Тази статия е достъпна и в .pdf формат:

Свали

от Константин Мравов

Посрещането на украинските бежанци от българските доброволци. И един некомфортен контраст.

Към края на юни 2022 г. в България се намират над 80 000 украинци, избягали от започналата четири месеца по-рано война в родната им страна. Безпрецедентно по численост за нашето време, влизането на чужди граждани беше посрещнато от вълна на солидарност, включваща хуманитарна и логистична помощ и възможности за настаняване.

Наред с това България се разкри пред бежанците и с институционален хаос, умерени дози дискриминация и цялостна неспособност да се правят планове за повече от месец напред.  

А основната тежест в създалата се ситуация, дори по думите на представители на властта, изнесоха доброволците. Поглеждайки към тяхната работа и личните преживявания на бежанците, разбираме как солидарността и самоорганизацията отъпкаха пътеките на държавната политика. Има ли обаче доброволческият механизъм срок на годност и какви са условията пред солидарността?

Украинските бежанци са предимно майки с деца, бели, православни християни. С тази констатация българското общество оправдава грозния контраст между солидарността, показана през 2022 г., и нейното отсъствие, когато трябва да помагаме на „културно различните“ търсещи убежище от региони на Близкия изток, Африка и Азия. Но с минаването на месеците украинското майчинство се превръща от симпатична черта в пречка пред реалната социализация, обусловена от нуждата да се изкарват пари. А солидарността отново става все по-дефицитна стока, особено на политическо ниво. През късния капитализъм съпреживяването и взаимопомощта при военен конфликт са технологично улеснени, но все така трябва да преодоляват негативното посочване на „другия“ – политически и икономически.

„Никой не беше подготвен за случващото се – нито ние от наша страна, нито те като идващи“

Българският път на голяма част от бежанците ги е отвел във Варна – град, в който все повече сервитьорки и продавачки са украинки.  

„На 3 март, вместо да отбелязвам националния празник, отидох до Двореца на културата и спорта, след като разбрах от медиите, че там се организира център за бежанци. Знам руски език и отидох да попитам дали мога да съм полезна с нещо. Бяхме в празни коридори, без никаква организация и структура. Имаше само помещение, това беше началото. Влязох и не можах да изляза.“ 

Това разказва Невяна Филева, 46-годишна варненка и само един от десетки доброволци, които и до момента продължават да осигуряват посрещането на хора, „всеки от които носи със себе си една торба с проблеми“. Тя изтъква, че за идващите украинци, особено за тези от района на Одеса, Варна е „най-близката точка, географски и климатично“ и като такава съдържа в себе си и неугасващата им към момента надежда за бързо завръщане.   

„Първите хора бяха майки с деца. После започнаха да идват възрастни хора и за част от тях това беше пълен шок. Защото за хората от селата, това е първо излизане от Украйна и то се случва заради военни действия. Имаше такива, които никога не са ходили на хотел“, спомня си Невяна за първите седмици от войната. 

Голяма част от първоначално идващите нямат почти никакъв багаж, защото товарните отделения на препълнените автобуси стигат само за най-важното. Дълго време нямат пари поради факта, че няма къде да обменят украински гривни към левове или евро, а в много случаи българските банкомати не поддържат картите им. И най-същественото – нямат дом.

В първите седмици приоритетите в грижата за бежанците във Варна и навсякъде другаде са събирането и предоставянето на храни и стоки от първа необходимост и първоначалното настаняване. Държавна програма за второто все още няма. 

„Всеки от доброволците в центъра беше намерил свои познати, които да отдават частни квартири. Има вечери, в които имаме пет места, а идват 60 души. Най-странното ми обаждане беше една вечер в 6 ч., когато се обадих на директора на Военноморското училище и той отвори тяхно общежитие, което е военна база със специален статут. Той можеше да си навлече санкции, но беше преди всичко човек. Във Варна впоследствие за бежанците се отвориха четири – пет много големи хотела, без да имат каквото и да е обещание за последващо плащане“.

Доброволците са авангардът на огромната първоначална вълна на солидарност в България – нещо средно между брокери и психолози, обикалящи коридорите на спортната зала. 

„Една дама седеше на едно столче и ревеше с часове, защото е с куче и не я пускат в хотелите. Отидох и ѝ казах – в момента не можеш да спреш войната, но дай поне тук да ти подредим нещата. Изправи се и се оказа, че е бременна в деветия месец. Намерихме квартира за 30 минути, после там отидоха и майка ѝ и баба ѝ, които също дойдоха. Посрещнахме момиченце, което се роди 10 дни, след като ги настанихме. Тя получи ново семейство, а нашето доброволчество се осмисли с нов живот.“

Първите дни на украинската криза в България са дни на съпричастност – в цялата страна с пълна пара се организира хуманитарна помощ. Доброволци пътуват до румънската граница или направо до самата Украйна, за да доставят провизии, а на връщане осигуряват превоз за поне едно семейство бягащи. Вече в България, на места като варненската спортна зала отпадат обществените йерархии и националните различия. Невяна си спомня как е „командорила“ някакъв брадат човек при разтоварването на камион с хуманитарна помощ. После разбира, че това е заместник-областният управител. Към момента той е само един от доброволците във Варна, който работи редом и с Настя – жена, която ден след ден „прегръщаше бабички, носеше багажи и помагаше на деца“, преди някой изобщо да разбере, че е рускиня. 

„Като човек, който е бил част от много доброволчески инициативи, мога да кажа, че реакцията на българите спрямо войната и бежанците беше велика откъм многобройност. Баба и дядо, които едва вървят, пътуваха по няколко часа от селото им до нас, за да оставят няколко пакета с храна и четири кисели млека“, дава още един пример Невяна.   

Сред веселите неща, с които доброволчеството я запознава, е склонността на украинките да организират фризьорски салони в някои хотелски стаи. Сред тъжните – раждането на дете, чийто баща вече е загинал. 

„Държавата изоставаше от доброволците, защото ние не искахме разрешения, за да действаме“

В тази история на топло посрещане до момента не присъстват държавните институции. От дистанцията на няколко бурни месеца Невяна Филева извинява първоначалните им отсъствия. „На държавата ѝ трябваше малко повече време да реагира заради правилата, които сама си е създала. Ние решаваме, че ще правим детска градина в коридора, и я правим. Ако държавата реши да прави детска градина, тя трябва да изпълни 18 000 условия, защото поема конкретни формални ангажименти към тези хора“.

За какви необходими нормативни промени бяха нужни „пет министерски съвета“, по думите на Невяна? От въвеждането на общото европейско решение за предоставянето на временна закрила с право на пребиваване и работа за всички украинци, до преките решения на проблеми като обмяната на пари и може би най-важното в зимните месеци – настаняването. И тук доброволното начало е водещо – по крайбрежието, където отиват много от бежанците, собственици на неработещи през зимата хотели решават да ги отворят за настаняване на нуждаещите се. Държавата решава да последва и тази инициатива.

В рамките на новоназначената „харвардска“ власт бежанският въпрос беше делегиран на вицепремиера по ефективно управление Калина Константинова. След хаоса при регистрирането и цялостния прием на украинците през първите седмици на войната, Константинова смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Още преди това държавата реши въпроса с настаняването по „публично-частен“ път – намери за удачно да плаща на вече приемащите ги хотелиери. С един куршум, два заека. По-точно, с по 40 лева на ден за всеки украинец, който може да бъде приютен и нахранен, „добавена стойност“ за пострадалия от пандемията туристически бранш.

Така по-голямата част от влезлите и останали в България украинци, които в пиковите моменти надвишиха 110 хиляди души, се оказаха удобно настанени, често в луксозни хотели на метри от плажовете. Положение, контрастиращо на дори и добре уредени, но фургонни и съвсем нелуксозни бежански центрове в други европейски страни. 

В основна задача за Невяна и другите доброволци във Варна се превръща разпределението на идващите към различни достъпни хотели в града и курортите. Същото е положението и около Бургас. 

Държавната помощ обаче поражда криза в обществената солидарност. В най-бедната страна в Европейския съюз започва възмущение, че държавата плаща по 40 лева на ден за някого, след като през пандемията не отдели повече от 60 лева месечни добавки за пенсионерите. Не помага и имиджът на получателите на парите, след като собствеността на много от курортите по морето е доказано свързана с организираната престъпност. 

„Много малко ни трябваше, за да забравим, че повечето от тези хора бягат от вече разрушени градове и нямат избор къде да отидат“, смята Невяна Филева, според която на хотелиерската програма дължим и стереотипите.

„Бежанци-туристи и бежанци с джипове“

Още от началото на войната скъпи коли с украинска регистрация вадят очите на българите.

„Ако на нас ни се наложи да отидем в чужда държава – каква ще е нашата представителна извадка? Имаме онези младежи и девойки в анцузи, които люпят семки и не знаят как да се държат. Имаме безкрайно богати хора, които въобще не правят добро впечатление, защото не са прочели три книги. Имаме нормалния българин, който е скромен и благодарен за доброто. Ние сме същите като тях, същата палитра“, смята Невяна и допълва още едно наблюдение от българската действителност, което обяснява клишето за богатите бежанци: „Не можем да си обясним как един прост и тъп човек кара такава хубава кола, а някой с пет висши изплаща стар опел примерно“.

Бедността, неравенствата и несправедливостта в държавата домакин пораждат и подозрение към онеправданите ѝ гости. Но според Невяна Филева има друг по-съществен проблем с програмата за настаняване в хотели. Прехвърляме се към нейния край на 31 май. В предходните седмици държавата анонсира планове да премести украинците, които не са си намерили друго жилище, в държавни бази или в други хотели – такива, които са съгласни да получават само по 15 лева на ден за всеки настанен. По Черноморието са изпратени медиатори, които трябва да обяснят на десетки хиляди бежанци какви са възможностите им. Въпросните посредници са малко и често не знаят украински. Така много от украинците нямат представа къде ще бъдат превозени. Затова и не отиват, а организираните от държавата автобуси и влакове до ведомствените бази остават празни. 

Следва онази реч на Калина Константинова, за която вицепремиерът после се извиняваше. В нея Константинова приписа неуспеха на програмата на „масови специфични и персонални желания“ на самите бежанци. Признанието на вицепремиера, че някои от украинците може да не са получили навременна социална и здравна помощ беше придружено от риторичния въпрос „Но нима това не се случва всеки ден с българите?“. Надали е възможно цялата драма на съществуването ни днес да се събере по-добре в едно единствено изказване на представител на политическия и обществен елит.
„Константинова работеше по този проблем през цялото време. Беше посетила всички центрове, запозната беше с проблемите. За много хора изказването ѝ не беше на място и това е разбираемо, но за мен гласеше – ’край’. И беше важно за самите украинци да разберат това, защото те мислеха, че нашата държава ще продължи програмата“, изтъква Невяна Филева, която приписва това поведение и на надеждата за скорошно завръщане в Украйна.  

По думите ѝ хотелската програма действително е довела в България и украинци от райони, които в онзи момент не са били засегнати от бойни действия. Имало е и „претенции“ – искания за преместване от двузвезден хотел в петзвезден и настаняване на хора с възможност да плащат наем. Но отново според нея общият дял на украинците, които са дошли в България с нещо повече от „малко багаж и много проблеми“, е не повече от 25 процента. 

Дали най-висшият държавен представител, натоварен с управлението на бежанския въпрос, трябваше да приравнява цяла уязвима група към капризното поведение на отделни нейни представители? Не, „но нима не е така с българите?“. В България „закрилата е право, а не задължение“, за да използваме отново думите на Калина Константинова. За решилите да останат в тази държава украинци същественият в момента въпрос е този за социализацията.

„Туристи не ни трябват“ в опитите за самоорганизация и социализация

Насочваме се към Пловдив. Далеч от северната граница и хотелите по морето, тук броят на потърсилите закрила е сравнително малък. Основен посрещач е организацията около Наталия Елис и други доброволци, голяма част от които са украинци – Ukraine support and renovation. „Сега очаквам три жени – от крайбрежието, Турция и една от Пловдив. Изпратила съм им информация за възможни работни места още преди да дойдат. Така хората започват да мислят по друг начин.“

Наталия е от Днипропетровск. Женена е за българин, с когото имат и семеен бизнес, като от седем години живеят в село Марково до Пловдив. Още през 2014 г. правят план как при нужда да изведат семейството и близките си от Украйна. На 24 февруари т.г. Наталия получава обаждане от майка си, която ѝ казва: „Ната, война!“. Следва реализиране на плана, в рамките на който синът ѝ е като „шевна машина“ в курсовете между границата и Пловдив. А посрещането на идващите прераства в нещо повече. 

„Основната ми идея, когато започнах да участвам в заседания на областния кризисен щаб, беше да обединим нашите усилия и да създадем буферен център – хората идват, помагаме с документите за закрила, социални услуги и достъп до лекари. Получаваш цялата помощ на едно място, заедно с позитивно лично отношение, което в такъв момент е необходимо на всеки“, описва Наталия идеята, заради която пловдивската община отдава на фондацията рушащата се сграда на затворената белодробна болница. 

С помощта на доброволци започва постепенното облагородяване на сградата. Целта е да бъде създаден приемен център, който да може да приюти между 300 и 500 души. В момента на разговора с Наталия там имаше 27 украинци, от които 10 деца. 

„Белодробна е уникален пример за кооперация между община, доброволци, бизнес, дарители от цяла България и самите украинци – хора, които приехме и сега живеят другаде, след работа идват да помагат с различните задачи – оправяне, електроинсталация, сглобяване на мебели, почистване, поставяне на балатуми“. „Искаме да ги убедим, че нашите хора, които идват в Пловдив, търсят работа и спокоен живот и са готови да работят!“

Наталия Елис казва, че в интернет пише на т.нар. „туристи“ – украинци, които имат добри възможности и нямат желание да търсят работа – че Пловдив не е за тях. Защото основната ѝ цел е социализацията. Самоорганизираната първична помощ чрез центъра в бившата болница и на други места в града цели „хората да си стъпят на краката“, за да потърсят жилища и работа. 

Първото е проблем, дори за по-малките мащаби на Пловдив. А Наталия си го обяснява с предразсъдъци към украинците, които иска да промени, като помага на сънародниците си да станат част от обществото. Но работодатели, които търсят украински труд, не липсват – както във Варна, така и в Пловдив и в столицата София с променлив успех се организират трудови борси. 

За много от майките с деца, каквито са повечето от влезлите украинци обаче е трудно да започнат работа като нужна стъпка към самостоятелен живот. Местата в детските градини са недостатъчни и да не си украинец. Както Ukraine support and renovation, така и други благотворителни организации, понякога съвместно с общините, се опитват да организират решения. В Пловдив предстои подписването на договор между Общината и Фондацията, за да се създаде възможност родителите да оставят децата в център, за който са осигурени и пенсионирани учителки с руски и български.

Друго решение, в случая възникнало от пряка нужда, са родителски кооперативи – настанените на различни места се организират, така че една майка или възрастен човек да гледат децата на няколко семейства, докато другите работят.

Пакетите с макарони вече не са от такова значение

В София се срещаме с хората от новосъздаденото обединение „Добро утре“ – група от доброволци, по-рано организирани около Центъра на бесарабските българи в България. Сега имат свое пространство в сутерена на „Интерпред“ – едно от многото места из страната, в което се складира, разпределя и получава хуманитарна помощ и около което се формира общност. Там срещаме Влади и Вяра от България, и Света и Валя от Украйна. 

„Сега идват хора, които са били три месеца под активен обстрел. Историите са много тежки. Ние придобихме и тези умения – да бъдем съпричастни и да ги изслушваме. Това често е по-голяма помощ от хранителната“, разказва Вяра и допълва, че една от жените в сдружението още отначало е организирала професионална помощ от психолози доброволци за хората в тежко състояние. Такива не липсват, предвид факта, че новите идващи често са от места като Мариупол и Северодонецк и са прекарали много седмици под пряк обстрел и заобиколени от човешки трагедии.

Другата част от идващите в София са напуснали хотелите. „Имаше жени, които са били настанени на Черноморието, и се свързаха с нас, за да потърсят жилище. Обясних им, че мога да помогна в София. Но те са пребивавали там вече три месеца, в някои от случаите заедно с още 1 000 свои сънародници в същия хотел, изградили са някаква общност и ежедневие. Имат страх от още едно ново начало“, казва Влади, който изтъква, че за напускащите е по-добре да отидат в голям град, отколкото в държавните бази. Причината е позната – там няма работа. Влади сочи рафтовете с хуманитарна помощ.

„Тези пакети с макарони вече нямат такова значение, каквото имаха преди. Нуждите на украинците в България вече се променят. Повечето от тях, които се окопитиха, си търсят работа. Повечето и си намират. Ние сме събрали желаещи работодатели, но най-големият проблем е езикът“. Повечето предложения са от магазини или други места в сферата на услугите. Една от целите на доброволците, с които разговаряме, е да създадат модел, подобен на вече организирания от фондация „За доброто“ интеграционен център – място, където възрастните могат да потърсят работа, както и занималня за децата си. 

„Първоначално броят на бежанците в България не беше голям, докато вълната на съпричастност беше огромна. Хора предоставяха жилищата си за настаняване, по цял ден идваха дарения, които нямаше къде да складираме. Сега е обратното – има много хора, а вълната на съпричастност рязко намаля. Дори да имат възможност да плащат наем, пак е трудно, защото хората не искат да отдават на украинци. Не заради омраза, а защото може да се окаже краткосрочно“, обобщава Влади.

Достатъчно добра държава ли е България?

Валя и Света от Одеса и Харков са намерили настаняване в София, Света е намерила и работа, въпреки че трябва да се грижи за четири деца, едно от които е със специални потребности. Валя активно търси работа. Както много свои сънародници във Варна, Пловдив и навсякъде другаде, в свободното си време двете са и част от доброволческите организации, които са ги посрещнали. 

„Когато като доброволец се запознаваш с хора, това откъсва мислите ти от войната“, смята Валя, която въпреки позитивната си настройка спрямо България би се върнала в Украйна веднага щом войната свърши. На същото мнение е и Света, която е оставила син и съпруг в Харковска област – един от районите с активен фронт. 

„80 процента от хората искат да се върнат. Няма смисъл от притеснение, че ще променят нещо тук. Те са тук по принуда“, допълва Вяра от „Добро утре“. 

Всеобщо е мнението, че въпреки трудностите, украинците са посрещнати добре у нас, най-вече от доброволците. Въпроси за дискриминация се посрещат с отрицателно клатене на глава, но и с някои конкретни истории. 

„Всъщност за три месеца за пръв път ми се случи вчера. Бяхме в трамвая с най-голямата ми дъщеря, слушахме музика, тя се засмя и ми каза нещо, и украинският език привлече вниманието на някакъв човек. Дойде и започна да ме разпитва на руски защо сме дошли, заяви ми, че нашият президент е много лош, а Путин е страхотен. Попита ме „Ти Зеленски ли обичаш?“, казах му, че си имам мъж. Попита ме „Ненавиждаш Путин?“ и аз казах „Да“. Не съм реагирала физически. След две спирки той слезе“, разказва Света. 

А при „Добро утре“ в същия ден дошла Оксана от Мелитопол. Южният град беше един от първите, попаднали под руски контрол в рамките на офанзивата. Поради това и възможността за емиграция е била през Крим, където руските власти проверяват украинците до степен, в която всеки трябва да обяснява значението на татуировките си и кой кой е в телефонния му указател. След преминаване и през Грузия, Оксана успява да стигне до българската столица София. Понастоящем за двустаен апартамент в „Овча купел“ плаща 960 лева наем. Намира си работа в ресторант, чийто собственик превръща нея и сина ѝ в хора за всичко – шофьори, метачи, ако трябва и сервитьори, въпреки че не знаят езика. В замяна получават само лошо отношение и след няколко седмици ги освобождава, без да им плати. 

През юни месец с една доброволческа организация, чието име няма да уточним, се свързва голяма компания от сферата на хазарта, с желание да направи финансово дарение. Но представителят на компанията уточнява, че с парите не трябва да се помага на украинските бежанци, защото според него отношението на обществото към тях е отрицателно и рекламата ще е лоша. 

Без тези три истории да имат претенцията за примери на цялостно негативно отношение, те показват пречките пред социализацията. Трите случки показват различните нива на дискриминация, които могат да спрат социализацията на номинирания за „чужд“ у нас. Такива примери съпътстват и споменатия от Влади спад в солидарността. Той може да се обясни и с факта, че както в други по-бедни държави, така и в България, все повече хора виждат във войната пряка причина за спад в доходите. В скорошно социологическо проучване така са отговорили 70% от анкетираните българи, за които вероятно е станало и по-трудно да гледат как някой помага на хора от друга държава. 

След първоначалния шок от завърналите се в Европа преки бойни действия и съпътстващите човешки трагедии, отношението към тях все повече отива към безразличието особено когато солидарността е икономически възпрепятствана. Оттеглянето на първоначалната вълна на емпатия оставя след себе си липса на помощ заради липсата на по-устойчиви механизми за предоставянето ѝ.

„Това е работа на пълен ден, каквато аз нямам“

„Войната е в Украйна, тук няма война. Хората забравят и започват да живеят по стария си начин. Явно не се отразява свръхпряко на нашата реалност и явно е лесно да се пренебрегне“, отговаря Влади на въпрос как си обяснява намалелите количества хуманитарна помощ. 

Няколко месеца след разговора ни в мазето на „Интерпред“ самата инициатива „Добро утре“ е прекратена. По думите на Влади доброволците не намират достатъчно време за „организационната част“, която е оставена само на него. „Това е работа на пълен работен ден – да намираш помощи, спонсори, да създаваш структури – аз нямам това време“, отговаря Влади, който трябва да се погрижи за собствената си прехрана. Малко успокоение – Света и Валя са си намерили работа в неправителствената организация „Каритас“. По-притеснителното обаче е, че според наблюденията на Влади за работещите в благотворителни инициативи са останали все по-малко дарители и съответно те вече имат по-малко продукти и друга помощ, която да предоставят на нови влизащи.

Още през пролетта много от украинците, влезли в България, се завърнаха в онези райони на страната си, в които няма бойни действия. Решилите да останат в България имаха възможност за временно настаняване в държавни бази и нелесния път да се социализират в най-бедната държава в Европа. Отвъд това временно настаняване и отново временни здравни права, държавна помощ за включването на украинците в българския живот чрез намиране на самостоятелно жилище и достоен труд няма. За всичко работеха доброволци, много от които имат само моментна възможност да предоставят времето и средствата си в помощ на бежанците.  

А ако погледнем към чужденци от други региони, въпросът колко трае солидарността и какъв е толерансът към различния, има още по-тъжен отговор.

Неудобният контраст

През май месец, докато границите на България и Европейския съюз, продължават да са широко отворени за бежанци от Украйна, „Хюмън райтс уоч“ припомни какво продължава да бъде отношението към небели имигранти. Български граничари бият, събличат и обират бежанци от Близкия изток – така може да се обобщят констатациите на организацията, получени от интервюта с бежанци, предимно от Афганистан, опитали да влязат в България през 2021 и 2022 г. Това е постоянната картина на границата с Турция поне от 2014 г. насам. 

„Да, за съжаление това продължава да се случва на границата. Бежанците не ги искат и в Турция, защото там е пълно. И така големи групи от хора се оказват заклещени на границата, като от едната страна ги гонят турските полицаи, а от другата – българските. В градовете също има много случаи на насилие. То се дължи и на това, че влизащите по-често са мъже и момчета. Жените и децата рядко получават такова отношение, но на границата и те биват връщани“, разказва Силсила Махбуб, афганистанка, установила се в България, която често е канена и в медиите по теми, свързани с бежански и мигрантски въпроси. Тя е на мнение, че въпреки тези чести демонстрации на лошо отношение, повечето хора в България са склонни да помагат и на различни от тях хора. В рамките на работата си за различни организации обаче не е чувала някой да дава безвъзмездно жилище на влизащи от Близкия изток. Извън сектора на НПО нейните съграждани могат да разчитат за работни възможности предимно на своята диаспора, което ограничава и социализацията им.   

Нелегално влизащите също бягат от бойни действия, от преследване или най-малкото от бедност – причината милиони да напуснат самата България през последните десетилетия. „Културно различните“ чужденци обаче не получават автоматичен временен статут, а ако въобще искат оставане и социализация у нас, това често означава неясно дълъг престой в бежански центрове, с невъзможност за работа на трудов договор и по-голяма вероятност в крайна сметка да бъдеш отхвърлен. Отново – всичко това, ако не са те пребили, обрали, съблекли и върнали насилствено в Турция или Гърция. Логично, почти никой не иска да остава в България. 

„Честно казано, не е приятно да има такава разлика в отношението. Ние също бягаме от война и досега не мога да разбера каква толкова беше разликата, че украинците бяха толкова добре приети, а ние, които също сме хора, имаме душа и изглеждаме почти като вас, сме отблъсквани“, казва Силсила, която помага и на украинци чрез участието си в благотворителни организации. 

Продължават да помагат и много други хора, а солидарността надали някога ще загуби войната с безразличието, ксенофобията и недоразвитата държава. Сякаш обаче е голяма опасността украинските бежанци, при цялата ни културна близост, все повече да се чувстват като такива от Близкия изток. 

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments