Миналата неделя (18.03.2018 г.), след продължилите почти два месеца неравни сражения и въздушни бомбардировки, кюрдските Сили за защита на народа и Женските защитнически отряди (YPG и YPJ) се оттеглиха от градския център на провинция Африн, заедно с голяма част от местното население. Сцените на влизането на турските наемници от Свободна сирийска армия (FSA) в градския център на провинция Африн сякаш илюстрираха думите на Роза Люксембург: социализъм или варварство. Само че този път победи варварството. След като в последните няколко години сломи демокрацията на своята собствена територия, турската държава реши да потуши и движението, което беше най-голямата надежда за мир и справедливост в толкова изстрадали общества и народи. Африн падна, но борбата за Рожава продължава.

Росен Джагалов

Назан Юстюнда е социоложка, намираща се в изгнание и занимаваща се с теми като война, насилие, феминистки и постколониални теории, член е на групите Women for Peace и Academics for Peace в Турция. Преди да напусне Турция преподава в Босфорския университет в Истанбул. Снимка: LeftEast

Lefteast: На първо място, искаме да ти благодарим за това интервю. Тези дни, когато турската пропагандна машина работи на пълни обороти и всеки глас в страната, призоваващ за мир, е автоматично заклеймяван като „поддръжник на терористите“ и третиран като такъв, твърде често виждаме как дори чуждестранни журналисти повтарят опорните точки на турската държава: Партията на демократичния съюз (PYD) = сирийски клон на Работническата партия на Кюрдистан (PKK), оправдани страхове за сигурността, огромен брой „неутрализирани“ бойци на кюрдските Сили за защита на народа (YPG), малко жертви на турската армия и на Свободната сирийска армия (FSA), „най-голямо внимание“ при защитата на цивилни кюрди. Но дори намиращите се на Запад източници, които не се доверяват на турската гледна точка, опростяват процесите в региона до груба геополитика и борби между големите сили като САЩ, Русия, Сирия, Турция, Иран. Естествено, това също присъства, но нямаше да те занимаваме, ако искахме да напишем текст за новата „игра на големите“. В днешно време всеки може да говори за Путин, Ердоган и Тръмп, за „руснаците“, „турците“ и „американците“. Далеч по-малко хора могат да говорят за обществата и живота на терен там. Ти си един от тези хора. Посещавала си Рожава и си писала за региона. Можеш ли да ни разкажеш как се случи това? Какво е управлението в Рожава? Източниците говорят за вариации от еднопартийна система до анархистка утопия. Какво се случва, когато еманципаторни теории и практики се сблъскат с традиционалистки (често родови) общества?

Назан Юстюнда (НЮ): Посещавала съм Рожава четири пъти. Два пъти посетих областта Джъзире и два пъти Кобане. Три от тези посещения бяха като част от изследване, което провеждам, относно трансформацията на Кюрдското освободително движение, идеите и практиките му. Посетих различни градове в областта Джъзире и интервюирах правителствени представители, бойци на Силите за защита на народа и Женските защитнически отряди (YPJ), представители на местните асамблеи, личности, отговорни за промените в правната, образователната и университетската система, жени от женското движение, от отрядите за самозащита и от женските центрове, където биват засягани престъпления срещу жените и се решават проблеми, засягащи жените. Веднъж отидох в Кобане в знак на солидарност с кобанските бойци, опълчващи се на атаките на ИДИЛ. Втория път отново бях там с изследователски цели, но интервютата и наблюденията ми се случиха в условията на следвоенно опустошение. Всичко това се случи в периода 2015–2016 г. Така че въпреки че следя внимателно ситуацията, трябва да призная, че някои от коментарите ми може да не са актуални.

Управлението в Рожава е вдъхновено от идеите на Абдула Йоджалан, водача на Кюрдската работническа партия, който е в затвора на остров Имралъ в Турция от 1999 г. Интересното относно Рожава е, че докато Силите за защита на народа и Женските защитнически отряди биват възхвалявани по света заради борбите им с ИДИЛ, в действителност солидарността, демонстрирана към сирийските кюрди, се основава върху идеята за общ враг, а не върху представата за споделени общи истини. Докато глобалното разбиране за ИДИЛ беше като за научно-фантастичен апокалипсис, градът Кобане се превърна в метафора за секуларизъм, героизъм, антитероризъм и патриотизъм – все ценности, способни да предотвратят идването на деня на Страшния съд и с които светът и особено западният свят спокойно можеха да се идентифицират. Ироничното е, че идеите, вдъхновили случващото се в Рожава, са развити като критика на западните парадигми на капитализма, позитивизма, индивидуализма и професионализацията. Затова е спешно необходимо хората да се информират за идеалите на Кюрдското освободително движение и действията му на терен, за да бъде мобилизирана по-широка подкрепа, докато се бори с атаките на Турция, а САЩ, Русия и Европа са му обърнали гръб.

Абдула Йоджалан, един от главните автори на идеалите на сирийските кюрди в Рожава, не е нито традиционалист, нито анти-модернист. Обратното – той харесва западната критическа мисъл и концепции не по-малко, отколкото и митологията и ислямската история. Придържайки се към марксистката критика на капитализма, той я съчетава с радикална критика на държавата и патриархалната система, което е типично за анархистките, деконструкционалистките, постструктуралистките и феминистките теории. Най-просто казано, от негова гледна точка проблемът с капиталистическата модерност е, че средствата, с които обществата произвеждат и се възпроизвеждат, са узурпирани от мъжете, държавата и буржоазната класа, като връщането им в ръцете на повече хора и демократизацията им е пътят към еманципирането и освобождението на индивидите и обществата. Една (женска) революция в епистемологията, етиката и естетиката е фундаментална за такъв проект. Също както и една нова концепция за самозащита, разбрана като мрежа от връзки и контакти, която овлястява обществата в борбата им срещу държавата.

За Йоджалан Кюрдското освободително движение в частност и кюрдите като цяло имат потенциала да са пионери в създаването на едно ново общество и нови субективности, защото нямат собствена държава и са разпилени в най-малко четири страни в Близкия Изток, което означава, че каквото и да създадат, то ще има последици за географията на целия регион. Частично традиционното им естество и опитът им от колонизацията са едновременно пречка и предимство. Пречка са, защото правят кюрдите консервативни и понякога ги карат да подкрепят управляващите режими. Същевременно кюрдите са способни да пожелаят социални форми, различни от тези на капитализма и колониализма, защото страдат от техните последствия и могат да се облегнат на своята памет и традиционни умения, за да измислят нови модели.

В Сирийски Кюрдистан процесът по създаване на ново общество започва още преди революцията от 2011 г., макар и в нелегалност и с риск от затвор и тежки наказания. Когато сирийската революция започва, идеалите на Кюрдското освободително движение, изповядвани от Партията на демократичния съюз, са вече популярни сред обитателите на Рожава. Имайки предвид, че Партията на демократичния съюз не се позовава на идеята за суверенитет и приема, че сирийската държава ще продължи да съществува под една или друга форма, дали под управлението на Асад, или това на опозицията, партията не се присъединява към въоръжената война за премахване на режима, а организира модела си по мирен начин. Нарича това „третия път“ и преговаря с различни актьори в Сирия, опитвайки се задълбочи своите демократичност и автономност в условията на една народна революция, която прераства в гражданска война. През 2012 г. в Рожава има революция и кантоните в региона добиват автономност. Това е последвано от конституция, дефинирана като доброволно споразумение между хора и групи без унифицирана идентичност. В части от Рожава, където населението е все още вярно на режима, държавата остава под формата на опериращи университети, болници и училища. Разговорите и борбите с тях обаче продължават. Впоследствие властта беше директно повлияна от войната и възхода на ИДИЛ.

При дискусиите за новите институции на Рожава, част от хората отбелязват създаването на Народни парламенти като основно средство на демокрацията и ги обсъждат в контекста на социализъм от XXI век. Макар и това да е основно ниво на революцията, промените, които се случиха в Рожава, не се ограничават до демократизирането на процесите по вземане на решения. Бих описала това, което видях при престоя си в Рожава, като революция, която едновременно демократизира и управлението (право, сигурност, образование), и механизмите по вземане на решения.

Йоджалан дефинира прехраната, възпроизводството и защитата като изначални нужди на всяко общество. За да покрие тези нужди, обществото трябва да организира своите форми на социалност, икономика и (по)знание, без да допуска средствата за тяхната организация да бъдат присвоени от една централизирана сила. Революцията в Рожава включва създаването на полово равноправни комуни, кооперативи и учебни заведения на всяко обществено ниво, за да може въпросните средства да бъдат върнати в ръцете на хората (и особено на жените) и да бъдат защитени от държавата, капитализма и патриархата. Докато комуните са основни социални и политически единици, които дефинират проблемите, намират техните отговори и вземат решения, кооперативите са икономическите единици, отговарящи за производството и обмена. Академиите пък натрупват и разпространяват (по)знание и се борят срещу йерархизацията и монополизацията на информацията. Комуните са съпредседателствани от един мъж и една жена и формират комитети според нуждите си. Почти всяка комуна има защитни сили и миротворни комитети, които защитават хората от насилие и разрешават конфликти. Дипломация, икономика и екология са примери за други теми, около които биват създавани комитети. Във всеки жилищен район има както смесени, така и изцяло женски комуни, които имат право на вето върху решенията на първите.

Представители на Женските защитнически отряди и Силите за защита на народа. Снимка: LeftEast

Миналата година, когато Силите за защита на народа и Женските защитнически отряди освободиха още градове и села от ИДИЛ, бяха създадени нови кантони с преобладаващо арабско население. Като резултат от това и вследствие на миграция към Рожава от страна на хора, избягали от войната на режима, беше създадена сложна изборна система, така че различните комуни, етноси, религии и идеологии да бъдат представени в управленията на кантоните. Разбира се, радикалната демокрация не е просто въпрос на избори, ами и на създаване на институции, които да възпират неуспешните модели на неолиберално развитие, изключване, основано на националността, патриотичен гняв и централизирано правораздаване. Ще ви опиша как са устроени отбранителните, образователни и правни институции.

В Рожава, докато младите хора се бият срещу ИДИЛ и се включват в редиците на Силите за защита на народа и Женските защитнически отряди, техните майки, бащи, братя и сестри отговарят за обществените сигурност и мир. Както всичко останало в Рожава, обществени отбранителни отряди бяха съставени едва когато нуждата го наложи – в конкретния случай това беше, когато ИДИЛ започнаха серия от самоубийствени бомбени атаки срещу кюрдите. Днес отбранителните отряди имат и части, които отговарят за борба с организираната престъпност. Както комуните, всяка област има два вида отбранителни отряди – един смесен и един изцяло женски. Съставените само от жени отряди са изцяло отговорни за престъпления срещу жените. Всички отряди имат правила, регулации и регламенти, които биха впечатлили повечето НПО за човешки права, тъй като са изготвени от хора, чиито човешки права са били нарушавани, както и защото самите отбранителни отряди са подписали различни хуманитарни конвенции. Докато бях в Рожава, членове на отбранителните отряди работеха върху създаването на нови „техники за реабилитация“ като намаляване на годините от присъдата, ако осъденият научи нов език, чете или пише книги.

Официални лица, които ще работят към отбранителните сили, трябва да преминат през кратък тренировъчен период, преди да заемат постовете си. Обученията се провеждат от академии по сигурността, водени от ранени бойци, някои от които не просто са станали свидетели на войната в Сирия, но и са се включвали в партизанските войни срещу Турция. Една трета от обучаваните са жени, които поемат позициите по отбранителни постове, командвани изцяло от жени. По време на обученията едва половината уроци представляват „истински“ тренировки във военно или полицейско дело. Останалото време е посветено на това „как да не се пожертва революцията заради чувства на гняв, отмъщение и отчаяние“, както ми сподели един от обучителите. Има часове по поезия, дискусии за престъпленията на Кюрдската работническа партия в зората на своето създаване, които целят да създадат съзнание за хуманност и опрощение като противовес на милитаризма и сигурността.

И все пак, напрежението нараства. Докато отбранителните сили идеологически се стремят към премахването на всякакво централизирано разбиране за защита и връщането на средствата за защита в ръцете на хората, в резултат от продължаващата война бива създадена все по-сложна и регулирана система. Понякога самото сравнение на собствената система с по-недемократични и потиснически такива става повод за гордост от създадените институции. Но в други моменти утопията остава по-далечна, докато телата на убитите в разтърсваната от война територия на Рожава се увеличават.

Нека поговорим и за образование. Когато бях в областта Джъзире, образователната система беше непокътната. Училищата функционираха, а държавните учители си получаваха заплатите. В сферата на образованието процесите на изграждане и преговаряне вървят паралелно. Кюрдският, асирийският и арабският са признати като официални езици в образователната сфера, което например е новост. Но учебната програма все още не е преминала през радикални промени.

Наред с официалната училищна система, местните управления на кантоните отвориха академии за хората и в частност за жените, където се провеждат дискусии върху концепции от тяхната нова парадигма като власт, държава, демокрация, женски свободи, екология, етика и естетика, базирани върху трудовете на Йоджалан. Тъй като в неговата епистемология се приема, че (по)знанието е изначално заложено в обществените практики и оцелява въпреки узурпирането му от капитализма, държавата и патриархалния ред, задачата на учените е колкото да си „спомнят“, толкова и се учат. Учителите, които интервюирах, ми разказаха случай на жена, която посещава тези академии и отговаря на въпроса „Какво е държавата?“ с „Този, до когото си лягам всяка вечер“, така посочвайки вътрешната връзка между патриархат и държавност. Подобни примери са широко разпространявани и стават част от развиващата се народна теология.

В Джъзире има и университет на име Месопотамия. Мисля, че има кантонни университети и на други места. Във всеки случай, този университет се състои от три факултета: Право, История и социология и Кюрдски език. Образователният период във всеки един от тях трае по-малко от година. Факултетите са проектирани така, че да работят срещу професионализацията и експертността, като целта е да ги завършат студенти, които ще ориентират комуни, кооперативи и учебни заведения на различни регионални нива. Фактът, че много преподаватели в университетите не са професионални академици (много професори напуснаха Сирия), превръща тези лекции в места, където народното знание се обогатява в пределите на университета. Ще ви дам пример – 80-годишна кюрдска жена преподава в департамента по История и социология, говорейки за кюрдските народни приказки и собствения си живот и опит. Книгите са рядкост. Въпроси относно оценяването на студентите, прехвърлянето им към обществени позиции, извършването на изследователска дейност и намирането на нови преподаватели понякога притискат университетите да имитират модели на висши учебни заведения, типични за националните държави, като това е проблем, който революционерите непрекъснато подчертават и от който се оплакват.

Изцяло женско събрание в Рожава. Снимка: LeftEast

Друга сфера, в която процесът на конструиране оставя следа, е съдебната и правна система. В Рожава смесените центрове и изцяло женските центрове се опитват да демократизират вземането на съдебни решения чрез диалог и дебат. Случаите, които не могат да бъдат мирно разрешени на комунално ниво или от правораздавателните комитети, биват отнесени до въпросните центрове, които съществуват във всеки град. Някои членове на тези центрове са избрани от комуните, други са бивши юристи или завършили Месопотамския правен университет, а трети са уважавани и по-възрастни членове на обществото. Била съм свидетел на случаи, в които не само кюрдски, но и арабски и асирийски жени се обръщат с проблемите си към женските центрове. Случаи, които на пръв поглед изглеждат лесни, могат да предизвикат много дебати и размисли. Например веднъж една жена се обърна към центъра, за да се оплаче от мъжа си, който искаше да си вземе втора жена. Полигамията е забранена според конституцията на кантона. Членове на центъра посетиха жената, която трябваше да стане втора съпруга, за да открият, че тя държи да се омъжи за него, защото смята, че заради възрастта си не би могла да намери друг подходящ кандидат. Въпреки че жената беше решена да сключи брак, членове на женския център нахлуха на сватбата и я прекратиха. Все още се дебатира дали това решение е било в ущърб на интересите на потенциалната втора съпруга, а и се разглеждат други възможности за бъдеще за нея, което тя да счете за достойно.

Решенията на смесените или женските центрове биват оспорвани, тъй като често са неконвенционални. Понякога членове на центровете биват заплашвани. Понякога засегнатите в правния спор отнасят проблема до кантонните правни институции. Тежки криминални случаи биват директно разглеждани в официалните съдилища. Също така тези, които са верни на режима, предпочитат да разчитат на държавната правна система. Но все пак статистиките на Месопотамския правен университет сочат, че 90% от случаите биват разрешени от комуналните съвети или центрове.

Отговорих на въпроса ви не съвсем общо, а споделяйки наблюденията си над различни институции, защото смятам, че човек трябва да разбере, че процесите в Северна Сирия са с отворен край, неравномерни, частични, но и страстни. Хората експериментират с различни неща, докато се опитват да приложат теорията на практика и срещат затруднения или се чувстват сякаш не създават нещо ново, а просто имитират държавната система и нейната върховна власт. Не става въпрос нито за анархистка утопия, нито за еднопартийно управление. Със сигурност присъства силен утопичен елемент. В същото време войната, атаките, необходимостта да бъдеш представляван и да представляваш, необходимостта от признаване на съществуването като отделен обект, проблемите със сигурността, нуждата да се действа бързо, липсата на подкрепа под формата на информация, човешка сила и мрежа от контакти, всичко това измества проекта и в други посоки, като тези динамики са локално предоговаряни на всяко различно място и във всяка институция.

LeftEast: Възможно ли е да се изгради демократично общество във време на война, когато военният фронт, но и фронтът у дома се нуждаят от върховна мобилизация, централизация и дисциплина? Опитът от Руската гражданска война – извини ме за отдалечения пример, но съм студент по руска култура – дава негативен отговор. Различен ли е кюрдският опит?

НЮ: Много правилно. Това действително е много важен въпрос. Мисля, че специфичното за Рожава е делението на кантони. От една страна, във време на война има натиск за централизация, що се отнася до разпределяне на ресурсите, вземането на решения, вербуване и сигурност. От друга страна, тъй като кантоните се различават драстично по състав на населението, география, ресурси, достъпност, съюзници и т.н., има пространство за автономност и разнообразие. Също така, поради войната, както и поради това, че кантоните се опитват да развиват демокрация и автономност в рамките на съществуваща държава, всичко е много крехко. Това принуждава държавата и революционерите да са изключително внимателни в това да се напасват според желанията на хората, които са срещу Партията на демократичния съюз, или такива, които принадлежат към етнически групи, различни от кюрдската. Поради опита си в Турция знаят добре, че могат да оцелеят единствено ако се харесат на хора, различни от тях, което, наред с това, което им диктува идеологията им, ги кара да бъдат демократични. Естествено, има въпроси, които трябва да адресираме, които засягат и нас, колкото и тях. Например какво да правят/правим с бойците на ИДИЛ или с хора, които ги подкрепят? Какво означава справедливост и правосъдие при тези условия? Как ще де-демонизират ИДИЛ? В крайна сметка в момента много хора в Ракка са се съюзили с ИДИЛ. Нямах възможност да задам тези въпроси в Рожава, тъй като войната беше болезнена.

Още два примера: докато бях в Рожава имаше два важни дебата. Първият беше относно какво да се прави с опустошената география на Кобане. Много бойци искаха да запазят руините непокътнати, защото бяха загубили толкова много хора там. Искаха да ги оставят като паметник и се ядосваха, когато виждаха как хората възобновяваха живота, продаваха стоки или избухваха в смях на места, където техни другари са паднали убити. Жителите на града, от своя страна, много от които бяха напуснали Кобане при обсадата, искаха да изградят наново града възможно по-бързо, без да оставят следа от окупацията, и да продължат нататък с живота си. Накрая след много преговори съвсем малък участък беше оставен като паметник.

Друг пример е задължителната военна служба. Естествено, много хора не я искат. В същото време не само, че Силите за защита на народа имат нужда от войници, ами и правителството се опасява, че доброволната военна служба би създала неравенства. Тези, чиито синове и дъщери са убити по време на войната, вярват, че са платили своя дан на Рожава и съответно заслужават повече. Как ще бъде разрешен този проблем? Мисля, че към момента има само някои региони със задължителна военна служба. Могат да бъдат дадени и още такива примери. Отново – твърдя, че наблюдението ти, че войната тласка към контрол, сигурност, хомогенност и централизация, е правилно. В същото време вградените структури на демократична автономност проверяват и контролират тези процеси, макар и често не с резултати, които удовлетворяват всички.

LeftEast: В добавка към изключителната задача да оцелеят, заобиколени от сили, опитващи се да ги унищожат – от турската и сирийската държава до сериозна част от сирийската опозиция, която участва активно в турската офанзива срещу Африн (нека назовем тези хора с истинското им име – турски наемници) – Партията на демократичния съюз и Силите за защита на народа се съюзиха не с една, а с две империалистки сили – Русия и САЩ. Тези съюзи свързани ли са с идеологически компромиси в методите на самоуправление?

НЮ: Доколкото ми е известно – не. Но трябва да съм там на терен, за да мога да отговоря на този въпрос. Знам само две неща: първо, Кюрдското освободително движение осъжда изрази като „ние, кюрдите, нямаме приятели“, „Америка ни забрави“, „Русия ни предаде“ и подобни, тъй като гледа на съюзите си с тези държави като изцяло тактически и се опитва да предотврати възникването на голямо обществено доверие към тях. Стратегическите съюзи могат да се сключат само с конкретни хора, тъй като кюрдското движение е дълбоко критично към държави и, разбира се, империализма. Второ, кюрдите смятат, че само собствените им мрежи от хора и особено от жени в Сирия, Близкия Изток и света и институциите, които създават, могат истински да ги защитят от атаки. Убедени са, че утопията им винаги ще дразни държавите, капитала и мъжете, съответно единствената им възможност за самоотбрана е в силата на колективните действия.

LeftEast: Партията на демократичния съюз започва като нелегалната партия на кюрдско малцинство, борещо се за основни права. С развитието на войната влиянието ѝ се разпространи отвъд традиционно кюрдски области, като партията се опитва да представлява и араби, асирийци, туркмени и много други, както е видно и от смяната на името от Рожава (кюрдското наименование за запад) на Демократическа федерация на Северна Сирия. Тази трансформация на Партията на демократичния съюз и Рожава от кюрдски национален към мултикултурен, пансирийски проект изцяло в резултат на военната необходимост ли е? Имаш ли представа как тази експанзия функционира отвъд традиционно кюрдското си ядро?

НЮ: Със сигурност не е резултат от военна необходимост. Не твърдя, че кюрдите не са патриотично настроени или че нямат предразсъдъци към други хора. Със сигурност имат. Но идеологията на Кюрдското освободително движение е срещу приоритизирането на която и да е идентичностна група, като в Турция и Сирия проектът за демократична автономност е мислен винаги за всички в рамките на националната държава. Съюзяването с други малцинства се случи не само в Рожава, но и в Турция, където Демократичната партия на народите (HDP) включва арменци, алевити, ЛГБТ и други потискани групи. В отговора ми към първия ви въпрос вече споменах новата избирателна система, която е създадена, за да увеличи представителството на араби, асирийци и пр.

Конституцията на Рожава не е създадена за конкретна етническа група и свързва всички хора, които искат доброволно да живеят в неетническо, автономно и демократично общество. Не трябва да забравяме, че в Северна Сирия е представено цялото разнообразие на Близкия Изток – черкези, чеченци, туркмени, асирийци, араби, кюрди и арменци. Естествено, някои от тях са по-склонни да се включат в новите институции от други и то в различни роли. Асирийските жени например са по-активни. Асирийците, арабите, йезидите и алевитите имат собствените си отбранителни единци под шапката на Силите за защита на народа. Съ-президентът на кантона Джъзире е арабски шейх, който контролира 30% от ashiret (племето), простиращо се от Йемен до Ирак. В разговора ми с него, той прояви ентусиазъм към етническото разнообразие, но не и към половото равенство. Чух, че вече мисли различно.

Турски войници и членове на Свободната сирийска армия при превземането на центъра на Африн на 18 март 2018 г. Снимка: The Guardian

LeftEast: С изключение на изцяло геополитическите сметки (отсъствието на американците, присъствието на руснаците), какво е специфичното на обществото на Африн в сравнение с останалата част от Рожава?

НЮ: Най-важното е, че в Африн нямаше война до скорошните атаки на Турция. Беше сигурно обежище за онези, бягащи от войната, едновременно поради икономиката си и поради географската си отдалеченост. Регионът е планински и пълен с маслинови дръвчета. Много групи и семейства мигрираха натам – араби, асирийци, арменци, алевити и др. Първите избити от турските власти бяха арабско семейство, дошло в Африн по време на войната в търсене на сигурност. Икономиката на Афин е непропорционално високо представена в общата икономика на Рожава, тъй като областта е с висока селскостопанска производителност. Намирам за чудовищна проява на ирония, че Турция нарича атаките над Африн операция „Маслинова клонка“.

LeftEast: Рожава съществуваше в условия на гражданска война, сриване на държавата и икономическа блокада. Можеш ли да ни кажем нещо повече за живота на местата, които си видяла – какъв тип е икономиката? Има ли снабдяване на електричество, вода, телефонна и интернет връзка или пък основни държавни услуги като сметосъбиране?

НЮ: Когато бях там, консултантите на управлението на кантона Джъзире ми обясниха, че в момента съществуват три различни икономики в Рожава: „военна икономика“, „отворена икономика“ и „комунална икономика“. Военната финансира войната. Бих предположила, че е в основната си част неформална икономика, тъй като управленията на кантоните не са международно признати и нямат правно основание. Също така, произведеното от кантоните (например в работилниците за войнишки униформи) е ориентирано към войната. Отворената икономика е регулирана от Министерството на икономиката, което определя потребителските данъци и цените. Комуналната икономика, от своя страна, се създава бавно и е базирана на кооперативите. Повечето от тези кооперативи са селскостопански, оформени върху бивша държавна земя, която сега е разпределена на комуните от управлението на кантона. То играе важна роля в икономиката като изкупвач на стоки, произведени от кооперативите или от отделни производители на пшеница, както и като производител особено на петрол.

Трябва да кажа, че отворената икономика е много трудна зона за намеса от страна на Партията на демогратичния съюз. Хората бързо се чувстват отчуждени при една радикалната промяна, тъй като навиците им са оформени в национална, капиталистическа, патриархална икономика. И все пак, управленията на кантоните печелят доверието на хората, снабдявайки ги с безплатно електричество и вода. Интернет връзщата зависи от турски и сирийски фирми.

LeftEast: И един отчаян въпрос, който обаче трябва да бъде зададен: какви смислени форми на солидарност с Рожава съществуват извън пределите ѝ?

НЮ: Когато ИДИЛ воюваха с кобане, Силите за защита на народа и Женските отбранителни отряди бяха в много лошо състояние, докато хора от целия свят не организираха акции в тяхна подкрепа. Това накара коалицията да се намеси и да подкрепи сухопътните бойци с въздушни бомбардировки. Печатните издания показваха жените от Женските отбранителни отряди ежедневно по кориците си сякаш са някакви самодиви. Смятам, че тази подкрепа трябва да бъде възобновена, но не защото Турция е зла – тя действително е, но обикновено обявяването на някоя държава за зла не предизвиква желаните реакции, – а защото кюрдите в северна Сирия, наред с други народи там, се борят за създаването на нещо красиво и ново, което може и трябва да е вдъхновение за всички ни. Никога няма да забравя образа на кюрдската жената-командир на изцяло женски отбранителен отряд да се обръща към света при победата над ИДИЛ в Ракка. Тя говореше на арабски и каза, че го прави в знак на уважение към героичните арабски жени, устояли на окупацията на ИДИЛ, и посвети победата над ИДИЛ на жените по света. Как жените да замълчат сега, когато отново жени, борили се срещу окупацията, биват избивани от турската армия, а телата им биват осакатявани, заснемани и споделяни в Туитър от турските наемници? Хората извън Африн могат да направят много. Единствено съюзите между хората, демонстрациите, слоганите, петициите могат да накарат останалите държави да направят нещо срещу това зверство. Но това би било победа не само за Африн, а и за всички, които демонстрират и използват гражданското си недоволство, за да повлияят на световната политика.

Протест в Африн срещу турската инвазия. Снимка: LeftEast

LeftEast: И накрая, какво е да бъдеш учен, работещ върху тази тема в Турция?

НЮ: Ами, аз трябваше да напусна Турция. Но се считам за късметлийка, че съм могла да бъда свидетел на постоянството и борбата на Кюрдското освободително движение, кюрдския народ и техните съюзници. Техните съпротива и креативност носят вълшебство на света, както казваше един много добър мой приятел, който умря в Кобане, борейки се срещу ИДИЛ. Те ни принуждават да мислим по нови начини, за да развием нови концепции и теории. Те изискват от нас да се вслушваме много по-внимателно в случващото се на терена. Какво повече може да иска една феминистка, социоложка и комунистка?

Оригиналът на статията с интервюто със социоложката Назан Юстюнда е публикуван в LeftEast. Превод на български Калина Дренска и Неда Генова. Заглавно изображение: AjansFirat

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments