За нуждата от антивоенен социалистически феминизъм
Феминизмът преминава през различни етапи от XIX в. насам, кристализирайки във връзка със или чрез откъсване от множество идеологии, сред които либерализъм, социализъм, културализъм и национализъм. За щастие, поне в някои краища на обществото, феминизмът започна да се определя като пресечна – антирасистка и антинационалистическа политика, а в по-редки случаи и като антикапиталистическа позиция. Антикапиталистическите феминистки признават, че капиталистическата политическа икономия се основава не само на класова експлоатация (така че тя не е само икономически режим), но, бидейки и специфичен социален ред, се захранва и чрез патриархат, расизъм и национализъм. За съжаление, в нашата епоха, застрашена от военната машина на империализма, това е най-слабо представеният вариант на феминизма.
Липсата на антикапиталистическа перспектива означава, че феминизмът днес вече няма достатъчна аргументативна сила, за да се бори с възраждането на патриархата и сексизма. В настоящия контекст на многобройните кризи на капитализма, противодействието на фашизма, тласкащ целия свят към самоунищожение, би трябвало да бъде решаваща задача на феминизма. Необходим е антикапиталистически или казано по-положително, социалистически феминизъм, който да формулира критиката на половото, расовото и сексуалното потисничество от гледна точка на политическата икономия, т.е. от гледна точка на използването на патриархата, расизма и сексизма за продължаване на класовата експлоатация и натрупването на капитал, и както виждаме днес, за легитимиране на войните за политико-икономическо надмощие.
Империалистическите войни са част от капиталистическата политическа икономия; те се водят, за да осигурят на капитала все нови и нови пространства, където приходите са гарантирани, въпреки че големите сили се опитват да ни убедят, че тези войни се водят като борба за предполагаема „културна нормалност“. Всъщност те са отчаяни инструменти за продължаване на „пространствения фикс“ (метод за оцеляване на капитализма, при който капиталовите инвестиции се преместват в нови икономически области – например от производствената икономика в градското развитие; или в нови географски територии, където в миналото капиталът не е имал възможности да реализира печалба). Когато тези процеси вече не могат да се осъществяват по мирен път, те се превръщат във войни. Ние, като леви обществени интелектуалци, можем да направим малко, за да спрем тези процеси. Но поне можем да ги разобличим. За тази цел ни е необходим приносът на социалистическия феминизъм.
Намираме се в момент, в който световните империалистически сили, в търсене на нови начини за оцеляване на глобалния капитализъм и нови механизми за осигуряване на нарастваща доходност за капитала, избират да го прекроят за тази цел чрез инструмента на студените, горещите и прокси войните. Виждаме как в този процес страните-ядра на глобалния капитализъм и техните поддръжници в периферните географски райони на света (включително страните от Централна и Източна Европа) поставят на карта джендъра, пола и „расата“ чрез културологичен подход като част от усилията за оправдаване на войните, милитаризацията и тяхната човешка и финансова цена. Социалистическият феминизъм е добър партньор в разобличаването на тази изключително опасна дискурсивна манипулация, защото отстоява принципите на равенството във всеки смисъл на думата.
Разгръща се следващият епизод от новата глобална империалистическа война. Изглежда, че Украйна е била учение за Тайван. А ние се чудехме защо страните в тази марионетна война не сядат на масата за мирни преговори. Сега разпалването на война и милитаризацията могат да бъдат отприщени без ограничения в новата световна империалистическа експанзия, в която икономическата хегемония на САЩ, лежаща на смъртния си одър, отново се опитва да подчини, каквото може. Но откъде да го измъкне нови субекти за подчинение? От влиянието на големите си конкуренти – Русия и Китай. ЕС участва безпомощно, като се подчинява на войнствените призиви на САЩ да получи независимост от „руския газ“, като по този начин изпада във всевъзможни и невъзможни ситуации; този евтин газ направи Германия успешна експортно-ориентирана икономически и политически доминираща държава в ЕС, от която зависят много вътрешноевропейски икономически потоци. Освен това, дали тази войнственост не е и опит да се намали или премахне зависимостта на развитите капиталистически страни от Азия, която през последните пет десетилетия им осигуряваше евтина работна ръка? Или пък става дума за желанието след тези войни в Русия и Китай да бъдат поставени приятелски настроени към САЩ правителства, за да се отворят тези страни още по-пряко и да бъдат подчинени на експанзията на западния капитал?
