Терорът, наречен антитерористична операция
от Георги Зеленгора
В рамките на няколко месеца Турция се промени до неузнаваемост. Хората са объркани и наплашени. Въздухът е наситен с негативна енергия. Това не е същата Турция. Нещо срина имунната система на турското общество. Нещо се случи, но какво?
Търсим отговора в турските медии. Всички пишат и говорят за антитерористичната операция, която силите за сигурност провеждат в югоизточните райони на страната. Всеки ден се съобщава за убити войници, полицаи и жандармеристи. Трагедията на техните близки се предава до най-малката подробност – отчаяни съпруги, скубещи косите си, почернени родители, разплакани деца. Всички те страдат за своите синове, бащи или съпрузи. Информационните емисии излъчват ежедневно масови погребални церемонии за нашите жертви. Опечалени тълпи разнасят ковчези, покрити с турския флаг.
Картините са потискащи. Човек неволно си мисли що за зверове са способни да причинят такова нещастие.
От време на време чуваме и за зверовете. Еди колко си терористи днес бяха ликвидирани еди къде си. Въздъхваме с облекчение. Лошите ги няма. И за да не си помислим, че конфликтът е етнически, понякога ни показват как нашите войничета раздават шоколадчета на техните деца или играят с тях футбол. Друг път – как благодарни жени и старци поднасят цветя на полицаите-закрилници. Често на живо се включват страдащи от войната кюрди, които проклинат терористите с думите: „Това не са кюрди”. Впрочем, подобно заглавие можем да срещнем почти ежедневно в днешната турска преса. Това е медийният образ на Турция днес. Героизъм, трагизъм и решителност пред лицето на терора. Турция – жертва и непримирим борец. Този образ успешно се продава както в страната, така и извън нея.
Този образ обаче се оказа фалшив
Сапуненият мехур беше спукан от една учителка от Диарбекир на име Айше Челик. На 8 януари 2016 г. тя се обажда в ефира на една от най-гледаните шоу-програми „Беяз шоу” по Канал Д и съобщава, че „тук умират деца”. „Тук умират деца” прозвучава като „царят е гол”. Популярният водещ Беязит Озтюрк се опитва да изглежда хладнокръвен, но не му се получава. Страхът избива по лицето му. Едно съвсем невинно обаждане в ефир за броени минути се превръща в новина номер едно. Следва масов линч над учителката и над водещия в социалните мрежи. Лично Ердоган и цяла армия от негови клакьори се изреждат, за да осъдят „терористичната пропаганда”. Беязид Озтюрк се извинява публично. Това унижение предизвиква заслужена ирония сред противниците на режима. „Ще дойде време да се извиняваш за това извинение,” предупреди го съпредседателят на Демократичната партия на народите (ХДП) Селяхатин Демирташ.
Подобни статии:
Думите на Айше бяха кратки и простички. Зад тях обаче се крият ужасяващи факти, които могат да бъдат обобщени с една дума – война. Да, в страната се води война, която по своята жестокост не отстъпва на касапницата в Сирия. Към днешна дата дори може да се каже, че в отдалечените от фронта сирийски кюрдски градове Кобане, Камишло, Амуде или Дерик животът е много по-спокоен и сигурен отколкото в намиращите се на няколко километра оттатък границата Джизре, Силопи или Нисейбин. Нещо повече, ако доскоро кюрдите от Югоизточна Турция масово се стичаха под знамената на Отрядите за народна защита (YPG) да бранят Рожава от четите на Ислямска държава, сега сирийските кюрди всеки ден излизат на граничната бразда, за да протестират срещу терора на режима в Анкара над техните събратя в Северен Кюрдистан.
Кратка предистория
Корените на днешната война в Турция са много дълбоки, но това, което активира агресията на режима, бяха резултатите от изборите на 7 юни 2015 г. Тогава за пръв път от 12 години Партията на справедливостта и развитието (АКП) загуби мнозинството си в меджлиса (парламента). В политическия живот на страната влезе нов играч – ХДП, една на пръв поглед етническа партия, но с ясно изразен ляв и антисистемен профил. Паниката бе неописуема. Усещането за стабилност, което изглеждаше непоклатимо през последните 12 години, изведнъж рухна. „80 терористи влязоха в меджлиса” беше най-разпространеният коментар във фейсбук, който отразяваше страховете на обществото, умишлено подклаждани от управляващите и от техните послушни медии. Въпреки провала АКП продължи да управлява чрез служебно правителство поради невъзможността да се формира някаква конфигурация, която да я измести от властта.
От този момент нататък цялото поведение на Ердоган и неговата партия бе подчинено на единствената цел – запазване на монопола върху властта с цената на всичко. И времето заработи за тях. На 20 юли бе извършен бомбен атентат в Суруч. Жертвите бяха предимно леви активисти и кюрди. Почти веднага стана ясно, че атентатът е дело на Ислямска държава. И президентът, и правителството осъдиха тероризма и се заканиха да накажат извършителите. И когато всички очакваха това да се случи, турската авиация нанесе въздушни удари в Северен Ирак, но не срещу Ислямска държава, а срещу базите на ПКК в Кандил. Светът е изненадан от необяснимото поведение на Ердоган. Декларативно Турция се обяви против джихадистите, а на практика подпомагаше тяхната групировка, като нанасяше удари срещу нейния най-сериозен противник.
Датата е 24 юли 2015 г. – началото на днешната война
В отговор на агресията на турската армия в Кандил, партизаните от Силите за народна защита (HPG) предприемат ответни действия в областите Хаккаръ, Ван, Тунджели и Диарбекир. Режимът засилва военното си присъствие в Югоизточна Турция с нови 10 000 войници и полицаи. Въведен е полицейски час. В много градове кюрдите обявяват самоуправление по модела на функциониращото вече трета година в Рожава. Анкара отговаря с въоръжена агресия срещу непокорните градове. На 16 август в град Фаркин (Силван), област Диарбекир, е обявено извънредно положение. Терорът е съсредоточен в махалите Текел, Конак и Месджит, които са обявили самоуправление. Извършват се незаконни обиски и нахлувания по домовете. Започват сблъсъци между силите на реда и мирното население, при които падат жертви. За първия месец на войната те са 32 по данни на HPG. Давутоглу отрича – нямало нито един убит цивилен, а само терористи. Оказва се обаче, че повечето терористи са жени, деца и възрастни хора. След Фаркин терорът се пренася в Джизрe, където по време на окупацията от 4 до 12 септември са убити 22-ма души, а 24 са ранени. Следват Силопи, Нисейбин, Керборан (Даргечит), Косер (Къзълтепе), Шърнак, Баязид, Сур. Обсадите са щафетни – днес тук, утре – там.
Сур под обсада. Източник: информационна агенция DIHA.
В такава обстановка се провеждат предсрочните парламентарни избори на 1 ноември. В окръзите Хаккаръ и Мардин турската авиация извършва бомбардировки в деня за размисъл. В самия изборен ден присъствието на армия и полиция около секциите в Югоизточна Турция е нещо обичайно. При това положение резултатът е очакван – АКП си връща мнозинството.
Вместо обаче да се успокоят, че са си гарантирали властта, управляващите предприемат още по-брутална агресия. Този път танковете и бронетраспортьорите влизат в градовете и започват безразборна стрелба по жилищни сгради. Машините за борба с масовите безредици (ТОМА) атакуват тълпите от протестиращи. В небето над размирните градове кръжат хеликоптери. В операцията участват и доброволци, привърженици на управляващата партия, а според някои сведения и четници на Ислямска държава и Ел Нусра, намерили убежище в Турция. Първа за това алармира съпредседателката на ХДП Фиген Юксекдаг на митинг в Адана, а по-късно светът видя как в Газиантеп четници от Ел Нусра публично приветстват атентатите в Париж.
Два дена след изборите започва поредната обсада на Фаркин. На 13 ноември го последва Нисейбин.
Следващият етап от ескалацията на конфликта е провокиран от убийството на Тахир Елчи, председател на адвокатската колегия (БАРО) в Диарбекир. Убийството е извършено на 28 ноември в Сур по време на пресконференция на открито и е заснето с камерите на присъстващите журналисти. Следват масови протести и нови окупации на градове. В началото на декември танковете влизат в Керборан, Силопи, Джизре и Сур, а малко по-късно в Шърнак, Сирт, Ван, Косер и Хезех (Идил).
Резултатите от „антитерористичната операция”
Най-пострадалите градове приличат на лунни пейзажи. Стотици жилищни сгради са разрушени. Прекъснато е водоснабдяването и електричеството. Затворени са магазини и промишлени предприятия. Статистиката за броя на убитите е противоречива, но при всички случаи цифрите са стряскащи.
Трите кюрдски активистки, убити на 4 януари в Силопи. От ляво на дясно Пакизе Найър, Фатма Уяр и Севе Демир. Източник: информационна агенция DIHA.
На 24 януари командването на операцията съобщи, че до момента в Джизре са убити 446 „терористи”, в Силопи – 145, в Сур – 120, или общо 711 в трите града. Тези данни са близки до изнесените от правозащитната организация IHD, с тази разлика, че последната не говори за терористи, а за мирни жители. Огромното мнозинство от жертвите са пострадали при бомбардировки на жилищни райони с танкове и бронетранспортьори, какъвто е 11 годишният Мехмет Мете от Силопи или 17 годишната Розерин Чукур, застреляна на излизане от училище в Сур. Някои от убийствата носят белезите на предварително планирани умишлени екзекуции, като например убийството на трите кюрдски активистки Севе Демир, Фатма Уяр и Пакизе Найър на 4 януари в Силопи или убийството на 12 младежи в Артеметан, област Ван, на 10 януари. За този случай официално бе съобщено, че въоръжени терористи са убити при спецакция, но независими източници установиха, че младежите не са били въоръжени и са убити по идентичен начин – с куршум в главата.
Правозащитници алармират, че трупове лежат по улиците дни наред. На близките не се позволява да ги приберат и погребат. Силите на реда умишлено възпрепятстват достъпа на ранените до медицинска помощ. Хиляди хора са принудително изселени, хиляди са арестувани. В някои градове са създадени места за задържане на големи групи, наричани от местното население „концлагери”. С такава цел се използва например спортната зала в Силопи, където са задържани стотици жители на непокорните махали.
Варварските методи на режима в Анкара раждат все по-категоричен отпор. В края на декември първо в Джизре, Нисейбин и Силопи, а после и в останалите размирни градове се създават Отряди за защита на гражданите (YPS), които започват ефективна съпротива в градски условия и нанасят сериозни загуби на силите на режима.
Розерин Чукур, 17 годишна, убита в Сур на 8 януари на излизане от училище. Източник: информационна агенция DIHA.
Сирия – допълнителен източник на напрежение
Сериозен фактор за разрушаването на крехкия мир в Югоизточна Турция се оказа войната в Сирия. От самото ѝ начало ролята на Ердоган в нея е изключително вредна. Истинските му цели лъснаха по време на обсадата на Кобане (15 септември 2014 – 26 януари 2015 г.), в която той на практика участваше като съюзник на джихадистите въпреки натиска на турското и световното обществено мнение. През юни 2015 г. силите на YPG освободиха Гъре Спи (Тел Абяд) от четите на Ислямска държава, което означаваше свързване с обща граница на кюрдските кантони Кобане и Джъзире. За да предотврати създаването на обща граница и с третия кантон Африн, на 23 юли 2015 г., т.е. един ден преди началото на войната, Ердоган лансира идеята за създаване на зона за сигурност в Северна Сирия между градовете Езаз и Джераблус.
Така диктаторът защити интересите на Ислямска държава, а войната му срещу нея се оказа симулативна. На 8 януари 2016 г. той съобщи лично, че турската армия е ликвидирала 17 джихадисти, които нападнали базата Бешъка в Северен Ирак. Ден по-късно иракското главно командване опроверга тази дезинформация. Военни експерти на международната коалиция също многократно заявяваха, че Турция не е нанесла нито един ефективен удар върху джихадистката групировка. За разлика от нея кюрдите в Сирия и Ирак успешно воюват с Ислямска държава.
На 12 октомври 2015 г. военните отряди на различните общности в Рожава се обединяват в коалиция, наречена Сирийски демократични сили (QSD), която през ноември и декември провежда две успешни операции и освобождава значителни територии от джихадистите. На 13 ноември 2015 г. ПКК и бойните отряди на йезидите (YBŞ) освобождават град Шенгал. Успехите на кюрдите в Сирия и Ирак показаха, че те имат потенциала да разгромят групировката, но подобно развитие очевидно не влиза в плановете на Ердоган.
Медиите като втори фронт
Не е тайна за никого, че Ердоган отдавна се опитва да наложи пълен контрол върху медиите в Турция. В предишни години той смайваше света с периодичното спиране на социалните мрежи, с арестите на журналисти, с бруталната саморазправа с медийната група „Заман”. Последният му удар от 26 ноември 2015 г. беше арестът на главния редактор на вестник „Джумхуриет” Джан Дюндар и неговия заместник Ердем Гюл заради разкрития за връзките на режима с Ислямска държава. Лично Ердоган поиска доживотен затвор за двамата, сякаш раздаването на правосъдие влиза в правомощията му на държавен глава.
По отношение на събитията в Югоизточна Турция е наложена тотална цензура. До мястото на бойните действия вече не се допускат чужди журналисти. Турските пък имат право само да предават официалните съобщения, но не и да събират информация на място.
Независимите кюрдските медии са единствените, които излъчват от епицентъра на събитията. Те обаче работят в пълна нелегалност. Сайтовете им са блокирани, а кореспондентите им са подложени на преследване. На 16 декември 2015 г. с решение на Управлението на телекомуникациите (ТИБ) официално е забранена информационна агенция ДИХА, лидер сред кюрдските медии в Турция. Към днешна дата кореспондентите на тези медии работят при постоянна опасност за живота си. На 13 октомври в Диарбекир полицията ранява кореспондентката на ДИХА Есра Айдън по време на демонстрация на солидалност с жертвите на атентата в Анкара, а на 20 януари в Джизре по време на излъчване на живо е прострелян кюрдският журналист Рефик Текин, благодарение на чиято смелост светът видя живи картини от терора в Турция.
Отряд за защита на гражданите (YPS) – град Нисейбин.
И ако доскоро преследването на журналисти срещаше противодействието на гражданското общество, сега, в условията на война, посегателствата върху свободата на словото се приемат за нещо нормално. Официалната формулировка на случващото се – „антитерористична операция” – се оказва изключително удобна за управляващите, тъй като всяко различно мнение по въпроса автоматично се категоризира като „терористична пропаганда”. След учителката Айше в такъв грях бяха обвинени 1128 университетски преподаватели, които бяха сложили подписите си под петиция за мир. Обвинението дойде лично от Ердоган, след което започнаха арести и разпити.
Войната и светът
Европа и светът не реагират еднозначно на събитията в Турция. Загрижени повече за безценната си идентичност, която смятат за застрашена от „нашествието” на бежанци, Брюксел и националните правителства предпочитат да си затварят очите и да не дразнят Анкара, от която очакват да спре бежанския поток. Атентатът в Истанбул на 12 януари още повече затвърди тази позиция. И Меркел, и Камерън, и Джо Байдън засвидетелстваха пред падишаха своето съпричастие към борбата, която Турция води срещу тероризма. За разлика от тях левите и антисистемни движения в Европа и света са солидарни с борбата на кюрдите срещу терора на АКП. В големите градове на Западна Европа ежедневно се провеждат масови демонстрации в тяхна подкрепа. Насилието беше осъдено от влиятелни личности като Ноам Чомски, Орхан Памук, Тарик Али и други учени и интелектуалци. В Лондон и Берлин Давутоглу беше посрещнат с многохилядни протести, но любезните му домакини го скриха от разярената тълпа. Това срамно мълчание на официална Европа среща подкрепата и на всички десни, националистически и фашизоидни субекти, които по принцип са негативно настроени към Турция и при други обстоятелства не пропускат възможността да го изразят. Страхът от бежанците обаче не е единственото обяснение за съучастието на Брюксел в престъпленията на Анкара. Големият кошмар за крепителите на статуквото е социалният радикализъм на кюрдската съпротива, който печели все повече симпатизанти на стария континент.
Какви са възможните изходи от създалата се ситуация?
За Анкара съществуват два варианта.
Първият е прекратяване на терора и изтегляне от окупираните територии. В средите на управляващите вече се забелязва паника от кашата, която забъркаха. На няколко пъти Давутоглу дори обяви дати за прекратяване на операцията, които очаквано не бяха спазени. Оттеглянето е малко вероятно – първо, защото това ще означава провал за режима, и второ, защото другата страна е вече достатъчно радикализирана и трудно ще се съгласи на компромиси в името на мира.
Вторият вариант – война докрай – означава многократно нарастване на броя на жертвите и от двете страни, разрушения, икономически загуби, международна изолация и всякакви други негативни последици, като шансовете на режима за краен успех са съмнителни. С други думи, каквото и поведение да избере Анкара, ще бъде губещо.
За Турция най-добрият възможен изход е надигане на демократичните сили в обществото срещу диктаторския режим. Към днешна дата този вариант изглежда малко вероятен, но не бива да се отписва, защото турското гражданско общество разполага с огромен съпротивителен потенциал, който винаги може да се активира.
По-интересно е каква ще бъде съдбата на кюрдите в Турция, Ирак и Сирия след края на войната. Ще оцелее ли демократичният конфедерализъм на Рожава, който изцяло отговаря на интересите на кюрдите, или ще бъде подменен с „независим” Кюрдистан, за което вече има доста широк международен консенсус? Барзани отдавна вижда себе си като новия близкоизточен петролен шейх, а Путин си точи зъбите за поредната „освободителна” мисия на Русия.
За самите кюрди обаче възпроизвеждането на какъвто и да е модел на национална държава е възможно най-лошият вариант. Изходът от войната в Турция и от хаоса в Близкия изток изглежда непредсказуем, а вероятността за установяване на траен мир, демокрация и на справедлив социален ред става все по-илюзорна. И това е така, защото тези, които желаят последното да се случи, отново няма да участват във вземането на решенията.
