Да, Възраждане е фашистка партия

Фашизмът може да се определи като форма на политическо поведение, характеризираща се с натраплива загриженост за упадъка на общността, унижението ѝ или ролята ѝ на жертва, както и с компенсаторни култове към единството, енергията и чистотата, при която масова партия от отдадени националистически бойци, работеща в несигурно, но ефективно сътрудничество с традиционните елити, се отказва от демократичните свободи и преследва с изкупително насилие и без етични или законови ограничения цели за вътрешно прочистване и външна експанзия.
[1]
Тази статия беше замислена и в огромната си част написана преди актуалния конфликт между правителството и ПП „Възраждане“. Това уточнение е необходимо, защото като автор на текста не бих искал той да бъде асоцииран с пренията между тези политически сили. Считам, че реакцията на правителството е крайно закъсняла, неавтентична, повърхностна, незасягаща същината на проблема (вероятно защото същината на проблема не касае правителството) и само допринася за продължаващия възход на Възраждане.
Все по-често срещам все по-упорити настоявания, че Възраждане не са фашистка партия, ами такива ги наричат в своя угода само враговете им (теза на самата партия впрочем). Други твърдения са, че те „все още не са“ фашистка партия, без да е съвсем ясно кога ще настъпи моментът да ги обявим за такава и защо трябва да чакаме такъв момент, т.е. какво става междувременно, което не е чак толкова проблемно. Което е още по-лошото, все по-често такива тези – и особено първите! – се застъпват от хора, които заявено се позиционират някъде в лявата част на политическия спектър. Тези редове си поставят не дотам амбициозната задача да демонстрират твърдо, че ПП „Възраждане“ са тъкмо фашистка организация и нищо по-малко или по-различно. Последиците от този факт са предмет на други занимания.
Страна на много (не)фашизми
Някой пътешественик във времето, ако се озове в България през 2022-23 г., може да се заблуди, че все по-честото и разпространено използване на „фашизъм“ и „фашист/и“ е белег за вид пробуждане, засилване дори на някакви прогресивни и демократични сили в обществено-политическия живот. Уви, употребата на понятието и oбидата е толкова консистентнa с някакви прогресивни и демократични сили, колкото такива са и самите употребяващи ги – например хора като Ицо Хазарта, Корнелия Нинова и Костадин Костадинов.
Да, агенти от целия политически спектър (не твърде широк у нас) боравят прекалено фриволно с „фашизъм“ и „фашисти“; фашизми се роят всеки ден и час, като дори екстравагантното „розов фашизъм“ вече е безинтересно. Стар проблем, при това далеч не само български, е, че с понятието се злоупотребява в името на дискредитирането на политическия враг (възможен утрешен партньор). От това патим всички, тъй като – както в баснята за лъжливото овчарче, – когато истинските фашисти дойдат, вече никой не вярва, че фашисти изобщо съществуват или че дори някога са съществували. Сякаш тъкмо в подобна ситуация се намираме и в България днес.
Трудността с фашизма
През 2022 г. в името на не толкова добросъседските отношения между България и Северна Македония учени от БАН, СУ, НБУ и ВТУ излязоха със становище, в което защитават, че в междувоенния период у нас фашизъм е имало, но не е бил на власт, следователно изглежда, че може да се смята и че не го е имало. Една особеност на подобни намеси е, че създават нагласата, че „Щом не е имало, вероятно няма и да има“. Щом като няма (значим) прецедент, едва ли има поводи за тревога, и обратно – тревогата е основателна само за съвсем определени общества, белязани от безспорно фашистки режими. Особено в една силно националистическа и консервативна публична среда като тази в България днес всичко може да бъде и дискредитирано, и утвърдено през аргумент за това доколко е изконно присъщо на нацията. В този аргумент фашизмът е стриктно казано само в Италия, а „българинът е традиционно толерантен“, и пр.
Друга особеност на начина, по който най-често се отсъжда имало ли е фашизъм в България, особено в социални мрежи и медии, е сверяването на някакви отличителни белези на фашизма по списък, по модел, по калъп. Изброяват се три, четири, десет черти на фашизма според нечия дефиниция и при проверка на всяка от тях се заключава дали нещо е (било) фашизъм или не. Същото упражнение се изпълнява редовно и по отношение на ПП „Възраждане“, за да се демонстрира как тя не е фашистка партия или според някои – все още не е.
Подобен списъчен подход не е особено полезен, както посочва и Борис Попиванов в статията си „,Социални алтернативи’ на лявото: Обществото във възгледите на радикалнодесните организации в България преди 1944 г.“ Най-малкото, че чисто реторически е възможно всичко да бъде релативирано и употребено инструментално – особено в съвремието ни на свръхмодерност, където истината сама по себе си няма стойност. Но нещо много повече – такъв подход е несъстоятелен. В становището на БАН се цитира Робърт Пакстън като авторитет в изследванията на фашизма, но изглежда той е останал неразбран. В прословутата си статия от 1998 г. „Петте фази на фашизма“ (The Five Stages of Fascism) . той започва със задълбочен обзор на причините фашизмът да е толкова труден за дефиниране и типизиране. Първата трудност е, че исторически (към края на 19. век) в Европа никой представител на традиционните -изми не е очаквал, че възникването на подобна сила е възможно, при това като следствие от включването на повече и повече хора в демократичните процеси. Втората трудност е, че е имало и ще има субекти, които мимикрират фашистки лидери, организации и движения, използвайки най-вече външни и повърхностни символи и белези, за да черпят от легитимността и популярната енергия, задвижвана от по-автентичните фашисти. Третата и изключително сериозна трудност е, че фашизмът е винаги национално специфичен и никога не черпи основания от някаква универсална рецепта; напротив, за да е фашизъм, трябва да се уповава на частното и специфичното, партикуларното; различните фашизми черпят различни основания от контекстите, борбите и проблемите на своите общества и изграждат различен разказ и визия за действията си. Четвърто, свързано и с предната трудност, фашизмът няма универсална доктрина, нито кохерентна идеология, и в този смисъл не е типичен -изъм. Фашистите отдават първенство на действието над мисълта, така че водачите и организациите им не считат за нужно да се придържат на всяка цена към каквито и да е предписания или дори обещания, и да отстояват или аргументират как действията им са консистентни с някакви конвенции или дори обещания; лидерът и действията са винаги и само тук и сега, сами за себе си, и няма нужда да е иначе, тъй като са неизменно въплъщение на националната воля, а тя не подлежи на съмнение. Петата трудност е вече споменатата по-горе свръхексплоатация и банализиране на понятието: „всеки е фашист за някого“, казва Пакстън през 1998 г.
Ако всички тези трудности се отчетат, списъците за проверка на налични белези на фашизъм у Възраждане стават безполезни. Вместо това Пакстън предлага метод за определяне на фашизма с три компонента: 1) да разглеждаме в движение как той се развива и да го историзираме, вместо да го гледаме като статична същност; 2) да го изследваме в богатството на връзки и основания на специфичния му контекст – съюзници и съюзи, социални и културни предпоставки за едни и други групи, и прочие; 3) да сравняваме с други (сравними) фашизми и при това да търсим отликите вместо мъглявите прилики. Ще се придържам към тези три компонента и ще се позовавам само на лесно проверими факти за Възраждане.
Да, ПП „Възраждане“ е фашистка
Към 2023 г. България разполага с отлична хранителна среда за фашистки тенденции. В полупериферията на глобалния капитализъм действително много геополитически, търговски и производствени сили влияят на политиките на националната държава, за да захранят тези сили страх и агресия. Силни националистически нагласи се развиват системно от десетилетия както в училище, така и през популярната култура, черпейки особено много от митове за велики герои, армии и загубени земи и величие. В строго електорален план, каквото беше започнато през 2005 г. под името АТАКА, послужи за тестове и развиване на радикалнодесните технологии на българска почва. В последствие серия партийни проекти са подчертано националистически и съставляват все по-големи части от изборните бюлетини и от парламента, ако и не толкова постоянно – от правителството.
България е с трайно най-бедното и социално-икономически най-неравно общество в Европейския съюз. Глобалната финансова криза от 2007-8 г. удари страната особено лошо с фанатично-остеритетни политики на ограничения, налагани най-вече от правителствата на ГЕРБ и техните консервативни и националистически партньори през годините. Тук специално внимание заслужава следното: според профилите на избирателите, изготвени от социологическите агенции, типичният избирател на Възраждане устойчиво в хода на политическата криза последните три години е етнически българин (мъж) на средна възраст, с висше образование, работещ и живеещ в областен град. Според Умберто Еко във „Вечният фашизъм“: „една от типичните черти на историческия фашизъм е призивът към една фрустрирана средна класа, класа, която страда от икономическа криза или чувства на политическо унижение или е уплашена от натиска на по-долни социални групи. Понастоящем, когато старите „пролетарии“ стават дребни буржоа (а лумпените са широко изключени от политическата сцена), фашизмът на утрешния ден ще намери своята публика в това ново мнозинство.“
Антикорупционните протести от лятото на 2013 г. и насетне не се занимаха с материалните условия на живот на народа, а засилиха морализацията на политиката, с което втвърдиха консервативните тенденции. Отговорът на кризата с пандемията от COVID-19 окончателно срина всякакви представителни ангажименти на институциите и жестоко уязви традиционните авторитети на либералната държава. Неизбежно последвалата политическа криза, съчетана с поляризацията от пандемията и от войната в Украйна, разклати окончателно всякакво доверие в дотогавашните елити – консервативни (водени от ГЕРБ) и либерални (водени от Демократична България, а от скоро и от Продължаваме промяната), неспособни да създадат убедителен разказ за това защо трябва да са на власт. В зейналата пропаст, както и в други исторически моменти, има място за фашисти. Всъщност те са тук от години, но за пръв път поради именно тези условия мобилизират толкова отчетлива подкрепа и се издигат толкова високо в иначе сринатитата електорална стълбица.
Възникване и история
Според секцията „Кои сме ние?“ (стр. 13) в платформата на партията, тя води началото си от 2014 г. и то не от коя да е дата, а както текстът посочва, тъкмо от Видовен – празник с отчетлив езически корен, свързван с градушките и с това, че всички сторени злини ще излязат наяве и пострадалите ще бъдат овъзмездени чрез наказания за злодеятелите. И учредителното събрание, и учредителният конгрес (в интервал от два месеца) се провеждат „в първата българска столица Плиска“. Тоест, търси се известна приемственост между партията и българската история и култура – та дори и в езическите им корени – още при създаването ѝ. Партията е, гласи текстът, “нашето оръжие в борбата за Родината” – не за друг идеал, а за родината с главно „Р“.
По-нататък в същия разказ (стр. 13) се казва, че „като участници в антимонополните протести през 2013 г. с горчивина видяхме как огромната обществена енергия, ентусиазъм и желание за промяна бяха прахосани по причина, че нямаше политически субект, който да бъде инструмент за постигане на целите, който да подреди, разпредели и да насочи обществената енергия в градивни и съзидателни направления. […] Тогава осъзнахме, че единственият път за спасението и възраждането на България е чрез политическо представителство да се достигне до лостовете за държавно управление и да се влияе на държавно провежданите политики.“ По въпроса разсъждава и самият Костадинов в личния си блог по това време. Значи освен историческа и културна, партията има и гражданска легитимност, твърдят те, а други примери за продължаваща подкрепа за граждански действия са видими от секцията „Новини“ на сайта или от Facebook страницата на партията.
Публично известни са два значими скандала, свързани с Възраждане. Единият касае искане на прокуратурата партията да бъде заличена от съда поради процедурни и административни нарушения. Костадинов дори настоява, че разполага със записи как Държавна агенция „Национална сигурност“ е оказвала натиск върху учредители да твърдят, че не са се подписвали за учредяването на партията. В крайна сметка съдът отхвърля иска на прокуратурата. Другият скандал касае започналото, но в последствие прекратено наказателно производство за присвояване на партийна субсидия. След прекратяването на производството Костадинов заплашва със съд и възмездие своите врагове. А враговете, в това число партии и институции, т.е. въплъщения на покварената държава (доколкото представителната либерална и парламента републиак се въплъщава именно от партии и правов ред), са пратеници на чужди на сили.
В обобщение, възникването и най-значимите проблеми на партията се разказват съвсем отчетливо през три теми: заплаха за нацията и нейното въплъщение партиятата; възмездие или поне закани за възмездие; и спасение/възраждане на нацията чрез партията.
Лидерът
Какво се знае за водача на партията Костадин Костадинов, за да влезе той в тази си роля? В Уикипедия страницата се чете следното: „От 2012 г. до 2013 г. е автор и водещ на предаването „За българската нация“ по телевизия СКАТ. През 2015 г. води предаване „Българската слава“ по телевизия Алфа.“ С други думи, разполага със значим опит в медии на други националистически лидери и организации (АТАКА, Волен Сидеров, Валери Симеонов).
По-нататък Уикипедия страницата казва, че Костадинов е бил „[о]бщински съветник от коалиция „Варна“ в град Варна.” Всъщност коалицията се казва „Варна утре“ и се води от ВМРО, като неин кандидат през 2011 г. е тъкмо Костадинов. Същата година преди местните избори по време на протест във Варна във връзка с антициганските демонстрации, залели страната като реакция на събитията в Катуница, той е задържан от полицията; от събитията има и видео, в края на което се вижда задържането му. Две години по-късно той е вече лидер за Варна на Националния фронт за спасение на България. С други думи Костадинов има отчетливо присъствие и на гражданското и партийно поле във връзка със същите по-стари националистически субекти – ВМРО и НФСБ.
„От 2013 до 2017 г. е директор на Регионалния исторически музей в Добрич“ продължава страницата в Уикипедия. Краят на този опит на Костадинов е белязан със скандал, защото той провидял опит за вмешателство в работата му.
В обобщение за лидера на Възраждане са безспорно сигурни поне три неща: че е историк-националист с опит в партийното и гражданско организиране; че има преки връзки с други, по-стари националистически формации, и при това е печелел доверие и се е издигал в тях; и че има афинитет към ръководните позиции. Колкото до това как ръководи от тези позиции, единствената публично известна информация е от Елена Гунчева, разгласила събития и процеси „от кухнята“ при напускането си на партията; от думите ѝ става ясно, че Костадинов има отчетливо авторитарни тенденции.

Скрийншот от заглавие на “Труд”, наричащо Костадинов “воинът”. Статията е дитирамб за неговите изключителни качества и успехите на партията, и заслужава внимание.
Идеология
Интересно е, че още на корицата на платформата за управление на Възраждане пише, че тя е „в дебат“. Може би действията постоянно изпреварват идеите и написаното, но изглежда за организацията не е важно да има програмен документ, който поне към даден момент има някаква завършеност.
Нацията. В платформата на партията на стр. 15 пише: „Ние смятаме, че нацията представлява венец на българското социално развитие и като такава, следва да бъде съхранена на всяка цена. Българската нация е сбор от хора с българско самосъзнание и българска културна принадлежност, обединени от обща държавност. Постмодерната неолиберална доктрина оспорва тази аксиома.“ Вътре в определянето на понятието е формулирана и заплаха. По-нагоре (стр. 8) става ясно, че нацията „не разполага със свой автентичен национален елит“; наличният елит е „върхушка, съставена от нихилисти и агенти на чужди държави“; в резултат е невъзможно да се формулира „сплотяващ нацията национален идеал“ (стр. 9). По-нататък, във връзка с демографската криза се казва, че „[н]ацията ни деградира, и изчезва физически. Намаляването ни като количество скоро ще започне да влияе и на качеството. Променят се и етно-демографските баланси, в ущърб на основния и държавотворен елемент – този на българите. Ние, българите, сме на път да станем малцинство в собствената си държава.“ (стр. 9) „България е поставена пред риска да загуби българският си етнически елемент и да преустанови съществуването си като българска държава.“ (стр. 30) От така приведените цитати става ясно, че, първо, нацията е основното и най-важно понятие и ценност, с които партията се занимава. Второ, нацията е под заплаха от външни врагове и вътрешни процеси на разложение. Все типични фашистки постулати.
Държавата. Това е второто по ред понятие, с което платформата на Възраждане се занимава, за да изложи вижданията си за управлението. От това занимание става ясно, че според партията България трябва да остане парламентарна и либерална република с разделение на властите и защита индивидуалните права „на всички граждани, независимо от техния етнос, религия, раса, пол и възраст“. Същевременно държавата отговаря на класическо-либерални виждания: „единствената организация, която може ефективно да се грижи за запазването на здравето и живота на народа си и да създава дълготрайни възможности за стопански възход“, само с малка разлика – постулатите му са отнесени към колективен субект (народа), а не към индивида.
Подобна поддръжка за либерални положения е озадачаваща само на пръв поглед. Дори да се обърнем към най-знаковите фашистки режими, те не са взели властта със сила. Иван Б. Бакалов напомня в статията си „Съдържание и приложение на понятието „фашизъм““, че според самия Мусолини „фашизмът използва в изграждането си каквито и да е елементи от либералните, социалните (т.е. социалистическите – бел.авт.) или демократическитe доктрини, които все още имат живителна стойност“ (специално по отношение на „демократическите доктрини“ трябва непременно трябва да се сетим за порива за пряка демокрация и референдуми на партията). Гледайки други аргументи и идеи от платформата на партията, не може да има съмнение, че при възможност за пълна власт всякакви остатъци от либерализъм ще бъдат разчистени.
Есенцията на икономическата политика пък се изразява в следното: „Балансът между частната и публична собственост е губен два пъти в близката ни история – при социализма и в прехода. Трябва да го осъзнаем и възстановим.“ Така и ненамесата в пазара има едно ограничение: „доколкото [частните търговски отношения] не противоречат на националните интереси.“ Различни смесици между планова и пазарна икономика са типични за фашистките режими – т.нар. „Трета позиция“; основното е да се обслужва националният интерес, и в платформата на Възраждане това може също да бъде видяно.
Армията. В това отношение е достатъчно да се посочи откритото свързване на нация/народ, армия и държава: „Възраждане ще преструктурира армията по формулата „Въоръжен народ, желаещ да се защитава”. Армията ще има три основни елемента – изцяло кадрова редовна армия, наборни сили, както и резерв, заедно с прилежащите към него граждански асоциации.“ Такива виждания се отстояват още през 2013 г. в блога на Костадинов.
Специален интерес заслужават „гражданските асоциации“ към армейския резерв, но до момента сякаш партията не е разгръщала вижданията си по въпроса. Може би акциите срещу кинопрожекции, проведени в София и във Варна, са демонстрация на практическото изпълнение на тези граждански асоциации. По случая в София от „Възраждане“ казват на сайта си, че „Нашите младежи и техни приятели от други български организации вчера спряха прожекцията на филма и ще продължават активно да изразяват гражданската си позиция по темата.“
Загубените територии. Македония, от една страна, и Западните покрайнини, от друга, представляват два от 12-те приоритета, представени на сайта на партията (макар и не в документа на платформата, но така или иначе между двете няма съгласуваност). За Северна Македония изричната заявка е, че е необходимо сливане, а за другите „изконни територии“ се търси засилване на взаимодействието с българските общности и засилване на тяхната идентичност. Такива виждания се наричат иредентизъм, който е типичен за фашистките режими и който съществува във всички великонационални доктрини като Велика България, Велика Сърбия, Велика Румъния, Мегали идея и др.
Ляво и дясно. Тук положенията следва да се четат като продължение на въпроса за държавата. За идейните устои на партията първо условие е, че няма ляво и няма дясно. Отново в платформата четем, че партията оспорва „шаблона“ на тази координатна система, че „няма път само с леви или само с десни завои“ и че „оптималният път за развитие е само един, изисква съобразяване и баланс на всички интереси и този път не е ляв или десен, а националноотговорен.“ Тук като пореден очевиден паралел следва да се посочи, че заместването на класовия конфликт на социалистите и синдикалистите с класовата колаборация в името на нацията е типичен белег на фашистките режими още от Мусолини (вж. отново статията на Бакалов по-горе). Нещо повече: в платформата не съществува позоваване на „труд“ извън евгенически и пазарни тези и политики, а работници напълно отсъстват. За сметка на това съществуват серия политики в подкрепа на бизнеса.
(Aнти)фашизъм и анти(комунизъм). Видимо и от все още актуалните публични изяви на дейците ѝ, но и преди време във връзка с „медицинския фашизъм“ около COVID-19, Възраждане се представя активно като антифашистка организация; това се вижда и от заглавното изображение на статията – снимка от офиса на партията за район Надежда в София; това се вижда и от активната защита на Паметника на Съветската армия, и т.н. Нима е възможно толкова отчетливо антифашистка организация да е фашистка? Няма как отстрани да се отсъди доколко тази систематична употреба на „фашизъм“ като назоваване на врагове и проблеми е продукт на програма и претеглени PR ходове и доколко – на автентично поведение на привърженици и дейци; вероятно е и двете. Доколкото обаче антифашизмът не е „по принцип“, а е изключително лява борба, и доколкото все повече хора от лявото се заявяват като привърженици на партията, е необходимо първо да се осмисли позиционирането на Възраждане спрямо социалистическите идеи (изключвам анархистките по очевидни причини).
Четейки платформата на Възраждане, отношението ѝ към социалистическото минало изглежда амбивалентно. От една страна партията се противопоставя от либерални позиции на комунистическия опит (стр. 5): „Не съществуваше автентично гражданско общество. Липсваше и независима частна собственост … Липсваха и свободни медии“; четат се изречения като (стр. 6) „[б]ългарското общество, след идеологическата забежка към интернационал-социализма вместо да се върне към здравите устои на националното мислене и патриотичния консерватизъм, то бе захвърлено в градежа на друга глобалистична социалноинженерна утопия“ и „[в]место тоталитарната социалистическа система да бъде заменена с демократична форма на управление, а плановото стопанство – с гъвкава пазарна икономика и възможности за частни собственост и бизнес, „реформите” ни доведоха до разграбване и унищожение на тежката индустрия, прекъсване на важни стопански и междуотраслови връзки, загуби на пазари и конкурентоспособност.“ От друга страна се чете, че (стр. 6) „[о]питът за унищожение на комунизма доведе до унищожение на самата държавност“; „Усилията на нашите „държавници” бяха насочени към „разграждане” на всичко направено до 1989 г. като социалистическо, т.е. лошо.“ (стр. 32) ; „При демонтажа на комунистическата система бяха разградени и държавнотворните институции и защитаващите обществото механизми.“(стр. 6) Как е възможно това съчетание?
Според мен ключът е в ролята на държавата. От опита ми много хора разбират края на социалистическото и постсоциалистическото време като западане или заграбване на държавата, но разглеждат поотделно, а не като взаимосвързани две измерения на отслабената държава – от една страна, унищожаването на социалните институции, в това число и всякакви защити за труда, а от друга – въплъщаването на някаква народна воля (повече или по-малко привидяна). Тук се намесват и четения като на самия Костадинов в коментари за най-видни световно-исторически лидери като Кастро и Мао Тзедун в ролята на съзидатели или възстановители на величието на националните им държави. Не следва и дума да става за класова борба или равенство, каквото би изисквал социалистическият мироглед – важното е, че те са изградили силата на националните им държави.
Стремежът на всяка фашистка формация и всеки фашистки лидер е да се възкачи и да упражнява власт чрез държавата и еквивалентността, поставена в по-горните анализи, между разпад и разграбване на социалистическите държава и разпад и разграбване на държавата изобщо са показателни в този план. Възраждане не желаят никаква форма на социализъм – както и националистическите, и икономическите им политики пределно ясно посочват – а само силна държава под контрола на бяла нация и по-конкретно, на нейните лидери. Това е линията, по която се състоят всички съюзи и съблазнения – но за тях по-подробно по-надолу.
Сравнения и съюзи
За удачни сравнения, при които да изпъкнат прилики, считам за минимално условие да говорим за 1) партийни организации; 2) от контексти, културно по-близки с България. Така изпъкват два лесни примера.
Златна зора в Гърция. Въпреки че са значително по-стара организация, те имат своя версия на Мегали идея (обединяване на земи със сегашно или някогашно гръцко присъствие). През 2012 г., възползвайки се от антиостеритетната протестна вълна – много подобна по социално-икономически основания с тази у нас от края на 2012 и 2013 г. – партията взима 7% от гласовете, с което влиза в парламента за пръв път. Към 2015, в хода на трите турбулентни кризисни години в Гърция, партията достига до трета сила. През 2020 г. лидерите на партията са осъдени за ръководене на престъпна организация, като продължилото пет години дело става пословично като най-дългият антинацистки процес след Нюрнбергските процеси.
Сръбската партия „Заветници“. Точно както Възраждане, и Заветниците се прочуват отвъд сръбските граници с преследването на НПО, които те считат за чужди агенти. Успоредно с това поддържат и силна иредентистка линия: говорят за „военна окупация“ на територията им, явно имайки предвид някои сръбски анклави в Косово и Босна и Херцеговина. Показателна и може би позната е тази сцена от Скупщината.
Войната. Тук се съдържа ярка и значима отлика между Възраждане и типичните фашистки режими. Докато през 20. век те са организирали целите си икономически и културни доктрини около войната и воюването, то тази българска партия през 21. век сякаш се разгръща около мира. Разбира се, визирам активната кампания на Възраждане против предполагаеми въвличания на България във войната на Русия срещу Украйна.
Но това е съвсем привидно. Първо, защото от конкретните поведения, послания и практики на лидери и групи на партията се вижда тъкмо готовността им за отявлено политически мотивирано и ксенофобско насилие. Второ, че чувствителност към контекста и историята (21. век не е първата половина на 20. век на „военизирането на политиката“), съчетано с гъвкавостта на фашистката идеология, съвсем не пречи мирът и неутралитетът да бъдат вписани в някаква национално-фашистка доктрина. Цялата миротворна линия на партията се разиграва от тяхна гледна според истински или внушени желания на населението за невъвличане във военните действия на тази конкретна война. Трудно е да се прецени доколко става дума за принципна антивоенна позиция, но заемането на такава при удобен случай ще бъде коз в подкрепа на твърденията, че Възраждане не са фашистка партия.
AfD („Алтернатива за Германия“) в големи свои части също са за мирни отношения с Русия в сегашната военна обстановка. Наскоро Възраждане бяха на посещение в Берлин по покана на депутати от AfD, както през април беше осъществена реципрочна визита. Двете партии, изглежда, прокламират партньорство и сходни визии. Същевременно германската партия е силно антикомунистическа и се опитва да оспори антинацистката линия на германската държава.
Реакцията. Стои отворен въпросът реакция срещу какви революционни сили представлява Възраждане, тъй като това е обичайно условие за възникване и укрепване на фашистките движения и партии. В България категорично не съществуват никакви, дори и бегли помени от революционна практика, на която да е нужен толкова силен отпор. Прозападният либерален дискурс е най-прогресивният и масов, който Възраждане постоянно атакува, но той не е революционен в никой смисъл. Едва ли и внасяните от Изток и от Запад културни войни, разигравани за сметка на жените, куиър хората, бежанците и изобщо „небългарите“, са достатъчни – въпреки че, разбира се, биват използвани активно.
От друга страна същият въпрос стои отворен за подобни организации в много други точки по света в много различни контексти, така че вероятно става дума за особеност на неофашизма от последните две-три десетилетия. Може би при силно отслабена глобална левица и без синдикални и социалистически тенденции на терен вече всеки прогресивен реформизъм бива използван като мишена. Надявам се при следваща възможност да мога да коментирам повече по въпроса.
Бъдещето
Щеше ми се да отделя време, енергия и място в този текст за червено-кафявите съюзи, които Възраждане използват и които присъстват достатъчно често в историята, защото те несъмнено имат огромна мобилизационна сила, от която партията черпи с пълни шепи. Надявам се да мога да направя това в друга статия.
Същественото на този етап е, че никой човек и група с прогресивни и/или социалистически заявки не може да си позволи да каже „Възраждане не са (все още) фашистка партия“. Това е невярно днес и опасно утре. Както историята на националистическите партии в България през последните 18 години без всякакви условности сочи, каквото едната не успее да свърши, ще извърши следващата – все в пролуките на битките между либералния и консервативния капитал (в случая, на ПП-ДБ – ГЕРБ-СДС), и неизменно, дългосрочно в угода на втория. Никой социалист не следва да е съгласен с такива развития и напротив – трябва активно да им противостои.