Статии

Политическа икономия на руския империализъм: за капитализма и войната

От Иван В. Бакалов

Дебатът сред прогресивната левица по отношение на водената от Русия война в Украйна разчупи някои утвърдени клишета в обществения ни дискурс и по този начин го обогати значително. Най-напред, още в първия ден на руската инвазия категорично беше оспорена възпроизвежданата с религиозна смиреност подкрепа за руската външна политика от страна на номиналната левица. Това, разбира се, не е нещо ново за дебата вляво, но в съвременния контекст вероятно за първи път важното разграничение привлече по-широко внимание. Всъщност, критиката на великоруския шовинизъм и политическите му проявления е вкоренена в историческото развитие на левицата у нас. Така например, Димитър Благоев, в своя „Принос към историята на социализма в България“ (1906 г.), остро критикува русофилството като „грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси“*. От друга страна, бяха изобличени и тежките морални и логически противоречия във все по-открито милитаризирания десен дискурс (тук и тук), който напоследък откри нов отдушник за зле прикриваните си расистки увлечения, този път в лицето на „руския мравуняк“. Прогресивният анти-военен дискурс хваща много коментатори вдясно неподготвени, което превръща текстовете им в (едно)странна схватка срещу сламени човеци, сглобени от изтъркани клишета и самовглъбени размишления.

Същевременно, силата на левия дискурс е не само в опровергаването на мистични наративи, но и в изобличаването на материалните структури и взаимоотношения, чиито противоречия поначало създават необходимостта да биват оправдавани чрез подобни наративи. Затова е важно дебатът вляво да се ангажира с изследването на тежките патологии на капитализма (в национален и транснационален план) и връзката им с войната на Русия в Украйна. Повърхностната интерпретация на войната като битка между „алтернативни геополитически центрове“ или между някакви различни „цивилизации“ отклонява вниманието от базовото обстоятелство, че и от двете страни на конфликта стоят капиталистически системи, които се сблъскват с тежките последствия на неолибералната трансформация. Налаганите геополитически и цивилизационни обяснения на войната наистина резонират с някои утвърдени стереотипи в общностното съзнание, но са задънени улици. За да може пълноценно да се осмисли кризата, е необходимо да се изведе на преден план ролята на капитализма в създаването на условията за войната, както и да се изобличи неразривната връзка между обществено-икономическите противоречия в Русия и оформянето на специфичния руски империализъм, чието най-явно и катастрофално проявление е войната в Украйна.

Настоящият коментар е опит да се даде тласък на дискусията по посока на изясняването политическата икономия на войната: как материалните условия на обществените отношения в Русия се преплитат с разказите, имащи за цел да ги легитимират сред подчинените социални групи. И как в преплитането на материалните условия и утвърждаваните мирогледи войната става най-малкото възможна, ако не неизбежна. Представеният преглед скицира с груби щрихи съществуващо познание по темата и не следва да се чете като окончателно становище, а по-скоро като отправна точка за дискусия. С коментара се стремя да спомогна и за очертаването на опасността от тежките сценарии, в които може да попадне и българското общество, ако (поне) не се притъпят острите социално-икономически противоречия.

Исторически блок в Русия

В най-общ план социалните групи на едрия капитал и държавната бюрокрация, доминирана от силовите ведомства, оформят управляващия блок, който определя насоката на общественото развитие в Русия и който се облагодетелства в най-голяма степен от него. Особеност на режима, установен през путинския период, е, че тези две социални групи възприемат профилирана отговорност за две допълващи се сфери на дейност: едрият капитал в „частната“ сфера, а силовите структури в „публичната“ сфера. Публичната сфера осигурява правно-институционалните условия за натрупване, концентриране и експанзия на капитала, докато едрият капитал организира контрола върху производствените процеси. Държавната машина се отказва от пряко и пълно овладяване на частната собственост, а едрият капитал се отказва от финансирането на алтернативни политически проекти. Държавната машина си осигурява монопол върху политическата власт, а едрият капитал си осигурява монопол върху средствата за производство. В процеса на взаимодействието на тези две скачени сфери се определят ограничените рамки, в които подчинените социални групи битуват.

А тези рамки са тесни и това е явно от изключително високите нива на икономическо неравенство в Русия. Коефициентът „Джини“ за страната поддържа стойности от около 0.37-0.42 през последните 30 години, като за 2004-2013 е стабилно над 0.40. Това съответства на нивата на първенеца по неравенства в Западния свят: САЩ (0.41)*. Нивата на неравенствата в Русия са толкова големи, че най-богатите 20% от населението концентрират между 43 и 48% от общите доходи в страната на годишна основа за периода 2000-2015 г. За сравнение, най-бедните 20% устойчиво получават около 6% от общите доходи за същия период. Дори да увеличим групата до „най-бедните 40%“, делът им от общите доходи продължава да не надхвърля 18%. Икономическите неравенства се преплитат с неравенствата по формализирани признаци и допълнително подсилват стратифициращите ефекти. В секторите, задвижвани от експлоатацията на обезстойностен труд (напр. строителството), са заети предимно представители на маргинализирани по фенотипен, етнически и културен признак групи. Средното ниво на доходи на жените в Русия е с 24,4% по-ниско от това на мъжете.

Същевременно, управлението на държавните финанси не е ориентирано към коригирането на огромните диспропорции в достъпа на отделните социални групи до възможности за развитие на съзидателните сили, включително здравеопазване, образование, достойни условия на труд, свободно време, социални грижи. Годишните бюджети на РФ представляват относително малък дял от общия БВП (30-33%) в съответствие с утвърдения неолиберален принцип за ограничаване ролята на държавата в коригирането на дисфункционалностите на капитализма. В Русия действа плосък данък върху общия доход (13%)* и върху печалбата (20%), които поддържат неравенствата и ограничават възможностите за социална мобилност. Основният източник на приходи в бюджета на РФ (около 40% от приходната част) представлява добивът на полезни изкопаеми (вкл. данък върху добива на полезни изкопаеми и данък върху дохода от полезни изкопаеми, но без данъка върху доходите на лица, заети в сектора)*. Големият дял на тези приходи все пак позволява относително балансирано разпределение на тежестта между преките (7-9% от БВП) и косвените данъци (5-9% от БВП). Но от 2008 г. насам (т.е. след световната финансова криза) делът на косвените данъци, които имат много по-високо въздействие върху групите с ниски доходи, бележи устойчив ръст*.

През последните 30 години бюджетите на РФ са ориентирани към генерирането на излишъци (2000-2010: над 5-15%, след кризата около 4%), с които да се финансира ограничаването на външния дълг. Тази цел със сигурност се постига, като от 2000 г. до 2010 г. делът на външния дълг намалява от 62,1% от БВП до 9,1% от БВП (впоследствие се покачва обратно до около 14%). В допълнение се натрупват и огромни валутни резерви, създаващи условия, при които преодоляването на икономически санкции да изглежда постижимо. Но заедно с това разходите, необходими за поддържане и развитие на съзидателните сили на обществото, остават на ниски нива. За периода 2000-2014 г. разходите за здравеопазване намаляват от 12,7% до 9,5%, което слиза дори под нивата, поддържани в България. Същевременно, допълните разходи за здравеопазване („от джоба“) нарастват значително при намаляващо качество на предоставяната услуга. Макар и да се покачват, разходите за образование остават на сравнително ниски нива, за разлика от разходите за отбрана, които от 2014 г. насам дори задминават тези на САЩ (измерени като дял от БВП). При тези условия, значителният растеж на БВП за периода 2000-2008 г. (т.е. до световната финансова криза) не се използва за трансформация в структурата на обществените взаимоотношения. В Русия се прилага политика на остеритет дори в периода на ускорен растеж: ниво на отдаденост на неолибералните догми, което остава ненадминато.

Но защо подчинените групи предоставят съгласието си в утвърждаването на този исторически блок? Въпросът за легитимацията на режима в съзнанието на подчинените групи получава различни отговори, съотнесено към отделните етапи от развитието на руския капитализъм след разпада на СССР.

Хегемония на растежа (2000-2010)

Редно е да се отбележи, че необузданата форма на капитализъм, наложена в новосформираната през 1990-те години Руска федерация под въздействието на неолибералната хегемония, първоначално създава сериозни проблеми с легитимността на системата, опосредствана в лицето на държавните институции. Но вместо преразглеждане на догматизираната представа за преход към нерегулирана пазарна икономика, кризата на легитимността през 1990-те дава тласък на политически проект, който установява още по-краен неолиберален режим. Избраникът на Елцин* влиза на сцената в началото на века с амбициозни реформи, либерализиращи данъчната система, „оптимизиращи“ социалната сфера и стимулиращи бизнеса. Възприемането на неолибералната роля на държавата като състезател в надпревара за привличането на международния капитал си личи ясно в политическото говорене на „новата“ власт. В речта си от 2001 г. пред немския парламент Путин говори обстойно за споделените със Западната цивилизация ценности и утвърждава ролята на Русия в тяхното съхранение и разпространение, като поставя акцент върху двата ключови съвместни проекта от периода: войната срещу тероризма и развитието на свободни пазари. Възприемайки ролята на „реформатор“, едно от първите действия на Путин е да въведе плоски подоходни и корпоративни данъци, които остават без съществени промени и до днес. Путин неизменно продължава с преклонение да цитира своя ментор Анатолий Собчак, един от ключовите идеолози на неолибералната трансформация на руското общество.

Все пак трябва да се отбележи, че през първото десетилетие на новия век управляващият блок до голяма степен успява да установи работещ хегемоничен модел, в който достъпът на някои подчинени социални групи до възможности за развитие се разширява (най-вече урбанизираното устроено работничество). Благодарение на покачващите се цени на енергоносителите на международните пазари и растящите приходи от износ, стандартът на живот като цяло се покачва (като за доминиращите групи това се случва със значително по-бързи темпове). Конюнктурата на международните пазари позволяват на Путин да си изгради образ на спасител от тежкото наследство на 1990-те, въпреки че неговата администрация окончателно укрепва неолибералната доктрина, поначало предизвикала кризата. Проблемите възникват след глобалния финансов колапс (2008-2009) и последвалите ограничения пред възможността за генериране на нови печалби. Тъй като едрият капитал е ориентиран към извличането на ренти от контрола върху добива на ресурси и локализирани производствени процеси, възможностите за интензивно развитие на икономиката (посредством разширяване на кръга от социални групи, имащи достъп до възможности за развитие) остават неизследвани. Вместо това се поставя акцент върху опциите за екстензивно развитие през изграждането на общ пазар в постсъветското пространство (по примера на Западния модел), където руският едър капитал да завладява нови позиции.

Империя вместо развитие (2010-2020)

Екстензивният план на развитие, залягащ в основата на руския имперски проект, се крепи на стабилен консенсус между двете социални групи в управляващия блок през второто му десетилетие: едрият капитал открива пространства за експанзия (където да генерира нови печалби), а държавната машина отвлича общественото внимание от влошаващите се социално-икономически условия с митологията за „руский мир“ и „обсадената крепост“. Украйна заема специално място, както в икономическия, така и в културния контекст: най-големият пазар в постсъветското пространство след Русия (и ключова връзка в енергопреносната мрежа към ЕС) и най-близкото в културен план общество (наред с беларуското). Въпреки продължаващото припокриване на интересите в управляващия блок, взаимодействието с подчинените групи претърпява трансформация през второто десетилетие на новия век: съгласието им вече не произтича от относителното покачване на стандарта на живот, а все повече от вкореняването на дискурса за руското възраждане (което предполага смирена подкрепа без достъп до нови възможности за развитие).

Взаимодействието между двете доминиращи социални групи си личи ясно в процесите, последвали проваления опит на руската „мека сила“ да интегрира по мирен път Украйна в икономическото си пространство. Крим предоставя площадка за експанзия на знакови фигури от руския бизнес: Аркадий Ротенберг получава държавната поръчка за изграждането на моста над Керченския проток, Юрий Ковалчук развива банкова дейност, овладява производството на вино и други ключови предприятия, а местният главатар Сергей Аксьонов умело преплита мащабната експанзия на строителния си бизнес с утвърждаването на руската държавност на полуострова. Междувременно в Донбас се възпроизвеждат умалени модели на управляващата фракция едър капитал/служби за сигурност, които изграждат сходни рентиерски експлоатативни системи, превзели спонтанния низов протест срещу неконституционната смяна на властта в Украйна през 2014 г.

Ако през първото десетилетие се допуска автономно гражданско участие в обществения живот, през второто десетилетие взаимодействието на управляващия блок с подчинените групи се изгражда върху пълната фрагментация на последните и върху производната ѝ политическа пасивност. В общия случай пасивността възниква спонтанно: митът за „възродената“ Русия замества у много хора чувството за достойнство, загубено в процеса на приватизация и концентрация на обществените блага (произведени на предходния исторически етап с колективно усилие или добити от обществения запас на природни богатства). Нещо повече, много хора успяват да изградят острови на „нормалността“ по време на десетилетието на възход: вила в покрайнините на града, нов автомобил, пълен набор от съвременна домакинска техника, редовни екскурзии в чужбина. Осмислена през призмата на потребителските навици, нормалността е крехка и потенциалната ѝ загуба възвръща тежки спомени за хаоса на 1990-те. В резултат на това представителите на подчинените групи се капсулират в рамките на семейната единица, където откриват „убежище“ от несигурността на новото време в пропагандния наратив, умело зареден с носталгични препратки към свят, изчистен от вътрешни противоречия. Но семейната единица далеч не е убежище за всички, предвид високите нива на домашно насилие, толерирани чрез отсъствието на регулативни режими и стимулирани чрез милитаризацията на обществото. Експлоатативните режими на неолибералната икономика се прехвърлят върху жените и в семейната среда.

Но все пак там, където пасивността не възниква спонтанно, се прилага дисциплиниращият ефект на репресивния държавен апарат, придобил универсален лиценз за действие в рамките на дискурса за „обсадената крепост“. В този контекст всепроникващият цинизъм от типа „всеки сам се оправя“ и „нищо не зависи от мен“ представя механизъм за защита, оправдаващ на индивидуално ниво страха от загуба на натрупаната собственост (колкото и да е малка в сравнение с концентрираните от управляващия блок богатства), но предоставящ на обществено ниво хранителна среда за политическо потисничество посредством фрагментацията на подчинените групи. Възпиращият ефект се катализира и от високите нива на задлъжнялост на домакинствата, генерирани при активното насърчаване от страна на управляващия блок. Фрагментацията на подчинените групи, политическата апатия, всепроникващият цинизъм и задлъжнялостта на домакинствата предоставят хранителна среда за укрепването на управляващия блок, въпреки загубената способност да създава възможности за развитие на съзидателните сили на обществото.

Тотализиращ империализъм (2020-)

Навлизайки в третото десетилетие на новия век историческият блок в Русия претърпява важни трансформации. На първо място се обострят противоречията във взаимоотношенията между доминиращите фракции. През първите две десетилетия едрият капитал се радва на огромен успех в контрола върху производствените процеси и в концентрацията на баснословни богатства зад прикритието на държавната машина, която, от своя страна, бележи сериозни успехи в продажбата на рециклирания великоруски шовинизъм като самодостатъчно благо. В новите условия обаче интересите на двете доминиращи групи започват да произвеждат разнопосочни стремежи. Ако войната в Украйна е апотеозът в митологията за „обсадената крепост“, когато нацията има най-голяма нужда от неограничен сектор за сигурност, то прекъсването на транснационалните производствени вериги и запорирането на складираната плячка зад граница*, вследствие на Западния санкционен режим, създават значителни трудности за някои фракции на едрия капитал. За първи път наблюдаваме някои от едрите капиталисти открито да критикуват действията на държавната машина (тук, тук и тук)*. Роман Абрамович дори флиртува с възможността да се превърне в посредник с украинската страна при постигането на споразумение за прекратяване на войната, поне докато не беше отровен с лек невротоксичен агент по време на преговорите в Истанбул.

Но да се говори за разпадане на управляващия блок на този етап е силно преувеличено. Още в първия ден на войната президентът се срещна с „бизнеса“, като резултатите от срещата бяха в областта на допълнителното облекчаване на регулационните режими. В настоящите условия държавните поръчки и субсидиите за бизнеса продължават да поддържат приходната част на едрия капитал. Санкционният режим създава и условия за поглъщане на местните филиали на изтеглящи се Западни компании. Времената на несигурност позволяват и окончателното пречупване на малкото останали независими профсъюзи под ботуша на „националното единство“. В този смисъл, опитът на някои бизнесмени да се разграничат от решенията на държавната машина е нелеп. Развитието на руския имперски проект е неразривно свързан с процеса на приватизиране и концентриране на капитал, от което придворните предприемачи се облагодетелстват вече няколко десетилетия.

Вторият момент на трансформация в третото десетилетие се отнася до взаимоотношението между управляващия блок и подчинените групи. Ако през първото десетилетие това взаимоотношение е белязано от хегемонична връзка, включваща придобивки за някои подчинени групи, и ако през второто десетилетие се набляга на мита за руското възраждане, изискващо обществено-политическа пасивност, то през третото десетилетие изглежда ще се очаква активно низово участие в имперския проект. Вече няма да е достатъчно за отделния човек да не протестира и да не участва в обществени сдружения (от независими профсъюзи през НПО-та до независими партии), но ще се изисква и активно възпроизводство на утвърждаваните разкази. В този смисъл се наблюдава преход към тотализиране на обществото: експлоатацията на труда в частен план и експлоатацията на пасивността в обществен план са вече недостатъчни и се пристъпва към пълна апроприация както на тялото, така и на съзнанието на подчинените. Така например, през 2014 г. анексирането на Крим се съпреживява от комфорта на дома през официалния документален филм, завъртян по всички основни медии, докато осмата годишнина от събитието вече трябва да се изживява пряко и масово в събития като митинга на нацията на стадион „Лужники“. Вече е необходимо да се участва в локални демонстрации на вярност, свързани с налагането на символите на войната (включително полусвастиката „Z”).

Нещо повече, самите тела на подчинените се превръщат в ресурс за имперския проект. Цената, разбира се, е водеща: броят загинали военнослужещи във войната от даден регион е обратно пропорционален на относителното ниво на доходи в съответния регион. Същевременно, нивото на обществена подкрепа за войната в Русия е пряко пропорционална на нивото на доходи на запитаното лице. В маргинализираните региони, участието във войната носи непознато високи за местните стандарти доходи. Печалният отпечатък на бедността върху милитаризираното съзнание крещи най-отчетливо от образите на препълнените куриерски служби в Беларус, транспортиращи военна плячка от Украйна към западнали региони в Русия. Ниската цена позволява небрежно отношение към ресурса: броят загинали руски военнослужещи трудно може да се определи на този етап със точност, но със сигурност се измерва с хиляди. Нещо повече, руската държавна машина дори не припознава съществуването на тези тела, нито пък на онези, които претендира да защитава. Непризнаването на тленността на употребения ресурс е както риторично (броят загинали досега е обявяван официално само два пъти при явно занижени данни), така и действено (отказ от прибиране на трупове и укриване на информация от близките). При тези условия устойчивата фраза „своих не бросаем“ („не изоставяме своите“), дълбоко вплетена в оправдателния дискурс на войната, придобива гротескно значение. А какво остава в този случай за телата на „врага пред портите“, който систематично се дехуманизира в общностното съзнание?

Капитализъм и война

Налице са сериозни основания възроденият руски империализъм да се чете като пряка функция на капиталистическата система, изградена и утвърдена след разпада на СССР, а военната авантюра на доминиращите социални групи – като симптом на органическата криза на историческия блок. Кризата е свързана както с невъзможността на управляващата групировка да включи подчинените групи в процеси на развитие на съзидателните сили на обществото (провалена хегемония у дома), така и с провала в установяването на притегателен обществено-политически модел, позволяващ безпрепятствена експанзия за капитала в транснационалното поле (провалена хегемония навън). Тук се чупи геополитическото обяснение на войната, тъй като остава сляпо за несъответствието между (полу-)периферната позиция на Русия в международните производствени вериги и очакванията за водеща роля в световния ред, произтичащи от митологията на имперския проект. Пренебрегването на Русия в международните процеси (напр. при изграждането на колективна система за сигурност в Европа) не е и въпрос на някакви „цивилизационни“ различия, а е просто отражение на невъзможността на руската неолиберална капиталистическа система да се вплете в транснационалните производствени процеси като център на интензивен растеж.

Това, разбира се, не означава задължително, че дните на управляващия блок са преброени, доколкото натрупаният възпиращ репресивен потенциал е значителен, а налаганата митология за руското възраждане продължава да представлява за много хора приемливо скривалище от реалността и тежките отговорности, породени от нея. Нещо повече, пукнатините в съюза на двете доминиращи социални групи изглежда на този етап не са достатъчни, за да предизвикат сериозно сътресение. Дори да се получи отцепване на някои фракции на едрия капитал, ключовите за функционирането на държавната машина рентиерски сектори остават все така под контрол. Преплитането на траекториите на едрия капитал и службите за сигурност биха могли да оформят и модел за още по-пълна централизация на властовите ресурси в условия на несигурност, така че доминиращите групи да се слеят в една и да оформят класически държавен капитализъм*. Периодът на безвремие, в който старият исторически блок е изгубил възможността си за създаване на продуктивни форми на обществено взаимодействие, но новият исторически блок все още не се е родил, може да е дълъг и катастрофален. От Грамши знаем, че именно в този период се раждат най-опасните чудовища на човешката история.

Но войната не може да се осмисли напълно без да се вземе предвид и траекторията на капиталистическото развитие в Украйна*. Подобно на сценария в Русия, и в Украйна социални групи с привилегирован достъп до разпадащите се структури на съветския институционален режим приватизират благата, произведени с колективни усилия на предходния исторически етап. Но, за разлика от руския исторически блок при Путин, където секторът за сигурност създава условия за консолидация на едрия капитал, в Украйна отделни капиталистически фракции водят продължителна битка за надмощие. В това противопоставяне инструментите на държавната власт се превръщат в ключова база за получаване на предимство в схватката. За целта фракциите на едрия капитал се включват в политическия процес през посредничеството на „бизнес“ партии. Със сигурност, един от най-важните резултати на това противопоставяне е конструирането и утвърждаването на митологията за „двете Украйни“: западна и източна. Оформен към края на втория мандат на Кучма и утвърден по време на кървавата 2014 г., този дискурс успява да фрагментира подчинените социални групи и да мобилизира отделни фракции от тях в схватката между враждуващите групировки на едрия капитал. Геополитическият аспект, вплетен в митологията за „двете Украйни“, е пряко свързан с политическите предпочитания, произтичащи от материалните интереси на двете групировки. Днепропетровската фракция се стреми да избегне сценария с интеграция на Украйна в икономическия съюз на Русия, което вещае експанзия на руския енергиен монопол (кошмарът на Тимошенко и, донякъде, на Фирташ), както и да разшири възможностите за спекулативни финансови схеми чрез интеграция в Западните пазари (мечтата на Коломойски и Боголюбов). Донецката фракция се стреми към интеграция в икономическия съюз на Русия, където ще се изнася продукция с висока добавена стойност (машини и оборудване, стомана, тръби) при исторически утвърдени пазарни позиции и откъдето ще внася суровини на занижени цени (мечтата на Ахметов и Пинчук).

Митологията за „двете Украйни“ резонира и с разказите, преследвани от експанзивните капиталистически фракции в международен план. За руския едър капитал образът на „източната Украйна“ предоставя легитимация за експанзията в най-големия външен пазар в постсъветското пространство. За Западната транснационална капиталистическа фракция образът на „западната Украйна“ се преплита с „цивилизационния“ дискурс, легитимиращ хегемонията на необуздания неолиберален модел на управление по периферията на ЕС. В този контекст подчинените групи в украинското общество се оказват между чука и наковалнята, без да се отчете гласът на множеството украинци, които дори и след 2014 г. не спират да настояват, че обществените проблеми не се обясняват с алтернативните националистически митологии, а с организацията на базовите условия на съществуване.

Заключителни мисли

Ретроспективният преглед не бива да заблуждава, че капиталистическото развитие в Русия и в Украйна следва праволинейни и напълно предопределени траектории. Напротив, редица ключови епизоди дават основание да се мисли за нереализираните алтернативни истории. В Русия, например, фалшифицираните с подкрепата на колективния Запад избори през 1996 г., неуспелият спонтанен опит на някои подчинени групи да противодействат на политическите планове на имперския проект в зародиша му (2011-2012 г.) и липсата на независими структури за организация на работничеството по време на социалните протести от 2016 г. изглеждат като повратни моменти, които можеха да дадат и друга насока на развитието на историческия блок при по-ясно и организирано участие на подчинените групи. От друга страна, в Украйна разбиването на структурите за организация на работничеството под чадъра на неолибералните трансформации дават негативно отражение върху всички ключови последващи събития: от приватизацията на политическия процес при Кучма под влиянието на неолибералната хегемония, през налагането на дискурса за „двете Украйни“ по време на Оранжевата революция, до овладяването на низовия протест със съществен социален дневен ред от високо-организирани десни паравоенни формирования през 2014 г. Наглед тривиални условия на обществения процес („все пак независимите профсъюзи са разбити в цяла Източна Европа“) придобиват историческо значение в епизоди с висок обществен заряд. Решенията в мирно време, които се взимат на всички нива от обществения живот, дават отражение върху условията, в които се ражда и се води войната.

Можем ли да бъдем спокойни в България? Нивата на социални неравенства у нас са по-близо до мащабите на предвоенните общества в Русия и Украйна, отколкото до средните нива за ЕС. Подобно на предвоенните общества, неолибералните догми за минимално балансиране на дисфункционалните аспекти на капиталистическата система и максимално стимулиране на едрия капитал са дълбоко вплетени в общностното съзнание, особено в контекста на политическия процес. Работничеството и у нас е фрагментирано и капсулирано (вероятно с изключението на устроеното урбанизирано работничество, което е склонно към спонтанна мобилизация). Нивата на насилие в обществото ни (особено домашното насилие, насилието срещу жени и престъпленията от омраза) са плашещо високи*. Нещо повече, обществото ни показа, че е склонно да неглижира масовата смърт на съграждани, дори когато мащабите са ненадминати в съвременната история. Абдикацията на номиналната левица от представителството на интересите на работничеството в противовес на интересите на едрия капитал изпразва от съдържание парламентарния процес. Подобно на разгледаните предвоенни общества, институцията е превърната в платформа за преговори между отделните фракции на едрия капитал. Политическата апатия, ясно проектирана върху плашещо ниските нива на избирателна активност, създава хранителна среда за политически проекти, които паразитират върху основателното, но индивидуализирано, недоволство на подчинените социални групи. Още по-плашещо е тежкото положение на онези несломими героини и герои, които работят по организацията на независими профсъюзи при цялата съпротива на държава, капитал и общностно съзнание. Същевременно, вдясно съществуват добре организирани групи (футболни агитки, някои клубове по бойни изкуства и дори паравоенни формирования като „Командос“), движени от опасни митологии и очакващи своя исторически момент, в който да „спасяват“ нещо. Без да се търсят поводи за алармизъм, е важно да се отбележи, че прозорецът, в който има възможност за мобилизиране и организиране на солидарността сред подчинените групи в обществото, няма да е отворен вечно.

 

Заглавно изображение

 

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments