Акценти

Съдържание и приложение на понятието „фашизъм“

от Иван В. Бакалов

На 31 октомври 1922 г. площадът пред двореца Квиринал в Рим е препълнен от многохиляден парад. Черните ризи на участниците не са карнавални костюми, а униформите на въоръжената „Доброволна милиция за национална безопасност“, склонила управляващата класа, начело с крал Виктор Емануил Трети, да предаде властта на Бенито Мусолини ден по-рано. Лидерът на фашисткото движение е назначен едновременно за министър-председател, министър на вътрешните работи и министър на външните работи, с което се дава началото на първото фашистко управление в Италия. Новият режим се възприема от мнозина като спасение на държавата от „червената заплаха“, заявила присъствието си с масовите стачки, обхванали страната през 1919-1921 г. Работническите съвети, сформирани по време на стачните действия във фабриките на Торино и Милано като децентрализирани органи за вземане на решения, правят заявка за пренареждане на властовите отношения в производствения процес чрез неговото демократизиране. По същото време фашисткото движение изгражда образа си на защитник на реда и стабилността, като предоставя услугите на бойните си отряди на крупните предприемачи при разбиването на стачките. Впоследствие, оседлаването на властта през 1922 г. също се представя като утвърждаване на стабилността, този път в контекста на политическа система, излязла от контрол заради непрекъснатите смени на правителства.

Стогодишнината от събитията, белязали възхода на фашисткото движение в Италия, е уместен повод – наред с някои други – за разговор по повод наследството на фашизма и съвременните му проявления. Фашизмът е едно от онези понятия, които битуват в общностното ни съзнание необезпокоявани от посещения на критичния размисъл (с някои важни изключения). И все пак, всички сякаш имаме усещане за смисъла на понятието. Дори и понастоящем да не е част от официалното политическо говорене в България, понятието често служи за дисквалифициране на участници в ежедневни дискусии. Характерното за тази употреба е, че се основава на формализирана представа за понятието „фашизъм“ и производния му етикет „фашист“. Тоест фашизмът е присъщ за образи, които въплъщават някаква форма на „зло“: фашисти са, просто защото са лоши. Във формалната представа фашизмът се превръща в морална категория, очертаваща сблъсък между доброто и злото. Но доколкото „доброто“ и „злото“ са абстрактни представи, които могат да се приписват на всякакви обекти според изискванията на контекста, считам, че си заслужава да се мисли за съдържателния багаж на понятието. Вместо като абстрактна морална категория, фашизмът да се разглежда като конкретно проявление на определени принципи и ценности. Не сблъсък между добро и зло, а сблъсък между сила и противодействие в общественото поле. Така понятието може да придобие познавателна стойност, която да помага при осмислянето на заобикалящия ни свят.

За да се уточни кое е конкретното проявление на силата (съответно и на противодействието), е необходимо да се очертаят основните положения на фашистката доктрина. Задачата е трудна, доколкото фашизмът е идеология, която поставя действието над разума. В този смисъл, формулирането на ясна и последователна система от принципи е от второстепенно значение (ако въобще е от значение). Показателно в това отношение е обстоятелството, че лидерът на фашисткото движение Мусолини публикува своя първи и последен трактат по темата – „Политическата и социална доктрина на фашизма“ – 10 години след похода към Рим. Независимо от сравнително късната си поява, този текст може би е най-подходящата отправна точка за настоящия коментар, тъй като черпи от „първоизточника“ конфигурацията от смислови ориентири, които определят съдържанието на понятието „фашизъм“. 

Какво не е фашизмът?

Мусолини на първо място разглежда какво фашизмът не е. Открояват се три контрапункта: исторически материализъм, либерализъм и демокрация. По повод на първия момент Мусолини пише следното: „Фашизмът, сега и завинаги, вярва в светостта и в героизма; тоест, в действия, които не са повлияни от икономически мотив, директен или индиректен“ (стр. 13)*. Тук Мусолини се противопоставя на историческия материализъм, който търси произхода на обществените противоречия във взаимодействието между устройството на производствените процеси и ценностните системи, които правят това устройство и произтичащите неравенства да изглеждат естествени и необратими. Разбира се, Мусолини свежда взаимодействието между икономически и идейни процеси (диалектика) до едноизмерен автоматичен материализъм, който е удобен и лесен за отхвърляне. На негово място идва идеята за висшата воля на „националния дух“, която е независима от обективните обстоятелства на общественото устройство: свещените герои на нацията са способни да променят едностранно тези обстоятелства.

Заедно с това Мусолини се противопоставя и на политическата програма на социализма (според собствения си прочит): „(…) фашизмът отхвърля схващането за ‚икономическо‘ щастие, което следва да се реализира от социализма, и, едва ли не, да осигури за всички максимално благополучие на даден етап от икономическата еволюция“ (стр. 14). Два момента са важни по този повод. Първо, фашизмът не приоритизира икономическото благополучие на редовия човек. Благополучието, разбира се, може да е полезно, особено по отношение на икономическата мощ на големите икономически предприятия в контекста на сблъсъка с външни сили. Става ясно обаче, че в случаи на противоречие между волята на „националния дух“ и икономическото благополучие, последното ще бъде жертвано. Второ, становището е погрешно насочено към социалистическата програма, тъй като се отнася до основен принцип на либералния проект. Според либералната утилитарна теория,* целта на всяко общество следва да е максимално щастие за максимален брой хора, като „щастието“ се осмисля като потребителски избор: колкото повече стоки и услуги може да употреби дадено лице, толкова по-свободно и щастливо е то. Същевременно, социалистическата програма (поне в марксисткия прочит),* е насочена към създаването на условия за реализация на съзидателните сили на обществото. Тук стремежът е към даването на възможност на личностите да развиват своите таланти и способности в условията на солидарна координация на многообразието за разрешаване на обществени противоречия (този процес често се описва като „прогрес“). 

От фашистка гледна точка няма особена разлика между либералните и социалистическите програми: това си личи и от сгрешения адресат на критиката, изведена по-горе. Всъщност, ключовите противоречия между двете програми възникват при обсъждането на приоритизирането на „щастието“ на едни за сметка на други групи и произтичащите от това пречки пред решаването на обществените проблеми. Либерализмът остава отворен за възможността на доминиращите групи да дефинират самото понятие за „щастие“, така че нещастието на големи обществени групи просто да се изтрие от уравнението. Социализмът настоява за обвързването на общественото благополучие с обхвата на обективните възможности за достъп до развитие на съзидателните сили.  

По-нататък Мусолини отличава фашизма от либерализма и в политически план. От фашистка гледна точка „либерализмът е логическият и, в действителност, историческият предшественик на анархията“ (стр. 18). Логическото следствие е изведено от Мусолини на базата на това, че либерализмът отделя индивида от „организма“ на нацията и от дълга да се подчинява на волята ѝ. Анархията тук възприема значението на опасност от разлагането на „политическото тяло“ на нацията. Опасност, която произтича от представата за декадентските склонности на индивида, отделен от дълга пред нацията. Според Мусолини историческата взаимовръзка либерализъм-анархия се разкрива в котела на социалистическата революция (и конкретното ѝ проявление: Октомврийската революция). От тази гледна точка либерализмът отслабва „националния дух“ и позволява на „червената зараза“ да разложи изцяло организма. С други думи, поставяйки въпроса за демокрацията в политически план, либерализмът отваря вратата за социализма, който търси демокрация и в икономически план: защо онези, които отделят работната си сила в производствения процес, нямат достъп до механизмите за вземане на решения в икономическия живот? Дори в реформисткия (т.е. нереволюционния) си прочит, социализмът* поставя трудни въпроси относно коригирането на тежките противоречия на капитализма, които изпразват от съдържание политическата демокрация (например, проблемът с представителността). 

От гледна точка на фашизма демокрацията в политически и икономически план подкопава свещените устои на националния дух, а именно „единството“ и „неделимостта“ на нацията. Затова демокрацията е третото отрицание в трактата на Мусолини: „След социализма, фашизмът се бори и срещу цялата сложна система на демократическата идеология и я отхвърля, както теоретичните ѝ основи, така и практическото ѝ приложение.“ (стр. 14). В тази позиция се крие друго противоречие на фашистката доктрина. От една страна, фашизмът утвърждава „неизменното, полезно и плодотворно неравенство на човешкия вид, което не може никога да бъде изравнено“ (стр. 14). Но от друга страна, индивидът във фашистката доктрина е хомогенизиран, тъй като се схваща единствено през призмата на нацията, пред чиято воля всички са равни. Противоречието между “естественото неравенство” и “равенството в подчинението” се присвоява като част от доктрината. Нещо повече, Мусолини го вгражда в ревизирана представа за демокрация: „Но, ако демокрацията може да се осмисли в различни форми – с други думи, приемайки демокрацията да значи състояние на обществото, в което населението не е редуцирано до импотентността на Държавата – фашизмът може да се самоопредели като ‚организирана, централизирана и авторитарна демокрация‘“ (стр. 16). Обръщайки логическото противоречие в идеологическо предимство, Мусолини подчертава, че „фашизмът използва в изграждането си каквито и да е елементи от либералните, социалните (т.е. социалистическите – бел.авт.) или демократическите доктрини, които все още имат живителна стойност“ (стр. 19). Тук принципът „действието над разума“ е особено полезен, защото позволява освобождаване от ограниченията на систематичното и последователно мислене, които биха могли да ограничат моралните оправдания за произвола на „националния дух“.

Какво е фашизмът?

Наред с ключовите отрицания, Мусолини очертава и смисловите основи на фашистката доктрина: държавност, вяра и „воля за власт“. Несъмнено държавността представлява най-важната категория за фашизма: „основата на фашизма е схващането за Държавата, нейния характер, нейното призвание, нейната цел“ (стр. 21). Нещо повече, „самата Фашистка Държава е съзнателна и има своя собствена воля и характер“ (стр. 21), като „тя представлява неизменния дух на нацията“ (стр. 22) и, най-важното, „хармонизира различните интереси“ (стр. 22). Така Мусолини съчетава мита за „духа на нацията“ с нейната тленност в облика на държавата и поставя тази мистична взаимовръзка в основата на фашистката доктрина. Фашистката идея за държавата противоречи на инструменталния прочит както на либерализма, така и на социализма, където мястото на „неизменния национален дух“ се заема от различни форми на разума. Либерализмът чете държавата като институционална структура, имаща за цел да гарантира правовия ред, необходим за функционирането на пазара (където липсата на ред е допустима и дори желана). Социализмът (в марксисткия прочит) схваща държавата като институционална структура, която в капиталистическото общество легитимира и утвърждава в политически план доминацията и подчинението, произтичащи от икономическите (т.е. пазарните) процеси. От тази гледна точка, държавата може да има преходно значение (например, при непосредствената защита на революционни трансформации), но в исторически план е излишна. Според реформисткия прочит, държавата е ключовият инструмент (с трайна историческа перспектива), който следва да балансира противоречията в пазарните взаимоотношения, така че да не се подкопава същността на политическия ред (т.е. представителната демокрация).

Според Мусолини държавата „води хората от примитивния племенен живот към най-висшето проявление на човешката сила, което е Империята: тя свързва през вековете имената на тези нейни представители, които са умрели, за да съществува, и в изпълнение на законите ѝ, тя възнася паметта на лидерите, които са увеличили територията ѝ, и гениите, които са я огрели със слава като пример за подражание на бъдещите поколения“ (стр. 22). Този пасаж е важен за изграждането на характерното за фашизма благоговение пред водача на нацията. Ако съществуването на индивида се осмисля единствено през призмата на принадлежността към нацията, как е възможно да има личност, която се извисява над всички останали? Дучето, както и всички други фашистки лидери, се облагодетелстват от мита за Държавата, съчетаваща духа и тялото на нацията. Тъй като тази абстракция е отделена от реалността, идеологическото решение е идеята за държавата да се проектира върху конкретен човек. Така аргументът става кръгов – човекът съществува чрез държавата и държавата съществува чрез човека – създавайки по този начин илюзия за неопровержима истина. Във функционален план фашизмът ограничава до крайност полето на възможните въпроси за обществено договаряне, тъй като приема голяма част от условията на съществуване като даденост, която не подлежи на обсъждане. Доколкото водачът е въплъщение на „духа на нацията“, неговата дума е крайно становище по всяка тема: противоречията придобиват смисъл на предателство. От фашистка гледна точка предателството е висше престъпление, тъй като поставя под съмнение мита за единството на тялото и духа на нацията. А за един мит няма нищо по-опасно от съмнението и нищо по-важно от вярата.

Фашисткият принцип „действие над разума“ намира ярко отражение в значението, което Мусолини придава на вярата. Вярата като контрапункт на разума е движещата сила за фашисткото действие. Мусолини обяснява замяната на разума с вяра в изграждането на фашизма така: „Доктрина, красиво формулирана и внимателно изяснена, със заглавия и абзаци, може и да няма; но на нейно място дойде нещо по-решително – Вяра.“ (стр. 10). На пръв поглед, фашизмът се състезава на полето на вярата с религията. Вярата във висша сила е стабилно организирана в религиозни институции векове преди Мусолини да публикува трактата си. Същевременно е напълно възможно в ключови отношения волята на нацията и волята на божественото начало да не са в синхрон. Но принципното противоречие се поглъща непокътнато от фашизма и се използва като основа за политическо предимство, посредством съюз с религиозните институции: „Държавата не изповядва теология (т.е. религия – бел.авт.), а моралност и във Фашистката Държава религията се счита за едно от най-дълбоките проявления на човешкия дух, следователно тя не само се уважава, но и се отбранява и защитава“ (стр. 25). 

Религиозното съзнание е верен съюзник на фашизма, тъй като разполага с добре утвърдени и широко възприети понятия за висша сила, за мистично единство на дух и тяло на общността, за предателство. Както в религията, така и във фашизма, вярата се разбира преди всичко като смирено подчинение (а не като съзидателен порив). Тези понятия намират важно приложение при политическото утвърждаване на фашизма: 

Империята изисква дисциплина, координация на всички сили и дълбоко възприето усещане за дълг и саможертва: този факт (т.е. тази идея – бел.авт.) обяснява много аспекти от практическото функциониране на режима, характера на много служби в Държавата и необходимите крути мерки, които трябва да се вземат срещу онези, които биха противостояли на спонтанното и неизбежно движение на Италия в двадесетия век и, които биха ѝ противостояли, припомняйки изтърканата идеология на деветнадесети век (стр. 26). 

Вярата като смирение и подчинение, стигмата върху „предателството“ и принципът на „действието над разума“ се преплитат в механизъм, който въвлича огромни групи хора в исторически зверства. Всеки свършен факт, поставен пред обществото от Дучето, колкото и да е несъвместим със здравия разум или с обичайните морални стандарти на общностното съзнание, би могъл да се оправдае с фашистката морална клопка: „ако не подкрепяш волята на нацията, си предател(ка)“.

Третият постулат на фашизма се отнася до специфична интерпретация на схващането на категорията „воля за власт“ от философията на Ницше. Тук става дума за вроден и неизменен стремеж за утвърждаване и увеличаване на властта на нацията. Според Мусолини „Фашистката Държава е олицетворение на волята за власт и управление“ (стр. 25). Тъй като този принцип се възприема като „природно“ (а, по-точно, божествено) предопределен, от фашистка гледна точка той може да служи като показател за състоянието на дадена нация. „Здрав дух в здраво тяло“ за фашизма представлява идеологическата основа на имперското начало: 

За Фашизма уголемяването на Империята или, с други думи, разширяването на нацията, е естествено проявление на жизненост, а обратното е признак за упадък. Нации, които са във възход или, които се надигат след период на упадък, са винаги империалистки; всяко отричане (на империализма – бел.авт.) е признак на упадък и смърт. (стр. 25). 

Като следствие от този принцип, войната придобива важно символно значение за фашизма като процес на реализация на живителните сили на нацията. Противоречието между въображаемата живителна сила на нацията и непосредствената смърт на нейните представители се вплита в мита за войната като „чистилище“, в което нацията се чисти от заплахи и предатели и, в което се раждат славни герои. За фашизма войната е ценност сама по себе си: „(Фашизмът – бел.авт.) отрича доктрината на Пацифизма – роден от отхвърлянето на борбата и проява на страхливост пред лицето на саможертвата. Единствено войната впряга до крайна степен цялата човешка енергия и слага печата на благородството върху нацията, която има смелостта да я срещне“ (стр. 11). Противоречието между възприемането на войната като самоцел и заявения стремеж към стабилност в „организма“ на нацията остава неразрешено.

Възпроизводство на фашизма

Прегледът на основните положения от трактата на Мусолини е насочен към уточняването на съдържанието на понятието „фашизъм“ и към отличаването му от категориите, които има за цел да отрече (т.е. „социализъм“ и „либерализъм“). Но наред с формализма в ежедневната употреба на понятието „фашизъм“ е редно да се отбележи и формалният начин, по който етикетът обикновено се отхвърля. Групите в обществото ни, които най-плътно споделят основните положения на фашистката доктрина, обикновено отхвърлят принадлежността си с аргумента, че фашизмът е историческо проявление, което е специфично за италианския опит. Тоест формалното наблюдение, че извън Италия няма друго движение, което да се самоидентифицира като „фашистко“, служи за опора на заключението, че фашизъм извън Италия няма. Изключвайки неточността на наблюдението, в случая е по-важна съдържателната несъстоятелност на твърдението. Никой от изброените по-горе принципи не е директно зависим от конкретните условия на историческото развитие в Италия. Нещо повече, фашизмът е доктрина с откровена заявка за общовалидност, която Мусолини формулира отчетливо: „Ако всяка епоха има собствена характерна доктрина, има хиляди знаци, които сочат, че Фашизмът е характерната доктрина на нашето време“ (стр. 26). И, наистина, фашизмът намира почва в много други общества, като в някои от тях се утвърждава като водеща политическа сила (напр. в нацистка Германия, франкистка Испания и салазарска Португалия) и участник в тежки граждански войни (напр. в царска Русия и франкистка Испания).

Освен това Мусолини не е единствен в утвърждаването на универсалността на фашистката доктрина. Иван Илин, философът на Бялото движение от Гражданската война в Русия, също открива общовалидност в принципите на фашизма, въпреки спецификите на отделните национални движения. В статията си „Относно руския фашизъм“ от 1928 г. той пише:

Най-напред (Бялото движение – бел.авт.) започна у нас в Русия (в края на 1917 г.), където по необходимост веднага получи военна организация и се вля в междуособната война. Подир това то се зароди в Германия, в Унгария и през 1919 г. – в Италия; тук то след тригодишна организационна подготовка и няколко героически стълкновения овладя държавния апарат и създаде така наречения ‚фашистки‘ режим. Този политически успех накара нашите съвременници да говорят и мислят за фашисткия ‚метод‘ (т.е. за верния способ) на борба с болшевишката зараза и предизвика организационни подражания в други страни (Франция, Англия, Чехословакия) (стр. 55)*.

Според Илин успехът на фашисткото движение в Италия, изпреварил всички останали, става причина понятието „фашизъм“ да се използва като общ знаменател. Въпреки че гледа на Мусолини като на образец за подражание (стр. 63), според Илин е по-точно да се говори за универсално „Бяло движение“ (стр. 56). За идеолозите от други нации вероятно има по-подходящи термини. Но както и да се пренаписва етикетът, същността остава функционално непроменена, както е видно и от философията на Илин.

Въпреки че статията на Илин е написана преди трактата на Мусолини, в нея се очертават ключови припокривания по основните въпроси. Принципът „действие над разума“ е добре застъпен в изложението на руския философ, където фашизмът намира красноречива формулировка като „спасителен ексцес на патриотическия произвол“ (стр. 60). Терминът „произвол“ кодира превеса на действеността над разума, а уточнението „спасителен“ отвежда към митологията за надвисналата жизнена опасност, т.е. митът за „обсадената крепост“. Фашизмът се храни от разказите за опасността, пред която духът и тялото на нацията са изправени в полето на символите. Илин запазва и противоречието между „действието над разума“ и „вярата като дълг“, когато описва „съединението на инициативния произвол с огромна дисциплина“ (стр. 63) при преодоляването на заплахите пред нацията. Както при Мусолини, така и при Илин, фашизмът се уповава на лидерския произвол, претворен в реалност от дисциплината на всички останали. Принципът на неизменната държавност се затваря в понятието на Илин за „родина“, която също така носи тленни характеристики на националния дух: родината е жив и неделим организъм, живеещ отвъд времето. 

Особеност при Илин е, че поставя по-силен акцент върху религиозното начало, като това е единствената линия, по която критикува Мусолини: „(Бялото движение – бел.авт.) е по-дълбоко от фашизма, защото във фашизма съвсем не се проявява или действа недостатъчно дълбоко религиозният мотив на движението“ (стр. 56). Това обаче, по никакъв начин не променя функцията на религиозното съзнание в доктрината, тъй като упованието на висша воля, вярата в триединството нация-държава-човек и смиреното подчинение намират широко приложение. Именно в този смисъл, когато описва своята увереност в „духовните сили на руския народ“, Илин пише, че „Неговият дух е моят дух, неговата съдба е моята съдба; неговите страдания са моята мъка; неговият разцвет е моята радост“*. За Илин, както и за Мусолини, духът на нацията намира ясно въплъщение в образа на водача (стр. 63). Не на последно място, култът към войната като ценност със свещено значение е ясно застъпен и при Илин: „Нашата борба е необходима и свещена. Но тя трябва да остане бяла борба.“ (стр. 64). Акцентът върху „бялата“ борба служи като отличителна черта на фашисткото движение, отнасяща се до особеното му призвание да представлява висшата воля на нацията. Според Илин, принципите на „бялото“ призвание намират отражение в характера на самото движение: „Духът на руските фашисти е патриотически, волеви и активен“ (стр. 64).

Заключителни мисли

Вземайки предвид идейното съдържание на понятието „фашизъм“, формалната му ежедневна употреба може да бъде подплатена с конкретен смисъл. Фашизмът се отнася до идеологическа доктрина с ясна политическа програма, която се основава на култа към държавността (като олицетворение на изконния „дух на нацията“, живеещ отвъд историята), на вярата (като контрапункт на разума и като смирено подчинение пред волята на нацията, опосредствана от нейния водач), на волята за власт (като критерий за жизненост на въображаемото триединство „нация-държава-човек“, намиращо най-ярко проявление във войната). По своя замисъл, съдържание и приложение доктрината отправя заявка за универсалност както в географско, така и в историческо отношение. Пренебрежението към логическите противоречия и уповаването на неуловима „висша сила“ правят фашизма гъвкав и приспособим. Нещо повече, предлагайки достъпни и разбираеми разкази, припяващи на религиозното съзнание, фашизмът привидно опростява реалността и създава илюзията за контрол. Фашизмът е примамлив, защото създава усещането за освобождаване от отговорност: източникът на проблемите е винаги външен за групата, стига тя да е пречистена от „предатели“. 

Като абстрактен мистицизъм, който представя идеи за факти, фашизмът не издържа на систематичен анализ. Но като достъпна идея, която е размита, лесно смилаема и възпроизводима, тя е идеална за условията на огромния информационен поток, който понастоящем ни оставя сякаш безпомощни. В крайна сметка винаги можем да се смирим с твърдението на Мусолини, че фашизмът е характерната доктрина на нашето време. Това кореспондира тясно с разпространеното схващане, че „всеки сам се оправя“ и, че „нищо не зависи от мен“. Но можем и да надмогнем суеверието, като се заемем с изобличаването на фашисткото съдържание в ежедневието си и като солидарно се подкрепяме в разбиването на моралните му клопки, така че да изградим срещу фашистката доктрина низово противодействие, основано на знанието и разума.

 

Заглавно изображение: File:March on Rome.jpg – Wikimedia Commons

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments