Уроци от медийните барикади
Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
от Филип Буров
Преди около седем години участвах в начинание, което вероятно звучи като митологичен еднорог – независима, професионална, и на всичко отгоре лява онлайн медия. Въпреки всички обстоятелства, работещи срещу самото съществуване на подобно явление, бих си позволил да кажа, че то беше сравнително успешно – поне за известен период от време. Но не бих могъл да предложа гарантирано работеща формула – този опит се измерва най-вече в разширено разбиране за пречките, които превръщат усилията за създаване на независима и социално ангажирана журналистика в най-добрия случай в отчайващ сизифовски труд. Вместо отговори през годините се натрупа единствено разширяващ се списък от въпроси.
В търсене на място сред дефинициите
Проблемите започват още с дефинициите. Какво е „професионална медия“ или изобщо медия в епохата на повсеместния интернет, в която всичко и всеки бълва необятен обем „съдържание“, а традиционните медии са в състояние на свободно падане и деградация? Какво означава тази медия да е „независима“ в условията на капитализъм и произтичащата от това нужда да се генерират приходи? Ако откриеш начин да си независим от корпоративно и институционално финансиране, от бизнес и политическите интереси на собственици или рекламодатели, остава въпросът как би могъл да си независим от нуждата да се бориш за крехкото внимание на читателите, да маневрираш сред непонятните алгоритми на социалните мрежи и подхранваната от тях патологична поляризация. След всичко това идва и предизвикателството как да си независим от личните си предпочитания, предразсъдъци, филии и фобии. И всъщност трябва ли да си?
Идеята зад въпросния сайт – Барикада – винаги е била да бъде преди всичко професионално списвана медия, даваща социално ангажиран поглед върху събитията, а не политическо-пропагандна организация или активистка платформа. През годините сме положили доста усилия да убеждаваме хората в това, вероятно без особен резултат. За съжаление, в днешно време нормата наистина е една медия да бъде фасада за политически, икономически и лични интереси, поради което рефлексът на публиката е да вменява обслужваща функция на всяка публикация, която попадне на вниманието ѝ.
Освен това журналистиката в същността си е политическа – основната ѝ функция е, или поне би трябвало да бъде, да отразява и критикува политиките на управление и политическата класа като цяло. А критиката на управленски политики неизбежно придобива идеологически аспект, макар и понякога неосъзнат. В случая на Барикада този аспект бе напълно осъзнат и нарочен, но не обвързан с конкретни партийни или подобни тясно-групови интереси.
Подобни статии:
Това, разбира се, отваря още една кутия на Пандора в допълнение към планината от проблеми, свързани с журналистиката сама по себе си. Споровете какво точно е ляво и как трябва да бъде отстоявано не са стихвали от Първия интернационал насам. А днешното състояние на лявото и дискусиите за неговата същност и приоритети сякаш са достигнали особено безнадеждна безизходица.
Това е резултат от обсъждани до болка проблеми. Лявото първо не намери успешна формула да се адаптира към промотираната деполитизация и деидеологизация през 1990-те, когато повечето мейнстрийм социалдемократически партии прегърнаха самоубийствено неолиберализма, а много активисти се насочиха към самомаргинализращи се анти и алтерглобалистки движения, откъснати идейно и организационно от трудовите борби от предишните два века. Тези неуспехи след това оставиха лявото особено безпомощно за вълната от объркана свръхполитизация и свръхидеологизация, която потопи нашето и много други общества през последните години.
В конкретната ни реалност към всичко това се добавя и тежестта на историческите воденични камъни, специфични за бившите „социалистически“ страни, която допълнително изкривява и изпразва от смисъл дебата за политики и идеи.
Барикада си постави за цел да запълва една наглед празна медийна ниша в тази наша реалност и да предлага нещо различно както от професионалните, но партийно обвързани медии, така и от списваните на активистки принцип „идейни“ уебсайтове, с които се изчерпваше номинално лявото медийно пространство до този момент. Стремежът ни, поне както аз го разбирам, бе да предлагаме модерен, „прогресивен“ прочит, който обаче все пак да е без заобиколки „класов“ и произтичащ от основните принципи и традиции на лявото; да опровергаваме клишето за лявото като ирационален утопизъм или като неотменно обвързано и дори равнозначно на русофилия и носталгия по силната ръка на тоталитаризма, но без да изпадаме в самоцелно отрицание или самобичуване; да предлагаме принципен ляв коректив на подхлъзването към антилибералния десен популизъм, което се превръща във фатален капан за критиката на статуквото. Или ако използваме символиката на името, да бъдем барикада, а не амбразура.
Не смея да твърдя, че винаги сме успявали в този си стремежи, нито бих твърдял, че всяка от хилядите публикации в сайта отговаря напълно на тези критерии. Но мога без притеснения да кажа, че усилията бяха искрени. Като косвено доказателство за това би могъл да послужи фактът, че работата ни предизвикваше както постоянно презрение сред хора от всички сектори на дясното, така и варираща подозрителност от различните части на левия спектър.
Добър късмет, лош късмет
Създаването от нулата и развитието на качествена и независима медия във време, в което дори най-утвърдените медии не успяват да открият работеща формула за себе си, и създаването на какъвто и да е „ляв“ проект в страна, в която лявото е криворазбрано дори от мнозина сред ограничения брой хора, които се идентифицират с него, са две неблагодарни задачи сами по себе си. Но учудващо голяма част от проблемите, които срещнахме по двете линии, всъщност имат общ корен.
Появата на сайт като Барикада в описаните по-горе формат и неблагоприятни условия очевидно изискваше голяма доза късмет. Този късмет, донякъде в тон с някои от ироничните клишета за лявото, дойде под формата на богат меценат. В първите две години от съществуването си Барикада получаваше безвъзмездно финансиране от издателя на полския ляв сайт strajk.eu – Мачей Вишньовски, който искаше да помогне за създаването на подобни платформи в други страни в Източна Европа. България бе избрана по прозаични причини – един от редакторите в strajk.eu е българо-полският журналист Боян Станиславски, който имаше необходимите контакти с „левеещи“ журналисти тук.
Размерът на това финансиране беше незначителен на фона на парите, които се изливат към медии по линия на олигархични структури, партийни субсидии, проекти към държавно финансирани фондации, фондове на ЕС и т.н., и никога не е отменял напълно нуждата да се търсят допълнително приходи. Но осигури основа за създаването на подобна медия – основа, която просто нямаше друг начин да се материализира. Създаването на Барикада не означаваше просто пристан в бързо разпадащата се медийна среда – аз и други от създателите на сайта напуснахме работа в утвърдени медии или отказахме предложения за работа в такива, за да се включим в този нов проект. С едно изключение всички бяхме работили в медии в продължение на години и дори десетилетия и Барикада ни даде възможност най-после да се занимаваме с журналистика, без да ни се налагат ограничения „отгоре“.
Тази свобода вероятно е най-невероятният и труден за пресъздаване аспект на обстоятелствата, при които се появи Барикада. Липсата на зависимост от каквито и да е вътрешнополитически и икономически фактори означава не само свобода от външна и автоцензура, но дори стимулира желанието да се насочваш към теми, които при други обстоятелства биха били табу. А липсата на формална йерархия и равнопоставеността между колегите означаваше, че евентуални лични скрупули и съображения, които биха накарали някой от екипа да се самоцензурира, ще бъдат компенсирани от останалите.
Благодарение на тази естествено оформила се, почти анархистка организационна структура, редакционната политика бе резултат от нещо като групова импровизация. Всеки зае нишата, в която се чувстваше най-добре и в която усещаше, че може да предложи най-много. Разбира се, наред с позитивите това създава и трудности по отношение на мобилизиране и фокусиране на груповата енергия, което несъмнено имаше последици върху развитието на медията.
Би било голямо преувеличение да твърдя, че не е имало никакви търкания и неразбирателства, но те не прерастваха в обичайните за работните пространства тлеещи междуличностни конфликти, и постигането на консенсус обикновено бе сравнително лесно. В това отношение бе важна друга доза късмет – оформилият се към началото на 2017 г. екип бе от личности, които макар и различаващи се в много отношения, включително разбиранията на „лявото“, се оказаха съвместими. Предвид колективния опит от изминалите няколко години, свързан с консервативния възход, пандемията и войната в Украйна, вероятно трябва да уточня – съвместими предвид тогавашните условия. Изначално се предвиждаше в проекта да бъдат ангажирани и други хора, включително бивш политически журналист, който се ползваше с уважението на всички останали участници. Тези хора обаче определено не показваха такава съвместимост или явно имаха различна визия какво може и трябва да бъде Барикада. Това, че те сами се отказаха от по-нататъшно участие, вероятно позволи начинанието да не започне с фалстарт.
С това обаче се изчерпват нещата, които почти звучат твърде добре, за да са истина. Ентусиазмът ни от самото начало се сблъска с препятствия, които се опитваха да го сломят. Като се започне с неподозираната административна бумащина, свързана със създаването и поддържането на фирма, с която трябваше да се оправяме паралелно с журналистическата си дейност, и се стигне до твърде основния въпрос как всъщност да стигнем до потенциалните си читатели.
Вездесъщите социални медии и интернет търсачки създават усещането, че всеки може да достигне до какъвто тип информация му е потребна, от което на теория следва и че създателите на съдържание получават безпрецедентен достъп до потенциална публика. В известна степен това е вярно, но един от практическите ефекти от монополизирането на интернет трафика и достъпа до крайния потребител от шепа технологични корпорации като Google, Facebook и Twitter, е това, че то води до практическото задушаване на печатните и електронни медии.
От една страна, тези интернет мастодонти изсмукват към себе си почти всички разходи за реклама, лишавайки „традиционните“ медии от техния основен източник на доходи. Съобразяването с големи рекламодатели, разбира се, също може да създава зависимости, които се отразяват на редакционната политика (виждал съм това във всички комерсиални издания, в които съм работил), но драстичното свиване на доходите от реклама тласкат медиите към по-силни зависимости по политическа линия, което обикновено е още по-лошо.
От друга страна, Google и Facebook се превръщат в своеобразни пазачи на портала между медията и читателите. За да достигне до нова и дори до съществуващата си публика, една медия трябва да играе по правилата на интернет корпорациите. А тези правила твърде често са в директно противоречие с принципната функция на медийните издания и добрите журналистически практики. Над малките и неутвърдени медии винаги тегне като Дамоклев меч и опасността да попаднат от лошата страна на алгоритмите и автоматизираната цензура и да бъдат безцеремонно остракирани от виртуалното пространство.
Едно от нещата, които в ретроспекция можехме да направим по-добре, бе да „оптимизираме“ по-добре съдържанието си за социални мрежи и интернет търсачки. Но това също е свързано с познания и дейности извън основната журналистическа работа, а в края на краищата няколко хиляди „харесвания“ на страницата ни във фейсбук едва ли биха променили съществено траекторията на медията.
От всички господари на интернет най-зловредни безспорно са социалните мрежи, а измежду тях най-зловреден е фейсбук, който в българските условия е и фактически монополист. Докато, от една страна, те ограничават разпространението на професионално медийно съдържание, от друга, стимулират неговия антипод – информационната плява. „Гугъл“ и „Фейсбук“ не се интересуват от качеството на съдържанието, а от увеличаването на трафика и съответно собствените си доходи. Скъпото и трудно за създаване, често носещо рискове качествено съдържание, не може да се конкурира с евтиното, жълто-клюкарско и конспиративно-вулгарно съдържание. Огромната част от съдържанието в интернет е напълно безсмислен копи – пейст кликбейт, генериран от нископлатени труженици, а често направо от ботове.
Тук, разбира се, играе роля и човешкото влечение към подобна псевдоинформация, но социалните мрежи напълно съзнателно стимулират провокативно и поляризиращо съдържание, което гарантира по-висок коефициент на „ангажираност“ от потребителите. През есента на 2021 г. бивша служителка на „Фейсбук“ разкри* подробности за тези целенасочени зловредни политики на корпорацията, но това не доведе до никакви видими промени. Личните ми впечатления са, че дори става все по-лошо, вероятно защото „Фейсбук“ се опитва да компенсира намаляващия брой потребители. Макар че днес е по-лесно от всякога някоя наша публикация да стане „вайръл“ в социалната мрежа, това не винаги е заради правилните причини. Един от по-куриозните примери бе статия за антифашистка демонстрация в Италия, която антиваксърски групи погрешно разбраха като протест срещу „медицинския фашизъм“.
Безкрайното приказване относно технологичните платформи и дезинформацията обикновено изхожда от презумпцията, че злонамерените пропагандисти манипулират платформите, за да прокарват своя политически и идеологически дневен ред. В някаква ограничена степен това безспорно е вярно, но мнозинството от активните дезинформатори са такива, защото бизнес практиките на „Гугъл“, „Фейсбук“ и „Туитър“ създават значителен финансов стимул за бълването на подобно съдържание.
Това е и пресечната точка между увреждащите ефекти върху медиите и тези върху обществения и политически живот. Мнозинството от публиката всъщност продължава да се информира основно от телевизията. Стимулираните от социалните мрежи информационни балони ангажират директно малък брой хора, които обективно не са представителна извадка за обществото. Но сред този малък брой хора има непропорционално голямo представителство на „знаменитости“, политици и журналисти, които се състезават с курирани виртуални персонажи за правото да се наричат „опиниън мейкъри“ или „водачи на мнение“. Това създава изкривена представа, че социалните мрежи са съвременна aгора* и предоставят актуална картина за пулса на обществото.
Тази представа, съчетана със зависимостта на медиите от социалните мрежи и постоянният стремеж на говорещите глави да са актуални, превръщат фейсбук и туитър празнословията в „новина“ сами по себе си. Рефлексното, токсично лозунгарство, целящо събиране на харесвания, генерира самоподхранващ се цикъл. То се прехвърля в медийното говорене, в общественото говорене и в крайна сметка в политическото говорене, за да се върне отново до социалните мрежи и колелото да се завърти с още по-високи обороти.
В тази реалност дори най-утвърдените медии са принудени да стават все по-„партизански“ и агиткаджийски, за да поддържат интереса и лоялността на все по-поляризираната си публика. Превръща се в обичайна практика корпоративните медии да загърбват всякакви стандарти и да се свеждат до нивото на дезинформаторите, с които уж се борят за истината – което едновременно лишава първите от легитимност и предоставя такава на вторите.
Челен опит
Поддържането на публицистичен сайт ни научи, че по отношение на броят отваряния на един текст, позиционирането на публикациите в резултатите на гугъл е неимоверно по-важно от разпространението в социалните мрежи. Статиите в „Барикада“, които са успявали да отчетат над 100 000 „клика“, са такива, защото по някаква причина монополната интернет търсачка ги е поставява сред водещите резултати по отношение на конкретна ключова дума.
Един резултат от това е, че най-четените статии в сайта далеч не са тези, в които сме вложили най-много труд, време и талант. Дълго време текстът с най-много четения бе непретенциозна дописка за промени в правилата за получаване на обезщетения за безработица. Една от другите „най-успешни“ публикации е също не особено вдъхновен текст за скандала със снимките от спалнята на Бойко Борисов. Безспорният шампион обаче е емоционално есе от гимназиален преподавател, озаглавено „Уволнете учителите“. Това вероятно е и най-краденият ни текст, който периодично се появява в различни сайтове и фейсбук страници. Най-голямото едновременно струпване на потребители в сайта ни пък бе след излъчване на биографичния филм за Едуард Сноудън на Оливър Стоун по една от националните телевизии. Това, че Барикада е сред водещите резултати при търсене на Сноудън е повод за гордост, но остава тъжният факт, че аналитичните и коментарни текстове, които сме произвели през годините, са привлекли много по-малко внимание.
Но колкото и да е радващо публикациите в сайта ти да достигат до много хора, никога не сме приемали този количествен измерител като основен приоритет – поради което подценявахме и пренебрегвахме някои технически въпроси, свързани с оптимизацията за търсачката на гугъл.
Виждахме като основна задача изграждането на постоянна аудитория, а фейсбук изглеждаше като най-логичният инструмент за постигане на това. С тази цел се опитвахме да ухажваме алгоритмите на социалната мрежа по различни начини, които според съветите на интернет и познати вършат работа – „спонсориране“ на избрани публикации в рамките на скромния ни бюджет, публикуване на изображения и видеа вместо линкове към сайта, „спамене“ във фейсбук групи с голям брой участници, публикуване в определени часови пояси, организирано „лайкване“ на публикации от съмишленици и т.н.
В крайна сметка обаче изграждането на широка аудитория във фейсбук се оказа по-скоро илюзия. Една от причините е, че не прилагахме гореописаните усилия с достатъчен мащаб и постоянство – просто защото тези дейности идваха за сметка на това, което виждахме като основна задача, а именно произвеждането на смислено съдържание. Но вероятно най-значимият фактор е това, че съдържанието, което произвеждаме, просто не отговаря на приоритетите както на алгоритмите, така и на активните потребители в социалната мрежа, съставляващи потенциалната публика.
Публикациите във фейсбук обикновено достигат до едва 10 – 20% от следващите страниците на Барикада, като пропорцията не е по-добра в повечето страници на големи медии. Вероятно всеки потребител на социалната мрежа е забелязал, че не вижда всички публикации на страници и профили, за които се е абонирал, но за сметка на това вижда „предложени“ публикации, които твърде често представляват точно такъв тип жълто и дезинформативно съдържание, с което корпоративното ръководство на „Фейсбук“ се кълне, че се бори.
Широкото разпространение на дадена публикация също не гарантира нито привличане на постоянни читатели, нито дори прочитане на конкретната статия. При публикации, които са станали „вайръл“ във фейсбук, не е рядкост броят на харесвания, споделяния и коментари да надхвърля броя отваряния на линка.
От Тръмп, та на глог
Създаването на Барикада през есента на 2016 г. съвпадна с тектоничното разместване, чиито политически аспекти се изразяваха в събития като Брекзит, избирането на Доналд Тръмп и повсеместния възход на консервативния десен популизъм. Тези размествания не промениха нищо по същество в икономическата и социална сфера, освен че влошиха още повече патологиите на системата. В този период обаче деполитизацията от десетилетията на „приключилата история“ отстъпи място на свръхполитизация. Това обаче е грозна пародия на завръщането на политическото – опростенческа, лумпенизирана, „мемефицирана“ политизация, която окончателно изкриви до неузнаваемост разпадналата се структура ляво – дясно.
Тези политически процеси влизат в симбиоза, а и в немалка степен са стимулирани от гореописните зловредни ефекти на социалните мрежи върху обществения и медиен живот. Всеки един политически въпрос бива инфантилизиран до мач по надвикване и деградиран до координатната система на типичната за САЩ „културна война“. Тази опростенческа координатна система на поляризация консервативно срещу либерално започна да бъде привнасяна и налагана върху всякакви местни контексти, включително българския, макар да е напълно непригодна да обясни вътрешната им динамика. Тя обаче е безспорно ефективна като средство за агиткаджийско насъкване. Това я прави много удобна и лесна за употреба от събирачите на „лайкове“ в социалните мрежи, от жълтите медии (които на този етап вече са мнозинството медии), а в крайна сметка и от политическите играчи. Това позволява на всички тях да симулират активност и позиция и да настървяват привържениците си, без да се налага да дават адекватни обяснения и решения на належащите проблеми.
Това се отрази пагубно на лявото, антиглобализма, антиконформизма и т.н., като окончателно размъти дефинирането и приоритетите им. В страни като нашата, където идейните и организационни традиции на лявото са фактически прекъснати много преди 90-те и е спорно долколко някога е имало добри медийни традиции, пораженията са особено тежки.
Първоначално не си давахме сметка колко дълбоки последствия ще имат тези процеси за начинанието, с което сме се захванали. През първата година – две от съществуването на сайта всичко вървеше, както очаквахме в „идеологически“ аспект. Изглеждаше логично основна цел на критиките ни да е доминиращият дясно-либерално-корпоративен ред и неговата надменна самоувереност, че е безалтернативен. Носехме като почетни медали включването ни в спонсорирани от „Америка за България“ донос доклади за неправилни медии, заплахите от членове на СЕМ заради неудобни въпроси и делата за обида от депутати на управляващата дясна коалиция.
В един, за съжаление, кратък период, броят на работещите в Барикада журналисти достигна шест, към чиито статии се добавяха текстове на поне десетина външни автори. Освен основния български сайт бе създаден и такъв на румънски, а по-късно и на английски език – макар че те винаги са представлявали доста скромни и отделни проекти, използващи същия „бранд“, а не чуждоезични версии на едно и също издание. Наред с клеветите и атаките през годините сме получавали и доста признания за работата си и постепенно изграждахме постоянна аудитория. Като показател, че постигаме някакъв успех, в един момент дори се появи анонимен сайт, имитиращ Барикада, който и досега периодично се активизира. Иска ми се да вярвам, че материалите ни са допринесли за разчупването на някои медийни и политически табута, например тези, свързани с неприкосновеността на данъчната система.
Този първоначален период бе белязан и от оптимизма, вдъхновен от краткия и печално неуспешен възход на Джереми Корбин и Бърни Сандърс. Това временно възраждане на достоверното ляво в англосаксонския свят маскира проблема с надигащия се примитивен консерватизъм. Тези политически развития на Запад освен това сякаш тласнаха някои хора в лявото пространство да се отърсят от прекомерно залитане към либералния дискурс и да се завърнат към по-последователни леви и прогресивни позиции. Но, за съжаление, паралелно с това се засилваха много по-мащабни противоположни процеси.
Много хора, разбиращи се като критични към статуквото, като асоциативно „леви“ нонконформисти, бяха засмукани в паяжините на агресивната консервативно-конспиративна пропаганда, която намира повече от благодатна почва в бизнесмоделите на технологичните гиганти, въпреки постоянното си жалване, че е цензурирана.
Преломният момент в това отношение сякаш бе „джендър“ истерията около Истанбулската конвенция през 2018 г. Това ни накара да осъзнаем до каква степен голяма част от хората, на които се опитваме да говорим, са безвъзвратно повлияни от това елементаризирано, двоично мислене, което ги подмамва да се обявяват агресивно срещу собствените си интереси, било то по отношение на социалните и трудови права, екологията или гражданските свободи. Вулгарната, но ефективна консервативна пропаганда успя дори да се възползва от негативните натрупвания към термина „неолиберализъм“ и напълно да подмени съдържанието му, започвайки да го употребява като лозунг в подкрепа на същата свръхпазарна икономическа идеология и цинично лицемерие на елитите, които той олицетворява – но сега съчетани с въздействащи на първично ниво ксенофобия, патриотарщина и конспиративна антинаучност. Това създаде усещането, че сме работили срещу себе си.
Едва ли са нужни уточнения как пандемията задълбочи неимоверно тези тенденции и как в много случаи консервативният уклон се разви в посока на налудни Q-анон* конспирации и лумпен-фашизъм. Руската инвазия в Украйна изигра ролята на последен пирон, тласкайки дори някои запазили дотогава разума си хора да потърсят утеха в опростенческо черно-бяло разбиране за събитията, което неизбежно влиза в несъответствие с реалността. На повърхността избуя вътрешното влечение на човека да бъде едновременно обект и агент на пропаганда и да не възприема нищо различно от еднозначни лозунги, пасващи на предпочитания от него светоглед.
Работата на обективната журналистика, както и на лявата мисъл, е да усложняват разговора, а не да го опростяват. В текущата атмосфера обаче нюансите и контекста биват отхвърляни по-яростно дори от опорките на неверниците от противниковия отбор – защото нюансите и контекста са по-голям грях, те са ерес, която подкопава и размива единствената права вяра.
Едновременните обвинения, че в Барикада сме агенти на Путин и изчадия на Сорос – често дори появяващи се под едни и същи публикации – бяха обичайни от самото начало. Това бе очаквано и го приемахме с насмешка, дори като вид доказателство за добре свършена работа. Но колкото по-сериозни бяха темите на поляризация, толкова повече този фанатизъм престана да бъде развлекателен и стана потискащ и обезкуражаващ. Въпреки че по правило активно коментиращите потребители на социални мрежи всъщност не са чели съдържанието, за което се изказват, тази засилваща се токсичност в обратната връзка с публиката подкопа и без това отслабващият ни ентусиазъм да се занимаваме с журналистика изобщо и да водим идейни и ценностни битки.
Поне лично за мен стана твърде изтощаващо да се опитвам да отговарям на въпроси и нападки, които с времето ставаха все по-сюрреалистично абсурдни: от „След като се борите за благоденствието на работническата класа, защо не пишете за глобалисткия заговор срещу белия мъж работник?“, през „Защо бяхте против споразуменията СЕТА и ТТПИ, но подкрепяте ваксинацията и противоепидемиологичните мерки?“, докато се стигна и до „Ти нали осъждаше войната в Украйна през 2014 г., защо осъждаш и войната в Украйна през 2022 г.?“. В съзнанието на твърде много хора сякаш войната става по-приемлива и оправдана, когато е по-мащабна и кървава, независимо коя страна в клането подкрепят.
Капитализъм за антикапиталисти
Паралелно с тези развития протичаше и постепенно влошаване на финансовата ситуацията за Барикада. В първите няколко месеца на 2019 г. стана ясно, че полският ни благодетел вече няма възможност да подкрепя нас и други медийни проекти. Както вероятно може да се очаква от група левеещи хора на словото, никой от нас не е особено умел капиталист. Успехите ни при генерирането на странични приходи до този момент бяха спорадични и ограничени и не ни вдъхваха увереност, че бихме могли да поддържаме медията в дотогавашния формат.
Доколкото сайт със спецификите на Барикада никога не би могъл да генерира огромен и стабилен трафик, осигуряването на достатъчни приходи от реклама никога не е било реалистична възможност. Понякога с колегите сме се шегували, че можем да създадем отделен кликбейт сайт, който да генерира доходи от реклами, с които да издържаме Барикада – и предвид явно успешният бизнес модел на подобни сайтове, може би това не е толкова нелепо, колкото звучи. В този контекст си струва да се отбележат несправедливите усещания на част от публиката, според които щом една медия претендира да е лява, то тя някак си не трябва да дава никакви знаци, че съществува в дефинираната от търговски отношения реалност, например като включва рекламни банери. Например това, че в сайта за няколко месеца имаше платен рекламен банер на БСТВ редом с „гугълските“ реклами, предизвика доста вулгарно и язвително въодушевление сред определени среди, макар публикациите ни по отношение на БСП да си останаха също толкова критични, колкото винаги са били.
Изчезването на безвъзмездното финансиране не се оказа незабавно фатално за медията, благодарение на това че практикувахме това, което проповядвахме, и плащахме пълни осигуровки върху заплатите си. Това означаваше по-ниски доходи, но ни даде възможност да се възползваме пълноценно от осигурителните си права.
Това ни даде времеви буфер да търсим други решения. Един от очевидните методи за една медия да генерира доходи е като въведе някакъв вид абонамент. През последните години много водещи световни онлайн медии започнаха да го прилагат. Но абонаментите действат отблъскващо и са неприложими за малки медии, освен това нямахме никакво желание да ограничаваме достъпа до произведенията на труда си.
Естествената крачка бе да се опитаме да привличаме дарения през платформи като „Патреон“ и „ПейПал“, което също е утвърдена практика за независими журналисти и създатели на съдържание, макар и не в българските условия. Въпреки че не възлагахме особено големи надежди, първоначалният отклик се оказа много по-широк и положителен, отколкото очаквахме. Макар и по-големи от очакваното, даренията не бяха достатъчни за издръжката и на един служител, камо ли за цял екип. Но благодарение на тази подкрепа сайтът все пак оцеля, включително защото поне за известно време ни върна изгубеното усещане, че работата ни има смисъл и достига до хора, които я оценяват.
Но няма как да не отбележа, че повечето дарители, особено тези, които ни подкрепят дълготрайно, са читатели, пребиваващи в чужбина. Поради това е трудно да се каже с увереност, че това е някакво стабилно решение в българските условия. Друга пречка е липсата на нормативна основа. Желанието ни да сме прилежни и да разберем как точно трябва да отчитаме тези дарения доведе до шестмесечно обикаляне из всички възможни дирекции на НАП и Столична община. Това приключение, удивително наподобяващо борбата на Астерикс и Обеликс с римската бюрокрация, така и не доведе до ясен и категоричен отговор.
Но дори в общества и държави, където издръжката на независими журналисти с дарения от читатели е възможно и практикувано, този модел далеч не е безпроблемен. В тези условия независимият журналист често се свежда до ниво на блогър коментатор и е още по-силно изложен на деградираните ефекти на поляризацията и изкривяванията на социалните мрежи, отколкото големите медии. Зависимостта от читателите, било то изразена в чисто финансов аспект или в пристрастеността към виртуални интеракции, тласкат журналиста към това да се превърне в знаменосец на някоя от политическите агитки и задължително да се позиционира в някоя от крайните позиции на опростенческата координатна система либерално – консервативно.
Нуждата да поддържаш вниманието и благоволението на определен сегмент от публиката изисква да се изказваш по очакван начин за всяка актуална тема на деня, било то лични драми на знаменитости или война. Позициите стават напълно реакционни и се свеждат до това да казваш обратното на „другите“, което иронично води до това „враговете“ да определят какво, кога и как коментираш. За много журналисти, изградили си образ на „критични към статуквото“, това означава да се приравнят към все по-разюзданият консервативен дневен ред. С тъга констатирам иронията, че личности като Глен Гринуалд и Мат Таиби, които дълго приемах като примери за журналистика, произвеждаха по-качествена и обективна журналистика докато работеха за корпоративни медии, отколкото като предполагаемо независими автори в „Събстак“. Разбира се, има и примери за автори, които не правят компромиси с принципите и почтеността си, но те, за съжаление, са по-скоро изключение.
Последната опция за финансиране е свързана с мръсната дума „проект“. Значителна част от финансирането на медии в България всъщност идва, поне формално, от проекти и програми – било то по линия на Европейския съюз, министерства или големи чуждестранни фондации за „мека сила“. Тези средства обаче са затворени зад административни, финансови, бизнес, партийни и идеологически бариери, поради което са практически недостъпни за който и да било извън съответните кръгове по интереси. За сайт с профила на Барикада възможностите са доста ограничени – да бъде медиен партньор или изпълнител на скромни проекти, финансирани от фондации като Фридрих Еберт, „Роза Люксембург“ и „Трансформ Европа“. Към това успяхме да добавим и временни медийни партньорства със синдикални организации. За това има значение и идващото от нас самоограничение, че искаме да публикуваме само съдържание, което се вписва в общите приоритети и принципни позиции на медията (не че това ни спестява обвиненията от Facebook партизани, че заради тези партньорства сме станали агенти на Бил Гейтс и глобалният либерален кабал).
Парадоксът е, че ако си успешен в печелене и изпълнение на проекти, привличане и поддържане на обратна връзка с рекламодатели и дарители и т.н., трудно ще ти остане време и да произвеждаш пълноценна ежедневна журналистика, което би обезсмислило цялото начинание. Нито сме можели, нито сме искали да превърнем Барикада в някакъв параван за лично финансово оцеляване.
Този балансиращ акт не е лесен и постепенно се оказахме в положение да не можем да правим достатъчно добре нито едно от двете. Още преди рязкото усложняване на финансовите ни проблеми загубихме възможността да плащаме дори хонорари на външни автори, екипът ни започна да намалява, а останалите му членове не можеха да разчитат единствено на приходите от сайта. Постепенно Барикада изпадна в порочен кръг, при който намаляващият брой ангажирани с медията нямаше как да поддържаме обема и качеството на съдържанието, което да е аргумент за увеличена подкрепа от читателите, нито можехме да се ангажираме с повече работа по странични проекти. В началото на 2020 г. нямаше особен смисъл и възможност да плащаме наем за офис и минахме на работа от дома, без да подозираме, че няколко месеца по-късно това ще се превърне в глобална норма. Макар да се водят оживени дебати за ползите и вредите от работата от вкъщи, такъв формат е напълно неподходящ за редакционния живот на една медия и допринесе за цялостната ни демобилизация и деморализация.
Така през 2021 г. окончателно изчезна възможността да поддържаме Барикада като работно място. В момента, в който пиша този текст, сайтът се поддържа изцяло на доброволни начала и като странично занимание от няколко души. В този смисъл днес Барикада не може да предложи много повече от други съществуващи „бутикови“ леви сайтове, освен малко по-широка аудитория в социалните мрежи и вероятно по-добро позициониране в търсачката на гугъл. Разбира се, Барикада си остава платформа, която публикува текстове, които е малко вероятно да се появят другаде, а също и много ценен архив. Доколкото е по силите на все още ангажираните със сайта, това няма да се промени, но също така не мога да кажа, че виждам реалистични шансове за някакво възраждане.
Разбира се, както успешните аспекти от това начинание, така и провалите, са резултат не само от външните обстоятелства, но и на личните ни способности и недостатъци. Дори ако оставим настрана всички финансови съображения, същата група хора не бихме могли да постигнем същото днес. Други може и да могат. Има достатъчно примери, че въпреки всичко описано по-горе, при наличие на желание и кадърност може да бъде произвеждано смислено съдържание. Но изграждането на платформа, която да си пробие път в псевдоинформационната какафония и да свежда такова съдържание до вниманието на достатъчно съществен сегмент от публиката, за момента изглежда като нерешима задача.
