Историята на България като история на работниците

Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
Интервю с Ивайло Динев за миналото и настоящето на синдикалното движение в България
По повод 1 май – Деня на труда и международната работническа солидарност – КНСБ представи документалния филм „История на синдикалното движение в България“. Връзката с настоящия ни брой е очевидна, така че потърсихме Ивайло Динев, доктор по политически науки, изследовател в Института за социални и синдикални изследвания и обучение към КНСБ и в Центъра за източноевропейски и международни изследвания в Берлин, за да поговорим повече.
Ти си един от сценаристите и хората зад най-новия филм за синдикалното движение на КНСБ. Защо е необходим такъв филм в момента? Как го направихте и как подходихте към него?
Първоначалната идея беше за кратко видео, около пет минути, насочено към млада публика и разказващо основните процеси в синдикалното движение. Но тъй като отдавна не е писано и говорено по темата, има много детайли и процеси, които е трудно да бъдат пропуснати. В крайна сметка направихме късометражен филм, близо 25 минути, но той пак не включва цялата тази 140-годишна история на синдикалното движение, която е почти равна на историята на модерната българска държава.
Няколко са целите. Най-вече да се пресъздаде историята на синдикалното движение по достъпен и съвременен начин. Т.е. да се дигитализира тази история, която до този момент е изцяло във формат на книги и научни публикации. А и тези научни публикации са писани по-отдавна, тъй като специалистите, които са се занимавали с историята на синдикалното движение в България, не са много и са били концентрирани най-вече в Института по профсъюзни проблеми, бившата школа към българските профсъюзи.
Искахме също така да разкажем историята на България чрез историята на работниците. Защото ако погледнем учебниците по история, специализираната литература и популярната история, те най-често разказват от гледна точка на владетелите, на големите войни, в които участва България. Разказва се историята на политическия елит, но не и социалната история, историята на т. нар. обикновени хора. Затова искахме да разкажем историята на работещите, тяхното колективно организиране и борбите за неща, които днес считаме за даденост – минимална работна заплата, осемчасов работен ден, трудови закони. Тези наративи липсват в популярния разказ за историята на България и филмът ни е един начин да покажем, че животът, с който сме свикнали днес, е всъщност резултат на над един век борби.
Филмът се състои от пет части, всяка една от които разказва за различен период от историята на синдикалното движение. Кои основни исторически опитности излизат от всеки един период?
Етапите са разделени от гледна точка на организационното развитие на синдикалните движения и организации в България, а също и големите политико-икономически процеси. Тъй като смените на политическите режими в България са чести, това рефлектира сериозно върху синдикалното движение. Най-интересните моменти са процесите, които касаят цялото население в страната, а са резултат на мобилизиране на синдикатите и организирането на масови стачки или натиск към правителството.
Така например първите синдикални организации се създават буквално няколко години след Освобождението. Т.е. работниците в България започват доста рано да се организират. Те черпят опит от други европейски държави, но ранното им организиране е следствие и на това, че Конституцията – макар и много прогресивна за онова време – не е заложила разпоредби, които да касаят защита на работещите. В началото на модерната българска държава липсва каквото и да било трудово законодателство; трудовата експлоатация и прякото договаряне между работодателя и работещия водят до неща като експлоатация на детски труд – говорим за десет, дванайсетгодишни деца – и 14 – 16-часов работен ден.
Трудовото законодателство се развива като директен резултат на чисто работнически борби. Един от най-ранните примери е първият колективен трудов договор в България, подписан в резултат на мащабната 53-дневна стачка на печатарите в София. В него се залагат няколко глави, които уреждат трудовите и социални права на работещите, работното време, извънредната работа, заплащане, уволнения. През същата година се приема и първият трудов закон – Законът за женския и детския труд в индустриалните заведения. Днес трудно може да си представим, но тогава детският труд е бил много широко разпространен. Преди този закон децата на 10, 11 и 12 години са работили по осем, десет, дванайсет часа. Със същия закон се създава и майчинството, въпреки че в началото става дума за само един месец.
Скоро след това се провежда и голямата транспортна стачка от 1919 – 1920 г., която е първата ни национална стачка. Тя блокира държавата за няколко дни, като спира железопътни, телеграфни и телефони съобщения. Вследствие на Голямата транспортна стачка всъщност правителството пада, разпуска се Народното събрание и са насрочени нови избори. Т.е. има такива моменти, в които работещите и синдикалното движение са били част от големи политически процеси в страната.
Като цяло това е един бурен период за страната, когато България достига до чиста гражданска война – знаем достатъчно за политическото насилие по онова време, за 1923 г. В този период най-различни политически течения се опитват да си изградят собствени синдикати. От днешна гледна точка синдикатите са част от център-лявото и лявото в политическия спектър, но историята е доста по-пъстра и по онова време де факто почти всички политически течения са се опитвали да изградят свои синдикални организации. Целта е била чрез мобилизирането на работниците да се осигури широка членска база за подкрепа на изборите. Наред със социалдемократите, които са основната политическа сила в синдикалното движение в началото на XX-ти век и края на XIX-ти век, първите синдикални централи са под влиянието и са организирани от фракциите на Българската социалдемократическа партия, от тесните и широките социалисти. По-късно анархистите създават няколко синдикални организации, а също така политическият кръг „Звено“, БЗНС, Демократическата партия – това са други политически организации, които се опитват да създадат синдикати. Най-интересен е случаят на Александър Цанков, който изгражда крайнодясна и авторитарна политическа партия, Народно социално движение, към което е създаден и синдикален съюз, копирайки опита на фашистите на Мусолини. Тази организация придобива наистина доста големи размери, като по брой достига синдикалните централи на социалдемократите.
След Деветнадесетомайския преврат, организиран от „Звено“, синдикалното движение влиза в нов етап и за първи път се създават казионни синдикати, т.е. тези, които са подчинени под една или друга форма на държавното управление. Днес повечето хора свързват названието „казионен синдикат“ с времето на социализма, а всъщност първите казионни синдикати са създадени след 1934 г., копирайки опита на фашистите и нацистите. Идеята е била да се създадат синдикати, които да отхвърлят класовата борба и да търсят баланс между интересите на труда и капитала, като на първо място поставят интересите на нацията и на държавата.
Вторият силен момент на казионните синдикат е след 9 септември, когато спират да действат националните синдикати, създадени през 1934 г., но се създава подобен тип български профсъюзи, които този път обаче признават ръководната роля на Българската комунистическа партия. Те нямат голяма автономност. Един от първите моменти на изразяване на синдикална независимост по времето на социализма е през 1950-те години, когато синдикални дейци и ръководители на профсъюзите изразяват критика към това, че синдикатите не изпълняват своята първична роля да защитават интересите на работещите. Вместо това, ролята им е най-вече да следят за изпълнението на петилетките: да организират бригади, да правят обучение на работещите по марксизъм, комунизъм и т.н. Тази критика идва от водещите синдикалисти по онова време. В отговор са премахнати от синдикалното ръководство.
При социализма, разбира се, ролята на синдикатите е била наистина периферна. Научната литература я описва като една трансмисия, т.е. да предава решенията на компартията. Знаем добре обаче и че самият период е обхванат от доста широка социална програма – майчинството, например, става две години, а не един месец както е било в началото на ХХ век. Имаме по-широко следване на трудовите права, трудовите закони, приема се първият Кодекс на труда.
И сега идва 1989 г. и въпросът е имаме ли приемственост с тази предишна синдикална история? И също така какво всъщност се случва с работническите права след 1989 г.?
Има много фактори, които трябва да вземем предвид. Например членството намалява, защото практически всички работници са част от профсъюзите преди 1989 г. В цяла Европа членовете намаляват, вследствие на ускоряването на неолибералните пазарни отношения и раздробяването на производството, спирането на големи индустриални комплекси, което води до безработица, до напускане на страната. Дори без да гледаме ролята на профсъюзите и синдикатите след 1989 г., самото навлизане на капитализма и на капиталистическите отношения в Източна Европа води до намаляването на членската маса на синдикатите. От друга страна, негативните конотации към всякаква организираност, не само синдикалната, води до отдръпването на членовете. Този пик в членската база по времето на социализма не е естествен, защото е било практически задължително да си член.
В момента можем да сравняваме етапа след 1989 г. с периода преди 1934 г., тъй като между 1934 и 1989 г. ролята на държавата в организирането на работниците е изключително силна, а ролята на самите синдикати е периферна. И все пак приемственост със сигурност има, защото, както във всички европейски държави, така и в България, има продължение на структурно ниво. При реформирането си българските профсъюзи на своя последен конгрес вземат решение за създаването на КНСБ. Наред с това се ражда и КТ „Подкрепа“ като антикомунистически синдикат. С навлизането на новите капиталистически отношения се появяват и нови феномени като допълнителна втора работа, за да си изхранваш семейството, гъвкавостта на работното място, нови форми на труд и всякакви подобни характеристики на периода, в който се намираме. Тук ролята на синдикатите е да реагират на тези процеси. В световен мащаб има много мобилизации, има конвенции, които се намесват на това ниво, но например някои от съвременните работнически борби не са били изобщо част от публичния дебат в предишните периоди.
Кои са основните теми и методи от миналото на синдикалното движение, които и в момента се използват и които могат да бъдат възобновени или вдъхновяващи и днес?
Има я може би романтичната памет за синдикализма – как преди век едва ли не на всяка улица е имало стачки и протести. Но ако погледнем чисто количествено, броят на стачките в периода на прехода е изключително висок… В цяла Източна Европа синдикатите са едни от най-важните дейци на прехода. Синдикатите, включително в България, организират масови стачки през 1990-те години и протестни кампании. Това често се забравя. Изградил се е един наратив, който се свързва повече с конкретни политически партии и техните редови гласоподаватели в големите градове, но реално и 1990, и 1991 г., после 1994 и 1997 г. са организирани големи национални стачки.
Дори и това знаково събитие за българската десница, „демократичната революция“ през 1997 г., нямаше да е възможно, ако не са били двете конфедерации, които да блокират цялата страна. Това беше и една от целите на филма – да се разкаже и позабравената роля на синдикатите в най-новата ни история. Един от въпросите за периода, които филмът повдига, е до каква степен синдикатите е можело да ограничат или предотвратят щетите от приватизацията, които тя нанесе на работниците.
От гледна точка на синдикалното развитие България е на сравнително добро ниво спрямо това, което се случва в други части на Източна Европа след 1989 г. В някои държави като Прибалтийските републики например, членството в синдикати е между 6 и 8%, в Унгария е близо 10%, а в България е някъде около 15-16%*. Размахът на колективното трудово договаряне у нас също е на средно европейско ниво. Ние обичаме да се критикуваме, че при нас всичко е по-зле, но не е точно така.
Добре, имаме по-добра синдикализация от други източноевропейски страни, но кои са основните предизвикателства и цели на синдикатите ни в момента?
Въпреки сравнително доброто позициониране в публичната сфера и членската маса, сред най-важните неща остава подписването на още колективни трудови договори (КТД). За широката публика е неясно какво означава това и защо е толкова важно. Затова и във филма ни има отделен раздел, който обхваща точно КТД. Те са важни, защото чрез тях работещите в дадена компания или бюджетен сектор могат да си заложат определени права, дори също определени бонуси. Например последният КТД е в здравеопазването. То е за увеличаване на минималните работни заплати на сестри, лекари и други медицински специалисти. Подписването на този КТД залага ниво, под което не може да се падне, и решава проблема на стотици болници и хиляди работещи, които искат по-добро заплащане. Без КТД медицинските сестри например във всяка болница трябва сами да се чудят как да си увеличат заплатите и с кого да говорят.
КТД също може да се подпише на браншово или на общинско ниво. Заявката на един КТД е да подобри условията на труд, които са налице. Това е много важно и в случая на първия КТД от 1905 г. това е било ключово, защото е нямало абсолютно никакви закони в страната, които касаят работещите и техните права и интереси.
Затова една от целите на синдикатите днес е да се увеличава обхвата на КТД, тъй като България има накъде да расте, а в Западна Европа има държави, които са просто на космическо равнище спрямо нас, например скандинавските държави. Ние много искаме да живеем като тези по-социално и демократичноориентирани държави като скандинавските или някои от западноевропейските страни. Но трябва да знаем, че там не просто социалната държава е изключително силна, но и мнозинството от работещите членуват в профсъюзи и обхватът на сключени КТД-та е над 60%.
Тоест пред синдикатите днес стоят основните задачи на увеличение в членската маса и подобряване на обхвата на КТД?
Това, от една страна, са вътрешни борби, самоцелни, т.е. те са за подобрение изобщо на състоянието и ролята на синдикатите. От друга страна, това е обвързано и с подобрението на условия на труд на работещите.
Но да се върна към предния въпрос: най-сериозните проблеми за решаване са големите икономически неравенства, ниските доходи и честото нарушаване на трудовите права. Какво се прави? рез тези бурни години на политическа криза и пандемията, синдикатите бяха много важни за отпускането на средства за работещите на първа линия и за хората, които загубиха работата си. Както в цяла Европа, в България синдикатите бяха важен агент в обсъждането на тези промени.
В последните десетилетия синдикатите в България ежемесечно говорят за покачването на минималната работна заплата и се опитват с всяко едно правителство да договорят повишаване на минималната работна заплата. Ако проследим дебатите по темата, ще видим, че работодателите застъпват тезата, че всяко покачване на минималната работна заплата е вредно за пазарната икономика, за бизнеса; че едва ли не ще доведе до напускане на работници, до уволнения, спиране на производства. Докато синдикатите обясняват, че всъщност увеличаването на минималната работна заплата не само е полезно за работниците, но е полезно и за ръста на икономиката. Синдикатите представят аргументи, които звучат приемливи и за по-бизнесориентирани организации и за пазарноориентираните ни правителства. В този смисъл важно е да разберем, че покачването на минималната работна заплата в България през последните десетилетия се случва заради ролята на синдикатите, защото няма друг агент в публичното пространство, който да говори за това и да се опитва да го наложи.
Синдикатите играят важна роля и в други сфери. Те говорят за покачващите се неравенства в България и нуждата от по-справедлива данъчна система, целяща разпределение на благата, така че да се намали неравенството в страната. Синдикатите се борят за намаляването на трудовите злополуки и поддържат постоянна база информация за трудовите злополуки и за нарушаването на трудовите права. Постоянно пристигат сигнали от работещи към синдикати за такива нарушения. Налице са и проблемите с работното време. Осемте часа работно време не навсякъде са осем часа. Положението на командировани работници, на работещи, които отиват в други страни, където правата им са нарушени по редица начини като случаите например с фермите в Германия или земеделските работници в други европейски държави. Там ролята на синдикатите на национално и на европейско ниво е ключова.
Взаимодействат ли синдикалните движения с други агенти в полето? Например с други социални движения, по-малки организации, които се застъпват за определени социални теми, права или организират протести. Най-прост пример е феминисткото движение, което също се опитва да защитава социални теми, също говори за неравенства. Търси ли се път към тях?
Трудно ми е да кажа, защото не се занимавам с организиране. От гледна точка по-скоро на изследовател на синдикатите, в някои държави и най-вече в Южна Европа синдикалното движение е оформило коалиции със социални движения. Например в Испания, в Италия, в Гърция има оформени коалиции на ниво конкретни въпроси. Там по естествен път са се развили коалиции, в които влизат синдикати, гражданско общество, социални движения, неформални групи. В България е трудно да говорим за оформяне на голяма коалиция със социални движения. Това е една от темите, които ме вълнуват чисто изследователски: какви са причините и факторите, за да се постигне такава голяма коалиция със социални движения, и как може да се случи това в България? Но простият ми отговор е, че не е имало казус, който да ангажира толкова много организации и да ги накара да се включат активно и да се ангажират не просто с позиция, а с мобилизиране на улицата или участие в комисии и процеси на вземане на решения, срещи с правителството и т.н. В Испания, в Италия, когато това се е случвало, е било по време на големи политически или икономически кризи. В някои случаи дори е имало конфликти между новите и така наречените традиционни социални движения. Може би и тук това го има, защото новите социални движения са по-скоро движени от нови ценности, нов начин на организиране, докато традиционните социални движения, каквито са синдикатите, работят по друг начин.
В България има някаква скъсана връзка. Често се вижда, че работещи, които се самоорганизират или имат някакъв проблем, не знаят към кого да се обърнат или не искат да се обърнат към синдикатите. В общественото пространство има доста негативно отношение към синдикатите в България. И в други държави го има, но в страни, където има положително отношение към синдикатите, то върви с конкретно политическо поведение: да си по-активен, да участваш в социални движения, в граждански организации. А и у нас т.нар. гражданско общество включва основно по-либерално, по-дясно мислещи хора, които са по-антисиндикално настроени.
Мисля, че тепърва и постепенно ще се заформят коалиции между социални движения и синдикати и в България, като първата стъпка е осъзнаването изобщо, че синдикатите съществуват, и запознанството с работата им по конкретни теми и проекти. Според мен най-възлови са моментите, когато има конфликт, който назрява в обществото и там и едните, и другите имат интерес да участват и да защитят позиция, която да ги сближи. Това е най-естественият процес на сближаване на различни организации в т.нар. гражданско общество.
Виждаш ли някои такива теми, които да назряват сега?
В момента войната в Украйна се превърна във всеобхватна тема, която блокира всички други дискусии. Занапред със сигурност обединяваща ще е темата за неравенството и най-вече за икономическото неравенство. Там България е като супер шампион – със или без значение от украинската криза – и съответно темата за неравенствата ще продължи да съществува. Търсенето на решение на високите нива на неравенства в България предлага възможности за оформяне на коалиции. Като говоря за коалиция, имам предвид чисто неформална дискурсивна коалиция, в която различни актьори говорят по сравнително идентичен начин, защитават сравнително идентична позиция по дадена тема и по този начин оформят една рамка, която става значима в публичното пространство. Целта ѝ е да стане водещата рамка, която налага дневния ред. В България такива коалиции относно неравенството или данъчната политика има – например коалицията, подкрепяща плоския данък, която де факто включва всички политически партии. Много организации на експертно равнище или от гражданското общество също са за плоския данък, т.е. тук има водеща рамка от агенти, които подкрепят тази позиция. Напоследък има пропускливост, пробив по темата, но позиция против плоския данък или за прогресивния данък изисква да се оформи коалиция. И тя постепенно се оформя – както и КНСБ, и КТ „Подкрепа“, и граждански организации, и медии, и леви колективи са говорили последните години за нуждата от реформа на данъчната система. Но тя все още е по-слаба от отсрещната страна, независимо че наскоро* МВФ каза, че трябва прогресивен данък в България. Иначе на последните избори* беше интересно, че почти всички нови политически сили – партиите на промяната – говорят за необлагаем минимум. Това е значимо, защото беше част от един пакет от мерки, за които през последните години говорят и синдикати, и неформални групи, и социални движения. Поне за необлагаемия минимум се получи пробив в господстваща рамка на обяснение.
Има определени исторически напрежения между синдикати и граждански сектор. Често чуваме, че „синдикатите нищо не вършат“. Какво би отговорил един синдикат на тези критики?
Това са различни организации с различни цели и различен начин за постигане на тези цели. Гражданският сектор и неправителствените организации не разчитат на голяма членска база. Едно НПО може и с 10 члена да е, но да вдигне медиен шум и да има участие в комисии в парламента. Докато при синдикатите с много по-голяма членска база има много вътрешни процеси, които са важни за защита на техните членове, за защита на работещите. Процесът на колективно трудово договаряне не е процес, който може лесно да стане популярен, а е регулярен. Всеки ден някъде някой се бори за нов КТД или някъде някой синдикален лидер се опитва да привлече нови членове. Това не е нещо, при което във фейбук можеш да пуснеш лайвстрийм и лесно да придобие популярност, да достигне до повече хора, да организираш този или онзи протест например. Работата на синдикатите стига до протест тогава, когато при преговорите не е имало успех, и тогава работещите са стигнали до решение да организират стачка, протест или демонстрация. В България има голямо разпространение на синдикати в бюджетните сектори – здравеопазване, образование, държавно управление – и много често, когато дойде време за обсъждане на бюджета, има протести. И някои казват „Добре, вие защо сега излизате, а не излизахте преди една година, като сваляхме Бойко?“. За политическата роля на синдикатите може цяла дисертация да се напише. Моето кратко обяснение е, че след 1990-те години, след тези бурни периоди, в които синдикатите са част от политическата промяна, синдикатите не само в България, но и в цяла Източна Европа са в процес на отдалечаване от чисто политически битки и такива големи, мащабни протести, които са най-често в България антиправителствени. Концентрират се изцяло върху чисто икономически протести и борби, свързани с работническите интереси.
А защо?
На първо място, членовете на синдикати са хора с различни политически възгледи, които са водени от чисто работнически интереси, а не от идеологическа позиция. Членовете на синдикатите могат да бъдат и леви, и десни, и центристи, и националисти, анархисти, всякакви. Затова синдикатите трябва много внимателно да влизат в политически разделения или изобщо да ги избягват, защото техните членове са станали членове, за да защитават чисто трудовите си интереси. Синдикатите могат само да изгубят, ако се включат в политически конфликти без пряко икономическо измерение. В случаите, когато в други държави през последните години синдикати са влизали в мащабни политически протести и движения, там е имало чисто икономическо измерение. Такива са примерите от Испания и Гърция през последните 15 години от 2008 г. Там, където е имало коалиция между синдикати, неформални групи и социални движения и център-леви или леви политически партии, обикновено говорим за държави, в които има синдикални движения и от левия, и от десния спектър. Такъв пример е Италия. Има също синдикални движения, които са например християнски или свързани с различни местни традиции и религии. В България историческата траектория на синдикалното движение е друга. След 1989 г. синдикатите имат основна роля в политическите процеси в годините на преход, а след 90-те години се отдръпват от политическите борби и се концентрират върху чисто трудовите въпроси и икономическите процеси. Моето лично обяснение е, че това – както и другаде в Източна Европа – е заради резултатите на прехода: структурирането на икономиката и на партийната система, паралелно с намаляваща членска маса на синдикатите и трудната пропускливост на социални идеи в публичното пространство. А вероятно и заради европейското ниво и рамката, по която европейските синдикати се движат. Повечето синдикати в Европа се концентрират върху икономическите въпроси, които споменах, и рядко има случаи на политическа активност. Изключваме Великобритания, където просто синдикат и партия са свързани.