Войните помежду ни
Мария Иванчева
Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
Този текст е част от „Антисборник“ – сборникът на dВЕРСИЯ, излязъл в края на 2023 и посветен на антимилитиразими, антиимпериализми и антифашизми. Антисборника можете да изтеглите като pdf тук или да поръчате на хартия тук. Този текст представя преведена и значително разширена от авторката версия на есе, публикувано в Social Anthropology. Виж Ivancheva, M. (2023). Russia’s invasion of Ukraine: The war between us. Social Anthropology, 31(2), 153-156.
В началото на декември 2013 г. в Института за науките за човека (Institut für die Wissenschaften vom Menschen, IWM) във Виена, институция, доскоро известна с щедрите си стипендии за либерални интелектуалци в посткомунистическия свят и с антикомунистически виждания, Тимъти Снайдър – историк на сталинизма – изненадващо представи лекция за Карл Маркс. Преподавател в Йейл и щатен научен сътрудник в IWM, видният либерален интелектуалец обяви, че „антропологическите“ (за разлика от „политико-икономическите“) текстове на Маркс са от решаващо значение за социалните учени, за да разберат света през 2013 г. Той похвали надигащата се нова левица в Източна Европа (или по-скоро някои ляволиберални групи в Полша и Украйна, с които се беше запознал при пътуванията си из региона) за преоткриването на Марксовите ценности, въпреки опита си като свидетели на разпадането на бившия социалистически строй.
Като българка, част от мъничката нова левица в региона и позиционираща се по-вляво от повечето групи, за които говореше Снайдър, останах озадачена: дали неговата лекция беше знак за идеологическа промяна, или поредният асиметричен опит за преговори между Голиат ((нео)либералите) и Давид (източноевропейската нова левица)? Дали след глобалната финансова криза от 2008 г. и на фона на надигащите се социални движения срещу строгите икономии в региона и извън него с подобен жест като Снайдеровата лекция и с приема на хора като мен като стипендианти в институция като IWM либералните среди признаваха, че преходът им се е провалил и че марксизмът и „реално съществувалият“ социализъм не са „тотално зло“, а че имат какво да ни научат за кризите на капитализма и за един по-справедлив свят?
В периода 2011-13 г. този въпрос, който ние от малката нова източноевропейска левица се опитвахме да поставим на дневен ред, ни направи предмет на любопитство не само за шепа либерални интелектуалци, но и за хора от левите движения на запад. В този период след десетилетие работа с „по-малкото зло“ в лицето на старата номенклатурна левица в нашия регион, която завиваше все по-вдясно към про-пазарни и социално консервативни виждания, леви групи и партии в Западна Европа за първи път започнаха да разпознават новата левица в бившия „соцлагер“ като партньор за диалог и сътрудничество. Това беше период на засилен обмен, в който ние – малка група хора от няколко бивши социалистически страни – бяхме канени „на запад“ да споделяме вижданията си за социалните протести и процеси у дома, където развивахме своя активизъм. Полетите и хотелите ни бяха плащани от леви западни фондации, които спонсорираха събития и в региона, а на запад получавахме публичност и легитимност, която никога не бяхме срещали в собствения си контекст, когато споделяхме критиката си към либералните реформи след 1989 г. В този обмен имахме достъп до среда, в която не бяхме третирани с либерално пренебрежение, а с дълбоко разбиране към анализа ни на източноевропейския контекст и подкрепа в нашия подход за това как да разрастваме каузите си без да станем все по-маргинални у дома.
Подобни статии:
Този момент на топъл прием и отдясно, но и отляво, продължи твърде кратко. Разбира се, без изненади, по-кратко беше потенциалното сближаване с либералните среди. Броени дни след лекцията на Снайдер движението „Евромайдан“ ескалира. Милиони превзеха улиците на Украйна под знамето на проевропейския и антируски курс в украинската икономическа политика и социалните ѝ последствия. Месец по-късно движението завърши трагично с вълна от политическо насилие, успех на коалицията между либерална и крайна десница в Украйна и последвалата руска инвазия в Крим и Донбас. Временният момент на спонтанна общност и солидарност между либералите и новата левица изчезнаха като дим. Либералните среди, които от 1980-те неуморно отстояваха догмите на свободния пазар и икономическата и политическа зависимост на източноевропейските държави от Европейския съюз и НАТО, видяха в Евромайдана потвърждение на своите идеи от 1990-те години: идеалите, върху които техните членове бяха изградили своята академична и политическа кариера като фукуямския лозунг „край на историята“ и татчеристкия „няма алтернатива“. За тях Евромайдан имаше едно послание: в идеята за Европа, ръководена от „ценностите“ на свободния пазар, все още „имаше хляб“ – макар и хляб за тях, а не за украинците по улиците. Либералните политически коментатори, много от които базирани в западни тинк танкове и академични институции като IWM, избирателно подбраха малка група от „хората“ по улиците на Киев, които да подкрепят: университетски образованата средна класа, която беше излязла на улиците с проевропейски лозунги и знамена. Сходни на „умните и красиви“ протестиращи в София през лятото на 2013 г. и 2020 г., тези киевчани излизаха на улиците под призива държавата им да бъде призната и приета в „цивилизования“ еврозапад, и капитализмът им най-сетне да стане западно-буржоазен, а не източно-олигархичен, все едно проблемът не беше в капитализма като система, а в порочното ѝ, изостанало приложение на изток. За либералите Евромайдан беше като нова зелена светлина за забуксувалия в глобалната криза евроатлантически имперски проект.
От този момент, отново, никой отдясно не искаше да чуе за критиката на новата левица в региона или в самата Украйна. За всички нас крайната цел не беше присъединяването на Украйна към ЕС и НАТО чрез потенциално катастрофално споразумение за свободна търговия и милитаризация. Ние отдавна се борехме за подобряването на тежкото положение на хората в региона, за които членството в ЕС даваше един-единствен изход от мизерията у дома: възможност за нискоквалифицирана и нископлатена работа в страните от ЕС. Това беше необходимост, наложена от мизерните икономически условия в Източна Европа, твърде изострени в Украйна. Едно цяло поколение украински социални учени и активисти, работещи в и върху региона, свързани с новата левица в Украйна, като Юлия Юрченко, Владимир Ишченко, Оксана Дучак, Анастасия Риабчук, Денис Горбач, Альона Ляшева, Владимир Артюх, Тарас Федирко и други, изследваха и коментираха в академични и активистки публикации тежките условия в продължение на последното десетилетие. Тези перспективи бяха пренебрегвани от масмедиите на изток и запад, както бяха игнорирани и всички индикации за малкото, но силно националистическо ядро, което постепенно превзе кадрите на Евромайдана и – наред с другите дейности – тормозеше шепата представители на новата левица, включително и по-либералните ѝ групи, защитавани от Тимъти Снайдър. Насилственият край на Евромайдана вкара крайната десница в коалиционни правителства с „демократи“, стожери на свободния пазар, и наля масло в огъня на войната, разпалена от Путин с окупацията през 2014 г. и взривена пак от него осем години по-късно.
Когато дойде войната, за либералите, без изненада, НАТО се върна на бял кон като всемирно решение на всички злини от представяния вече като „ляв“ агресор Путин, обвиняван за „възстановяването на СССР“ въпреки саморазправата на силите на реда в Русия с лявата опозиция и дискурса му за „декомунизация“ на Украйна. За да върнат старата манихейска логика, либералните интелектуалци бяха склонни напълно да си затворят очите за структурните причини за възхода на все по-насилствената, транснационално организирана крайна десница, за която Путин беше стожер. Тя същевременно се беше консолидирала и се превръщаше в мощен играч особено в Източна Европа, което беше най-видно в борбата срещу Истанбулската конвенция. Либералните елити на Украйна и Европа систематично не разпознаваха надигащия се фашизъм у дома и в международен план като нещо друго освен „цивилизационен“ проблем на източната „изостаналост“ на народите от региона. Те отказваха да видят ясната връзка между постсоциалистическите европейски структурно-присъединителни реформи и разрастването на антиевропейски крайнодесен сантимент – процес, видим вече и на запад с явления като великобританския Брекзит. Вместо това те отдаваха този възход на „стаден комплекс“ и антилиберална носталгия към авторитарното потисничество и липсата на „свободен избор“ при социалистическия строй: все едно свободният избор беше възможен при мизерията, на която тези реформи бяха обрекли милиони. Дори когато Путин се прояви като агресор и срещу иначе защитавани от либералните елити малцинства, те услужливо го преквалифицираха в „останка от комунистическото минало“, за да не трябва да го мислят като проявление на капиталистическото настояще. Така им беше лесно да предпишат на Украйна старото лекарство: няма алтернатива (there is no alternative, ТINА) и членство във военнопромишления комплекс на НАТО. Когато руската армия нахлу в Украйна през 2014 г. и когато през 2022 г. Русия започна пълномащабна война срещу нея, неговите зверства просто предоставиха нова възможност за пресъздаване на представите от Студената война за злия тоталитарен евразийски Изток в борба с благородния демократичен Запад. Тази схема намери отклик сред европейската и по-широката общественост, насилствено захранвана с разкази, приравняващи неолибералния автократ Путин или с комунист, или с варварски феодален владетел, пренебрегвайки тежката криза на социалното възпроизводство, в която неолибералната догма потопи бившия социалистически свят след 1989 г.
Вляво обаче нещата също се усложниха. От около 2013 г. източноевропейската нова левица загуби набраната инерция и гласност не само срещу либералния академичен-НПО-партиен комплекс, но и по отношение на западната левица, която дотогава имаше повече апетит към работа в региона. Нашите събития не изкарваха хиляди по площадите, рядко водеха до създаването на нови партии или работа с по-големи актьори като казионните профсъюзи, които в много от бившите социалистически страни след 1989 г. се бяха превърнали в корпорации-брокери на приватизацията и ограбването на работниците. Други по-масови движения възпаляваха въображението на левите на запад: първо надеждата за възход на партийната левица в южната периферия на Европа (Гърция, Испания, Португалия), после появата ѝ дори в централни държави в новоимперската световна система като Великобритания (с Джереми Корбин) и САЩ (с Бърни Сандерс). Когато регионът изведнъж пак стана „интересен“ – за жалост, с избухването на войната в Украйна – много западни леви мрежи изведнъж пак започнаха да търсят левицата в Източна Европа за коментари, анализи и (вероятно) някакво успокоение за това, че леви актьори в региона не липсват. Този път обаче разбирането и доверието в нашата преценка бяха силно ограничени. Войната постави рамка, която левите движения на запад – независимо от политическата си линия – вече бяха изградили и често внасяха от други антивоенни кампании, най-вече в Близкия изток, където агресорът бяха НАТО под водачеството на САЩ. С малки изключения, левите пак идваха в региона или ни канеха извън него, но с много ясен сценарий: те държаха да ни кажат каква е „правилната“ позиция, която да заемем; в какви рамки да говорим за войната; каква линия да държим, когато организираме събития и пишем статии; да споменаваме или не споменаваме Путин като враг на левицата и т.н. Интересът към местния контекст до голяма степен беше отстъпил на наложените рамки. Както и при либералите, подкрепа получаваха само актьори, които тиражираха гледната точка, внесена от готови дискурси, вече тествани от западните леви в предишни исторически епизоди.
Това донякъде се дължи на геополитическата позиция и историята на региона ни, в който от 1989 г. насам активизмът вляво е в малцинство и все по-антагонизиран. За разлика от държави и каузи в постколониалното пространство, политиката и хората в нашия регион не се поддават лесно на анализ, воден от дихотомиите, удобни на по-ортодоксалното мислене вляво. За този стил на мислене дихотомиите се наслагват в конфликтни противоречия и се очаква диалектически да се снемат в революционния процес: казионната левица не винаги представя най-бедните; бедните и работниците не винаги се идентифицират по презумпция вляво или обвързват директно с антикапиталистически, антирасистки и социално прогресивни възгледи. Това често се дължи на нашата полу-периферна позиция в глобалната капиталистическа система, в която периодично се оказваме хем икономически експлоатирани от великите сили, хем в позицията на потисници на по-слабите и безсилни региони в световната периферия. Дължи се и на това, че въпреки че източноевропейските народи са обект на расизъм, те се възприемат като част от колониалната бяла „раса“ и самите те често прибягват към расистко насилие и на междугрупова, и на международна основа, в борба за оскъдни ресурси с други потиснати групи и народи. „Ветровете на промяната“ от 1980-те насам твърде често хвърлят пясък в очите и представят западния капитализъм и свързания с него индивидуализъм като единствен залог за някакво положително бъдеще, а социализмът – само като тотално и дълбоко забравено злокобно и негативно минало. Наред с това, разговорът за „империята“ е по-сложен и многопластов от ясния и еднозначен наратив за имперски потисници и потиснати в класическите европейски и евро-американски неоколониални отношения. За много държави в Източна Европа исторически империята не е само една и не е само онази, която левицата на запад припознава и критикува (обичайно от опозиция) в собствения си западен колониален контекст. В този смисъл, колкото и лесно да се проследява съвременната зависимост на Украйна от НАТО, ЕС и западни сили, Русия е основен агресор в тази война в ролята си и на исторически колониална, и на съвременна военна сила в Украйна. Съветското минало прави тази схема още по-сложна за дешифриране: наследството на СССР в Украйна съвсем не е еднозначно, а ролята на Русия и на антилевия Путин като мним наследник на Съветския съюз добавя нов, все по-труден за разчитане нюанс в бинарния код на насилник/жертва за част от левицата.
В тази политическа конюнктура от 2022 г. насам, новата левица в Украйна и в Източна Европа е все по-отчуждена от потенциални съюзници и принудена да се бори срещу и противопоставя на тази опростена реторика на фалшивите бинарни противоположности и да предложи алтернативна исторически нюансирана гледна точка към конфликта. Тази перспектива включва (но не се ограничава до) разглеждането на ролята на НАТО в региона. Тя внася в дискусията евроатлантическия военнопромишлен комплекс, съчетан с Вашингтонския консенсус и политиките за европейска интеграция. Тази перспектива е критична към водените от ЕС години на разграждане на инфраструктурата, промишлеността, селското стопанство, услугите и социалното осигуряване и изпращането на милиони в принудителна трудова миграция от Украйна и региона през последните 30 години. Украинската миграция към Европа преди войната представлява ключов казус в този процес, с остра криза на социалното възпроизводство и унищожителен пазар на труда у дома. В Европа мнозина от тях са третирани като граждани от втора класа, расиализирани и експлоатирани. Реколонизация пар екселанс. Подобна колониална зависимост, предложена от Русия чрез Евразийския съюз, не обещаваше нищо по-добро. Девет години след Евромайдана и почти две години след началото на войната украинците остават изкупителни жертви на тази безизходица, а към днешна дата живеят в постоянен терор и несекващ източник на непреодолими лични и колективни травми, докато оплакват хиляди жертви и стотици хиляди ранени, разрушени домове и градове.
Всичко това никога не е било лесно за превод и разбиране с лесносмилаеми двустранни уравнения и заемането на еднозначна солидарност с жертвата срещу насилника винаги е спъвало западната левица в почините ѝ на изток. Тази солидарност бързо се изчерпа с войната в Украйна. С малки изключения, често сред анархистите, включили се в практическа солидарност и директни военни действия, останалите течения в западната левица престанаха да търсят контакт с източноевропейската левица или се ограничиха до онези редки гласове в пълно съгласие със западния ляв прочит за случващото се в Украйна, а някои дори влязоха в различни режими на отричане. Едни с това да възгласяват всички украинци и техните поддръжници за азовци и фашисти и да възхваляват Путин като герой на мултиполярен свят – с което се доближиха на практика до подкрепа към старата номенклатурна левица в Източна Европа, все по-опасно близка с крайната десница на местно и регионално ниво. Други се задоволиха с това да громят империята „вкъщи“ без да говорят особено нито за Русия, нито за Украйна. Трети си присвоиха рамката на войната и мира, но опитваха да ѝ наложат доста абстрактно-универсалистко морално съдържание. С абстрактни фрази като „всички сме на първа линия, защото сме работнички“ или „нека работниците захвърлят оръжията и се обединят“, в различни леви контексти се замитаха под килима на абстрактната глобална работническа общност, различните условия и изложеност на ефектите на войната на работници с различни позиции в глобалната капиталистическа система. Подобни празни лозунги пренебрегваха токсичното разделение, исторически посято и националистически подхранено между работниците в Украйна и Русия, изправени от двете страни на барикадата. Тези лозунги „изглаждаха“ и неравенствата между директното насилие в Украйна, сходните структурни, но не и военни, условия за мнозинството от работници в други източноевропейски страни, и доста по-диференцираните ефекти от войната в западния свят, където потокът от работници-мигранти и импулсът, даден от войната на военната индустрия, дори запушваха някои пробойни в производството и социалното възпроизводство. В диалог с регионалната нова левица западните леви, заемащи подобни позиции, се опитваха да наложат своята рамка и задавяха онези, които имаха различно мнение за това какво значи практическа солидарност и какво е полезно и какво ни вреди политически в един все по-насилствено поляризиран контекст.
В определени университетски среди и централни медии в региона и в западния свят либералният разказ за войната все още е позитивно санкциониран и получава повече кислород. По улиците на Киев, Будапеща, Букурещ, София и други източноевропейски градове, както и в институциите на властта в целия регион обаче либералите са превъзхождани от опасното чудовище, което създадоха с поляризацията и задушаването на критиката към евроатлантическия капиталистически комплекс: крайната десница. Често като протестен вот срещу „експертизата“, която доведе милиони до мизерия, надигащите се крайно-десни движения получиха значителна подкрепа, изразяваща се в парламентарно и правителствено представителство. Те прикриват променливите си мотиви зад обещания за преразпределителни практики в полза на избирателите си (най-често сред бели, национално доминиращи етнически мнозинства). А ние от новата левица все още нямаме сили да застанем срещу този нов звяр, и вместо това водим битка на аргументи с две все по-незначителни фракции – либералите и левите на запад.
Първите са в значително по-добра позиция по отношение на достъпа до сигурни позиции и публични платформи, но и двете групи са политически незначителни по отношение на общественото си влияние извън академичните среди. Партиите и политическите фигури, излъчвани от либералните среди със старите си лозунги от 1990-те и щипка съвременен техно-капиталистически дух, са все по-видимо непригодни да се справят с новите предизвикателства на множеството кризи на напредналия капитализъм. Междувременно старата номенклатурна левица в Източна Европа представя нова заплаха. Много от партиите в този отсек на политическия спектър скоротечно зачеркват антифашисткото си минало и застават на все по-реакционни политически позиции. В търсене на нови лица и съюзи, те все по-безпардонно си партнират и с крайната десница, и с все по-опасно социално консервативни центристки партии и организации. Позицията срещу Украйна в продължаващата война споява тази отровна амалгама и я тласка все по-надясно, икономически и политически.
На хората в Украйна не беше даден друг избор, освен да се борят. За нас в околните източноевропейски държави, тази война не беше просто още едно далечно военно действие. Много от нас се запитахме кой е следващият и кой ще бъде там, когато „дойдат за нас“, в другите страни. За новата левица остава и въпросът: кога най-сетне ще си признаем, че не бива да се залъгваме, че сме част от едно по-голямо „ние“; че класовата борба е назряла и снизходителни либерални жестове като този на Снайдер само залепват лейкопласт върху гнойна рана. Новата левица в региона не може да си позволи да изразходва оскъдната си енергия в търсене на позитивно утвърждаване от инстанциите, които доскоро предоставяха такова: голяма част от левицата на запад и либералните интелектуалци по света и у нас. За да оцелеем, ще трябва да преориентираме позициите си и да търсим повече вътрешен диалог помежду си – въпреки настоящата си слабост. Ще трябва да си зададем някои трудни въпроси за това как да намерим по-отчетливо институционализирана, уместна и видима платформа в местен и международен контекст, през която да достигаме до мнозинството, чиито социални и икономически интереси са дълбоко забравени или експлоатирани от традиционните политически сили. Това става все по-належащ, макар и все по-труден разговор предвид новопоявилите се коалиции „вляво“ с открито фашистки партии, както и предвид новите войни. Въпреки това, единствено подобен процес на еманципация и с дълбоко търсене на исторически необходимата политическа форма, ще ни позволи да намерим отново смисъл в обединено действие, и да се впуснем в неравностойна, но крайно належаща битка срещу силните на деня.