След всички напразни надежди и илюзии за това какво положително развитие може да донесе кризата на неолибералния капитализъм, стана ясно какво следва след нея: пандемии, енергийна криза, стагфлация, всеобща война. Капиталът и държавите, които управляват от негово име, търсят решения на може би най-сложната криза в човешката история, чрез които да се спасят (както обикновено). И след изострянето на неолибералната глобализация, която дълго време носеше богатство на западния капитал, спасявайки го от кризата, която преживя през 1970-те в рамките на националните държави, изглежда, че не може да последва нищо друго освен преструктуриране на световния ред. Именно това е залогът: кой ще спечели от това преструктуриране, което в днешните условия вече не може да стане по мирен, дипломатически начин, а само чрез война. И то не просто локална война или война, която се води от една част на света в друга, а тотална война. Културологичният „дебат“ за джендър, сексуалния и расовия ред е инструмент за оправдаване на войните, водени за установяване на нов глобален икономически ред. Политиката все още прави тази смяна на регистрите, като се обръща към теми, за които предполага, че мобилизират всички страни на конфликта, и по този начин избягва да говори за класовите отношения, класовата експлоатация или дори за социално-икономическите измерения на расизма, патриархата и сексизма.
Подобни статии:
По-долу е даден пример за това явление, което се случва в близост.
*
Миналата седмица слушахме речта на Виктор Орбан в Тушнад за икономическата ситуация и войната, която преля в расизъм поради неговия антикомунизъм и антисоциализъм. Въпреки че правилно отбеляза кризата на еднополюсния световен ред, той не стигна дотам да каже, че това е криза на глобалния капитализъм, нито пък говори за експлоатацията на работническата класа като стълб на отношенията между западния капитал и евтината работна ръка в Централна и Източна Европа.
За Орбан „Западът“ е монолит, с който той иска да се бори като с монолит: Уолстрийт, социалистите, политиката на идентичността – всички те са еднакво врагове за него. Всъщност той е по-притеснен от културния Запад, от чиито ценности иска да защити уж чистото и непреходно битие на унгарската нация, включително, естествено, унгарското население на Ердели/Трансилвания. Като убеден десничар той прибягва до „културния проблем“, за да критикува съотношението на силите между Западна Европа, Централна и Източна Европа и САЩ (макар че въпреки това обожава Тръмп). Той продължава да върти и да смесва двете неща – икономическата зависимост и културната зависимост, но десният му национализъм не му позволява да бъде последователен в критиката си на днешния глобален ред или в търсенето на съюзи, които да овластят други участници срещу неолибералната американска хегемония и господството на ЕС в Европа. Той тръгва към последното не за да търси алтернативи на капитализма, дори и в транснационално-националната опозиционна разновидност, а за да се защити културно от господството на „Запада“.
Трудно е да се каже какво е цел и какво е средство в тази аргументация. Но именно поради превъзходството на културния аргумент в политическата му визия, Виктор Орбан прибягва до расистки дискурс извън старомодния си национализъм. Голямата опасност на този наратив е, че той задава тон в тази част на Европа за връщане на идеологическо-политическата вяра в съществуването на расите и нормализирането на расизма, който всъщност ги произвежда, за да ги йерархизира и да доминира, експлоатира и дори унищожава предполагаемо по-низшите раси. А това е най-опасното допълнение, елемент на фашизъм в Централната и Източна Европа, който надгражда днешната широко разпространена несигурност, създадена от войната в Украйна и въоръженото напрежение около Тайван, вече изпълнени с фашистки и расистки подтекст. Не културализмът на Орбан ни спасява от злините на Европейския съюз, роден и узрял в неолибералната парадигма, не мрежовото управление на такива лидери ни спасява тук, в полупериферията на експлоатацията, бедността и недофинансирането на обществените жилищни, здравни и образователни системи. Алтернативата не идва от консервативния капитализъм или от капитализма, който се е оттеглил в границите на националните държави, или дори под формата на държавен капитализъм. Последният е следвоенна парадигма, кристализирала в отговор на опустошителните световни войни, започнали в Европа, и неспособна да спре кризата, която го трансформира в неолиберален капитализъм. Нещо повече, алтернативата не идва от държавния социализъм, какъвто го познавахме в Източния блок преди 1990 г., националистически и патриархален поне в румънската си версия (но не само), консервативен в ограничаването на гражданските и политическите права, съучастник в Студената война, който в крайна сметка се поддаде на натиска на глобалния капитализъм, в който беше интегриран през цялото си съществуване.
Откакто речта на Орбан разтрепери Румъния на фона на историческия румънско-унгарски конфликт, все по-често чета мнения, подобни на неговото – парадокс, който кара някои румънци да забравят за опасността на „трансилванския въпрос“, изостряна и от някои румънци. Тези мнения не критикуват Запада от гледна точка на политическата икономия, а в смисъл на дух, който е създал пространство за утвърждаване на политиката на етническа, полова и сексуална идентичност. Те възхваляват желания суверенитет над Запада от гледна точка на ненамесата на последния в „местния културен избор“ относно предполагаемата сексуална, етническа или полова „нормалност“. За привържениците на подобни възгледи придобиването на свободи и права от лишените преди това категории – жени, сексуални малцинства, етнически малцинства – е нежелателно, защото през последните 30 години те идват в пакета на западния неолиберализъм. Затова те са готови да забравят критиката на капитализма или поне на неолиберализма, като атакуват икономическите му основи, и се отдадват на културологична критика. Някои забравят. Други са убедени капиталисти. Малцина се заплитат в двусмислици.
Такива опасни позиции се появяват и в Румъния сред онези, които в близкото минало критикуваха политиките на половата, етническата и сексуалната идентичност, упреквайки ги, че, като се борят срещу расизма, патриархата и сексизма, делегитимират класовата борба. Отбелязвам, че в такива случаи те в крайна сметка забравят това, което са насърчавали, а именно признаването на централното място на класовата експлоатация в капитализма. И започват да водят антизападна борба, фокусирана върху пола, сексуалността и етническата принадлежност, постигайки консенсус с прокапиталистите, които искат да ни убедят, че това, което би ни спасило, например тук, в Румъния, е един расистки, сексистки и патриархален антизападен капитализъм.
Това е, което се появи от новата криза на капитализма в тези полупериферни страни на глобалния капитализъм – не възможност за социалистически световен ред, а желание за капитализъм, който живее не само чрез класова експлоатация, но и чрез патриархално потисничество, сексистко господство и расово прочистване. Ето защо социалистическият феминизъм е необходим, ако искате и адаптиран към реалностите на днешния капитализъм – за да ни накара да мислим за алтернативата, която е интернационалистическия социализъм, изграден срещу расисткия и патриархален капитализъм, който генерира все нови и нови империалистически войни, за да поддържа капитала срещу всички онези, които експлоатира, лишава от притежания, унищожава. Разбира се, идеологическото и практическото изграждане на такава алтернатива изисква солидарност от всички страни, включително работническите, жилищните, екологичните, феминистките и LGBTQ+ движенията.
Идейната система на социалистическия феминизъм е добър спътник в подобен стремеж, тъй като притежава критичната способност да деконструира начина, по който капитализмът функционира като социална система, но също умее и по отношение на културализма в различните му проявления. Наред с това социалистическият феминизъм има и утопичната амбиция да си представи свят, свободен от всички режими на власт, които създават множество неравенства и несправедливости, в който производителите на стойност във всички области имат контрол върху средствата за производство и формите на културно и политическо себепредставяне.
Еникьо Винце е професор в Университета „Бабеш-Боляй”в Клуж-Напока, Румъния, и активист за жилищна справедливост в местното движение Căși sociale ACUM!/ Социални жилища СЕГА! и в националната мрежа на няколко активистки групи от Румъния – „Блок за жилища“.
Статията е публикувана за първи път на румънски език в CriticAtac и Platzforma, а в последствие преведена на английски език за LeftEast чрез Eastern European Left Media Outlet (ELMO). Превод от английски на български: Станислав Додов.
Заглавно изображение: кадър от шествието за 8 март 2022 г., организирано от колектива на Феминистки мобилизации.
