито през 1975 г. под името кв. „Христо Ботев“. Идеята е да се обособи пространство с жилищни сгради, университети и места за прекарване на свободното време. През 90-те години земите са реституирани, а университетите получават автономия и право да стопанисват част от терените. С връщането на частната собственост започва вълна от разпродажба и наемане на терени, в която основна роля изиграват не само частните собственици, но също общината, университетите и сформираните студентски съвети. Вследствие на Голямата Трансформация пространството е овладяно от силата на пазарната логика. По последна публична справка от 2012 г. в квартала има 42 кафенета, 22 дискотеки и нощни клубове, 33 ресторанта, 3 казина, 3 сладкарници и 4 стрийт бара. Библиотеката е една, а публичните пространства са няколко парка и един Студентски исторически център, изграден доброволно от студенти.
Ролята на интелектуалците
Ролята на интелектуалците е важна за разбирането на пустошта. Градът на скуката е употребяван тенденциозно от журналисти, преподаватели и всевъзможни експерти, за които това пространство винаги ще си остане достатъчно далеч, и следователно удобен обвиняем за всяка неосъществена морална революция. Градът на скуката не може вече да бъде терен за антикомунизъм, защото не политически проекти управляват пространството, а пазарните отношения. Проблемът, и същевременно силата на интелектуалците е в умението им да облекат всяко социално напрежение в дрехите на антикомунизъм и/или расизъм и чрез сложна безсюжетна реч да опазят неолибералния ред от критики. С това те подхранват банализацията на ежедневието.
Основната ос на мимолетните публични спорове около Града на скуката са доколко мястото трябва да бъде кампус и доколко да функционира като всеки друг квартал на София. Не тази скучна тема обаче трябва да бъде на фокус. Защото въпросът не може да бъде върху това дали една част от столицата да бъде с различен статут, а как цялото градско пространство да стане по-достъпно и отворено към намеса на жителите чрез колективни решения в сътворяването на града: обществени пространства, транспорт, архитектура и т.н. През последните осем години след смъртта на Стоян Балтов, различни студентски протести се организират с цел да се върне „утопичният“ облик на квартала. В протестите студентите искат „връщане на държавата“, но и роля във вземането на решения, повече зелена политика, чистота и академичност. Всички тези приказни идеи остават нечути или овладени чрез маркирането им като ирационални спрямо логиката за търсене-предлагане.
Работата на една академична или артистична критика е да мине отвъд методологическия индивидуализъм и да анализира/осмива/разказва/спекулира върху историческите и структурни причини за създаването на Града на скуката, на Града без въображение.
Снимка: И. Дундаков, ДАА
Из живота на студентите, снимка И. Дундаков, 1972, ДАА
Редно е да се запитаме кой и как (пре)създава града?
Квартал „Студентски“ е израз на Голямата Трансформация, наречена Преход към капиталистическа демокрация. В този скучен град, „чужденците“ са студентите, а капиталът е „местен“. Само собствениците на апартаменти, барове, магазини, секс шопове, клек шопове и прочие имат правото на трансформация чрез закупуване/наемане на терени и поддържането им чрез приходи.
Градското пространство е деполитизирано, а обществените институции са стражари на неолибералния ред. Община и университети поддържат реда, но рядко се намесват. Повечето общински и университетски терени са опасни, изоставени, неприходни. Студентите от своя страна са притиснати между влиянието на терена, наложените стереотипи на поведение и липсата на добра организация. Едно от обясненията за пустошта на радикални идеи в пространството е изградения в медиите образ на „безделния студент“ – нехранимайко, който се издържа само от подаянията на родителите си. Но се пропуска фактът, че множество студенти работят на едно или две места, за да си заплащат таксата за образование и да живеят, докато учат. Въпреки пределната яснота за наличието на контрааргументи, доминиращата представа за „безделния студент“ се употребява с политическа цел, за да пренесе проблемите от Голямата Трансформация върху агентите, страдащи от нея. Този реакционен дискурс замества политическия дебат за кризите на неолиберализма върху полето на морализаторското зъбене. От това излиза парадоксалното обяснение, че не наложената система е виновна, а тези, родени в годините на налагането ѝ. Пълната отговорност се прехвърля на един вълшебен рационален индивид. Подобна онтологична фантасмагория обаче се изпарява при сблъсъка с реалността. А тя е, че този индивид не притежава ресурсите, времето и правата да участва в изграждането на градското пространство, за сметка на „героите на Прехода“ – предприемачът с анцуг или костюм.
Градът е скучен от липсата на наистина свободни пространства – а това означава свободни от пазарната логика, морализаторстването и индивидуалисткия рационализъм – в които агентите чрез колективни решения да съграждават и трансформират декори, тротоари, светлини, фасади, градоустройствени планове, разпределение на площите. Липсва революционно социално въображение, т.е. няма прогресивен проект за друг град, с друг вид отношения и преживявания, решен от и за студентите. В това се изразява радикалното въображение. Виденията от миналото, носталгията по неосъществени утопии (за социалистически студентски кампус) са само част от едно тлеещо в необмисленото си съдържание напрежение – без определения и изследване. Това е естествената, непропита от доминантната култура след 1989, съпротива на студентския фолклор. Идеите за сигурност и благоустройство, които след смъртта на студента Стоян Балтов в края на 2008 г. бяха издигнати от колегите му, са доказателство за нереализираното политическо безпокойство от липсата на прогресивен проект за бъдещето. Защото фолклорът и паметта не са база за реалистичен проект, а неолиберализмът може да бъде превъзмогнат чрез систематична критика за живота отвъд него. Посочените свободни пространства могат да бъдат терен за колективното създаване на бъдещ град. Но трудно можем да си представим радикално въображение без пространство, което да отваря тази възможност.
Градът всъщност не съществува.
Това е Пространство на скуката, преоблечено в симулация. Градът се концентрира около общественото място – площад, агора. Такова там няма.
Силите на капитализма, изразени чрез повтаряемата скука на робски труд и еднотипен хиперспектакъл за прекарване на „свободното време“ заместват естествената нужда от колективно сътворяване на игра и забавление в общественото пространство.
Частен апартамент в Студентски град в „бароков стил“, цена 2200 евро на месец
Текстът и изображенията са част от изложбата „Места на удоволствието“ – обобщаваща изложба на проекта „Мултиполис – образите на града“, която може да бъде видяна до 26 ноември в Софийска градска художествена галерия. Куратор: Стефка Цанева, участват: Лъчезар Бояджиев, Василена Ганковска, Антоанета Гълъбова, Ивайло Динев, Любомир Игнатов, Илияна Кънчева, Минá Минов, Петър Минчев, Павел Найденов, Мартин Пенев, Красимир Терзиев, Миряна Тодорова, Коста Тонев, Мария Цанева, Вълко Чобанов.
Заглавно изображение: в. „168 часа“
