Акценти

Глобалният Юг се противопоставя на Запада за Украйна

Ален Греш* 

За разлика от повечето западни държави, водени от САЩ, страните от Юга възприемат предпазлива линия по отношение на въоръжения конфликт, който противопоставя Москва и Киев. Позицията на страните от Залива, макар и съюзнички на Вашингтон, е показателна за този отказ да вземат страна: те осъждат както инвазията в Украйна, така и санкциите срещу Русия. Така се очертава един многополюсен свят, където по липса на идеологически различия първостепенно място заемат интересите на държавите.

УКРАЙНА – световен сблъсък между „демокрация и автокрация“ ли е случващото се там, както обявява американският президент Джо Байдън и както повтарят западните коментатори и политици? Не, отвръща самотният глас на американския журналист Робърт Каплан, „колкото и противоречиво да изглежда това“. В крайна сметка „самата Украйна от много години е една слаба, корумпирана и институционално неразвита демокрация“. В световната класация за свободата на медиите – доклада на „Репортери без граници“ за 2021 г., тя е поставена на 97-о място. „Борбата, добавя Каплан, е за нещо по-широко и по-фундаментално – за правото на народите да определят своето бъдеще и да бъдат свободни от всяка агресия“ (1). И отбелязва един очевиден факт – че САЩ имат за съюзници много „диктатури“, което впрочем той не осъжда.

Макар на север гласовете на несъгласие да са редки и да не се чуват особено, тъй като във време на война отново се налага една-единствена линия (2), те доминират на Юг, в онази останала част на света, която представлява мнозинството от човечеството и която гледа на този конфликт с други очи. Нейното схващане бе обобщено от генералния директор на Световната здравна организация (СЗО) Тедрос Аданом Гебрейесус, който изрази съжаление, че светът не отдава еднакво значение на живота на черните и на белите, на този на украинците, йеменците или тиграяните (малцинство в Етиопия – бел. прев.), че „не се отнася по еднакъв начин към човешката раса, а някои са по-равни от други (3)“. Тедрос Гебрейесус вече бе направил този печален извод в разгара на кризата с Ковид-19.

Това е една от причините, поради които при гласуването на резолюциите на Организацията на обединените нации (ООН) за Украйна значителен брой страни, преди всичко африкански, се въздържаха – диктатури, но също така Южна Африка и Индия, Армения и Мексико, Сенегал и Бразилия (4). И в края на април нито една незападна страна не изглеждаше готова да наложи строги санкции на Русия.

Както отбеляза Трита Парси от мозъчния тръст Институт Куинси за отговорно управление на държавата (Вашингтон) след форума в Доха (26–27 март 2022 г.), където разговаряха повече от две хиляди политици, журналисти и интелектуалци от четирите краища на планетата, страните от Юга „съчувстват на бедственото положение на украинския народ и смятат Русия за агресор. Но изискванията на Запада да направят скъпи жертви, като скъсат икономическите си връзки с Русия, под предлог че трябва да се запази „редът, основан на правото“, предизвикаха алергична реакция. Защото тъкмо посоченият ред позволяваше досега на САЩ да нарушават безнаказано международното право“ (5).

В това отношение позицията на саудитския режим, който отказва да се включи в антируската кампания и призовава за преговори между двете страни по украинската криза, е емблематична. Поредица от фактори благоприятстваха тази „неутралност“ на един от главните съюзници на САЩ в Близкия изток. Най-напред създаването на ОПЕК+ (7), приобщаваща Москва към преговорите на ниво добив на петрол, доведе до плодотворна координация между Русия и Саудитска Арабия. Рияд дори възприема тази връзка като „стратегическа“ (7), което несъмнено е доста оптимистична диагноза. Наблюдателите отбелязаха участието на саудитския заместник-министър на отбраната принц Халед Бен Салман в оръжейното изложение в Москва през август 2021 г. и подписването на споразумение за военно сътрудничество между двете стани, което допълва едно старо сътрудничество за развитието на ядрената енергия за мирни цели. В по-широк план Русия стана незаобиколим фактор в преговорите по всички регионални кризи, бидейки единствената държава, която поддържа постоянни връзки с всички участници, дори когато са в хладни отношения или пък във война помежду си: Израел и Иран, йеменските хути и Обединените арабски емирства, Турция и кюрдските групировки…

Паралелно с това се влошиха отношенията между Рияд и Вашингтон. В Залива се налага идеята, че Съединените щати вече не са надежден съюзник – припомня се как изоставиха египетския президент Хосни Мубарак през 2011 г., а също и жалкото им изтегляне от Афганистан, желанието да преговарят с Иран по ядрения въпрос, без да вземат под внимание резервите на своите регионални съюзници, пасивността пред атаките с дронове на хутите срещу саудитски петролни инсталации, дори когато Доналд Тръмп, за когото се предполагаше, че е приятел на Рияд, още бе президент. Избирането на Байдън влоши атмосферата. След убийството на журналиста Джамал Хашоги през октомври 2018 г. – отговорността за което американските разузнавателни служби хвърлят на всемогъщия саудитски престолонаследник Мохамад Бен Султан („МБС“) – той бе обещал да се отнася към Саудитска Арабия като към парий. Байдън също така бе заклеймил войната, водена в Йемен.

Придвижване към многополюсна система

ТЕЗИ позиции не бяха последвани от някаква промяна в политиката на Демократическата партия, ако не се смята отказът на Байдън от всякакви контакти с „МБС“, но бяха зле посрещнати в Рияд. Когато президентът Байдън най-накрая отстъпи и му се обади, за да поиска по-специално кралството да увеличи добива на петрол, така че да се посрещне ембаргото срещу Русия, „МБС“ не пожела да говори с него по телефона, както разкрива Уолстрийт Джърнъл (8). „Защо САЩ се допитват до нас толкова късно, след всички техни западни съюзници?“ „Нашата подкрепа не трябва да се смята за сигурна априори“, отбелязват в Рияд.

Саудитският печат не пести ударите си срещу САЩ. Както пише влиятелният всекидневник Ал Рияд: „Старият световен ред, изплувал след Втората световна война, бе двуполюсен, после, след разпадането на Съветския съюз, стана еднополюсен. Днес сме свидетели на началното придвижване към многополюсна система.“ И добавя по адрес на западните държави: „С позицията си по тази война някои страни се опитват да защитят не принципите на свободата и демокрацията, а своите интереси, свързани със запазване на съществуващия световен ред (9).“

Широко възприетата в Близкия изток линия се разгръща около две групи аргументи. Най-напред, че за войната не е отговорна единствено Русия, че това е преди всичко сблъсък между големи държави за световна хегемония, чиято цел не е зачитането на международното право, и следователно не засяга арабския свят. В Ал Ахрам, неофициалния вестник на египетското правителство, което също е съюзник на САЩ, един от редакторите пише за „конфронтация между САЩ и западните държави, от една страна, и страните, които отхвърлят тяхната хегемония, от друга. САЩ се опитват да преначертаят световния ред, давайки си сметка, че в сегашната си форма той не обслужва техните интереси, а по-скоро укрепва Китай в тяхна вреда. Те са ужасени от неизбежния край на господството си върху света и съзнават, че сегашният конфликт в Украйна е последният им шанс да запазят тази позиция (10)“ .

В другата поредица аргументи на арабските медии се изобличават двойните стандарти на западните държави. Демокрация? Свобода? Военни престъпления? Право на народите на самоопределение? Дали САЩ, които бомбардираха Сърбия и Либия, нахлуха в Афганистан и в Ирак, са в позиция да говорят за международното право? Нима те не използваха оръжия с касетъчни заряди, фосфорни бомби (11) и ракети с обеднен уран? В Ирак и в Афганистан престъпленията на американската армия бяха широко документирани, но така и не се стигна до предявяване на обвинения – и не е обидно за украинците да се признае, че засега разрушенията, причинени на тези две страни, далеч надхвърлят онези, които Украйна понася трагично.

Владимир Путин трябвало да бъде изправен пред Международния наказателен съд? Но Вашингтон така и не е ратифицирал статута на този съд! Журналист колумнист отбелязва иронично (12), че през 2003 г. седмичникът на деловите среди Икономист помества на корицата си портрет на Джордж У. Буш под заглавие „Сега обявяваме мир“ (Now, the waging of peace); а днес поставя черно-бяла фотография на Путин, с танк на мястото на мозъка и заглавие: „Къде ще спре той?“ (Where will he stop?“)

Палестина, окупирана изцяло от десетилетия (Украйна е само частично от няколко седмици), остава отворена рана в Близкия изток. Тя обаче не предизвиква никаква солидарност сред западните правителства, които продължават да дават празен чек на Израел. „Не е излишно да си припомним, песните, скандирани по време на манифестациите, гневните декларации, които през годините и десетилетията безрезултатно настояваха да се помогне на палестинския народ, подложен на бомбардировки в Газа и живеещ в постоянна заплаха от набези, убийства, конфискуване на земи и разрушаване на домове на Западния бряг – зона, която всички международни резолюции определят като окупирани територии“, отбелязва журналистът (13). Речта на президента Володимир Зеленски пред Кнесета и паралелът, който той направи между положението на своята страна и на Израел –„заплашен от унищожение“, възмути мнозина. При това без да получи очакваната подкрепа от Тел Авив, останал верен на тесните си връзки с Москва (14). И накрая, различното отношение към украинските бежанци – „бели и европейци“, в сравнение с тези от „останалия свят“ – азиатци, магребинци, сахарци – предизвиква горчива ирония в Близкия изток, както и в целия Юг.

Колебаещи се и колебливи съюзници

ЧОВЕК ще каже, че това не е нещо ново, че мненията (и арабските медии) винаги са били антизападни, че „арабската улица“, както понякога презрително я определят в западноевропейските и северноамериканските правителства, не тежи особено. В крайна сметка по време на първата война в Залива (1990–1991 г.) Саудитска Арабия, Египет и Сирия се оставиха да бъдат въвлечени на страната на САЩ, противно на своите народи. В случая с Украйна, обратно, тези страни, дори отдавнашни съюзници на Вашингтон, се дистанцираха от Чичо Сам, и то не само Саудитска Арабия. На 28 февруари министърът на външните работи на Обединените арабски емирства шейх Абдала Бин Зайед ал Нахаян се срещна в Москва с руския си колега Сергей Лавров и приветства тесните връзки между двете страни. А Египет не отговори на неособено дипломатичното нареждане на посланиците на Г-7 в Кайро да осъди руската инвазия. Дори Мароко, верен съюзник на Вашингтон, се направи на разсеяно на 2 март, по време на гласуването за Украйна в Общото събрание на ООН.

В същото време със своите десетки хиляди войници, разположени в Залива, с базите си в Бахрейн, Катар и Обединените арабски емирства, с присъствието на своя V флот Съединените щати си остават главният играч в района и може да се окаже рисковано той да бъде неглижиран и дори ядосан. Още повече че това позициониране на различните арабски страни, и в по-широк план на Юга, не се прави в името на нова организация на света или на стратегическо противопоставяне на Севера – като беше през 60-те и 70-те години на миналия век при Движението на необвързаните, съюзник на социалистическия лагер – а в името на онова, което те възприемат като свои собствени интереси. Ако перифразираме думите на британеца лорд Гладстон, можем да кажем, че в ерата след Студената война държавите вече нямат приятели, нито постоянни покровители, а колебаещи се съюзници за ограничено време. Дали ударите, които понася Русия, и наложените ѝ санкции ще накарат някои от тях да променят снизходителността си по отношение на Москва ?

Докато идеологическите разделения от миналото избледняват и след като обещанията за „нов международен ред“, дадени от Вашингтон след първата война в Залива, потънаха в иракските пустини, от хаоса изплува един многополюсен свят. Той предлага на „останалия свят“ по-широко поле за маневриране. Знамето на бунта срещу Запада и неговия безпорядък обаче не представлява (все още?) пътна карта към свят, който ще се управлява от международното право, а не от правото на по-силния.

 

(1) Robert D. Kaplan, „To save democracy, we need a few good dictators“ (За да спасим демокрацията, имаме нужда от няколко добри диктатори), Блумбърг, 1 април 2022 г., www.bloomberg.com

(2) Виж Пиер Рамбер, „Днес медиите не информират, а мобилизират“Монд дипломатик, април 2022.

(3) Цитирано в „Ukraine attention shows bias against black lives, WHO chief says“ (Вниманието към Украйна показва предубеждение към живота на чернокожите, каза шефът на СЗО), Би Би Си, 14 април 2022, www.bbc.com

(4) Няма да започваме дебат какво е демокрация, а ще посочим тук страни, където се правят редовни и конкурентни избори.

(5) Trita Parsi, „Why non-Western countries tend to see Russia’s war very, very differently“ (Защо незападните страни са склонни да гледат на войната на Русия много, много различно), Институт Куинси за отговорно управление на държавата (Вашингтон), 11 април 2022, https://quincyinst.org

(6) Група от страни – членки на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), и десет други производителки, сред които Русия и Мексико.

(7) Константин Труевцев, „Russia’s new Middle East strategy: Countries and focal points“ (Новата руска стратегия за Близкия изток: държави и фокусни точки), Международен дискусионен клуб „Валдай“, февруари 2022, https://valdaiclub.com. Валдайският клуб е руски мозъчен тръст за международна политика.

(8) „Guerre d’Ukraine. Le jeu d’équilibre risqué de l’Arabie saoudite et des Émirats arabes unis“ (Войната в Украйна. Рискованата балансираща игра на Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства), Оrient XXI, 22 март 2011 г., https://orientxxi.info

(9) Цитирано от Би Би Си Мониторинг – Саудитска Арабия, Лондон, 2 март 2022 г.

(10) Цитирано от Mideast Mirror, Лондон, 7 април 2022 г.

(11) Виж Мария Вимер, „ Бял фосфор над Фалуджа“Монд дипломатик, януари 2006.

(12) Al-Quds Al-Arabi, Лондон, цитирано от Mideast Mirror, 3 март 2022 г.

(13) Пак там.

(14) Виж Sylvain Cypel, „Les raisons de la complaisance israélienne envers la Russie“ (Причините за израелското снизхождение към Русия) , Оrient XXI, 24 март 2022 г.

Статията е първоначално публикувана в Le Monde diplomatique – българско издание.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments