Революцията не е немислима
Уводни думи от Калина Дренска, Анастасиа Илиева и Станислав Додов
Стогодишният юбилей от Октомврийската революция е съпътстван от озадачаващ на пръв поглед за България парадокс. Би Би Си във Великобритания обяви цял сезон, посветен на това събитие, като излъчи редица документални филми и радио предавания на историческа, културна и музикална тематика. Националният исторически музей в Берлин откри изложба с експонати, събрани от десетки архиви в Германия, Швейцария и Русия. В немската столица също така се проведоха множество дискусии върху болшевишката революция, а германската режисьорка Катрин Роте дори направи документален филм за случилото се между февруари и октомври 1917 г. в Петроград от гледната точна на руски културни дейци от онази епоха. И със сигурност пропускаме много и много други значими действия от много точки на Европа и Северна Америка, а какво остава за света. В същото време специално в Русия стогодишнината беше почетена, но по-скоро внимателно, докато през юли се проведе голямо шествие за възпоминание на Николай II, превърнал се в символна фигура за царския режим в страната отпреди революцията. Междувременно в България, с малки изключения като тазгодишното издание на София куиър форум Червена любов и единични дебати, събитията отпреди сто години бяха игнорирани или бурно заклеймени и дори отречени.
Парадоксът се състои в това, че Западът, който през 1917 г. е истински стъписан и уплашен от случващото се в Русия, а през по-голямата част от XX век се явява в много отношения и негов контрапункт, явно успява да види историческата многоликост и сложност на Октомврийската революция и да я представи като това, което е – събитие, променило радикално хода на човешката история. Същият този Запад, от който искаме да бъдем част, гледа с интерес и желание да извлече исторически опит от епизод, който тук обвиняваме за „отклоняването“ ни от иначе предначертания път към Западна Европа.
Парадоксът е само привиден, защото това непреднамерено отклонение от „западния път“ е част от системните и последователни стъпки към заличаването и отхвърлянето на всичко, което в България, редом с посткомунистическото пространство като цяло, се свързва със следвоенната ни история до 1989 г. Това заличаване обикновено се представя именно като необходима мярка за „озападняването“ на страната чрез трайното скъсване и заклеймяване на позорното комунистическо наследство. Такава една черно-бяла емоционалност във възприемането на процесите от близкото минало беше подробно разгледана както в предишния ни брой Как стигнахме дотук?, така и в четвъртото ни издание Реконструкции, а и в редица други статии, които сме публикували. Себерефлексията върху това кои сме и къде сме е важна, но ако тя е ограничена до перспективата на победилата либерална, „пазарна“ демокрация, попадаме в клопката на това да се поставим единствено в рамките на политически мислимото днес. А те са твърде тесни.
Подобни статии:
Затова с настоящия брой си поставихме задачата да предложим следващата стъпка и да се опитаме да видим къде бихме искали да бъдем и докъде бихме могли да стигнем, ако използваме по-пълно заряда и уроците на революциите. Което неминуемо поставя въпроси за мечти и реалност, политическо въображение и политическо действие, централни не само за Октомврийската революция, но и цялостно за революцията като феномен. Именно тези проблеми ще се опитаме да разгледаме в дълбочина в деветия ни брой. При това като залог, който, в крайна сметка, е далеч не само български.
Невъзможната (лява) революция?
Трудността на дадената заявка за разбиране на революциите в посткомунистически контекст си проличава особено ясно в момента, в който се спомене думата революция от лява перспектива. Историческата и емоционална зареденост на понятието е безспорна – както отбелязва историкът Енцо Траверсо, революцията е момент от човешката история, в който политиката се наводнява с емоции. Наред с това, лявото, през революционната практика, има едновременно както неоспорим исторически принос, така и морална вина, и поради съчетанието от двете – остра нужда от критично (пре)осмисляне на революциите от XX век, водени под неговия знак. Ето защо романтизирането на тези събития е толкова непродуктивно, овехтяло и интелектуално мързеливо, колкото и категоричното им отричане.
Това преосмисляне обаче често приема именно формата на рязко дистанциране от революционните корени. В днешно време в левия политически спектър рядко въобще стои въпросът „реформа или революция“, зададен преди повече от сто години от Роза Люксембург – реформите по подразбиране се предлагат като единствена възможна опция, а революцията е поначало възприемана като невъзможна. На нея се гледа като на отминала реликва, която е имала своя шанс, доказала се е като неуспешна и сега трябва да стои там, където ѝ е мястото – на прашния рафт на историята.
В тази перспектива се явява още един парадокс, свързан с това, че с революционната реторика безнаказано сега боравят предимно представители на едрия капитал и статуквото. Всяко популярно ново мобилно приложение бива брандирано като „революционно откритие“, а от трибуната на Forbes автори пишат за необходимостта от капиталистически партизански отряди и заклеймяват Джеръми Корбин и Бърни Сандърс – по същество съвсем не толкова революционерски настроени социалдемократи – като опасни леви контрареволюционери, стоящи явно на пътя не на друго, а на революционерския капитализъм. Контрареволюцията успешно присвоява езика, а оттам и самия образ на революцията, и се представя за прогресивна – така, както го прави от времето на Мусолини насам.
Ние не смятаме, че революцията е исторически артефакт. Напротив – тя е радикален политически акт, който има своята пълна историческа необходимост. Радикалността се състои в тоталността на революцията – тя не се ограничава до изпълняването на отделни социални искания, както правят протестите, а нерядко и социалните движения; при това обичайно със стремеж към глобален мащаб. Революцията обединява в себе си десетки проекти за бъдещето и иска да приложи всичките, преобръщайки съществуващия ред, а не интегрирайки се в него. Същевременно тя обаче не е и неизбежна или непременно водеща към социален прогрес, както я привижда Маркс. Обратното – тя е непредсказуема, повратна и водена от разнолики действащи лица, които са често с различни, дори противоположни цели и стремежи; като такава нейната крайна цел не е предначертана и неведнъж в историята се е случвало събитията, съставляващи поначало хетерогенната революция, да доведат до установяването на консервативни, дори потиснически форми на управление. Революционерите често са водени от стремежа към прогресивно и справедливо бъдеще, като едновременно с това се движат по изключително хлъзгава повърхност, където опасността от залитане в обратна посока, както и от цялостното пропадане на начинанието, присъства винаги.
Всички тези нюанси се опитахме да вплетем в настоящия брой. Но предизвикателствата пред него не свършват с тях. Предизвикателствата само се увеличават толкова повече, колкото се опитваме да изразим порива към тотална промяна, тъждествен на самата идея за революция, да го представим в актуален контекст, така че писането, четенето и разпространението да са все пак продуктивно политическо действие и продължение на броя; при това с ефективно отклонение от вече доминиращите дискурси.
Революции
Настоящият брой Революции е не просто исторически очерк за изминали събития, а се опитва да ги теоретизира и обясни, за да се изгради по-ясна представа за революцията като явление, вместо като набор от отделни епизоди в човешката история, затварян завинаги от калкулациите на баланса между жертви и прогрес. В него се опитваме да обогатим теоретичното с примери за отминали и настоящи борби, очертаваме и мечтите, но и опасностите, които стоят пред радикалните идеи. Виждаме една постоянна взаимовръзка, нестихващ кръговрат между тези три елемента – история, практика и теория. Принос, вина и равносметка. Историческият опит вдъхновява за нови и актуални действия, които пък стават основа за развиването на теории на революцията и на социалното, а те, от своя страна, отново биват приложени на практика, за да се създаде нов исторически опит.
Говорейки за революции в множествено число, искаме да загатнем различните форми и основи на това реорганизиращо целия обществен ред събитие. Освен болшевишката революция от 1917 г., анархизмът е тема на много от текстовете, заедно с други автономни форми и с отхвърлянето на централизираното държавно управление изобщо. Присъства и идеята за невъобразимостта на революцията и нейните последствия: тя е толкова радикално скъсване с установените норми, че често светът след нея може да бъде мислен единствено в художественото въображение и не в материалистичните термини на теорията.
Броят започва с исторически контекстуализации. Началото му неслучайно поставят преведени откъси от първата глава на Октомври: Историята на Руската революция на Чайна Миевил, преведени от английски от Анастасиа Илиева. Откъсът се занимава с предисторията на 1917 г. и събитията на самата Октомврийска революция не присъстват отчетливо в него. Въпреки това преценихме, че е добър увод в обстоятелствата, в които тя се заражда – с неувереността на участниците за това дали знаят какво трябва да се направи; с безкрайната трудност на съчетанието между прочетена теория и действителни обстоятелства; с убедеността, че статуквото ще се запази непокътнато – точно до момента, в който то се срива.
Следва статия, която разглежда идеологическите предпоставки, но и последствията и наследството на болшевишката революция – Историзиране на комунизма: хамелеон на двайсети век на Енцо Траверсо в превод от Станислав Додов. Статията призовава към разглеждане на социалистическите режими на ХХ в. без възвеличаване, оправдаване или демонизиране, а вместо това в тяхната многопластовост и исторически ефекти: от деколонизацията, авторитаризма и работническия контрол, до глада, депортациите и масовите убийства.
И ако първите два текста се занимават съответно със събитията години преди и десетилетия след революцията, третата статия – Руските анархисти и гражданската война на Пол Аврич, в превод от Петър Пиперков – ни връща в годините непосредствено след нея, когато в условията на върлуващ Бял терор и контрареволюция болшевишкото управление употребява въоръжените анархисти според нуждите си срещу Бялата армия. Ценна черта на изложението тук е готовността му да критикува конкретни анархистки водачи за недостатъчната им подготвеност за момента, в който наистина имат възможността да подобрят материалните условия на народа.
Участието на българските анархисти в националноосвободителните борби на Македония и Тракия на Светлин Тачев продължава фокуса върху анархизма, но този път върху представителите му на Балканския полуостров. Тачев разрешава привидното противоречие на това привърженици на анархистките антинационалистически идеи да се борят за национално освобождение. Опирайки се върху думите на известни мислители, статията разширява понятията за автономия, самоопределяне, солидарност и федеративност.
След историзиращия начален блок, броят се прехвърля в по-съвременни борби и особено наболялата тема за методите и стратегиите на протестирането с Насилие и съпротива от Неда Генова. Правейки паралел с насилието в деколониален контекст, разгледано от Франц Фанон, Генова критикува лицемерието на наратива, че иначе правомерният протест бива делегитимизиран от уличното насилие на тези участници в него, които дръзват да считат себе си за равноправни с държавните репресивни органи.
Фотоесето на броя, дело на Калина Дренска и Елена Константинова, е озаглавено Окупираната революция и илюстрира практиката на т.нар. скуотинг из няколко берлински улици през различни периоди – от седемдесетте до деведесетте години на миналия век и днес. „Последно градът на жителите си ли принадлежи, както се опитват да ни убедят политиците преди всички избори, за да гласуваме именно за тях, или на капиталистите си?“, се пита в текста, след като са изложени драматичните разлики в отношението на официалната власт към хората, окупирали необитавани сгради, от една страна, и бизнеса, затворил публични пространства за собствените си нужди, от друга.
Първата от двете статии в броя, занимаващи се по някакъв начин с революцията във Венецуела, е на Ангел Димов: Венецуела – между боливарската революция и комуналната държава. Фокусът тук е върху развитието на комуните в страната, с техните специфични практики на взимане на решения и изграждане на алтернативно пространство за търговия. Авторът предлага и общ поглед върху развитието на Венецуела през последните десетилетия, критикувайки държавната власт в страната, която нерядко работи в полза на капиталистически интереси, докато прокламира лозунги на социализма и на движението за опазване на околната среда.
Особено заинтересован от практиките на колективното взимане на решения е и Явор Тарински в Революционни общини срещу държавата, разгледани в контекста на града като „поле за революционни и радикални политики“. Тарински се застъпва за движенията за общи блага и за принципите на самоорганизиране като обещаващи пътища към реартикулирането на проект за автономия, основан не върху бюрокрация, представителна демокрация и държава, а върху град с обществени пространства и пряка демокрация.
Втората статия, акцентираща върху Венецуела, е Революцията няма да бъде критикувана? (Не)възможността за лява критика във Венецуела на Мария Иванчева – превод от английски на Ивайло Динев, впоследствие допълнен от Иванчева. Въпреки че е писано за друго издание през 2016 г., изложеното тук съвпада изключително точно с това, което се надявахме да разпространим с настоящия брой: задълбочена критична оценка отляво на наследството на една революция. На фокус тук е върхушката на венецуелското управление, която се стреми към заглушаване на каквито и да било критики към Боливарския процес под натиска на „йерархията на радикалността“.
Право или революция: общата теория на правото на Пашуканис и католическата история на правото на Максимилиан Вагнер в превод от Неда Генова има един съвсем различен поглед върху революцията от останалите текстове: като противопоставена на правните норми. В този текст Вагнер противопоставя една на други правните теории на Евгений Пашуканис и Харолд Берман – и двамата си задават въпроса за връзката между право и революция, но го правят, изхождайки от съвсем различни политически предпоставки. Детайлното занимание с работата им стои в основата на текста на Вагнер, който провокативно го завършва с твърдението, че „не ни трябва еманципация чрез право, ами една еманципация от правото“.
Огнян Касабов също разглежда изненадващ аспект на революциите – подкрепата за тях в политическата философия на Имануел Кант – в Кант за антагонизма, класовата борба и революцията. Вижданията на големия философ на Просвещението за противопоставянето между интересите на различните прослойки в обществото, както и за Френската революция, не са особено популярни в българския контекст. Така образът на философа става изкривен и може да бъде употребяван в защита на противоположни позиции, както и често се случва.
Антагонизмът на съвременното общество е централна тема и в работата на американския куиър революционер и преподавател по политическа философия Крейг Шамел, с когото разговаря Калина Дренска. Интервюто се занимава с въпросите за практическото измерение на съвременните куиър борби, както и с взаимовръзката между политическо действие и теория. Макар да вижда радикален потенциал в модерните социални движения, Шамел обръща внимание на историческия контекст, в който са поставени революционерите днес, а именно контекста на една „масивна контрареволюция от дясно“. Това преплитане на историческото, теоретичното и практическото, съпътстващо целия брой, съчетано с очертаните перспективи пред една съвременна революция, прави интервюто логичен завършек на тематичната част на Революции.
Станалата задължителна за списанието икономическа колонка на Петър Пиперков Икономикс за вменяеми присъства и този път с третата си поредна част, озаглавена Пределно кривото капиталистическо производство. Както и в предишните части от поредицата, и тук Пиперков разглежда неокласически икономически теории – този път засягащи производствените процеси на микроикономическо ниво, – като системно доказва тяхната неадекватност в условията на днешната (пост)индустриална икономика.
На това място искаме да изразим специални благодарности на Емил Илиев и Огнян Касабов за техните безценни редакции върху, съответно, откъсите от Октомври: Историята на Руската революция и Право или революция: общата теория на правото на Пашуканис и католическата история на правото.
Покаяние или равносметка?
„Лявото … никога не е било добро в това да признава провалите си“, пише Миевил във вече споменатия Октомври: Историята на Руската революция. dВЕРСИЯ обаче има специално отношение към грешките (отразено в слогана ни „В опит за по-добър провал“), поради което държим да изложим пропуските на настоящия ни брой още в увода.
Най-голямото ни съжаление касае пълното отсъствие на Испанската гражданска война от текстовете. Нейното развитие е от монументално значение за XX век, а и до днес, но капацитетът не ни стигна да адресираме задълбочено второ толкова мащабно събитие в рамките на и без това може би твърде обемния брой.
Географският ни фокус е също изкривен: текстовете, които се занимават с конкретни събития, са съсредоточени върху Европа, в това число Русия, и Венецуела. Деколониалните борби присъстват у Траверсо и Генова, но не са техен фокус. Липсва контекстуализиране на революциите от 89-а година в бившия Източен блок с цел отхвърляне на социалистическите режими, а най-пресните примери за революционна активност – борбите в рамките на Арабската пролет – дори не биват споменати. Имахме идеи да разгледаме по-подробно ролята на жените в революционните процеси, насочвайки поглед и към Рожава днес, както и да проследим връзките между изкуство и революция. Така широко зададена, темата за революции може да се постави в още няколко издания и със сигурност отново ще е непълно представена.
И все пак, макар историческите пропуски да са съществени, едно потенциално свръхисторизиране нямаше да отговаря на характера на намесата, която искаме да постигнем с настоящия брой. От левите от всякакви течения, особено в страни като България, често се очаква покаяние за революционното минало, обикновено в контекста на несъстоятелното сравнение между комунистическия ред и фашизма. Това настояване обаче ние виждаме като опит за пълното дискурсивно подчинение на стремежа към радикална промяна или по-скоро – като склоняване към разделянето с искането за радикална промяна и пренареждане из основи на обществения дневния ред. Ето защо, що се касае до политическата борба, такова покаяние смятаме, че не само не може, но и не трябва да бъде предлагано. Подобно шаблонно покаяние би било проява не само на капитулация пред интелектуалната посредственост и избирателния, повърхностен прочит на историята, но и би изгубило от поглед истинския залог на необходимостта от лява критика в контекста на заниманието с такива щекотливи теми, които неспирно попадат (само за да бъдат отново изтласкани) във фокуса на общественото внимание. В този контекст то представлява критичното занимание с миналото с цел извличане на исторически опит в услуга на бъдещето. Смятаме, някои биха казали с присъщата самоувереност на така и непокаяли се леви, че неведнъж в настоящия брой сме постигали именно такова задълбочено, разностранно разглеждане както на събитията от миналото, включително на Октомврийската революция, така и на залозите за настоящето.
Задълбочената равносметка от революционния опит е критична, неотменна част от заниманието с бъдещето, което пък само по себе си винаги изгражда революционния хоризонт. Защото миналото може да е източник на вдъхновение и ценни уроци, но капсулирането в него, което никак не е рядкост в левите среди, води до меланхоличния отказ от занимание с предизвикателствата на настоящето или още по-лошо – до стесняване на хоризонта пред възможното в бъдещ план. Споменът за революцията, твърди Крейг Шамел, изважда на повърхността едно особено чувство за среща с нещо познато, но отдавна забравено – усещането, че се изговарят истини, които обаче са били дълбоко погребани. А целта на този брой е именно тази – да върне усещането, че революцията не е немислима.
Приятно четене!
Неда Генова, Калина Дренска,
Анастасиа Илиева, Ивайло Динев,
Станислав Додов
За да изтеглите и прочетете списанието, можете:
- Да свалите .pdf файл на вашето устройство от бутона “Свали” по-долу.
- Да отворите списанието онлайн тук / чрез приложението на Issuu:
