АкцентиСтатии

Постсоциалистическа трудова миграция от Украйна: между табуто и жертвеността

от Анастасия Рябчук

превод от украински: Евгения Петик

Увод от сп. dВЕРСИЯ

Публикуваме превод на интервю от Анастасия Рябчук с Олена Федюк, излязло през месец януари 2022 г. на сайта на украинското ляво издание Спільне (Commons), част от мрежата ELMO (Eastern European Left Media Outlet). Във време като настоящето, когато говорим за Украйна, е почти немислимо да си представим, че темата на разговор или изследване може да бъде нещо друго, освен войната, насилниците и жертвите на конфликта, възможните и невъзможни решения или пътища към мир. Това интервю от близкото минало се занимава с един „мирен“, но в никакъв случай не и безконфликтен процес: а именно с този за постсоциалистическата трудова миграция на работнички от Украйна към други европейски страни, и в частност – към Италия. Много от описаните процеси са сходни с тези, които може да наблюдаваме и в България и други източноевропейски страни, като например силно феминизирания характер на труда в сектора на домашния и грижовния труд и остоковяването на грижата; в този смисъл има много какво да научим от украинския опит и социологическото занимание на Федюк с темата.

Един от движещите механизми на войната, но и един от унищожителните ѝ ефекти, е хомогенизацията и дехуманизирането на другите – откъснати от историята, лишени от социални конфликти и процеси, които да заслужават какъвто и да било интерес отвъд позицията им на жертви. Вярваме, че за да противодействаме на тази логика, но и за да сме по-добре подготвени да разберем бъдещите социални промени в Украйна и по света (от които миграцията несъмнено е вече съществена част), е нужно да направим достъпни анализи и наративи, които предоставят други погледи и образи на засегнатите от тези промени хора.

Политическата работа, която имаме да вършим днес като леви активист(к)и в България и по света, е колосална и все така спешна. Тя продължава да включва борбата срещу капиталистическата експлоатация на всички работещи хора; срещу расизма и ксенофобията; срещу полово-базираните неравенства и хомофобията; срещу климатичната криза и неравния достъп до инфраструктури за социално възпроизводство. И докато войната направи още по-наложително организирането на лява съпротива, обвързваща тези борби, то много от онези нейни медийни коментатори, които се радват на социален капитал и видимост (за сметка на политическа прозорливост и аналитичен капацитет), побързаха да впрегнат сили в опростяването и окарикатуряването на това що е то лява позиция и що е то антифашизъм днес. Вече сме се убедили, че (независимо от професорски титли и социален статус) четенето – особено на текстове, които не са Фейсбук постове – далеч не е сред предпочитаните занимания на тези лица. Затова този превод е за всички останали: за тези, които не просто все още четат, но и ще се борят заедно с нас за едно бъдеще, в което национализмът, патриархалното господство, трудовата експлоатация и неравномерното развитие на страните са просто тъжно минало. Пътят към него минава през анализа, критиката и реорганизирането на настоящето.

 

Интервю

Анастасия Рябчук: Как и кога прояви интерес по темата за трудовата миграция на жените?

Олена Федюк: Когато завършвах магистърска степен по Изучаване на коренното население в Америка, моята група се състоеше предимно от студенти от резервати и местни общности. Често ме питаха: „Какво правиш тук? Защо следваш това?  И тогава реших, че искам да направя нещо по-близо до моя социален контекст, вместо да търся себе си в контекста на други общества и култури. Тогава за първи път се замислих, че семейството ми, както и  почти всичките ми приятели и познати, са преминали през различни етапи на трудова миграция, което за тях се превърна в едно от определящите и формиращи преживявания. Трудовата миграция беше напълно нормализирано явление и толкова голяма част от живота ми, че изобщо не беше обект на изследване.

В началото на докторантурата си през 2005 г. срещнах изключително вдъхновяващи жени, които току-що се бяха завърнали от Италия. Там те бяха работили в сферата на домашния труд и грижите за възрастни хора. Бяха силно повлияни от миграционния опит и активизъм. Създадоха общност от завърнали се украински работници, Пиета, която се организира в Болоня под егидата на Украинската гръкокатоличекса църква. Това се случи след вълната на Оранжевата революция. Жените се върнаха по домовете си в Ивано-Франковск с надеждата, че ще има нужда от тях в Украйна.

 

Интересното е, че сега говориш за активизъм и политическа ангажираност, докато за миграцията след независимостта обикновено се говори повече в икономически план.

В Украйна трудовата миграция винаги е била много деполитизирана. Имаме социологически подход към четири вълни на миграция, където първите три се описват като политически процеси, а четвъртата вълна се разбира като чисто икономическа. Не се споменава, че всъщност е имало геополитическа промяна: разпадането на СССР и огромна промяна в глобалните политически сили и идеологии. Всичко това се оставя настрана и се твърди, че причините за миграцията са чисто икономически.

 

Може би все още съществува стереотипна представа какво „трябва“ да представлява „активизмът“ на мигрантските работници? Например, левите активисти се обръщат преди всичко към синдикатите или мигрантските самоорганизирани инициативи, които имат социалистическа програма за защита на трудовите права, глобалната солидарност и т.н. А работниците от Източна Европа са скептични към тези движения. Може би не разбират думата „профсъюз“ заради негативните асоциации с думите „социализъм“ или „комунизъм“.

Този въпрос два важни аспекта. Какво наричаме политическа активност? Налице е една постколониална реторика, че в постсъветския блок хората трябва да „настигнат“ Запада по отношение на социалните движения и демократичните практики. Когато водя подобна дискусия с някого от, да речем, Холандия, го питам:

„Кога за последен път си взехте седмица почивка за своя сметка, за да протестирате и живеете в столицата на палатка в продължение на седем дни в средата на зимата в името на политическата промяна, както направиха гражданите на Украйна?“

 

Снимка: 22 ноември 2004 г., Площад на Независимостта, Киев

 

Какво е социално движение и каква форма приема то? Това е въпрос, който би било много интересно да се проучи конструктивно, а не да се казва: „това не е такова движение“. Много от хората, с които разговарях по време на Оранжевата революция и Майдана в Италия, Ирландия и Унгария, взимаха много активно финансово и политическо участие, често в почти невъзможни условия. Но в едно от интервюта ми беше казано: „Това не е политика. Ние просто помагаме на нашите хора.“

 

Да, помня, че бях поразена от въпроса „Кое е политическо?“ в твоя филм за похода на работниците към Зарваница („Работнически път“). В тяхната реторика има опит това движение да бъде представено като една чисто религиозна практика. Но свещеникът проповядва за трудовите права и корупцията. Хората обсъждат тези теми по пътя. Чрез познатия си религиозен език и практики те се опитват да осмислят трудовия си опит.

Въпросът за политиката е много затихнал и табуиран. Затова се говори просто за „икономическа миграция“ под общ знаменател. Най-много някой да повдигне въпроса за националната идентичност, макар че би било интересно да се разбере какво точно се влага в това понятие. 

Вторият аспект, който исках да спомена относно самоорганизацията на жените мигрантки, се отнася до самото естество на домашната работа, за която биват наемани повечето от нашите жени в Италия.

Това е труд, който се полага в личната сфера на нечий дом. Поради тази причина всяка самоорганизация в „класически“ формат (например профсъюзите или различните социални движения) е изправена пред почти невъзможна или изключително трудна задача. 

 

Снимка: Кадър от филма на Олена Федюк „Пътят на работника“

 

В такъв случай става ли дума не само за някакъв „постсъветски манталитет“, но и за структурни условия, които позволяват определени форми на самоорганизация?

Абсолютно, но съм съгласна и за спецификата на миграцията от Източна Европа. Обсъждахме с моите италиански колеги, че жените в Латинска Америка, дори и да нямат съответните документи, все пак много по-бързо създават различни организации и се присъединяват към синдикални или политически движения. Колегите често ме питаха: „Защо жените от Източна Европа не правят това?“

 

И какво им отговоряше?

За мен няма отговор на този въпрос. Това е началото на конструктивна дискусия за това какво смятаме за политическо, какви форми на солидарност избираме и защо по-класическите форми на политическа организация е трудно да се адаптират към контекста на трудовата миграция на жените в сферата на грижовния и домакински труд.

 

Това може да се дължи на предишен опит. Имали ли са такъв опит от самоорганизация у дома? Какви са били обичайните им начини за съпротива, защита на правата и проява на солидарност? Каква е била политическата култура? По съветско време нямаше независими профсъюзи и възможности за политическа самоорганизация, както в Латинска Америка. Вместо това, акцентът беше върху междуличностните отношения, взаимодействието и доверието. Това е много ясно в твоя филм за Олга („Италианският дневник на Олга“): нейната харизма, способност да създава контакти, екстровертен характер. Тя познава всички и е готова да помогне на всеки.

Но ако се върнем към въпроса за миграцията, защо след Независимостта се случи така, че украинските жени работят предимно в сектора на грижовния труд?

Това е въпрос на работата, която се търси в конкретния сектор на приемащата мигранти страна. Южноевропейският модел на настойничество – в Италия, Гърция, Испания, Португалия – предвижда попечителство в рамките на семейството. Това традиционно е женска работа и държавата не решава проблема структурно, например чрез създаване на институции за възрастни хора, а финансово насърчава тази грижа да бъде продължена в семейството. Но все повече жени искат да се присъединят към пазара на труда, където имат шанс да печелят и да бъдат икономически по-независими. Следователно всички тези функции, които преди това са се изпълнявали от жените в семейството, започват да се извършват от мигрантки.

 

Интересното е, че този модел се оказва толкова издръжлив, дори когато основаните на пола очаквания към жените се променят. В някои области жените изглежда са се еманципирали, докато в други тези традиционни модели продължават да се възпроизвеждат. Променят ли се тези модели на поведение?

Това наистина е много устойчив модел, защото е много удобен и постоянно се поддържа от различни инициативи от страна на държавата, като например вълни на легализация на мигрантки. Италианското правителство знаеше, че украинците са петата по големина миграционна група в Италия, а 80% от тях са жени – почти сигурно попадащи в сферата на домашния или грижовен труд. И така тя въведе квоти за наемане на украински жени или за легализиране на домашните работнички. Това стана много ясно през 2008 г. по време на световната икономическа криза. Италия заяви, че ще защити своя пазар на труда и през следващите години единствената професия, практически отворена за мигранти, бе професията на домашния работник. Следователно зад тези процеси стои интересът и определена политическа визия на държавата.

 

Какви промени сте забелязали при миграцията на жените от Украйна през последните 30 години?

През 90-те години се появиха вълни от глобални икономически кризи. В Украйна те се задълбочиха от разпадането на Съветския съюз и последвалите икономически процеси. Това бяха трудни години, когато трудовата миграция беше все още много неформална. Следователно първата точка на пристигане беше Южна Италия, където имаше много повече пространство за по-малко формализиран труд. Жените пристигаха в Италия и оставаха без документи. Обикновено за две или три години са с неформален статут, през който не могат да напуснат страната.

Много жени преминават през много травматични преживявания от тези първи работи. Преди да мигрират са работили в други сектори и никога не са работили професионално в сферата на грижовния труд, но за 3-5 години намират професионалната си идентичност като домашни работници. Те се научават да поставят граници, работейки– да не правят всичко, се  иска от тях, а да определят условията, часовете на работа и почивка, задачите, за които получават пари. В крайна сметка жените откриват неформални мрежи за подкрепа сред сънародничките си и сред италианските работодатели и успяват да изискат от работодателите да легализират договорите им. След това преминават от много изтощителни форми на работа (като 24-часови грижи с денонощно живеене с човека, за когото се грижат) към работа на смени или почасова работа.

 

Снимка: Табло за обяви на входа на пазара в близост до метростанция Rebibbia. Снимка: Святослав Шевченко / Public

Но украинските жени не са единствените, които предоставят тези услуги. И ето един интересен въпрос за конкуренцията. Когато украинските жени започват да осъзнават правата си, да се организират и да предават този опит на новодошлите, какво се случва с мигрантите от други страни, които може би са готови да работят на по-лоши условия?

Този пазар на труда е много расово и етнически разделен. По традиция този труд се извършва от жени от Филипините. Действително бяха налице големи миграционни вълни и страната започна да инвестира сериозно в тази миграция. Създадоха се курсове, издаваха се дипломи и сертификати в тази област: курсове за медицински сестри, домашни работници, езикови курсове.

Следователно във Филипините протече съвсем различен процес, отколкото у нас, където тези въпроси сякаш не съществуват на държавно ниво.

Миграцията от Латинска Америка и Африка започна много по-рано. Но, както казах, това е един много расистки пазар и въпросите за „белотата“, християнството, стереотипите за това кой е „чист“, кой е „трудолюбив“ и кой – „мързелив“, играят голяма роля. Тъй като този пазар на труда е локализиран в пространството на семейството и дома, тези етикети изглежда се легитимират като „семеен избор“.

Коронакризата показа с пълна сила колко уязвими са домашните работници.

Ако обаче продължим хронологията, за която започнахме да говорим, имаше известна стабилизация на миграцията в началото на 2000-те години. Повечето от работниците вече бяха легализирани и имаха трудов стаж. Много от тях мигрираха от южната част на Италия на север – при по-добри и по-регулирани условия на труд. След легализирането жените успяха да се върнат у дома и да започнат да „обвързват“ своите близки и познати. Миграцията стана по-„целенасочена“, хората знаеха и разбираха как точно работи всичко. Появи се стабилизация и по-продължителна миграция, но едновременно с това хората не оставаха на място, а отиваха и се връщаха.

Нова голяма промяна настъпи с появата на коронавируса. Когато изглеждаше, че „невидимата ръка на пазара“ е стабилизирала всичко, коронавирусната криза показа с пълна сила колко уязвима е тази категория работници. За съжаление, тогава аз самата не провеждах изследване, но следях работата на моите италиански колеги Франческа Вионело и Сабрина Маркети, които написаха нещо като манифест за необходимостта от защита на домашните работнички и болногледачките по време на коронавируса. Тези работници бяха най-тежко засегнати – много от тях загубиха работата си по време на изолацията. Семействата или просто са ги уволнявали, или, обратно, тези работници са били „затворени“ със семействата си, неспособни да напуснат домовете си или да поддържат социална дистанция от семействата, при които са живяли. Разбира се, те бяха признати за „работници на първа линия“ и ползваха градски транспорт, но нищо не беше направено, за да им се гарантира безопасни условия на работа. Много жени се заразиха с коронавирус, докато други бяха принудени да се върнат в Украйна в несигурни ситуации. Това продължава и до днес, тъй като не са настъпили структурни промени, а нуждата от грижовен труд само нараства, тъй като възрастните хора са все по-болни.

Снимка: Украинците на границата се опитват да се върнат у дома, 27 март 2020 г.

Засегна накратко темата за дискусиите за жените мигрантки в Украйна, където, от една страна, се набляга на тяхната саможертва, от друга – на чувството за вина, че са оставили децата си.

Да, „евросираци“, „италиански синдром“… Струва ми се, че в Украйна няма сериозна дискусия за опита и житейските перспективи на тези жени. Първият е въпрос на пола, а вторият е въпрос на възрастта. Средната възраст на жените мигрантки в Италия е 43-45 години. А в Украйна това е възрастта, когато жените стават баби или имат пораснали деца. За една 40-годишна жена е много трудно да си намери работа. Тези жени изглежда съществуват само за да помагат на семействата си да се възпроизвеждат: грижат се за градини, внуци и т.н. 

Дискурсът за миграцията в Украйна традиционно е дискурс на срам. Така е от времето на Кучма* и всички онези мъже, които заглушават женските гласове, техните искания, изискванията им спрямо правата и задълженията на държавата. Защото е трудно да започнеш да говориш за правата си от позицията на вина. Но жените реагираха много остро: присвоиха си дискурсана вина и го обърнаха с главата надолу. Те казаха да, напуснахме семействата си, но за да им дадем шанс в живота. Според мен това е един вид наративен капан, в който темата за идеала за майчинство е използвана както за вменяването на вина, така и за изкупването ѝ. Но тъй като този идеал доминира, по-конструктивен диалог относно трудовите права и социалната защита е невъзможен.

 

Ако се очаква ролята на тези жени да бъде да грижата за внуци и възрастни родители, как тяхната миграция променя сектора на грижите в Украйна?

Някои схеми продължават да работят и днес: макаронени изделия, сирене и кафе се превозват с автобус от Италия. Жените мигранти са много активни в живота на семействата си. Жените, които изследвах, се обаждаха вкъщи до пет пъти на ден. Знаеха с какви ботуши детето им е отишло на университет, кое пиле е умряло, какво тече в къщата, какво е счупено по колата. Знаеха всеки един детайл и се грижеха за семействата си отдалеч. Вместо това украинските семейства не се тревожеха за тях. Някои от децата, с които разговарях в Украйна, дори не знаеха къде е майка им. Знаеха, че „гледа някаква баба“ или „дядо“ някъде в Южна Италия, но понякога не можеха да кажат в кой град.

Когато жените се връщаха в Украйна, те се опитваха да бъдат супер-майки и супер-баби, които трябва да наваксат отсъствието си за десет дни. От друга страна, имаше известна комерсиализация на настойничеството, тъй като много жени, които са работили в Италия, разбират, че това е работа, която може да бъде платена и прехвърлена на друго лице. Много от самите жени, мигрирали в Италия, наемат болногледачи, особено за възрастни хора.

 

Изглежда, че този процес е подобен на това как в Италия жените влизат на пазара на труда и търсят някой, който да ги замени със семейни грижи.

Да, и дори при интервютата ми от последните десет години често срещам мнението сред жените, че не искат да се върнат, за да се грижат за внуците си. Казват: „По-добре да изпратя пари и ти ще се справиш. Имам професионален живот тук и не искам сега да седя с внуците си.“ Не съм срещала подобни мнения в началото на 2000-те.

 

Миграцията често се представя като негативно явление, особено в дискурса на украинските политици: „Спрете миграцията от Украйна“, демографски загуби, загуба на работна ръка…. Но е ясно, че има положителни последици. Как можеш да определиш стабилизиращите последици от миграцията за жените мигранти, техните семейства и обществото като цяло?

Първото, което самите мигрантки казват, е: „Къде щяхме да бъдем всички ние сега, ако не беше Италия? Къде биха били нашите деца, внуци, семейства, възрастни хора? Част от украинската средна класа беше изградена чрез „инжекции“ на мигрантски пари. Разбира се, трябва да бъдем много критични към това как се случи това: инфлация, социално неравенство между тези, които могат и тези, които не могат. Въпреки това миграцията позволи поне някои инвестиции в образованието, медицината, строителството и развитието на бизнеса.

Не трябва да забравяме какво се случи в живота на самите мигрантки. Те се превръщат в професионалистки и успяват да издържат изцяло семействата си. Не може просто да си затворим очите за това. Хората откриват своите силни страни, умения, намират себе си професионално. Завръщането в Украйна плаши много жени именно защото няма да могат да продължат професионалния си живот, ще сложат край на личния си живот, ще зависят от семействата си. Опитват се да останат в този труден, но по-стабилен и независим живот възможно най-дълго.

 

Споменава, че жените мигрантки са много емоционално свързани с украинското семейство. Кои са последствията за личния живот, за възможността по някакъв начин да се интегрират?

Украинските жени, които мигрират в Италия, често не могат да признаят, че имат личен живот там и че могат да се наслаждават и да се развиват и извън собственото си семейство. Тази тема е напълно табуизирана. Дори не става дума за интимна или романтична връзка. Жените сякаш трябва да живеят само със семействата си в Украйна. И наистина става дума за обичайната интеграция в обществото, в което живеете всеки ден. Социалното взаимодействие и интеграцията могат да дадат много сила и увереност на жените, които започват да градят живот от нулата. Много от тях напускат много трудни или развалени отношения със своите съпрузи. А фактът, че в Италия намират сили да започнат да мислят за себе си, за своите емоционални, сексуални и всякакви други нужди, е голям плюс и голям героизъм. Но всички тези нюанси често се губят напълно в дискурса за жертвеното майчинство.

Сцена от филма „Италианският дневник на Олга“.

Всъщност италианските семейства често помагат на жените да намерят този път: да получат документи, да се научат да карат кола, да получат нова квалификация. Това се случва в семейство, което наема жени, понякога в контекста на приятелства или романтични отношения. Тези отношения може да изглеждат много неравностойни от укранска гледна точка, но от моето изследване изглежда, че често са много човешки. Понякога те прерастват в подкрепа и приятелство, което продължава с години. И не виждам причина да го табуизираме.

 

Олена Федюк изучава миграцията на жените в контекста на майчинството, остаряването и „кризите на попечителството“. Защитила е дисертация в Централноевропейския университет и в момента участва в изследователски проект в Университета в Падуа за ролята на агенциите по заетостта в миграционните процеси. Олена е режисьор на два документални филма, посветени на темата за миграцията и в момента работи по третия. Разговаряхме с нея за причините и особеностите при миграцията на жените от Украйна.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments