Уводни думи към брой 4
от Неда Генова
С настоящия четвърти брой на сп. dВЕРСИЯ навярно се намираме идейно и практически най-близо до някои от основните въпроси, които съпровождат начинанието ни от самото начало: каква е (или би могла да бъде) ролята на “лявото” тук и сега? Може ли неговият критически заряд все още да бъде употребен и насочен към онези моменти на спешност, които обуславят споделеното ни настояще? Как се отнасяме към вече уж осъществените проекти от миналото и можем ли да кажем, че те са изчерпали потенциала на лявото като критика, въпрос и провокация към наглед деполитизираното и изчистено от противоречия публично пространство?
Въпросът за това как се позиционираме спрямо миналото – било то окачествено като комунистическо или социалистическо, утопично или тоталитарно, реално преживяно или достигнало до нас през призмата на разкази и документи – е един от онези въпроси, които си задаваме отново и отново в работата си като колектив. Вторият ни брой, “Времена и млади”, беше досега най-явният ни опит за поставянето на някои от тези проблеми. Но въпросът за миналото от гледна точка на (не)реализирания му критичен потенциал е един от движещите и за много от събраните в настоящия брой текстове. Той присъства както в анализа на Петър Добрев за метаморфозата на утопичния градски проект Димитровград, така и в моето занимание с работата на чешкия съвременен артист Збинег Балдаран, чието видео Socio-fiction взема марксовия Комунистически манифест като отправна точка. В своя текст-разходка “Висящите кактусови градини” пък Константин Бобоцов ни връща в миналото на друг град – Пловдив в края на 19 в. – или тъкмо когато градската му тъкан е в процес на преправяне и прекрояване.
Може да се каже, че теоретичните присъствия в броя го теглят в две различни, но по сходен начин проницателни и критични посоки. Повече от един век (или точно 114 години) разделя написването на двата преводни текста, които сме поместили в него. В “Последиците от социалния реформизъм и общата природа на реформизма”, или глава 5 от издадената през 1899 г. книга на Роза Люксембург “Реформа или революция” (в превод от Станислав Додов), авторката предлага остра критика на социалния ревизионизъм, който в голяма степен определя характера на повечето познати ни и днес доминиращи социалистически партии. Тя задава и въпроса за това каква е ролята на реформите за един социалдемократически проект – могат ли те да бъдат мислени като цели сами по себе си и не предотвратява ли такъв един подход стремежа към революционна социална трансформация? “#Ускорявай: Манифест за ускоренческа политика” (с превод и увод от Станимир Панайотов) от Алекс Уилямс и Ник Срничек пък е един от най-обсъжданите и провокативни текстове от последните години. Обект както на ожесточена критика, така и на ентусиазъм, той е интересен и важен с това, че формулира (отново) проблема за бъдещето и алтернативата като проблеми на лявото. Авторите предлагат ускоренчеството като подход, който да си присвои съществуващите неолиберални инфраструктури и технологически предпоставки и да ги използва като “трамплин” към посткапитализма. Но и за двата текста е централно заниманието с кризата, както и това как подхождаме към и накъде насочваме вътрешните противоречия на капитализма. Оставяме отворен въпроса за това доколко са съвместими позициите на Уилямс/Срничек и Люксембург, но намираме за важно да почерпим идеи и от двете. Ако диагнозата на първите е, че “Тридесет години неолиберализъм направиха от клонящите наляво политически партии такива, които са ограбени от радикална мисъл, които са кухи и без народен мандат”, то къде са местата, където можем да потърсим или генерираме наново радикалната мисъл – тук и сега, в лицето на едно още незаформило се бъдеще?
Бъдещето, струва ни се, е онази тема, която задвижва въпроса за утопията и същевременно го “приземява” в едно повече или по-малко фиктивно пространство. В текста си “За другите пространства”, Мишел Фуко пише, че утопиите винаги имат връзка с реалното пространство на обществото – те могат да са негов идеален или обърнат образ, но при всички случаи си остават абсолютно нереални места – за разлика от хетеротопиите. Може ли обаче това отношение между реално и нереално, между утопично и обществено пространство, да бъде революционно? Ако се вслушаме в Роза Люксембург – вероятно не, тъй като “утопично” е именно определението, което тя дава на една реакционна наместо революционна практика.
Възможно е да се окаже, че сферата на изкуството е една от малкото, в които утопичното може да понесе революционната задача. Затова и в чисто новата рубрика “Колтура” се постарахме да поместим занимания с творби, които по един или друг начин задават въпроса за връзката между политическа борба и изкуство. В нея освен вече споменатата рецензия на Збинег Балдарановата изложба може да се прочетат и откликът на Ивайло Динев за нашумялата постановка в Народен театър “Гео”, както и текстът на Чавдар Цветков за филма “Теорема” на италианския режисьор Пиер Паоло Пазолини. Двете творби – постановката и филма – са разделени много повече от своите политически предпоставки, отколкото от отстоянието на 50 години история на изкуството.
Подобни статии:
Друг особено важен фокус на този брой от гледна точка на темата за реформата и социалната трансформация, е заниманието с ролята на институциите (като съвсем реални пространства, с Фуко) в тези процеси. Така в рубриката “Дифрактикум” ще прочетете текста на Маргарита Габровска “Кога яйцеклетките ни са най-красиви?”, в който се проблематизира преднамереното комерсиализиране на практиките по замразяване на яйцеклетки, като за основа на критиката авторката избира един спечелил популярнст в последната година роден проект – “Майка навреме”. Тук е поместен и анализът на Станислав Додов на скорошните дебати във връзка с широко дискутираната образователната реформа през философията на новия Закон за предучилищното и училищното образование. Фото-есето продължава тази ориентация, разглеждайки някои разкази от първо лице, както и езика в сферата на деинституционализацията в грижите за децата, лишени от родителска грижа в България.
В текста си “Студентски град на студентите!” Ивайло Динев пък отказва да преповтори клишетата за обитателите на столичния квартал, като вместо това, разказвайки историята на жилищния проект, разглежда въпроса за това защо студентите са онези, на които най-рядко се дава думата при обсъждания за бъдещето и настоящето на Студентски град.
Тези от вас, които са следили дейността ни в социалните мрежи през последните седмици, ще са забелязали, че взимаме активно отношение към събитията в югоизточна Турция и северна Сирия. Обстановката се мени всеки ден и далеч не е ясно каква ще бъде тя, когато този текст бъде публикуван. Ясно е може би единствено това, че в медийното пространство цари затъмнение относно убийството и репресията на стотици кюрди, граждани на Турция – процеси, протичащи от лятото на 2015 г. насам. Същевременно много от сирийските кюрди (които вече също са открито бомбардирани от северната си съседка) са не само онези, които към момента дават най-съществен отпор на Ислямска държава, но и тези хора, които в областта, известна като Рожава (северна Сирия), реализират един от най-интересните политически проекти днес. Вдъхновени от опита им и водени от желанието си да изразим солидарност с техния анти-националистически, анти-патриархален и анти-капиталистически проект за демократична конфедерация, решихме в този брой да отредим специално място на разказването на тази история. От този импулс възникна моята статия “Кюрдистан без Кюрдистан?”, както и преводът от Ирина Самоковска на интервюто с Джанет Бийл “Размисли върху Рожава”. В духа на предишния ни брой, превърнахме рубриката, която доскоро беше “Парчета история”, в “Убежни точки” – защото Рожава не може да се нарече нито утопия, нито история, ами по-скоро е онова крехко, пулсиращо, носещо надежда настояще, чиито парчета се надяваме никога да не се налага да събираме.
Приятно четене!
За да изтеглите и прочетете списанието, можете:
1. Да свалите .pdf файл на вашето устройство от бутона “Свали” по-долу.
или
2. Да отворите списанието онлайн тук / чрез приложението на Issuu:
