Страхил Делийски

„Преходът“ е метафората, с която и в която живеем последните трийсет години. Колективно преживяване на едно постоянно движение в определена посока и с определена цел, фиксирани като пазарна икономика/капитализъм и демокрация. Да кажеш, че преходът е свършил или несвършил, означава да приемеш постигането или непостигането на тези цели. И ако все пак продължаваш да усещаш, че нещата не са както трябва, то по необходимост влизаш в единствената възможна посока на интерпретация – „Нямаме истинска демокрация, защото нямаме истински капитализъм“ или „Нямаме истински капитализъм, защото нямаме истинска демокрация“. Следователно, ако имаме истински капиталисти, ще имаме и истинска демокрация. Някъде нещо се объркало, иначе всичко трябваше да е наред.

Може би е време след тридесет години да си го кажем: преходът никога не може да свърши. Защото крайната цел – капитализъм и демокрация – е невъзможна. Може да имаме капитализъм, може да имаме и демокрация, но не може да имаме и капитализъм, и демокрация заедно. 

Метафорите, с които живеем

Ние живеем с и чрез метафори. Чрез тях си обясняваме не само комплексните политически и икономически реалности, но и абстрактния свят на всекидневното ни социално съществуване. От перспективата на когнитивната лингвистика метафората се дефинира като разбирането на едно понятийно поле в понятието на друго понятийно поле (Lakoff and Johnsen, 1980). Така например ние говорим за живота в понятията на пътуването (вървим напред, имаме цели и т.н.), говорим за спора в понятията на войната (някой побеждава, нанася удар и т.н), мислим теориите като сгради (имат основи, построяват се), идеите в понятията на храненето (преглъщаме ги или са храна за размисъл), социалните организации в понятията на растенията (обществата имат корени, компаниите растат и цъфтят). Концептуалната метафора се състои от две понятийни полета, като едното поле бива разбирано чрез понятието на другото поле. Концептуалното поле, от което извличаме изрази, за да разберем друго концептуално поле, се нарича поле източник. Понятийното поле, което бива разбирано, се нарича поле-цел. Живот, спор, теория, идеи, социални организации са полета цел, докато пътуването, войната, сградите, храната и растенията са полета източник.

По отношение на политиката Еделман отбелязва, че общоприетите допускания за политическата реалност и политическите причини и ефекти често се състоят от опростени или изопачени перспективи, въплътени в метафори (Edelman, 1971). За него „метафорите и митовете са средства за опростяване и придаване на значение на комплексни и объркващи наблюдения“. Това, което прави метафорите ефективи, е, че те пораждат усещането за връзките между частта и цялото. 

Две са формите, в които това може да се случи. Определена метафора може да се превърне в символ на един по-шорокообхватен проблем. Разплитането на значението на метафората на по-близкото равнище помага за адресирането на проблема в неговия по-широк план. По този начин политическите метафори могат по един ярък, мощен и всепроникващ начин да породят един нов свят, в който лековете за безпокойствата са ясно възприемани, а определни посоки на действие получават своята публична санкция. Когато гражданите се опитат да си обяснят объркващи и комплексни политически процеси, метафорите служат за тяхното опростяване, правят ги по-разбираеми, а предложените решения започват да изглеждат по-приемливи. Това според Мъри Еделман означава, че политическите метафори служат за защитаване на определени посоки на политическо поведение. Този ефект е особено забележим в ситуации на повишено обществено внимание и очакване, в което публиката има нужда от усещането, че е налице някакво организиране и решение на проблема. Еделман дава пример с метафората на Студената война, която успява да послужи като необходимия символ за сигурността на страната, като по този начин разходите за отбрана са приети от голямата част от публиката (Edelman, 1971).

Метафорите като концептуални схеми за обясняване на света около нас не се ограничават до полето на политическата реалност. Метафорите на икономиката, които обикновено вървят редом с претенцията за научност и етическа неутралност, всъщност винаги съдържат определено политическо послание. Ако марксизмът комбинира метафората за класовата борба с историята и пътя на пролетариата, мейнстрийм икономиката комбинира метафората за свободна размяна с историята за пътя на буржоазията. В зависимост от това коя от двете алегории си изберем, то описанието на отношенията между труда и капитала ще бъде отражение на разбирането за това чий път диктува размяната на икономически ресурси (McCloskey, 1995).

Нещо повече, дори считани за „базисни понятия“ в икономическата мисъл са по своята същност метафори. Моделът за рационалния избор като господстваща метафора на мейнстрийм икономиката ни подканва да мислим, „сякаш“ хората наистина вземат решения по този калкулативен начин. Метафората за „рационалния агент“ има смисъл само от определена идеологическа перспектива, в която икономиката и обществото се състоят от индивиди, заети да максимизират собствените си рационални интереси (рационално тук е символ на индивидуална полза) с минимална външна намеса. Честно и справедливо е всичко онова, което позволява максимизирането на собствения интерес. Пътят към очакваните резултати се счита за справедлив, ако преследването на индивидуалните цели не е ограничено от външни държавни регулации (извън защитата на правата на частна собственост). Ако в резултат на рационалното преследване на индивидуалния интерес се получат социални неравенства, то те не са несправедливи сами по себе си. 

Според този модел всяка намеса в пазара, която цели намаляване на социалните неравенства, се мисли като ограничаване на индивидуалния личен интерес и се счита за несправедлива. Това, което получаваш на пазара, е това, което сам си заслужил, което зависи само и единствено от теб, и по тази причина то е твое и само твое по право. Ако получиш нещо, което не си изработиш сам, ставаш зависим, губиш самодисциплина и започваш да разчиташ на другите, което те прави нерационален и неморален. Подобна представа за рационалността (като ориентиране към индивидуалната полза) ни се разказва като универсална характеристика на човека, която произтича от егоистичната му природа. Икономическото понятие „пазар“ също има метафорична употреба, когато трябва да опише икономическото действие, което се случва в някакви очертани или заградени пространства. 

Ако предпоставим, че човек се ръководи от алтруизма и емпатията, то тогава представата за честност и справедливост е резултат от принципа на обща или генерализирана реципрочност, който предполага разпределянето на ресурсите в общността на относително равна основа. Този принцип следва да гарантира, че няма да има хора, които да са лишени от необходимите им за живот материални или символни ресурси. Изхождайки от подобен модел, целите на политиката вече изглеждат по друг начин. Демокрацията престава да бъде само технология в едно мислено като автономно политическо поле, а се превръща в легитимен инструмент на икономическо преразпределение. 

С други думи, метафорите са интегрална част не само от икономическите модели, но и от формулирането на основни икономически понятия. Икономиката, която се занимава не просто с производството и потреблението на стоки и услуги, но също така и с природата на богатството и търговската размяна, разчита на абстрактни понятия при оценката на материалните взаимоотношения между хората. И като всяко теоретизиране по отношение на определени абстракции, така и теоретизирането на икономическото поведение има нужда от помощта на метафорични понятия. 

От тази гледна точка метафорите притежават силна идеологическа функция като средства за конструиране на реалност посредством поддържане или конфронтиране на властовите отношения в дадено общество. Те са ключов инструмент за легитимация или делегитимация на даден политически режим, особено в „периоди на преход“. Метафорите са част от разрушаването на идеологическата хегемония на стария режим и ключов фактор за конструиране на новите значения и смисли. 

Преходът като метафора на политическата промяна

Според речниците понятието „преход“ означава преминаване от едно състояние в друго или преминаване от едно място на друго*. Движението в пространството е ключова част от човешкия физически опит и е източник на голям брой понятийни метафори, които оформят разбирането ни за различни аспекти на човешкото съществуване и взаимоотношения като любов, работа и кариера, образование, политика, търговия. Съществува силна връзка между физическия опит на движение напред и базисния акт на придвижване. Да се движиш напред означава да се доближаваш до нещо, да се движиш назад означава да губиш импулс, мощ, да се отдалечаваш от определена желана цел. 

Метафората за движението напред (която се подсилва от метафората за връщане назад) носи значението на осъществяване на прогрес към определена желана посока. Прогресът напред е естествено следствие от мисленето в континуума на времето и пространството. Метафорите на прогреса са често срещани при осмислянето на човешкия опит. „Животът е пътуване“ – изглежда, че част от това да бъдеш човек, е да концептуализираш живота като нещо, което има посока. 

В рамките на постосоциалистическото пространство, в метафората за прехода имаме паралелно придвижване от планова икономика/социализъм към пазарна икономика/капитализъм (посоката на модернизация) и от тоталитарна държава към демокрация (посоката на демократизация). Не е изненада, че зад понятията демократизация и модернизация стои идеята, че тези процеси предполагат прогрес към някакви желани цели, докато други икономически и политически форми представляват връщане назад, отдалечаване от тези цели. Ако искаш повишаване на заплатите, си комунист/социалист, част от миналото. Ако искаш силна социална система и по-високо облагане за богатите, си комунист/социалист, следователно и враг на демокрацията. Ако искаш силно публично здравеопазване и образование, си комунист/социалист, който отказва да разбере естествения път на развитие на ефективните общества.

За разлика от биологическите или еволюционните метафори, чрез които си представяме и мислим промяната като постепенен процес на адаптация, механичната метафора на „прехода“ извиква образи на трансформацията, които включват в себе си ясно разграничени процеси, водещи към определен изход или резултат. В този смисъл политиката се мисли не като някаква смесица от различни практики, а като система от класификации, които определят строги различия между различни модели на управление. Този, който е в началната точка, е лош, нежелан, а този, който представлява крайната цел, е добър. 

Атрибутирането на позитивни качества на „напредналите демокрации“ в сравнение с тези, които са по-назад, е напълно в синхрон с разбирането, че демокрацията се развива в посока на отдалечаване от нещо, което не е желано, към състояние, което е желано. Като наложим към това и географските измерения на движението (от изток към запад), стигаме до следната мисловна схема – социализмът и тоталитаризмът са на изток, а капитализмът и демокрацията са на запад. Превъзходството на определена система започва да се свързва с превъзходството на определени културни, дори етнически характеристики. Следователно не може да имаме друга демокрация, освен западната, либерална демокрация. Идеята, че едни държави са по-напреднали от други предполага прогрес към определено състояние на завършеност и изключва допускането, че демокрацията може да приеме различни форми, без да е нужно някоя от тях да има върховенство над другите. Метафората на посоката не оставя почти никакво пространство за мисленето на демокрацията като динамичен процес сам по себе си. 

Телеологичният характер на метафората на прехода като движение към капитализъм и демокрация води до широко разпространен и приеман на доверие логически конструкт. Той има следните елементи: а) усещането за провален преход не е продукт на системни дефекти, а резултат от грешния път, по който са ни водили; б) обещаният просперитет на демокрацията и капитализма ще настъпи, когато наваксаме изоставането; в) за да наваксаме, не трябва да се отклоняваме от единствената правилна посока, а тя е никаква държава в икономиката, приватизация на публичните услуги, дерегулация и ниски данъци за бизнеса; г) ако това не се случи, никога няма да имаме истинска демокрация. 

Може да има капитализъм, може да има и демокрация, но не може да има и капитализъм, и демокрация едновременно

В идеята за своеобразно свещено двуединство между капитализма и демокрацията, която осмисля българския преход, няма място нито за историческата истина, че напрежение между тях винаги е имало, нито за теоретичното допускане за несъвместимост между вътрешните им логики. Мисли се, че в следвоенния период, посредством създаването на т.нар държава на благоденствието, капитализмът и демокрацията успяват да реализират сравнително безпроблемно съвместно съществуване и солидна публична подкрепа, благодарение на което често този период се определя като златната ера на капитализма. Но това не се случва по силата на естествената връзка между двете, а заради демократичния натиск, довел до известен компромис от страна на капитала по отношение на труда. Неолиберализмът, който послужи за модел на българския преход, трябваше да „освободи“ пазара от политически контрол. И това, което у нас беше разказано като висша форма на демократизация (приватизация, дерегулация, маркетизация), всъщност се оказа продължение на класовата война (Harvey, 2005).

Според Волфганг Меркел капитализмът и демокрацията следват различна логика: неравно разпределени права върху собствеността от една страна и равни политически и граждански права от друга; търговия, ориентирана към печалбата при капитализма в контраст с търсенето на общото благо при демокрацията. Йерархичното вземане на решения от страна на мениджърите и собствениците на капитала срещу дебата, компромиса и принципа на мнозинството, характерни за демокрацията (Merkel, 2014)

За Ерик Олин Райт концепцията за частна собственост върху средствата за производство по дефиниция означава, че много важни сфери, които са от голямо колективно значение и имат силен ефект върху живота на социалните общности, са извадени от процеса на колективно вземане на решения и обществен контрол. Освен това свободата на движение на капитала подкопава идеята на демокрацията за формулиране на общи цели и приоритети; дори в сфери като образование и здравеопазване, върху инвеститорите нямат директен ангажимент. И не на последно място, високата концентрация на богатство и икономическа власт, които капиталистическата динамика произвежда, обезсмислят демократичния принцип на политическо равенство (Wright, 2010)

Елен Ууд отбелязва, че идеята за капиталистическа демокрация се основава върху либералната предпоставката, че съществува ясно разделение между икономиката и политиката. Капитализмът обаче не е единствено и само икономическа система. Той е система от социални отношения и политическа власт. Капиталистическият пазар е не само икономическо, но и политическо пространство, терен както на свобода и избор, така и на доминация и насилие. Либералната демокрация оставя незасегната тази огромна сфера на доминация и насилие, която капитализмът създава по силата на „регулираните“ от частната собственост и пазара социални отношения. Разпределението на ресурсите не е обект на демократична отчетност, а се ръководи от силите на собствеността, законите на пазара и императивите за максимизиране на печалбата (Wood, 1995).

Капиталистическите отношения са доминирани от стремеж към акумулиране и концентрация на богатство. Концентрацията на власт води до концентрация на богатство и непропорционално влияние върху управлението на общите, политическите дела. От една страна имаме социално-икономическото маргинализиране на широки социални групи, които нямат никакъв глас в процеса на вземане на решения, а участието им в политическия процес е редуцирано обикновено до пазара на гласоподаватели по времето на избори. Тази им роля не е резултат от свободна воля и личен избор, както много често можем да чуем в публичния дебат, а е функция на позицията им в социално икономическата структура.

От друга страна едно все по-стесняващо се малцинство е в позиция да оказва все по-голямо влияние върху формулирането на публични политики. Концентрацията на власт като резултат от концентрацията на богатство води до олигархизация на политическия режим и трансформирането на демокрацията в плутокрация. В подобен контекст отговорността за политическа отчетност на управлението сменя своя адресат – от демократическото мнозинство към олигархическото малцинство. Техният интерес е да пазят доминиращата си позиция, което много често означава съпротива срещу всякакви идеи за преразпределение на богатството с оглед на един по-широк публичен интерес. Това пък от своя страна допълнително намалява интереса (и способностите) на държавата да осигури качествено образование, здравеопазване, социална сигурност и т.н. Капиталистическата държава функционира посредством възпроизвеждане и задълбочаване на неравенствата, което води до политическо изключване на хората с ниски доходи и богатство и свръхпредставителство на малцинството богати. 

Нещо повече, последната група са в позиция на доминиращо влияние върху дефинирането на социални принципи и ценности. Важни понятия като свобода, сигурност, справедливост, с които държавата оперира, са в голяма степен функция именно на техния класов интерес. Разбирането за свобода все повече се ограничава до икономическата свобода. Справедливостта е затворена в категориите на икономическа ефективност. Солидарността и отговорността са атрибути на индивида, а не задължения на обществото. 

В този смисъл капиталистическата демокрация може да бъде само формална демокрация. Характерният начин, по който тя се отнася към властта на пазара, не е свързан с това той да бъде контролиран, а да бъде освободен. Нещо повече, либералната демокрация дори не разпознава това като сфера на власт и насилие – пазарът не е принуда; той е възможност. Пазарът е поле на свобода и избор дори и за онези, които виждат нужда от неговото регулиране. За тях, като всяка свобода, и тук са необходими определени граници и регулации, чрез които да се поддържа социалния ред. В подобно разбиране за демокрацията не може да се говори, дори да се мисли за каквато и да е свобода от пазара като поле, което произвежда власт. Демокрацията означава освобождаване от принудата, еманципация от насилието и доминацията. Да извадиш пазара извън източните на принуда и доминация, означава да признаеш капитулацията на демокрацията пред капитализма.

Няколко антропологически бележки, вместо заключение

„Практикуването“ на подобен тип демокрация изисква определен тип агенти, носители на пазарния етос – консуматорите. Консуматорската култура е антиполитическа и унищожава демокрацията. В центъра на консуматорския свят стои „Аз“, докато политическите взаимоотношения са организирани около разбирането за „Ние“. В този смисъл консуматорът може да мисли за публичен интерес само тогава, когато той съвпада с личните му нужди. Това поражда силна (макар и не винаги експлицирана) съпротива срещу политическия плурализъм. Консуматорът не търпи чуждо политическо мнение, защото като клиент на пазара той е свикнал винаги да бъде прав. И колкото по-отдаден консуматор е, толкова политическата му правота е по-неоспорима. От подобна отправна точка не са необходими много усилия, за да се достигне до идеята, че икономически успелите и икономически неуспелите не могат имат да имат еднаква политическа тежест.

За консуматора свободата означава възможност да си купи, каквото иска, и той защитава с всички сили тази свобода от посегателствата на мразeната държава. В този смисъл основната функция на правителството е свързана с удовлетворяване на индивидуалния му интерес, и по тази причина то е длъжно да изпълни това, което той си мисли, че е правилно. И ако правителството прави нещо за удовлетворяване на интереса на друг, това вече е безобразие и корупция. Подобна култура редуцира разбирането за демокрацията като инструмент за произвеждане на изобилие от стоки, за пълнене на магазини. В този смисъл образът на опашките за банани „по време на социализма“ неслучайно се превърна в символ на триумфа на прехода към капитализъм и демокрация. Без този образ идеята на прехода се обезсмисля. Той става преход към никъде, метафора на една тридесетгодишна колективна безпътица, от която има само един изход – индивидуалното пътуване на Запад. Там, където има „истинска“ демокрация и „истински“ капитализъм.

Библиография:

1. Edelman, M. (1971). Politics as Symbolic Action. Chicago: Markham Publishing
2. Harvey, D. (2005). A brief history of neoliberalism. Oxford: Oxford University Press
3. Lakoff, G., Johnson, М. (1980). Metaphors We Live By. Chicago: University of Chicago Press
4. McCloskey. D. (1995). Metaphors Economists Live By. Social Research 62 (2): 215–237
5. Merkel, W. (2014). Is capitalism compatible with democracy? Zeitschrift für Vergleichende Politik wissenschaft 8 (2): 109–128
6. Wood, E. (1995). Democracy against Capitalism: Renewing Historical Materialism. Cambridge: Cambridge University Press
7. Wright, E.O. (2010). Envisioning Real Utopias. London, New York: Verso

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments