Заглавно изображение: Статуя на Евгений Вучетич, озаглавена „Ще прекършим мечовете си в плугове“, 1957 г. Намира се в двора на седалището на ООН в Манхатън.

Застъпниците на нуждата от предоставяне на оръжия на Украйна настояват, че подобно действие е напълно безалтернативно и дори че всичко, различно от такава помощ, е неморално. 
Следва списък тъкмо с алтернативни мерки – някои от тях могат да бъдат приложени на нивото на отделните страни като България, докато за други ще са нужни международен усилия. Общото между тях е, че изхождат от отказ на приемането на безалтернативността на военната помощ като единствената смислена форма на подкрепа за страдащите от войната в Украйна. 

1. Засилване на хуманитарната помощ. Размерът на хуманитарната помощ за Украйна от различни правителства, международни организации и частни субекти е към днешна дата все още значително по-малък от военната помощ. Щом подкрепата за засегнатите хора, общности и региони е сред топ приоритетите в настоящата ситуация, размерът на хуманитарната помощ трябва да се увеличи драстично, за да се притъпят ужасяващите ефекти от войната както в регионите, обект на военни действия с оглед бъдещо възстановяване и намаляване на жертвите, така и за косвено засегнатите чрез свиване на социалната, здравна инфраструктура и продоволствие други региони. Виждаме до какво води обратното например в Афганистан и още повече в Йемен, където гладът е ужасяваща хуманитарна катастрофа вече твърде дълго време, редом с опустошението.
2. Опрощаване на дълговете на всяка държава, засегната от мащабни сътресения като войни, пандемии, природни бедствия. Украйна е страховит пример за тази нужда. Общият външен дълг на Украйна възлиза на 54 млрд. долара. Само през тази година страната трябва да плати 7,3 млрд. Повече от половината от тях се дължат на частни кредитори като банки и хедж фондове, а по-голямата част от останалите – на институции като Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка и Европейската инвестиционна банка. Отговорът на войната от страна на последните беше да предоставят още повече заеми на Украйна: от началото на войната МВФ отпусна спешен заем в размер на 1,4 млрд. паунда, а Световната банка предостави финансов пакет в размер на 723 млн. долара, който включва заеми в размер на 589 млн. долара. Тези нови задължения се добавят към вече непосилните дългове на Украйна. Обезценяването на украинската гривна спрямо щатския долар само ще утежни бремето, тъй като външните дългове се изплащат в долари, оказвайки допълнителен натиск върху правителството. Граждански организации настояват за отговор, съизмерим с мащаба на опустошенията, за да се освободят финанси за хуманитарна помощ и медицински доставки, както и за бъдещо възстановяване. Паралелна възможност би била създаването на доброволен междудържавен фонд за безвъзмездна помощ към страдащи от внезапни бедствия, катастрофи и войни държави – нещо като OCHA на ООН, но отвъд непосредствените хуманитарни нужуди.
3. Ускоряване на зеления преход и спиране зависимостта от изкопаеми горива при справедливи социални условия. Украйна е важна за Русия отчасти като транзитен маршрут за износа на руски газ. Същевременно възможността на Запада да отговори на Путин е затруднена от самото начало поради зависимостта на Европа от изкопаемите горива; в момента безпрецедентните санкции срещу Москва са свързани със значителни разходи за страните, които ги налагат, и с още по-значително повишаване на цените. Докато светът продължава да разчита на изкопаемите горива, всеки автократ, който разполага с тях, има огромно влияние върху други държави и известна свобода да извършва престъпления безнаказано. Такъв е дългогодишният проблем със Саудитска Арабия – дълбоко авторитарно и насилническо управление, търпящо минимални последици в международен план поради силните си икономически позиции на износител на петрол. Ето, че към 27 април България и Полша са лишени от доставки от Газпром, което ще има вероятно много тежки последици, най-вече за България. От друга страна, поради топенето на арктическите ледове – следствие на климатичната криза, предизвикана в значителна степен от изгарянето на изкопаеми горива – вече се отварят нови райони за добив на още повече изкопаеми горива в Русия. А добивната индустрия за горива открито използва войната, за да призове за по-голям добив. Прекратяването на зависимостта от изкопаеми горива е прерязване пъпната връв на някои от най-мракобесните управления, но също и условие за справяне с климатичните промени, които все по-усърдно забравяме и ускоряваме, обладани от военната треска. В подобен дух е например скорошната кампания на Greenpeace и #StandWithUkraine. Разбира се, всякакви мерки за ускоряване на зеления преход трябва да са съпроводени с цялостни политики за облекачаване на социално-икономическата му цена.
4. Закриване на офшорните зони и въвеждане на корпоративен данък, задължителен на международно ниво. Обичайно икономическите санкции са толкова по-сурови, колкото повече са бедните и маргинализираните в засегнатите страни, а в Русия това са огромни множества от хора. Правителствата нямат интерес (а може би и въображение) да диференцират санкциониращите си политики според социално-икономическия им ефект, затова е важно и крайно необходимо (далеч не само във военните ситуации) да се направи друго. Конфискациите на яхти на руски олигарси не предоставят нещо повече от приятен спектакъл. Отдавна знаем как олигарсите от Русия (в това число Путин) и другаде трупат несметните си богатства: чрез укриване на данъци в данъчни убежища, за което Panama Papers предоставиха само поредния набор разкрития. Спешно трябва тези убежища да се прекратят с всички възможни законови и икономически средства на международно ниво. Съгласие е достигнато в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) за борба с укриването на корпоративни данъци, уеднаквяването на размера им (за което се съгласиха и Г7) и плащането им там, където се извършва основната част от дейността на корпорациите, е вече постигнато. Трябва обаче да се борим размерът на данъците и обхватът на мерките да гарантира чувствителна глобална промяна – например, да не засяга само мултинационалните корпорации, а всяка голяма корпорация и да се видят действителни стъпки срещу офшорките.
5. Забрана на наемниците. На 4 март тази година Работната група към ООН относно използването на наемни бойци излезе със становище, в което се казва: „Свидетели сме на все по-нарастващото присъствие на наемници и свързани с тях участници в съвременните въоръжени конфликти и на все по-голям риск от сериозни нарушения на правата на човека и от военни престъпления.“ Несъмнено войната в Украйна, където видяхме немалко частни бойци, е повод за такова изявление. Конституцията на Руската федерация формално не допуска наемането на такива войски, но въпреки това го прави в значителни мащаби, макар и да отрича група „Вагнер“, символ на руското наемничество, да има връзка с държавата. Конвенцията на ООН за наемните бойци (2001, по която е създадена Работната група) забранява наемането, обучението и финансирането на частни военни части, докато практически обратният по смисъл т.нар. Документ от Монтрьо (2008) цели да регулира тези практики. Украйна е страна и по двете споразумения, а Русия – по нито едно от двете. Проблемът е, че „нередовни“ или „недържавни“ армейски части във войната е трудно да бъдат технически определени и регулирани точно като наемници съобразно настоящата международно правна рамка. Въпреки това нуждата, включително от усъвършенстване на тази рамка, за да се прекратят тези изпълнени с проблеми практики, е очевидна. Само в последните дни се твърди, че Русия е разположила между 10 и 20 хиляди такива части за подновяване атаките в Донбас. Ако допустимостта на подобни действия бъде прекратена или дори само значително ограничена, руската армия ще се принуди най-малкото да намали чувствително мащаба на бойните действия – да не говорим за ползите в посока ограничаване на въоръжените конфликти по цялото земно кълбо.
6. Прекратяване на военната повинност навсякъде по света. Един от крайно тревожните сигнали на международно ниво в последните седмици беше рязката промяна във военния курс на Германия с решението за драстично увеличение на бюджета за отбрана. Друго развитие обаче, също в Германия, остана недочуто – призивите от страна на социалдемократите за връщане на военната повинност след 11 години прекратяване на практиката и привидната увереност, че тя трябва да остане в миналото. Около една четвърт от наличните руски войски са именно наборници, като историите за подведени млади момчета, които щели да ходят просто на обучение или пък загиналите с потъването на крайцера „Москва“ все още извикват ужас от политиката на Путиновия режим. Украйна от своя страна прекратява военната повинност само за една година, като събитията от 2014 г. я карат да я върне, а в края на 2021 г. я разпрострира и над жените в случай на война. За да се прекрати ритуализираното жертване на невинни в името на войната – т.е. един от сигурните признаци за трудно обратима милитаризация – е необходим натиск отдолу над всяко правителство.
7. Рязка промяна на медийния дискурс. Медиите имат всевъзможни мотиви, най-често съвсем финансови, да фаворизират съдържание за кланета (т.нар. atrocity propaganda или пропаганда на/чрез военни избивания), да героизират войната и смъртта, да помпат националистическите чувства или просто да извеждат на преден план само страданието, но не и силата на съпротивляващите се невоенни, като всичко това е валидно без значение в полза на коя страна във войната се прави. Особено у нас не научаваме практически нищо за отказващите да се бият руснаци, за антивоенната съпротива в Русия, Беларус и по цял свят или пък за дипломатическите действия (безотносително от резултатите им). Нещо повече – медиите, с изключение на някои редки коментари и анализи, в новинарската си работа и репортажите ни потапят напълно неприкрито не просто в „едната гледна точка“, а в една картина, в която войната не е принципно проблематизирана, в която тя няма трайни и унищожителни последици далеч отвъд конкретното бойно поле, ами изглежда като просто съперничество между два лагера – добър и лош. В този план гражданите могат да бойкотират определени медии, да изискват друго съдържание или още по-добре – да се организират в свои платформи и да контрират непрестанно мейнстрийма. Вместо безкритично да приемаме сблъсъка на гледни точки, на което либералните медии ни научиха и което във военно време позволява рязка морализация на същите гледни точки, служейки като предпоставка на поляризацията, трябва да насърчаваме разбиране за войната като универсален проблем – също както мирът е универсална нужда.
8. Да се разследват връзките между политици и военно-промишления комплекс. Едно от малкото неща, по които все още България не е стигнала „американците“ (но също и Румъния), е разследващата журналистика, в това число и разследванията на лобизма, по-конкретно лобизма на производителите на оръжия в законодателните органи. И в Северна Америка, и по цял свят доказателства за връзките между политици и военно-промишления комплекс (самото понятие в голяма степен описва тези връзки) изобилстват, докато у нас са  твърде ограничени. Борбата с корупцията е заявен приоритет в много страни, включително у нас, и ако тези заявки са сериозни, задължително трябва да засягат и военното лоби. Една отговорна и мащабна журналистическа работа ще е мощен стимул за масови мобилизации отдолу и законови промени, когато стане ясно каква част от икономиката служи за износ на смърт.
9. Разоръжаване и оръжеен контрол. Състезанието по въоръжаване от Студената война, изглежда, не е оставило много трайни уроци. И днес във войната в Украйна Русия демонстрира например своите хиперзвукови оръжия, докато САЩ не остават длъжни и също показват способността си да отговорят с такива. Ултимативното оръжие – ядреното – се върна отново на сцената с провокациите на Путин и го направи отново въобразимо. Ясно е, че в период на военна ескалация разговорът за разоръжаване и оръжеен контрол изглежда трудно приемлив, но не е ясно какво и кога ще го направи отново възможен, при все всички пределно тревожни сигнали в тъкмо обратната посока.
10. Масова подкрепа за и самоорганизиране в антивоенни движения у нас, навсякъде по света и особено в Русия. Съществуват много възможности за финансова и юридическа подкрепа за антивоенните активисти (напр. тук). Солидарните действия с антивоенните движения са също толкова важни, колкото са и тези в подкрепа на пряко страдащия украински народ. И още по-важно – във всички страни трябва да се организираме в собствени антивоенни движения, с всички сили и средства, които местните ни контексти позволяват. Дори и Украйна да е повод за това днес, и историята, и съвремието са категорични, че нуждата е глобална и няма да изчезне със спирането на тази война. Това се отнася за всички точки, изброени дотук – без масов натиск, те изобщо нямат смисъл.
    Стачките, саботажите, окупациите, бойкотите и други са все легитимни и доказани в ефективността си средства за антивоенен натиск отдолу. Примери и практики има вече по цял свят. За да бъдат те успешни за непосредствено спиране на военните действия – а защо не и за трайни промени? – е необходимо масово организиране и солидарност. Например, ако работници в завод, произвеждащ оръжие, стачкуват, е необходима широка мрежа от подкрепа, така че те да не останат без средства и да не бъдат уволнени.

Антивоенната позиция

Изложените дотук възможности не са еднородни. Някои са пряка алтернатива на въоръжаването, някои атакуват войната изобщо, някои целят облекчаване на непосредствените щети, някои излизат от сферата на войната и атакуват нейните основания от икономически или друг характер. Обединяват ги все пак три особености.
Първо, те отказват да приемат въоръжаването като единствено и още по-малко като необходимо условие за край на войната, и още по-по-малко – за действие, целящо ограничаване на жертвите и съкращаване на страданието. Те са израз на антивоенна позиция. Да, непосредствен и очевиден отговорник за тази война има и това недвусмислено е режимът на Путин. Това обаче по никакъв начин не премахва нуждата от всеобщи усилия в интерес на всички народи, според нуждите и контекстите им, а така също и в интерес на природата, което пък на свой ред изобщо не значи, че неотложните спешности на тази война някак остават на заден план. Настояването за обратното е логическа грешка в добрия случай и трайбализъм в полза на силните в реалистичния.
Ето защо, второ, изложените възможности по-горе изхождат от системно разбиране за причините и условията за възможност на войната; те изискват атакуването на дълбоки и комплексни източници на междудържавните конфликти, масово и трайно самоорганизиране на много и различни хора на много нива. Обратно, „пратете оръжие“ е просто действие, което, след достатъчно натиск, ще успокои поне за кратко гражданската съвест, и толкова; то не налага да се свързваш с хора, различни от теб, нито пък струва кой знае какво; то може и да е израз на желание за оказване на помощ, но е късогледо следване на силата, а не на мирните хоризонти.
Трето, всички тези възможности извират от и надграждат силата на „обикновените“ хора за сметка на глобалните елити – олигарси, корпорации и държави. Обратно, всеки призив за производство и движение на оръжия е просто сдаване на още и още власт в ръцете на тези елити.
Накрая е честно да признаваме по-открито, че нито България като държава, нито хората отдолу (извън воюващите страни) можем да прекратим войната – не и бързо, дори и само тази една война, а какво остава за войната изобщо. Не се съмнявам, че за всяка от точките ще се намерят експерти, които да я разнищят. Това обаче не заличава намерението – не и ако въпросът е действително етически, освен политически, както се настоява все по-шумно.
Така или иначе настояването, че нищо друго, освен пращането на оръжия, не отговаря на спешността в Украйна, е заблуда. Да се помогне на нападнатия, колкото и трудно етическо признание да е, не е същото като да се спре войната и да се помогне на всички засегнати от нея – а това е политическият проблем. Но дали войната ще се проточва, докато се пращат още оръжия или докато се полагат дипломатически усилия, или докато се водят борби за проблеми, по-мащабни и по-стари от тази война (разрешаването на които ще има пряк ефект върху страдащите от нея), не е едно и също. Мисленето през колективен натиск, системен подход и овластяване на слабите е начинът това да бъде видяно.
Така все по-настоятелните призиви за военна помощ казват нещо важно за застъпниците си, особено по начина, по който се отправят: „не се сещаме за друг начин да помогнем или ако се сещаме, никога няма да го допуснем за легитимен“. Самият факт, че нито една от тези възможности не присъства реално в публичното пространство у нас, би следвало да говори достатъчно. Но повече за това – друг път.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments