Пълномащабната война на Русия в Украйна предстои да навлезе в третата си година, която по всяка вероятност няма да е последна. Наред с тревогата, това дава повод и за преглед на основните положения, очертаващи рамките за осмисляне на войната. В първа статия по темата имах за цел да преведа събитията на езика на историческия материализъм, търсейки отговор на въпроса как войната се ражда в противоречията на капиталистическото развитие. Или с други думи: какви са измеренията и движещите сили на съвременния руски империализъм. Към онзи момент през 2022 г. общественият дискурс все още не се беше консолидирал след разпиляващия ефект на една колкото неочаквана, толкова и разрушителна инвазия. Донякъде в текстa се криеше и надежда, че доминиращите схващания биха могли да се оспорят и разцентроват. Към настоящия момент в обществения дискурс вече всичко си е обратно по местата. Споровете около войната, разбира се, не са приключили, но доминиращите позиции успяха да погълнат войната, като неутрализират разпиляващия ѝ ефект. 

В общностното съзнание войната вече не е неочаквана, а нормална, независимо от коя страна на спора се намираш. Интересното е, че и двете страни в спора използват еднакви смислови рамки за възприемане на конфликта: геополитика, цивилизационен избор или произволна смес от двете. Едните ще кажат, че войната е защитна реакция срещу разширяването на НАТО и предзнаменование за настъпващия нов многополюсен международен ред. Другите ще кажат, че Русия е минала в офанзива в момент на слабост за Западната коалиция, което подчертава необходимостта от ремилитаризация. Или пък едните ще твърдят, че Русия възражда цивилизационния дух на християнските традиции, държавността и нацията в сблъсък на живот и смърт срещу упадъчната „Западна цивилизация“. А другите ще настояват, че свободата и демокрацията като изконни ценности на „Западната цивилизация“ са заплашени от набезите на деспотичните сили на Изтока. Дори да се дават различни оценки на участниците в конфликта, аналитичните рамки си остават все същите. Войната е сблъсък между „добри“ и „лоши“, между „нашите“ и „вашите“. Също така войната във всички водещи интерпретации е представена като хоризонтален сблъсък между единици от сходен порядък: геополитически центрове, цивилизации, политически режими. По този начин врагът – а оттам и проблемът – винаги е външен, дори и да има внедрени вътре „агенти“.

Веднъж нормализирана, представата за войната става толерантна към вътрешни логически противоречия и нетолерантна към разцентроващи прочити. Това е разбираемо, доколкото първоначалният шок от неочакваната инвазия и разминаването между утвърдените представи за света и наблюдаваните негови проявления създават дискомфорт и тревога, от които всеки би искал да се отърве. Същевременно обаче дискурсът се затваря за смисловите рамки, останали без гласовити носители. Предложеното в първия текст обяснение на войната попада именно в тази категория. От гледна точка на утвърдените позиции в спора около войната това обяснение – акцентиращо върху тежките противоречия на капиталистическия преход – е двойно неприемливо. 

Първо, то размества координатната система на доминиращите позиции, разглеждайки войната не като хоризонтален сблъсък между еднородни единици, а като вертикален конфликт, прорязващ разнородни единици по линиите на вътрешните им неравенства. Предложеното обяснение на войната – като следствие на противоречията в потисничеството на нямащите от страна на имащите – се разбива в ограниченията, наложени пред въображението от разказите за хомогенни нации, цивилизации и геополитически центрове. Самите думи, с които се предава това обяснение, са табуизирани или липсващи в доминиращите смислови рамки, което прави първосигналното отхвърляне далеч по-лесно от осмислянето му. Второ, предложеното в първия текст обяснение отваря вратата за нежелана гостенка: самокритиката. Ако сблъсъкът не е хоризонтален, а вертикален, това значи, че проблемът не може лесно да се оправдае като външен. Ако проблемът прорязва считаните за независими и еднородни единици, в които живеем, това значи, че въпросът за отговорността за възникналата смърт и разруха се приближава твърде близо до дома. Това е мисъл, която обясненията и от двете страни на спора старателно и последователно се опитват да неутрализират. Но използването на съществуващите смислови рамки за войната като убежище от критичната мисъл ни лишава от възможността да изясним условията, в които се роди войната. Съществуващите смислови рамки се използват като оправдание, а не като обяснение.

Именно това е залогът на настоящия текст. Да се насърчи и продължи разговорът за войната не като търсене на убежище от тежките отговорности, които тя поражда, а като осмисляне на условията и механизмите, които я породиха и които продължават да я задвижват. Дори да е ясно, че основните позиции около войната са вече добре укрепени и вписани в съществуващите оправдания на собствените ни обществени неравенства, от разговор все още има нужда. Това, че има утвърдени позиции, не означава, че са неуязвими. Напротив, доминиращите разкази за войната са изпълнени с противоречия, чието осветляване ги отслабва, дори и да не ги отстранява. Заедно с това борбата за оформяне на споделени образи за бъдещето никога не спира. Разговорът за двигателите на войната е и разговор за това как да се пренастрои или замени двигателната система на общественото развитие. Следвайки Грамши, критичният анализ на обществените отношения може да се осмисли като създаване на матрица за бъдещи образувания и преобразования.

Органична криза на управляващия блок

В по-конкретен план натрупаната през изминалите две години допълнителна информация дава основание да се затвърди основната теза на предходния текст: войната е следствие на натрупаните в капиталистическия преход обществени противоречия. Войната е проявление на органичната криза на управляващия блок в Русия, представляващ съюз между едрия капитал и бюрократизирания сектор за сигурност. Войната е израз на невъзможността да се включат подчинените групи в процеси, които разширяват съзидателните сили на обществото, както и на невъзможността да се създаде привлекателен модел на развитие, който да действа като притегателна сила за други общества. Самото решение за инвазията е опит от страна на управляващия блок с един замах да разсече възела на преплитащите се кризи. А те са много. 

Първо, проблемът с възпроизводството на капитал вече около 15 години остава нерешен. След първото десетилетие на новия век, когато руската икономика растеше с изпреварващи световните тенденции темпове, обемът ѝ днес (измерен като съвкупен БВП с корекция за инфлация и обменен курс) е на същото ниво като през 2010 г. Ускореният растеж (2000-2008 г.) беше основан както на скока в международните цени на енергоносители, така и на усвояването на остатъчните производствени мощности от съветската икономика, които през 1990-те останаха замразени. Този модел на капиталистическо развитие намери отражение и в официалното поведение на властта. Това е период, в който Путин говори на немски в Бундестага за споделените европейски цивилизационни ценности, в който се либерализират цени, бюджети и търговия, в който открито хомосексуалният дует „Тату“ води музикалния фестивал „Женски бунт“ на отворените пространства в Кремъл. По-нататък изчерпването на икономическия потенциал на усвоените бивши съветски мощности и падането на международните цени на енергоносителите белязоха края на периода на растеж и началото на период на икономическа безтегловност. 

Обем БВП, РФ (текущи цени, трлн.)

Входящи данни: МВФ (2023)

Второ, руската капиталистическа система е изправена пред сериозен проблем с възпроизводството на трудовата сила. Паралелно с ускорения икономически растеж през 2000-2008 г. руското общество се сблъсква с ускорени темпове на загуба на трудоспособно население. Донякъде проблемът с наличността на работна ръка се ограничава през 2008-2014 г., когато емиграцията намалява, имиграцията се увеличава, а съотношението между раждаемост и смъртност излиза от негативните стойности. Но връщането към ускорени нива на икономически растеж изисква нещо повече. Привличаните работници са най-вече от бившите съветски републики в Средна Азия, които се вписват единствено като нископлатени служители в рамките на обусловения от възродения великоруски шовинизъм статусен ред. Съгласно този ред това са работници за сектори с висока физическа интензивност на труда, но не и за нуждите на икономически дейности с висока добавена стойност. Оправдаването на експлоатацията на човешки труд с фенотипни и културни различия е полезно за поддържане на капиталистическата структура на потисничество, но ограничава гъвкавостта на управляващия блок при разрешаването на кризата с възпроизводството на труда в определени сектори като преработващата промишленост или финансовия сектор.

Брой население, РФ (млн.)

Входящи данни: Росстат

Трето, руският управляващ блок е изправен пред сериозна криза на доверието. Тази криза е съпътстващ ефект от абсурдната концентрация на богатство в изключително малка група хора, постигната по време на неолибералните реформи, започнати при Елцин и докарани до крайност при Путин. Най-богатите 10% в руското общество владеят 83% от съвкупното богатство – богатство, произтекло от недрата на държавната територия и произлязло от труда на работничеството. В същото време по-бедната половина (50%) от обществото разполагат с едва 2% от това богатство. Нещо повече, най-богатият 1% притежава цели 59% от съвкупното богатство. Дори в първенеца по неравенство в Западния свят САЩ делът на най-богатия процент е 35%. Всъщност дори тези показатели подценяват нивата на неравенство в Русия, ако се вземе предвид, че руският едър капитал укрива равностойността на 47% от БВП под формата на активи в офшорни зони (средната еквивалентна стойност за големите икономики е 10% от БВП). Доколкото укриването на активи е дейност, присъща основно за горните 10%, може с основание да се допусне, че делът им в съвкупното национално богатство е по-близо до 90%, отколкото до 80%. Нивата на концентрация на богатство в Русия са без аналог в съвременния свят и водят до тежки обществени противоречия, особено по отношение на предлаганите оправдания за съществуващото положение.

Разпределение богатство, РФ (%)

Входящи данни: Credit Suisse (2022), Global Wealth Databook

Всички тези кризи са налице поне от 2010 г. насам. Към онзи момент управляващият блок е изправен пред избора да се премине към нов етап на развитие, в който да се заложи на интензивен модел на растеж (развитие на нови производствени сектори) или да се продължи с експанзивния модел, като се завладяват нови икономически позиции извън Русия. След кратък флирт с идеята за държавно стимулирано интензивно развитие, намерил отражение в разговорите за модернизация и прогрес по време на мандата на Медведев, се взема ясен курс към ускорено екстензивно развитие, намерил отражение в утвърждаването на разказа за духовните традиции на нацията след завръщането на Путин в президентството. Същият Путин, утвърждавал споделените европейски ценности, когато възпроизводството на капитала изисква либерализация и свободни пазари, започва да говори за цивилизационния разрив, когато възпроизводството на капитала изисква обособяване на интеграционна зона, в която руският едър капитал да доминира. Консервативният поврат в държавното говорене оправдава не само преследвания модел на растеж, но и утвърждаването на сектора за сигурност като спасител на нацията в митологията за „обсадената крепост“. Екстензивният модел на растеж гарантира позициите в управляващия блок както на рентиерски ориентирания едър капитал, така и на бюрократизирания сектор за сигурност. 

Ключът към успеха на екстензивния модел на развитие е украинският пазар. Това е най-големият пазар в постсъветското пространство, където руският едър капитал може да увеличи нормите на печалба чрез завладяване на нови позиции и откъдето може да черпи човешки ресурс, необходим за задвижване на икономическия растеж. Освен че е привикнало към по-ниски заплати, населението на Украйна разполага с фенотипни, езикови и културни черти, които позволяват по-широко приложение на пазара на труда. В идеалния случай за руския управляващ блок Украйна щеше да се присъедини към интеграционния проект доброволно. Така и трите кризи на руската капиталистическа система биха се разрешили с един замах. И вероятно през 2013 г. след решението на Янукович да подпише споразумението за влизане в Митническия съюз управляващият блок в Русия е почувствал реализацията на желания си сценарий. Но мечтата им се разбива в невъзможността да се оформи привлекателен икономически модел на развитие, който да е притегателен за обществата в региона. „Руский мир“ е вълшебна приказка за отминалите дни, а не образ на бъдещо развитие. В по-общ план провалената хегемония на руския управляващ блок има както вътрешно, така и външно измерение.  

Изправен пред невъзможността да получи съгласието на подчинените групи, управляващият блок търси подчинението чрез насилие. В този смисъл анексирането на Крим се възприема като резервен вариант. От една страна ключови фигури на едрия капитал добиват достъп до пространства за увеличаване на нормите за печалба (чрез присвояване на местните средства за производство), от друга страна се присвоява значителен човешки ресурс (общо над 3 млн. души, ако се включат и раздадените паспорти в Донбас), от трета страна управляващият блок си възвръща доверието на подчинените групи в идеен план по линия на получилия потвърждение великоруски шовинизъм (но не и в материален план, където положението продължава да се влошава). Проектът за икономическа интеграция на остатъка от Украйна като ключово звено в модела на екстензивно развитие продължава да се преследва паралелно. В политически план това минава през реинтеграцията на Донбас в реформирана Украйна, която да бъде насочена отвътре към икономическо обвързване с руския пазар. В съответствие с идеята за реинтеграция на Донбас в Украйна официалната позиция до последно през февруари 2022 г. е, че Русия не е страна по конфликта между правителството в Киев и местните центрове на управление в Донецк и Луганск. 

Резервният вариант за преследване на екстензивния модел на развитие и икономическо поглъщане на украинския пазар с помощта на реинтегриран Донбас се изпарява заедно с вярата, че Минските споразумения някога ще се приложат. Предвид изчерпването на „кримския ефект“, съпътстващото задълбочаване на многостранната органична криза и затварящият се прозорец за действие, руският управляващ блок стига до последния вариант, в който би могъл да оцелее. В рамките на денонощие се осъществява повратът от „ние не сме страна по конфликта“ до „къде бяхте осем години?“ Ситуацията наистина е на живот и смърт, но не за руското общество като цяло (то би могло да преследва много по-различни модели на развитие при друга обществена конфигурация), а конкретно за управляващия блок. Инвазията сама по себе си е водена от надеждата, че властта в Украйна ще капитулира, изправена пред нападение по всички направления. В този сценарий руският управляващ блок би бил в позицията да назначи политическото ръководство в Киев, вместо да го направлява и насочва от Донбас. Но и този сценарий, както всички предишни, се проваля и руският управляващ блок се изправя пред нов проблем: как да се предотврати задълбочаването на органичната криза в условията на продължителна война?

Насилието като двигател на растеж 

Изправен пред невъзможността да утвърждава властовите си позиции посредством съгласието на подчинените групи във вътрешен и международен план, управляващият блок в Русия се уповава на насилие. Към края на втората година от войната даже може да се твърди, че явното, непосредствено, физическо насилие се превръща в движещата сила на обществените отношения. От една страна, насилието се превръща в способ за увеличаване на нормите на печалба, от друга страна, насилието се превръща в основна – високодоходна и високорискова – трудова дейност, от трета страна, оправдаването и насърчаването на насилието се превръща в основополагащ идеологически проект. Възможно ли е руският управляващ блок да разреши органичната криза, в която се намира и в която е пленил цялото общество заедно с това на Украйна, като превърне непосредственото физическо насилие в устойчив двигател на капиталистическия растеж? В остатъка от текста представям тезата, че упованието върху насилието не може да възстанови хегемоничните позиции на управляващия блок, тъй като по дефиниция ограничава възможностите за развитие на съзидателните сили на обществото. За да развия тезата, разглеждам задвижените от войната преобразования в обществените отношения по три направления, съответстващи на ключовите аспекти на органичната криза: насилието като инвестиция, насилието като труд и насилието като идеология.

Насилието като инвестиция

Схващането, че войната е инициирана от държавния апарат и че е в противоречие с интересите на руския едър капитал, продължава да е широко разпространено, въпреки че съюзът между едрия капитал и бюрократизирания сектор за сигурност стъпва на дългогодишна история от взаимоизгодни отношения. Аргументът за разнородните интереси на едрия капитал и сектора за сигурност по отношение на войната се основава на твърдението, че икономическите загуби вследствие на войната са сериозни, както и на наблюдението, че някои едри капиталисти първоначално изразиха несъгласие с решението за инвазията. Две години по-късно и двете основания са категорично опровергани. Не само че броят на руските милиардери отбеляза най-големия скок в световен мащаб според списъка на Форбс (от 83 през 2022 г. до 105 през 2023 г.), не само че през 2023 г. руската икономика постигна растеж (макар и спрямо спада от 2022 г.), но самата норма на печалба в Русия достигна до рекордни нива (11,3%). От самия първи ден на пълномащабната война, когато Путин се срещна с бизнеса за насърчаване и подкрепа, държавата прави всичко възможно, за да отрази интересите на едрия капитал и да създаде условия за печалба. В тези условия губещи са единствено онези фракции на капитала, които са заложили на очакването за интензивен модел на развитие. При утвърждаването на насилието като двигател на растежа от най-голямо значение е възможността за установяване на контрол в процеса на разпределение на ресурси и средства на производство. 

По време на войната под патронажа на държавата се предизвика огромна вълна на преразпределение на собственост, съпоставима по мащабите си единствено с приватизацията от 1990-те. Направленията на преразпределение са две. Едното е по линия на производствените мощности и търговските вериги на изтеглящия се западен капитал. Наложеното от държавата условие за изнасяне на чужд капитал от Русия е продажбата на местни активи да се случва с минимум 50% отстъпка от пазарната стойност, като 10% от сделката да влизат в държавния бюджет. Това създава условията за ускорена експанзия на руския капитал, в която участват както придворни предприемачи, така и представители на по-ниски звена в капиталистическата структура. Другото направление е по линия на присвояването на местни активи на окупираните територии. В този случай достъпът до плячка е по-ограничен, като контролът върху средства на насилие и участието във военното дело осигуряват привилегии. Така например корпоративният блок около Рамзан Кадиров придобива собствеността върху производствените мощности на металургичния гигант „Илич“ след приноса на частното му военно формирование в превземането на града. В условията на война получаването на собственост върху средства за производство се постига чрез инвестирането в средства за разруха. Освен източването на печалбите през офшорни зони едрият капитал в Русия е обединен и от перспективите за изгодно взаимодействие с държавния апарат в условията на война.

Войната отваря множество възможности за високодоходни публично-частни партньорства. Най-напред тя е мащабен проект по производството на разруха, в който частният бизнес може да участва активно. Рекордните разходи за сигурност и отбрана (преките разходи достигат 30% от бюджета за 2024 г.) могат да се четат като публични инвестиции в насилие, от които се раждат държавни поръчки за доставка на продукти и услуги. Така например през 2023 г. се отчита сериозен растеж в преработващата промишленост, което се дължи в голяма степен на производството на военна техника и от което се облагодетелстват както големи машиностроителни предприятия, така и мрежа от средни и дребни подизпълнители. Частният сектор участва активно и в предоставянето на самата услуга по упражняване на насилие. Бизнес нишата на частните военни компании далеч не се изчерпва с „Вагнер“ и не се затваря с извеждането на тази компания от театъра на военните действия в Украйна. Редица големи компании продължават да поддържат частни военни формирования, а някои от тях въпреки формалния си институционален статут са с откровено частен характер (например „Ахмат“, „Редут“ и Националната гвардия). Някои доброволчески формирования (например неонацистките ДШРГ „Русич“ и „Еспаньол“) също оформят бизнес облика си и откриват ниши на пазара. В публично-частните партньорства се създават бизнес практики, които по-късно намират широко приложение. Така например ЧВК „Вагнер“ откри начин да намали себестойността на използвания във войната човешки ресурс (като черпи от затворите ресурс с ниска стойност на пазара на труда), за да покачи ефикасността на произвежданото насилие. По-късно Министерството на отбраната възприе практиката и я приложи в пълен мащаб. Не на последно място производството на разруха създава условия за инвестиции. Така например строителният бизнес получи мащабни поръчки за строеж на жилищни и комунални сгради на територията на разрушения при окупацията Мариупол. По този начин едновременно се генерира финансов поток, от който едрият капитал да извлича печалба, и се рисува картинката на „хуманната“ руска инвазия, която да се предлага за домашно потребление. 

Наред с преразпределението на собственост и развитието на публично-частни партньорства, третият аспект на насилието като двигател на растежа се отнася до създаването на нови възможности за извличане на рента. Поначало съюзът на обществените групи в управляващия блок се крепи на механизмите на извличане на рента. Доколкото екстензивният модел на развитие се основава на разширяването на контрола върху производствени ресурси и върху средства за производство, осигуряването и отнемането на достъпа до тях създава възможност за отклоняване на голяма част от създадената в икономиката добавена стойност към непроизводителни обществени групи. Едрият капитал и бюрократизираният сектор за сигурност дължат властовите си позиции не на своя принос към общественото благополучие, а на способността си да контролират производствените цикли, а оттам и обществените отношения. В условията на санкционния режим способността за упражняване на насилие намира ново приложение в управлението на икономическите връзки, преминали на неформален режим. Когато веригите за доставка са прекъснати от санкции, те преминават в неформален режим, за да заобикалят препятствията. Така например вносът на телефони в Русия вече не се осъществява пряко, а непряко през първоначален износ към държави като Армения (в зона за свободна търговия с Русия, но извън обхвата на санкциите), откъдето контрабандно достигат до руския пазар. Също така, но в другата търговска посока, наложеният таван върху цената на експортирания от Русия нефт създава нови звена в производствената верига, всяко от което предоставя възможност за извличане на рента. В заобикалянето на препятствия се появяват нови рискове и нови посредници – ниши, които приоритетно се запълват от актьори с достъп върху средства за насилие. 

Същевременно обаче войната създава и противоречия, които биха могли да усложнят взаимодействието между двете групи в управляващия блок. Едно от противоречията намери изражение в опита на крупен предприемач да предоговори условията на публично-частното партньорство, използвайки натрупания ресурс за упражняване на насилие. По време на възникналия въоръжен метеж митът за неуязвимостта на управляващия блок беше осветен като заблуда, но въпреки това конфликтът приключи с компромисна сделка, сключена в Кремъл. Въпреки че частният достъп до средства за насилие очевидно крие рискове, държавният апарат по същество не преосмили публично-частното партньорство след метежа. Реформираната корпорация на Пригожин продължава активността си както по линия на снабдяването на армията, така и по доходоносното направление на африканския континент, а смъртта на Пригожин не дава основание да се счита, че има структурно неразбирателство между бизнеса и държавния апарат. Авантюристичният предприемач нито беше лишен от висшите си държавни награди (Герой на РФ, ДНР, ЛНР), нито беше страна по съдебно дело за държавна измяна. Това е в пълно съответствие с подписания от Путин през 2023 г. закон за ограничение на арестите срещу предприемачите. Бизнесът си е бизнес, личната вендета си е лична вендета.

Всъщност сериозно противоречие по-скоро би могло да произтече от ограниченията пред възможността на държавния апарат да инвестира в разруха. Понастоящем средствата за публични инвестиции във войната се черпят от натрупаните през годините ренти от продажбата на енергоносители (във Фонда за национално благосъстояние), но остава неясно колко дълго могат да бъдат финансирани бюджетните дефицити при ограничен достъп до международно кредитиране.

Насилието като труд

В пълно съответствие с неолибералните постулати войната се води от управляващия блок като технократичен проект. За тях това не е война, а е „специална военна операция“, тоест експертна интервенция в обществения живот, целяща разрешаването на конкретен управленски проблем. И наистина, ако замисълът за бърза война се беше реализирал, нямаше да има нужда да се въвличат широки обществени групи в реализацията на проекта. Възникналата необходимост да бъдат мобилизирани стотици хиляди души е сериозен проблем за управляващ блок, разчитащ на фрагментацията и демобилизацията за поддържането на стабилност в условията на абсурдни социални неравенства. Деполитизацията на подчинените групи и капсулацията в семейната единица са ключови механизми за поддържането на обществен ред там, където съвкупното благосъстояние се поглъща от шепа хора. Как тогава се мобилизират деполитизирани подчинени групи в технократичен проект, целящ възпроизводството на собственото им угнетено положение?

Важна предпоставка за мобилизацията са растящите нива на задлъжнялост на домакинствата през последните години. Това е политика, която се насърчава от държавния апарат в подкрепа на финансовия сектор. Самата държавна политика в социалната сфера е в по-голяма степен ориентирана към създаване на стимули за бизнеса, отколкото към създаване на условия за развитие на съзидателните сили на подчинените групи. Така например подкрепата за млади семейства през подкрепата при закупуване на жилище представлява субсидирана и гарантирана кредитна линия за финансовия сектор и гарантиран пазар за строителния бранш. Заедно с това се стимулира жилищното и потребителско кредитиране сред подчинените групи, като за последните години задлъжнялостта на домакинствата расте с огромни темпове. През 2023 г. общият обем на кредитиране в частния сектор надхвърли 100 трлн. рубли (60% от БВП), като най-голям дял заемат ипотечните кредити. При над 46 млн. души с отворени кредити, от които над 25% плащат вноски по повече от един кредит, дълговото бреме се превръща в определящ фактор за икономическото поведение на подчинените групи. Задлъжнялият човек е уязвим човек. Същевременно предлаганите от държавния апарат и частните подизпълнители заплати при предоставянето на услуги по упражняване на насилие са на невиждани нива за някои сектори и региони. Упражняването на насилие се превръща във високорискова и високоплатена дейност на пазара на труда.

В процеса на мобилизация управляващият блок се възползва от съществуващите относителни неравенства сред подчинените групи. Предлаганите в производството на насилие заплати са високи, но не надхвърлят средните нива в секторите с висока добавена стойност. В този смисъл не е учудващо, че въвлечените в непосредственото упражняване на насилие на фронта са предимно от групи с ниски доходи. За това може да се съди по географското разпределение на убитите военнослужещи по време войната: делът на убитите (съотнесен към броя на местното население) е далеч по-висок в региони с ниски доходи като Тува, Бурятия, Башкортостан. Това са също така региони, чието местно население заема ниски звена в социалната йерархия, обусловена от великоруския шовинизъм. Същата логика се възпроизвежда и при рекрутирането на затворници, чиято стойност като човешки ресурс на пазара на труда е минимална. Понастоящем тези хора попълват штурмови отряди („Шторм Z“) и се ползват като разходен материал във фронтални атаки на укрепени позиции на украинската армия (като например в Бахмут и Авдеевка). От гледна точка на управляващия блок ниският им социален статус ограничава стойността на загубите в обществен план, а високата им оборотност в производството на насилие ограничава стойността на материалната им издръжка.

Управляващият блок организира мобилизацията, съблюдавайки интересите на едрия капитал. Концентрирането върху групи с ниски доходи, които са лесно заменяеми в производствените процеси, би следвало да остави за бизнеса отворен достъп до висококвалифицирана работна ръка. Но за разлика от кризата с възпроизводството на капитала, която поне за 2023 г. изглежда овладяна, кризата с възпроизводството на работната сила се задълбочава по време на войната. В търсенето на работна ръка с ниска стойност и при изчерпването на първоначалните ресурси държавният апарат се обръща към имигрантите от Средна Азия, които също са заклещени на ниските нива на социалната йерархия. Но насилствената им мобилизация, наред с падащия курс на рублата, ограничава привлекателността на руския трудов пазар за потенциални бъдещи трудови мигранти. Това може да се превърне в пречка пред растежа на ключови сектори като строителството, които постигат високи норми на печалба именно благодарение на експлоатацията на мигрантски труд.    

Възможността кризата с възпроизводството на работната сила да усложни кризата с възпроизводството на капитала, а оттам да създаде конфликтен потенциал между едрия капитал и бюрократизирания сектор за сигурност, придобива очертания в наблюдаваната динамика на заетостта. Проблемът не е само в сектори, експлоатиращи нискоквалифициран труд. Въпреки концентрацията на мобилизацията върху групите с ниски доходи, нейните ефекти дават отражение и върху сектори с висока добавена стойност. Първо, обявената през есента на 2022 г. мобилизация предизвика масова вълна на емиграция, най-вече в групата на устроеното работничество, което може да си позволи внезапна релокация и период без доходи. Оценките за мащабите на тази вълна варират от около 500 хил. души до над 1 милион, но по-важното от размера на явлението в случая е челният сблъсък на демобилизиращия неолиберален режим с необходимостта от мобилизация в технократичен проект, който не върви по план. Второ, преплитането на емиграцията, мобилизацията и смъртността свежда нивата на безработица до безпрецедентно ниски нива (около 3%) за руската капиталистическа система. Недостигът на кадри за частния сектор се изчислява в стотици хиляди, което не само ограничава възможността за растеж, но и изяжда част от увеличените печалби по време на войната. При дефицит на кадри, бизнесът е принуден да предлага по-високи заплати, което свива нормата на печалба и възпрепятства преодоляването на кризата с възпроизводството на капитала.

Но кризата с възпроизводството на работната сила крие сериозен риск да превърне тлеещите противоречия между управляващия блок и подчинените групи в открит конфликт. От гледна точка на управляващия блок големият проблем на мобилизацията е, че подкопава успехите на деполитизацията на руското общество, постигнато чрез утвърждаването на технократичните догми на неолиберализма. Война, която не се води от професионалисти, е война, която въвлича подчинени групи в политиката. След дълги години, в които работничеството бива фрагментирано и капсулирано в непосредствения си социален кръг, днес угнетени групи от различни региони са събрани на едно място, в което споделят тежкото бреме на войната и смъртта, докато защитават интересите на хора, които не са сред тях. Въвличайки широки обществени групи в непосредственото упражняване на насилие, управляващият блок създава именно онези хоризонтални връзки, които старателно рушеше в продължение на няколко десетилетия. Заедно с това управляващият блок въоръжава угнетените групи и ги обучава в упражняването на насилие. Тлеещият конфликт намира ярко отражение в самоорганизацията на роднините и близките на мобилизираните („Путь домой“), които настояват за моментална и всеобхватна демобилизация. Секторът за сигурност не може да репресира тази организация подобно на други опозиционни движения, тъй като по този начин би активирала съзнанието за солидарност сред въоръжените и угнетени групи на фронта и в тила. В същото време секторът за сигурност не може да си позволи тази организация да продължи да се разраства. В това противоречие ясно си проличава, че войната не е отечествена, а технократична.      

Насилието като идеология

При превръщането на насилието в двигател на растежа управляващият блок е изправен пред предизвикателството да направи смъртта и разрухата обикновена част от ежедневието. Да преобразува наследения от предходните поколения завет „Никога повече!“ в пригодения към целите на технократичната интервенция лозунг „Можем да повторим!“. Тук не става въпрос единствено да се предоставят оправдания за войната, които да се прикачат към съществуващи и утвърдени в обществото смисли. По-важното в случая е символите на насилието да проникнат дълбоко в бита на подчинените групи, като произведат нови смисли. Успехът в индустриализацията на насилието зависи от утвърждаването ѝ в общностното съзнание

В тази връзка управляващият блок разполага с полезен опит, добит в процеса на приватизация и комерсиализация на паметта за Великата отечествена война. Показателен в случая е примерът на ежегодния поход на „Безсмъртния полк“, който възниква като низова инициатива, но впоследствие е овладян от управляващия блок в ход, който категорично подчертава чия е собствеността върху паметта. По-нататък паметта за войната се комерсиализира и превръща в бренд, който задава тенденции в потребителските навици на обществото. Сведена до изпразнена от съдържание форма, паметта може да се моделира по невъобразими начини. Така например Царска Русия, Съветският съюз и Руската федерация могат да се представят така сякаш са превъплъщения на единен национален дух, който съществува отвъд пространството и времето. Също така трикольорът, ползван от руската СС дивизия по време на ВОВ, може да се предлага като символ на борбата срещу нацизма, а лентата от царски орден да се възприема като символ на победата над нацизма (съветското отличие е „Орден Славы“, а не връчваният за последно на белогвардейци „Св. Георги“). 

През изминалите две години от войната се затвърждава тенденцията към тотализиране на контрола над телата и съзнанията на подчинените. Първо, насилието прониква в ежедневието през потреблението на популярна музика. Артисти като певецът Ярослав Дронов – познат със сценичното си име „Шаман“ – се специализират в популяризацията на милитаристка символика и националистически идеи. Освен че успява бързо да забогатее, Дронов получава признание като политически културтрегер и е включен в инициативната група, издигнала кандидатурата на Путин за президент. Второ, насилието систематично се внедрява в образователната система. В руските училища се провеждат редовни учебни занятия, в които децата се учат да възхваляват, подкрепят и възпроизвеждат задвижваното от управляващия блок насилие. Така например бивши бойци на ЧВК „Вагнер“ провеждат урок по патриотично възпитание с шестокласници в Улан-Уде (Бурятия) и им връчват бойното си знаме с девиза „Нищо лично, просто бизнес“ вписан около логотипния череп на предприятието. Трето, насилието се вплита в телевизионната и кинопродукция. Това се отнася както за програмите от националния ефир, така и за частните онлайн стрийминг платформи. Така например най-популярният сериал за отминалата година „Слово пацана. Кровь по асфальте“ изследва и донякъде романтизира периода на 1980-те, когато се зараждат местните престъпни групировки, участвали в преразпределението на собствеността през 1990-те. Сцените на организирано насилие от сериала се възпроизвеждат от подрастващото поколение и резонират със спомените от хулиганското юношество на Путин, както и с оправдателната логика по отношение на войната. Четвърто, символите на насилието постепенно се превръщат в задължителен атрибут на тривиални обществени дейности. Един от основните брендове на войната – полусвастиката „Z“ – съпътства както събития, организирани от държавния апарат, така и събития от частен и обществен характер. Така например ежегодният ски-маратон за любители „Лыжня России–2024“ тази година включи хореография, в която участващите построиха с телата си полусвастиката „Z“ на началния старт в покрайнините на Москва. Противоречието между фашистката естетика на това организационно решение и посвещаването на спортното събитие на 80-годишнината от разбиването на нацистката блокада на Ленинград остава да виси недоизяснено.   

Ски-маратон, посветен на 80-годишнината от свалянето на нацистката блокада на Ленинград

Източник: Министерство на физическата култура и спорта на Московска област

Подобни крещящи противоречия биха могли да се вземат като основание да се твърди, че управляващият блок няма идеология, а просто смесва произволни и често несъвместими смисли. Но това твърдение е подвеждащо, защото властта се обръща към подчинените групи с идеология на действието, а не с идеология на разума. Когато обществените взаимоотношения се деполитизират, а политическият процес се води от технократи, тогава място за изясняване на противоречия няма, а самото критично мислене се превръща в предателство. В идеологията на действието разумът има вторична функция и като значение, и като последователност. Първо е действието, а едва след това идва ред на размишлението. Ако водачът на нацията направи нещо, значи „няма как да не е имало защо“. Разумът се заменя от смирена вяра, че „нашите“ там горе знаят какво правят, дори и за тези долу да не е съвсем ясно какво и защо. В този смисъл уповаването на философията на Иван Илин от страна на Путин е напълно закономерно. Идеологът на Бялото движение ясно извежда основните постулати на руския фашизъм, които намират и днес приложение в поддържането на капиталистическата структура на потисничество. Проблемът за управляващия блок обаче е друг. Дори властващата групировка да е възприела етиката и естетиката на фашизма в модела си на управление, това не се отнася автоматично и за подчинените групи. Фашизмът се храни от масови низови движения, докато подчинените групи в Русия са фрагментирани и капсулирани. Нещо повече – управляващият блок унищожава в зародиш всяко низово движение, дори и онези, които се организират според категориите на идеологията на действието (т.е. насилието). В този смисъл управляващият блок е изправен пред парадокс: за да успее да утвърди насилието като движеща сила на общественото развитие е необходимо да освободи поле за действие за органичните носители на идеологията на действието, но ако го направи има всяко основание да очаква да бъде разпилян от отприщената енергия на натрупваните с години обществени противоречия (както си пролича по време на метежа). На пръв поглед преходът от технократичния авторитаризъм на неолиберализма към откровен държавен фашизъм е лесно постижим, доколкото и двата модела на управление се основават на идеология на действието, в която няма място за разум в подчинението. Но доколкото неолиберализмът се основава на деполитизация на подчинените групи, а фашизмът – на тяхната масова политизация през афекти, фазовата трансформация между двата властови модела всъщност крие сериозни рискове за управляващия блок. 

Заключителни мисли

С настоящия текст целя да допринеса към разговора за значението на войната на Русия в Украйна, като изместя съществуващия акцент върху оправдателните рамки, нормализиращи произвежданото насилие, към обяснителен модел, изясняващ източниците и последствията на това насилие. Текстът предлага модел на обяснение, а не окончателна и категорична формула, търсейки възможности да отвори дискусии, а не да ги затвори. Заедно с това текстът предлага речник и граматика за критичен анализ на войната, който не взема за даденост – и още по-малко за необходимост – съществуващите властови отношения. Търсейки отговори на въпросите как войната се заражда в противоречията на капиталистическия преход и как капиталистическото общество се преобразува под нейното въздействие, текстът отваря възможности за осмисляне на различни бъдещи властови конфигурации. Самите въпроси по линия на въздействието на войната върху обществените отношения в Русия остават отворени. 

Органичната криза на управляващия блок в Русия понастоящем остава неразрешена. Не е ясно дали е възможно в условията на война насилието в крайна сметка да се превърне в основен двигател на обществените взаимоотношения. Все пак във втората година от войната управляващият блок успя да постигне икономически растеж и да увеличи значително нормите на печалба за едрия капитал. Доколкото растежът се основава в значима степен на публични инвестиции в производството на насилие, би могло да се счита, че управляващият блок е променил управленската си нагласа, възприемайки модел на „военновременно Кейнсианство“ вместо утвърдения в предходните три десетилетия неолиберализъм. Но подобно твърдение би било най-малкото преждевременно, ако не подвеждащо, тъй като растежът се дължи в не по-малка степен на преразпределението на собственост и на развитието на публично-частни партньорства (типични за неолиберализма). Държавата не се конкурира с бизнеса, а се грижи да създаде благоприятни условия за увеличаване на печалбите и за неутрализиране на тлеещия конфликт с подчинените групи. А постигнатата практически пълна трудова заетост е съпътстващ проблем на преобразованието, а не негова цел. Всъщност за неолибералната държава са напълно характерни високите разходи за сигурност и отбрана, постигнати при ограничаване на социалните разходи и спазване на макроикономическа дисциплина – тенденции, които ясно се наблюдават както при путинска Русия, така и в САЩ при Рейгън, Великобритания при Тачър и Чили при Пиночет. Друг е въпросът колко дълго държавният апарат ще съумее да поддържа настоящите нива на разходи при ограничен достъп до външно кредитиране и при ниски нива на данъчно облагане. 

Но наред с относителния пробив в преодоляването на кризата с възпроизводството на капитала, управляващият блок в Русия задълбочава кризата с възпроизводството на трудова сила. Това е проблем, който се отразява както на нормите на печалба за капитала, така и на доверието на подчинените групи. Постигайки напредък в разрешаването на една криза, управляващият блок задълбочава други две. От гледна точка на перспективите за еманципация и солидаризация на подчинените групи в обществото, преплитането на кризите би могло да отвори възможности за преобразователни развития. Със сигурност най-голямото противоречие в обществената конфигурация се поражда от абсурдните и задълбочаващи се социални неравенства. Мобилизацията на гражданско население създава условия за развитие на хоризонтални връзки между угнетени групи, които получават въоръжение и умения за боравене с него, а също така въображение и умения за развитие на солидарност. Очевидната необходимост от провеждането на нова вълна на мобилизация е двойно проблематична за управляващия блок: от една страна угнетени групи с развити бойни умения и социални контакти ще се завърнат в тила, а от друга – ще бъде задълбочен проблемът с достъпа до работна ръка за бизнеса.

В идеологически план противоречията в изграждането на образа на войната остават също така неразрешени. От една страна „специалната военна операция“ е технократична интервенция за регулиране на конкретен управленски проблем. По дефиниция неолибералните политики се ограничават до настройка на системата, без да се засягат устоите на капиталистическото общество. Тоест войната не следва да води до съществени преобразования в обществените отношения. От друга страна провалът на първоначалния замисъл за бърза война налага въвличането на подчинени групи във военното дело. Поддържането на усещането сред подчинените групи, че технократичната война е народна, докато се потиска солидаризацията сред въвлечените в производството на насилие, е тежко предизвикателство за управляващия блок. Има всички основания да се очаква, че това противоречие ще продължава да се задълбочава по време на войната и още повече отвъд хипотетичния хоризонт на нейния край. Всъщност превръщането на насилието в движещата сила на обществените отношения прави войната необходимо условие за съществуване на управляващия блок. В този смисъл приключването на войната става дори по-опасно за тях от нейното продължаване.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments