Акценти

Война срещу войната: някои наблюдения

Заглавно изображение: борба за развлечение сред индийски войници по време на Втората световна война.

Поляризация и морална паника

Военната фейсбук треска преля в парламента и в правителството скоро след началото на Путиновата инвазия в Украйна. До миналата седмица управляващата коалиция се тресеше от два противоположни ултиматума – ако България не прати оръжия за Украйна, Демократична България напускат и отиваме на избори; ако България прати оръжия за Украйна, БСП напускат и отиваме на избори. Всичко това, въпреки ясната за партийците политическа криза, от която далеч не сме излезли и въпреки че при провеждане на избори всички в сегашната коалиция ще загубят значителна подкрепа – дотолкова са се вдигнали залозите. В цялата патардия доказателствата, че страната така и така изпраща оръжия „неофициално“ звучат като дразнещо разсейване от хубавия сюжет, защото той все пак е за официалното изпращане, сиреч за държавно решение със съответните външни и вътрешни почести. За идеята на Кирил Петков да даряваме поотделно за въоръжаване си заслужава да се пише отделно. За питания кога изобщо износът на оръжие за всевъзможни конфликти е бил предмет на такива раздори и защо едва сега става такъв изобщо няма възможност да се говори (може би частично, защото все е било „неофициално“, сиреч просто по волята на свободния пазар). А за дискусия защо изобщо е нужно да се произвеждат оръжия (в България) въображението е твърде бедно.

Предният епизод на същия сериал беше на тема неутралитет – какво значи, защо и дали да се прави. Изгърмелият бушон за развръзка се казва Стефан Янев, макар и той после, напипал плодотворните почви на поляризацията, да реши да прави нов генералско-политически проект. Подобно на оръжията, и тук беше само неприятно отклонение от хубавия сюжет напомнянето, че със и без скандали неутралитетът в тази война е пределно условен и труден за България в контекста на съюзите, в които участва. Фенбазите продължават да нищят темата и да издевателстват над понятието, но в общи линии надделя тезата, че неутралитетът е невъзможен и преди всичко неморален. Вероятно същото ще стане и с епизода за оръжията – просто още не може да се реши кой бушон да изгърми, защото cost-benefit анализът в коалицията все още е по-скоро негативен.

Ако се съди по Фейсбук, обществото е жестоко поляризирано, едва ли не 50/50 за Украйна и за Русия. На този социалномрежови фон социалогическите проучвания са най-малкото противоречиви, но определено не създават впечатление за същото 50/50 и съвсем не подсказват значима симпатия към агресора. Съдейки обаче от поведенията и посланията на официалната власт, тя следи преди всичко Фейсбук, докато социологическите и маркетингови проучвания са запазени основно за предизборната надпревара.

Така или иначе, в каквато и степен да съществува поляризация, нито е от вчера, нито е равнозначна на „не сме единни“; единството/разединението обикновено са сюжет на замазване на ниво институции и публичност на действителните конфликти в обществото. Поляризацията е нещо друго – затваряне на значими по размер групи от хора в много ограничени анклави на политическите мнения (възможно впрочем именно след системно замазване на действителните конфликти), като това съвсем не значи 50/50, каквото усещане се създава.

Класическите дефиниции за политическата поляризация, протичаща по партийни и управленско-опозиционни линии, перфектно описват драмата в коалиционното правителство. Фейсбук разправиите на свой ред онагледяват по-новите теоретизации на явлението като отиващо далеч отвъд партийната политика и идеологическите деления (плахо и краткотрайно отклонение беше шумът, предизвикан от петицията на сайта на Диверсия и последвалите обмени).

Поляризацията е най-силна и бърза в условията на морална паника – широко разпространен страх, че нещо външно застрашава моралните устои, ценности, а така и бъдещето на общността. В последните години я гледахме най-отчетливо подемана от консервативните кръгове, десни и леви – за джендъра, за детските политики, за COVID-19. Все въпроси на социалното възпроизводство, по които създалите паниката постигнаха значителни успехи. В момента моралната паника се разгръща под натиска на либералните прослойки за утвърждаване на налични положения, не за нещо ново или връщане на нещо старо – непълното ангажиране на страната на Украйна според нуждите, които Украйна заявява (дори не НАТО), е уронване на евроатлантическата и „цивилизационната“ принадлежност на България; предателство към вековните стремежи на просвещенците и т.н., и т.н. Все въпроси, така да се каже, на държавното възпроизводство – неслучайно иначе дясно-либерална коалиция е атакувана като недостатъчно принципна. Заслужава си да се вметне, че консервативните кръгове успяха да наложат нов консенсус поне в институциите чрез фабрикуване на неотрадиционализъм, а либералните продължават да работят с наложени преди десетилетия догми. Докато първите за няколко години съсипаха „социална“ от преамбюла на основния закон (за капак на бруталните социално-икономически показатели и разпаднатите институции), вторите през последните два месеца, макар с някои разклащания и колебания, просто се борят за хегемонното четене на „демократична“ като „про-“ и само „западна“, по-старо и от Студената война – същото, което винаги са правили, просто значително по-ожесточено.

Ще нахвърлям някои свързани по хронология и смисъл позиции, за да опитам да очертая разгръщането на тази морална паника.

Според Веселин Стойнев „партиите, които не са пропутински, трябва да поемат лидерската си политическа роля и да убедят колкото се може повече хора, че не се делим на войнолюбци и пацифисти. Че националната ни сигурност не се отстоява с мишкуване, а с достойно и предвидимо поведение в НАТО и ЕС – те са нашата отбрана, те са нашата икономика.“ От този призив разбираме, че делението про- и анти-войната може да е валидно в Русия, но не е валидно за Запада – или защото сме едновременно войнолюбци и пацифисти, или защото по някакъв небивал в историята начин категориите не са относими за нас. Като неразделна част от Запада, ни интересува само националната ни сигурност (теза и на Стефан Янев и Възраждане впрочем, просто с други импликации), както и солидарността в контекста на… войната: България „[д]а си признае, че солидарността не може да е по сметка и всеки участва според възможностите си – така както бедни пенсионери даряват от оскъдните си левчета на осиротели“ (нещо като за войната според потребностите, от всекиго според възможностите, немислимо по отношение на социалното благоденствие например). 

Последното продължава Даниел Смилов: „България трябва да е готова за месеци на максимална обществена мобилизация за преодоляване на кризите, свързани с този конфликт,“ и посочва различните измерения на цената, която трябва да бъде платена от всекиго. По-нататък Смилов изразява споделян от много места аргумент: „„ние сме против войната и затова няма да пращаме оръжие на жертвата на агресия“ е морално дъно. Този аргумент е всъщност искане от жертвата да капитулира максимално бързо, за да спре войната. Този аргумент е и явна подкрепа за действията на агресора, на когото бързите победи могат да се усладят. И който след това може да се пробва и срещу други държави. Така че освен неморален този аргумент е глупав и късоглед: той е покана за бъдещи агресии, включително към нас.“ Подобна теза излага например и експертът по национална сигурност и бивш министър на отбраната Бойко Ноев, както и други петима бивши военни министри в обща петиция, набрала значителна популярност и служеща за прелюдия към актуалните прения в правителството. Всичко тези изказвания убиват в зародиш всяка от възможностите, изложени в първата част на този текст.

Междувременно първата голяма демонстрация в София се обяви за мир, но втората, от същите организатори, заяви: „Не можем да останем неутрални като държава. Трябва да помогнем на Украйна да защити децата си от тази безподобна агресия, в това число и с военно-отбранителна помощ. Всички наши партньори в Европейския съюз вече го направиха без нас и Унгария. Нека не се залъгваме – незаемането на страна и отказването на помощ е съучастие с агресора.“ Дословно повторение на горните тези и смазване на всяка невоенна възможност. Нещо повече: както стана дума по-горе, неутралитетът никога не е бил действителна опция, но пък въоръжаването изключително бързо се превърна в единствената. Как е възможен този бърз преход (две седмици) в основанията на гражданската мобилизация?

Владимир Левчев обяснява: „На заплашващия света с война може да се отговори само със заплаха от военна сила. Той само от това разбира. Разбира се, паралелно с най-болезнени икономически санкции. Войната трябва да бъде спряна час по-скоро с всички възможни средства.“ Обяснява още по-категорично и Евгений Дайнов, баща-учител на родната демокрация: „Русия няма силите да стане цивилизовано общество и затова представлява перманентна опасност за цивилизацията. Няма друга алтернатива – вече няма, не и след половин хилядолетие: цивилизованият свят или трябва да намери начин да цивилизова руснаците, или трябва да ги огради с такава стена, която те никога да не могат да прескочат.“ Ще се върна на тези изречения по-долу.

Производството на морална паника в този случай, съвсем като другите доскоро, стимулирани от консервативния спектър, следва неотлъчно фазите, очертани от социолога Стенли Коен в изследването му Folk Devils and Moral Panics:

 

  1. Събитие, състояние, епизод, лице или група лица се възприемат и определят като заплаха за обществените ценности, сигурност и интереси.

  2. Естеството на тези заплахи се засилва от средствата за масова информация, които представят предполагаемата заплаха чрез опростенческа, символична реторика. Такива образи се позовават на обществените предразсъдъци, създавайки зло, което се нуждае от социален контрол и жертви (моралното мнозинство [в случая Западът като защитник на Украйна (пряката жертва), и безкритичните му застъпници]).

  3. Чрез тези символични представяния на заплахата се предизвиква чувство на социална тревога и загриженост сред обществото.

  4. Пазителите на морала – редактори, религиозни водачи, политици и други „морално“ мислещи хора – реагират на заплахата като социално акредитирани експерти и поставят своите диагнози и решения. Това включва нови закони или политики.

  5. След това състоянието изчезва, потъва или се влошава и става по-видимо.

 

 

 

 

С което съвсем не казвам, че заплахата на Путиновия режим е имагинерна като т.нар. джендър идеология, да речем, нито пък Коен твърди, че моралните паники почиват просто на измислици. Казвам обаче, че механизмът си заслужава да се осмисли, за да се разделя политическият анализ от моралното изнудване.

 

Милитаризация или демокрация? 

С риск да е клише, но войната, изглежда, наистина е мир, съдейки по цитираните по-горе анализатори. Същото се отнася и за яростните пропутинистки кръгове, вярващи и пропагандиращи, че войната е омиротворяваща, за обезоръжаване, денафицикация и т.н.

Озадачаващо е, но привидно и двата полюса в настоящата поляризация, с всичките им разклонения и видове, заемат позиции за мир. Озадачаващо е, че войната в такъв случай не спира, а само ескалира. Причината е в разбиранията за постигането на мира: едните смятат, че цената му е суверенитетът и/или целостта на Украйна, а другите – пълното унищожение на Русия или поне на Путин, по възможност съпроводено с тотална изолация на Русия (макар че паралелно се изразява страх от появата на огромен еквивалент на Северна Корея).

Подобни позиции са диаметрално противоположни на възможността за мир. Всъщност сме на етап, в който всяка възможност за мир е фактически отъждествена със симпатии към агресора – антимилитаризъм, пацифизъм и неутралитет бяха сляти и омазани в едно с взаимните усилия на двата откроили се лагера – и така обречена на смърт. Това, редом с пращането на оръжия и с подновения дебат за подсилването на българската армия трудно може да бъде окачествено като нещо различно от милитаризация на обществото и държавата. Военизиране.

„Никога не съм бил сигурен, какво точно имат предвид левичарите с термина „милитаризира”,“ споделя Евгений Дайнов, така че ще се опитам да му помогна, при това с нелевичарски източници.

Най-общо казано, милитаризацията е културна, символична и материална подготовка за война […] преднамерен процес, нещо, което държавата или групата трябва да си постави за цел […]. По-скоро милитаризацията и развитието на военните институции са ясно изразени проекти, но често са прикрити в дискурси на биологичната неизбежност. […] В крайна сметка милитаризацията е процес, който създава „вътрешни“ и „външни“ групи, приятели и врагове, свещено и профанно, тези, които трябва да бъдат защитени, и тези, които трябва да бъдат убити, „ние“ и „те“, както и „ние“ и „другите“.

Това намирам при бързо търсене в Интернет сред академични източници [1], до които не се съмнявам, че Дайнов има далеч по-бърз и пълен достъп. Но нищо чудно да не разбира какво е милитаризация, ако самият той е неин рупор. Освен със собствените му изказвания, за да очертая дискурса, няма тук да се отклонявам с повече доказателства как всичко от цитираното е валидно за българската публичност и държавност понастоящем. Някой все пак може да иска да види нарастването през годините на бюджета за отбрана, разказите за българската военна история в учебници и популярни трибуни или пък да направи собствен медиен и дискурсивен анализ на коментарите и новините около войната в Украйна, за да провери дали милитаризацията у нас е факт и ако да, на какъв етап от нея сме. Да не говорим, че изпращане на оръжия в Украйна неприкрито има функцията и на възможност за превъоръжаване – разход на огромен бюджет, който десетилетия се свиди за здравеопазването или за социалния сектор например.

По-скоро искам да издигна една хипотеза (и половина). Подразбира се – трябва да се подразбира – че всички искаме мир. Хем Европа е земята на мира, хем Русия е наследник на основния деец зад края на Втората световна война, очертала контурите на ужким дългия и непрекъснат (за Запада) мир. В който и анклав да пребиваваме, имплицитно всички сме за мир и трябва да демонстрираме, че го желаем. Все пак, расистки погледнато, не живеем в някаква си постколониална реалност, примерно в Африка, където да сме про- и анти- разни военни вождове и групировки из пустошта – тук говорим за голяма политика и за сблъсък на цели цивилизации. Проблемът, както стана ясно, е в това в какво се състои мирът и най-вече в това как се постига. Още по-големият проблем е, изглежда, че мирът – като междудържавен факт, не като социална хармония! – е твърде познато състояние за повече от две поколения и статукво, което изчерпва големите си основания.

Само ще щрихирам. От една страна/на едно ниво, Путиновият режим се показа достатъчно глупав, за да осигури нова, неочаквана и доста отчетлива легитимация на НАТО. Предупрежденията за настъпващата нова Студена война (съпроводена с надежди, че ще е само „студена“, сякаш зависи от някаква извънземна сила) са все по-чести и убедителни. Раздорите в самия ЕС са понастоящем на пауза и анализаторите често посочват небивалото единство на Съюза. Както настоява Веселин Желев, „[и]зрасналите в мир поколения, които свикнаха да приемат благините на мира за даденост, ще трябва да разберат какво значи война – не само по телевизията. […] Европа ще трябва да се събуди от либералната си дрямка и да приеме, че е абсурдно да храни и да пази правата на тези свои граждани, политически сили и дори правителства, които искат края ѝ. Защото конфликтът вече не е само идеологически, а екзистенциален – автокрация срещу демокрация, Съветски съюз 2.0 срещу Европейски съюз. A la guerre comme à la guerre.“ Милитирането на дискурса  не може да е по-отчетливо от това. Още повече, че и българската официална политика е продукт на зряла с години криза на партийността и представителството, кулминирала в трите поредни парламентарни избора през 2021 г. Нима не е това отличен момент и явна възможност за съхранение на определено статукво или по-скоро за неговото възраждане? Най-малкото, ако в условията на мир са се разгаряли всички предишни и неразрешени кризи, с всичките им насложени ефекти (финансова, мигрантска, здравна и каква ли не), то дали една определена война няма да свърши добра работа?

Както виждаме от една Унгария например, няма противоречие, с което някой в голямата политика да е пределно несъгласен, една и съща държава в ЕС да съхранява своите либерални основания в икономически план, докато изгражда авторитаризъм. Много подобен сценарий се разгръща и в Словения, и в Полша. Мека, забавена и по-богата версия на Путинова Русия, но това е друга тема…

Или не? Все пак едни действително демократични държави, особено ако не изоставят все по-големи множества от гражданите си в нищета, ще са значително по-затруднени да се милитаризират. Нима примерът на Русия не е пределно красноречив? 

Дори и хипотезата ми да е някак преувеличена, е все пак трудно оспоримо, че нашите западни, либерални демокрации черпят твърде много от легитимността си от създаването и противопоставянето на външния враг, от нелегитимността на Другия (отлично обяснено в това интервю). Демокрация, обусловена отвън, е по дефиниция не съвсем демокрация или поне със сигурност твърде крехка такава. Може би си заслужава да мислим повече върху това тъкмо в тези мрачни времена на война; нищо не предоставя по-успешна легитимация на силните, външни и вътрешни, от войната, докато за слабите сценарият е ясен. И може би още повече си заслужава да вземем нещата в собствените ни ръце. Обратното, знаем твърде добре, никога не е вещаело траен мир. Всъщност трайният мир се изчерпа сега, пред очите ни.

 

[1] Bickford А., Militaries and Militarization, Anthropology of, Editor: James D. Wright, International Encyclopedia of the Social & Behavioral Sciences (Second Edition), Elsevier, 2015, Pages 483-489

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments