Акценти

Против войната, която поддържа капитализма жив

от Енико Винце 

превод от английски: Стоянка Енева

 

Източник *

I.

През юни 2020 г., без да предусещам настоящия момент, зададох следния реторичен въпрос относно либералния проект за съживяване на икономиката в Барикада Румъния: Спасява ли държавата капитала и подкрепя ли милитаризацията?* Тогава забелязах, че противно на кризата от 2008-2009 г., икономическото възстановяване се осъществява чрез прекомерната милитаризация на Румъния и включването ѝ в надпреварата във въоръжаването. Това наподобяваше донякъде Студената война и други моменти, в които военната индустрия „спаси“ икономиката. По същото време министър-председателят заяви, наред с други неща, че „приоритетите на правителството включват инвестиции в индустрии като военната“, което даде старт на инициативи като придобиването на ракетната система Пейтриът, за която румънският президент настояваше още от първия си мандат. С част от стойността ѝ, възлизаща на 3,9 млрд. долара, бюджетът за 2020 г. на Министерството на отбраната се увеличи с 18%, а на Министерството на вътрешните работи – с 13%, което включва и бюджета на румънските разузнавателни служби.

Тогава посочих, че в този все по-размирен свят с различни противоречиви сценарии за бъдещето има риск настоящата криза на капитализма да бъде разрешена не само чрез икономическа милитаризация, но и чрез политическа и обществена фашизация. Подклаждането на расовата омраза, както и провокирането на конфликти между етнически групи или социални класи, може лесно да оправдае както полицейската държава, така и милитаризацията.

Както заключих през 2020 г., капиталът все повече се нуждае от тези инвестиции, за да се спаси чрез военната индустрия, докато други клонове на промишлеността се мъчат да се възстановят от рецесията. По един порочен начин лидерите на Румъния също така предложиха възможността за военна кариера на съкратените и безработните по време на пандемията. Президентът Йоханис тогава заяви, че румънските въоръжени сили биха могли да бъдат мобилизирани за участие в мисии и операции извън територията на румънската държава. В допълнение, „значителни средства за оборудване на румънската армия дават шанс да придобием възможност за национална отбранителна в рамките на системата за колективна отбрана на НАТО, а в същото време серия от многогодишни програми могат да дадат нов тласък на румънската промишленост, особено чрез институционално сътрудничество с дружества с профила на нашите съюзници.“

 

II.

Нещата започват да стават все по-ясни. Войната в Украйна е война, в която капитализмът се опитва да превъзмогне дълбоката криза, в която е изпаднал от 2008-а г. Тя е поредната в списъка от избухнали през XXI век войни, от Ирак до Афганистан и Йемен, които превърнаха големите геополитически конфликти на съвременния глобален капитализъм във въоръжени сблъсъци. В скорошния си материал, Майкъл Робъртс твърди, че „Голямата Депресия на 21-ви век може и да е започнала през 2009 г., но икономическите сили, които я предизвикаха, са налице още от 1997 г. […] Тогава средната норма на печалба на капитала в големите капиталистически икономики започна да спада и въпреки някои малки тласъци на възстановяване (предизвикани най-вече от икономически спадове и огромни кредитни инжекции), рентабилността на капитала остана близо до най-ниските си нива за всички времена […]. При капитализма печалбата привлича инвестиции; така спадащата и ниска рентабилност доведоха до бавен растеж на инвестициите в производството. Същевременно расте спекулацията на капиталистическите институции с финансови активи във фантасмагорния свят на фондовите и облигационните пазари и криптовалутите. А империалистическият блок все повече търси начин да компенсира за слабостите на „Глобалния Север“ чрез разширяване на експлоатацията на „Глобалния Юг“. […] Засега няма особени изгледи капитализмът да се измъкне от тази Дълга депресия, дори и да бъде преодоляна настоящата катастрофа в Украйна. За да се сложи край на депресията, ще е необходимо прочистване на икономическата система чрез срив, при който да се ликвидират компаниите-зомбита, намаляващи рентабилността и растежа на производителността и увеличаващи дълговото бреме. […] Единствената надежда за измъкване от последиците от Дългата депресия и от нови войни е идването на власт на демократични социалистически правителства, които се опират на трудещите се и които могат да насърчат истинско обединение на нациите, за да се сложи край на икономическите кризи; да се обърнат екологичните катастрофи на планетата и да се достигне до мирно развитие на човечеството.“

 

III.

Руският капитализъм (и нуждата му да разшири собствената си сфера на икономическо влияние) създаде неочаквано добър механизъм за обновяването на западния капитализъм чрез тази война, която е едновременно война на руския империализъм срещу Украйна и прокси териториална война между Русия и САЩ. 

Но междукапиталистическият сблъсък няма да доведе до скорошно изчезване на този вид режим. Тъкмо обратното, той ще породи още по-дълбоки и продължителни икономически кризи по целия свят, създавайки условия за всеобхватно разпространение на въоръженото насилие. В идеологичен и дискурсивен план, настоящата война със сигурност ще спомогне за укрепването на капитализма чрез пълния разгром на източния, но и капиталистически враг, осъществен от „свободния свят“, тоест от предпологаемо справедливия свят на „перфектния капитализъм“, западния. В крайна сметка като по-дългосрочна последица от дългата и тежка енергийна и икономическа криза, най-ощетените от войните на глобалния капитализъм оцелели ще се разбунтуват по начин, който ще застраши този режим. 

Но настоящата свръхмилитаризация също е подготвена да възпира такива бунтове. Тази война е инструмент на постнеолибералния капитализъм, който ще заличи напълно всяка системна критика. В началото на пандемията се появиха утопии за други възможни светове след края на капитализма, защото изглеждаше невъзможно този режим да остане такъв, какъвто е; връщането към старата нормалност беше нежелано. В разгара на ескалиращата война и идеологическите борби, които подклаждат въоръжаването, подобни утопии и техните създатели ще бъдат отстранявани по различни начини. Експлоатацията, неравенствата, прогнилото забогатяване на олигарсите в ерата на глобалния капитализъм – подчиняването на природата и човешкия живот във всичките му форми на печалбата – ще се превърнат в теми табу, а тези, които ги поставят на дневен ред, ще бъдат преследвани до унищожение. Тогава, може би след 5-10 години милитаризация, капиталът ще бъде съгласен на решение за укротяване на капитализма. И някои оцелели ще започнат отначало с обещания за мир, благоденствие и зелен преход.

Дотогава, както отбелязах в статията си, публикувана на 10-ти март 2022 г. в Gazeta de Artă Politică, в недоразвитата по отношение на социална инфраструктура Румъния, пренасочването на средства от държавния бюджет към милитаризация ще доведе още повече хора до бедност и ще допринесе за още по-големи икономически неравенства. Още повече хора няма да доживеят до старост, а социалният фашизъм, насочен срещу населението, което се превръща в излишък от гледна точка на насилствения капитал, ще бъде укрепен.*

 

IV.

В днешно време, всеки казва на всекиго как трябва да мисли, какво трябва да говори, какво трябва да направи ВЕДНАГА, и какво да остави за утре, вдругиден и така нататък. 

Войната се води във всяко кътче на ежедневието за всичко неясно и неосигурено (материални блага, анализи, бъдещи планове).

Някои известни леви интелектуалци започват да рамкират „Източното ляво“ срещу „Западното ляво“, а не срещу капитализма.

Системното насилие на капитализма ни доведе до време, в което позициите (дори и в лагери, които до преди няколко месеца ни се искаше да мислим като обединени срещу общия враг) се разграничават по линията на нови разломи, тласкайки хората към конфронтационни крайности.

Издигането на все повече бариери между западната и източната левица не само подхранва възможността за възраждане на национализмите, но и намалява шансовете поне да се мисли за алтернатива на капитализма, който сега се стреми да оцелее не само чрез войната между западните и източните сфери на интереси, но и чрез геополитическата война между „добрата левица“ и „лошата левица“.

И това в крайна сметка работи като инструмент за оправдаване на империалистическите въоръжени сблъсъци, които целят да спасят капитализма.

 

V.

Тази война е и газова война. Енергийната независимост (от Русия) е считана за приоритет номер едно на настоящия план за икономическо развитие на ЕС. Големият победител в този ход са САЩ.

Войната се използва като аргумент за постигане на независимост от руския газ под формата на бойкот на Русия като агресор на Украйна. Естествено, това е аргумент в подкрепа на милитаризацията, която също обслужва печалбата на оръжейните корпорации. 

Но дали етническият и национален произход на газа предизвиква покачването на цените на енергията? Или пък причината е, че с енергията се спекулира на фондовите борси? А фондовите пазари реагират на политиката.

„Руският газ“ ли попречи на европейците да са по-напреднали в развитието на алтернативни източници на отопление на този етап? Или интересите на големите корпорации, без значение от националния им произход?

По цялата верига на приходите, от производителите (които могат да бъдат както частни, така и държавни), през стоковата борса в Амстердам, където брокерите купуват и продават спрямо реакции на политически решения за санкции срещу Русия, до частните електроразпределителни дружества в Румъния, всеки опрадвава печалбата си с етнически аргументи. Те твърдят, че не биха искали да реализират толкова голяма печалба и да оставят потребителите на произвола на съдбата или на студено. Искат просто „безобидното“ либерализиране на цените на енергийния пазар. Руският газ, Русия и руснаците са виновните.

Всичко това се случва във време, в което глобалният капитализъм е достигнал до фаза на преструктуриране към нова американска хегемония в конкуренция с Китай и Русия. 

 

VI.

От 70-те години насам, политическата икономия на неолибералната глобализация се стреми да премахне всички бариери пред свободното движение на транснационалния капитал, стоките и услугите. Работната сила се ползваше от тази свобода на глобализация доколкото и докъдето капиталът се нуждаеше от евтина работна ръка. 

А сега кризата на глобалния капитализъм, която от 2008 г. насам преминава от една криза в друга, е достигнала етап, в който иска да бъде разрешена чрез премахване на собствените си основополагащи принципи (тези на свободното движение на капитали). Но това не може да стане по мирен път. Икономическата война не е достатъчна за това. Завладяването на сфери на интереси е свързано с въоръженния конфликт.

Интересите на глобалните политически стратези започват да се променят. Новите правила се пишат с кръвта на невинни хора в Украйна. И тласкат всички ни към логиката на тоталната война. Сега великите западни сили се стремят към ограничаване на глобализацията под формата на транснационално движение на капитали без никакви бариери. Или, по-точно казано, тяхната цел е един вид двуполюсна капиталистическа глобализация, разделена на две от икономически и военни бариери, издигнати между сферите на източно и западно влияние. В този смисъл, използват прогнилия капиталистически морал, който разделя капитала на „добър“ и „лош“. Но това усилие не означава край на глобализацията. Капитализмът все още има нужда от механизма, наречен „spatial fix“ (термин на Дейвид Харви), тоест от разрешаване на кризите на капитализма чрез териториално включване на нови сфери на интереси. 

 

VII.

Когато мислим за възможността за транснационална и антиимпериалистка солидарност срещу всички войни, ние де факто критикуваме капитализма, опитвайки се да развием тази критика в различни части на света, раздробени от интересите на капитала на „Изток“, „Запад“, „Юг“ или „Север“. Нашата позиция е и срещу расизма. Или, по-точно, срещу расиализирания капитализъм. Последният функционира не само чрез икономическите механизми на капитала, но и в ежедневието, както се вижда от двойните стандарти, въведени в европейските общества по отношение на бежанците, различаващи се по цвят на кожата или по предполагаемата си културна и биологична „същност“.

В това начинание е полезно да се вгледаме в тясната връзка между неравномерното развитие като основна характеристика на капитализма, и от друга страна класовата експлоатация, расисткото потисничество и патриархалното господство. Всички те са свързани, защото условията, които осигуряват увековечаването на капитализма, не са само от икономическо естество. Икономическото, класовото, расисткото и патриархалното насилие доминират във всички области на живота. Отвъд тях отново виждаме как системното насилие на капитализма унищожава животи чрез студени или горещи войни, войни между цивилни граждани от различни етноси, войни между държави и прокси войни, чрез които великите империалистически сили се сблъскват посредством полупериферните за капитализма страни.

Останала ли е някаква поствоенна надежда за тези полупериферни страни? „Постсоциализмът“ в Румъния, например, доведе до загубата на хиляди работни места и до емиграция на милиони румънски граждани (поради начина, по който бяха „постигнати“ приватизацията и фалитът на производствената икономика). В същото време, „пост-ковид“ се превърна в енергийна криза, разкривайки как милитаризацията на страната и нарастващата замяна на публични политики (здравеопазване, жилищна политика, околна среда, образование) с полицейски надзор по време на пандемията предсказаха избухването на сегашната война в нашия регион. Вместо да си представим „нормалност“, различна от тази на патриархалния и расистки капитализъм, изглежда че както борбата срещу социализма, така и тази срещу ковид са били дистопична репетиция за още по-страшно настояще и бъдеще. 

 

VIII.

Румънският антикомунизъм  през последните 30 години оправда икономическите промени като приватизацията и зависимостта от директни чуждестранни инвестиции, които поставиха страната в служба на капитала, дислокацията на работната сила и още много. Бъркайки критиката на държавния социализъм с приветстването на капитализма като единствения възможен свят, антикомунизмът също положи големи усилия идеологически да дискредитира социалистическата алтернатива. Това се случи чрез стигматизиране на всяка критика срещу капитализма, приравнявайки социализма с Чаушеску, чрез идеализация на капитализма като предполагаем гарант на демокрацията и други подобни. 

Тъй като всичко това се случи във фазата на неолибералния капитализъм, който през 1990-те години включи и Румъния в глобализационните течения, основани на свободното движение на капитали, най-видимата (и най-мобилизиращата) критика на този модел пое по пътя на национализма. Посоката на румънския национализъм, ако вземем за пример  Forța Dreptei, Силата на дясното*, е в подкрепа на националната буржоазия. От друга страна, в случая на АUR*, румънският национализъм призовава потиснатите към патриотичен бунт. Веднъж кристализирали, тези национализми могат да бъдат призовани по всяко време, за да мобилизират населението в империалистични войни, за които иначе никой не би искал да жертва живота си. Да бъдеш против всяка война означава да бъдеш против жертването на хора, които вече са експлоатирани от капитала в неговите кървави войни, и против превръщането им във войници на пречистената от кръвопролития нация.

Ето защо един нов социалистически интернационал би следвало да обвърже няколко критики: на глобалния капитализъм, на националния капитализъм, но и на държавния социализъм такъв, какъвто беше преди 1990 г. Освен това, има нужда от критика на национализма, расизма и патриархата, които заедно с класовата експлоатация спомагат за увековечаването на престъпния капитализъм. Разбира се, необходима е и критика на войните, които се водят по цял свят като източник на натрупване на капитал и които са най-насилственото въплъщение на капиталистическата надпревара, възхвалявана от враговете на равноправието и солидарността.

Докато „културното“ изграждане на социалистическия интернационализъм би означавало формиране на съзнание, за което обществените интелектуалци в бившия „втори свят“ биха могли да допринесат, създаването на икономически условия за ненационалистическа алтернатива на капитализма със сигурност е по-сложно (ако не и невъзможно) да се осъществи точно в този момент.

 

IX.

Когато дискутирам разсъждения като по-горните, получавам съобщения, че съм наивна, че не разбирам човешкото страдание или пък че сега не е време да говорим за капитализъм, докато хората умират и са прогонвани от войната в Украйна. Но аз оставам на страната на тези, които надигат гласовете си, защото нямаме друго оръжие срещу всеобхватните империалистките войни, нито пък срещу смъртоносната милитаризация. Заедно с други хора, ще продължа да се опитвам да изобличавам великите сили на съвременния капитализъм и неговите военно-политически олигархии като отговорни за бедстването на човечеството. Изглежда, че това не помага в момента. Но и не вреди, тъй като подтикването към тотална война е това, което ощетява живота на всички. 

За мен е още по-трудно да разбера защо в съзнанието на тези, представяни като източноевропейска левица, предишни критични подходи към Запада могат да вървят ръка за ръка с настоящата липса на критичен подход към всякакъв империализъм, паралелно с критиката на западната левица към империализма. Мога да разбера, че някои, в желанието си да избегнат всеки опит за намаляване на отговорността на Путин, се опитват да възстановят баланса, който смятат, че не е бил постигнат при тълкуването на причините за войната в Украйна. Но не разбирам защо те ни призовават да се откажем от подхода, признаващ множественост на отговорностите, именно с цел да се стигне до мирно решение на негова основа.

Изобщо пък не разбирам защо има такъв голям ентусиазъм към този вид „антизападни настроения“ в местни пространства, които преди са били критични към НАТО: критиката към Запада, който критикува НАТО, рискува да се превърне в оправдаване на Запада, който се е въплътил в НАТО. 

Разбира се, социалната теория има тенденцията да уравновесява структурната перспектива с тази на действеността [agency]. Но постановката, че в настоящия световен ред съществува неограничена политическа възможност за действие в (полу)периферните пространства на капитализма или пък че е очевидно, че в крайна сметка „народът“ е избира съдбата си отвъд политическото си изграждане, е не само аналитично слабо, но и рисковано, защото може да ни върне към национализмите, този път основани на дихотомията Изток-Запад.

 

X.

Нека не се залъгваме, че румънската държава ще спре да събира данни за пропаганда чрез фалшиви новини на новата си дигитална платформа. Поддръжниците на тази инициатива заявиха, че ще подправят „фалшивите новини“ чрез медийни изказвания, прессъобщения, участия в телевизионни студия и експертни мнения, казващи „истината“.

Несъмнено освен медийната война срещу алгоритмите от типа на „Румъния е колония на Запада“, „демокрацията от западен тип се провали“, „липса на консенсус“, „традиции“, „духовност“ и „разширение“ – които според управляващите са „индикатори за дезинформация“, особено ако са свързани със „субекти“ като НАТО, Румъния, Брюксел, Урсула, Столтенберг, Геоане и други – ще последва политическо и физическо унищожение на онези, които бъдат заклеймени като „руски пропагандисти“. Идеологическата логика на тези очернящи верижни конструкции вече е много ясна: от Путин към Русия, от Русия към руснаците, от руснаците към Изтока, от Изтока към враговете на капитализма навсякъде. Може би поради тази причина новата източна левица, за да се разграничи от евентуални асоциации с проруски настроения, избира страната на „Запада“, като се разграничава от западната левица, която все още може да си позволи да бъде критична към западния империализъм, без да бъде унищожена от отъждествяване с инвазията на Путин в Украйна.

Армията за „производство на истина и консенсус“ започва да работи в Румъния още по-усилено от преди, защото сега е част от актуалното оправдаване на милитаризацията. Тя ще включи в черния списък всичко, което попадне в обсега на нейния самопровъзгласил се „ум на истината“. От заклеймяване до физически тормоз, тази армия ще унищожи всяка критика като предполагаемо проруска (критика на НАТО, критика на милитаризацията, критика на капитализма, критика на агресията на САЩ, критика на политиките на ЕС, критика на неравенството, експлоатацията и т.н.). Милитаризацията убива всеки опит за критика на капитализма и опустошителните кризи, които той създава – икономически, финансови, енергийни, климатични, здравни, жилищни.

Предвиждам атаки, подобни на най-черния лов на вещици, провеждан в Америка през 1950-те години, или обратното на нагласените процеси на сталинистката диктатура. Преживях нещо подобно в Румъния през 1980-те. След толкова много години тази смъртоносна динамика се завръща. В известен смисъл се радвам, че съм възрастна: може би не ми остава много време да живея, за да видя как всичко това отново се утвърждава, сега вече наред с лишаването от социално-икономически права на хората с вече ограничени финансови възможности. Не искам живот, изживян в нова Студена война с прокси войни, контролирани от интересите на военните олигарси. Надявам се, че докато съм жива, ще имам сили да допринеса за въобразяването на алтернатива на милитаризирания капитализъм – чрез възприемането на един антирасистки, антинационалистически и антифашистки демократичен социалистически интернационализъм.

***

Енико Винце е преподавателка в университета Babeș-Bolyai в Клуж-Напока, Румъния, и активистка за жилищна справедливост в местното движение Căși sociale ACUM! (Социални жилища СЕГА!), както и в Жилищен блок, националната мрежа, съставена от различни активистки групи от Румъния.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments