Между естетическото и политическото: Интервю с Василена Радева за постановката ѝ „Хоро“ по Антон Страшимиров
През септември тази година е стогодишнината от Септемврийското въстание. Събитията през 1923 г. и техните исторически прочити често са гореща тема — отляво ги наричаме антифашистко въстание, а отдясно ги обявят за предателски метеж. И днес често се тиражира дясната версия, въпреки че самото въстание е в отговор на Деветоюнския военен преврат. Макар комунистите и социалистите да не защитават БЗНС непосредствено след преврата, Септемврийското въстание е опит за съпротива срещу квазифашисткото управление, установено след 9 юни 1923 г. Във въстанието се включват много и разнообразни леви фракции и организации: от комунисти и земеделци до социалдемократи и анархисти.
Някои автори се вглеждат в начините, по които политическото и личното се преплитат в рамките на личната биография и семейството. Сред тях е и писателят Антон Страшимиров, чийто брат е убит във въстанието. През 1926 г. Страшимиров публикува романа „Хоро“, в който се разказва съдбата на едно семейство и един малък град, приклещени между провала на въстанието и отмъщението на властта. Текстът е тежък и смел, а изходната му точка са реални събития — зверствата на шпицкомандата на полковник Кузманов край софийското село Лопушна. Твърди се, че след като избил въстаниците от селото, полковникът наредил да се свири музика, а на пощадените жени и деца заповядал да танцуват.
Тази година текстът на „Хоро“ беше пренесен на сцената на Народния театър от режисьорката Василена Радева. Драматургичната адаптация е на Василена Радева и Майя Праматарова, сценографията е на Борис Далчев, музиката е на Драгомир Йосифов, мултимедията — на Михаела Добрева, а хореографията — на Марион Дърова. Актьорският състав включва Снежина Петрова, Цветан Алексиев, Валентин Танев, Деница Даринова, Елена Иванова, Стилиян Петров, Явор Вълканов, Вяра Табакова, Павлин Петрунов, Ненчо Костов
С Василена Радева специално за dВЕРСИЯ разговаря Константин Георгиев. Изказаните мнения и политически прочити не съвпадат непременно с тези на редакторския колектив. Макар да сме съгласни, че Страшимиров не споделя никоя лява идеология, откриваме категорична антифашистка позиция както в творчеството му, така и в делата му – от работата му в „Пламък“ до помощта, която оказва на жертвите на белия терор. Смятаме, че разговорът за тези събития е изключително важен и не трябва да остава ограничен само в тесни активистки и политически кръгове. Напротив, говоренето за българските история и политика от преди век, включително за Септемврийското въстание и неговото наследство, са важни днес, когато крайнодясното и фашисткото отново стават все по-дръзки и опасни както в България, така и по света.
Константин Георгиев: Нека започнем от очевидния въпрос: защо избра този автор и този текст?
Василена Радева: Открих Страшимиров като автор още докато бях в Академията чрез пиесата му „Вампир“. Била съм на 22-23 години тогава. Силно ме привлякоха и езикът, и стилът му. Страшимиров има много самобитен стил и насечен, задъхан изказ, заради които остана в полезрението ми.
Подобни статии:
„Хоро“ ме беше впечатлило още по-рано, като ученичка. Тогава ми беше интересно, но нищо не разбирах. Учителят по литература ни беше подал, че това е част от септемврийската литература и има социалистически уклон. Но когато го препрочетох по време на пандемията, всъщност видях, че в субективността на този автор, който изразява потреса си от събитията в септемврийския метеж и личната загуба на брат, всъщност има и една обективност на свидетеля на времето. В текста на Страшимиров и ръководителите на въстанието, и властите, които го потушават, са еднакво озверели и виновни. Той реално не взема страна – освен страната на жертвите, на обикновените хора.
КГ: Тоест, ако правилно разбирам, това, което те интересува, е как стремежът към по-добър свят е канализиран от политически лидери? Питам, тъй като за мен като зрител имаше едно много категорично посочване с пръст срещу хора като полковника и неговата сляпа защита на едни авторитарни идеали на фона на едни хора като бедните Капанови, които просто копнеят за едно по-добро бъдеще.
ВР: Това вероятно е основната тема, която ме вълнува не само в това произведение, но и в живота. Как политическото в един момент може да нахлуе в живота на човек и да го разбие? Както видяхме и на 24 февруари 2022 г. в Украйна. До вчера е имало мир, от днес е война и вече конкретният човешки живот не може да остане отделен от политическите машинации. Напротив, те го разбиват, те нахлуват в него. Същото се случва и с героите на „Хоро“. Те са поставени в ситуация на взрив, на едни назрели политически конфликти. Този взрив се случва в собствения им дом, в собственото им градче. И от една нощ нататък вече нищо не е същото.
Фанатизираният полковник в „Хоро“ е само един пример. Той сляпо защитава един свой националистичен идеал в името на отечеството. Всъщност такъв сляп стремеж към идеала, а не към хуманността, т.е не към човека, демонстрират и социалистическите лидери в онова време. Този фанатизъм зейва като черна дупка, която привлича с гравитацията си. Такъв фанатизъм е много заразителен, защото хората, които са сигурни в своята мисия, са магнетични хора, особено ако имат и дар слово. В същото време този фанатизъм е и страшно деструктивен. Защото този тип хора преследват идеала си буквално през трупове, въпреки човека. Оттук и аналогиите с днешната ситуация са неизбежни за мен, защото виждаме какво се случва в Украйна заради нереализираната властова императорска амбиция на Путин… Съвременният цивилизован човек носи скепсис в себе си и има способността да оглежда нещата от няколко гледни точки, докато идеалистът или фанатичният човек прилича на античния герой, който преследва и защитава някаква своя предопределеност, която му дава хюбриса. Неговият път е праволинеен и той няма съмнения в това.
КГ: Нека продължим темата за паралелите със съвременната политическа ситуация. Този септември се навършва век от Септемврийското въстание и неговото потушаване. Освен международната картина, за която говориш, виждаш ли паралели между българското общество преди сто години и днес? И търсила ли си ги нарочно с режисьорския си прочит?
ВР: Аз не съм сигурна, че много прозират тези паралели, защото ние се пазехме от директни послания в самата постановка. С актьорите доста сме обговаряли приликите, но все пак търсехме по-скоро алюзия, а не директност. Но все пак колко криворазбран е този зародиш на българската демокрация, който е бил преди сто години? Има ясни паралели между тогава и днес. Например Алеко описва корумпираните бабаитски избори. За съжаление паралелът е очевиден: и сега машинациите в основата си са същите. В „Хоро“ имаме тази сцена, когато управниците на градчето подписват смъртните присъди на свои съграждани съвсем на сляпо под заплаха за животите си. Това е нещо, което и днес за съжаление се случва, но за жалост много рядко властимащите в България решават по съвест. Много често го правят по лични интереси или от страх.
КГ: В този анализ сега задаваш коментар и заявяваш ценности, а казваш, че в постановката си се опитвала да се отдръпнеш от това. Откъде идва импулсът да се въздържиш от коментар и въобще доколко това е възможно, когато правиш театър по един силно политически текст?
ВР: Всъщност се опитах да бъда вярна на самия Страшимиров, който не заема политическа позиция. „Хоро“ е един от първите модернистични текстове, в частност романи, в България и неговата изходна позиция не е политическата. Напротив, гледната точна на Страшимиров е тази на индивида, на взрива в човека. Чисто човешките страсти и емоции са наистина на фона на едно много страшно време, но фокусът в „Хоро“ е случващото се с обикновения човек в това страшно време.
С други думи, да, имаме политическия и исторически контекст, но камерата се взира в индивидуалния човек и неговия потрес, неговия страх, неговата жалкост. За съжаление в една такава ситуация всеки може да стане престъпник и да си измие ръцете като Пилат. Затова исках постановката да се взре в механизмите, които карат един човек, който не е изначално зъл, да озверее.
И така политическото и историческото остават фон, сливат се с пейзажа на белите септемврийски нощи, които в постановката са въплътени в в образа на Снежина Петрова. Тоест тук микрокосмосът на човека е вписан в макрокосмоса на войната, на конфликта. Аз го наричам война, защото самият Страшимиров казва, че това е гражданска война.
КГ: Казваш, че ти е интересно да изследваш как социалната среда по един или друг начин формират човека като социален актьор. Това ми напомня на една от сцените, в които военният, младоженецът разкъсва озверял една възглавницата и крещи, че не се е родил изрод, а е станал такъв. Именно тези дребни сцени за мен съдържат твоето посочване с пръст и твоя коментар, че ето този тип поведение не е нормално, но обществото, такова, каквото е в момента, създава условията за такова израждане.
Всъщност точно този момент – „Не съм се родил изрод“ – беше вписан в една по-голяма рамка, която анахронистично можем да наречем феминистка. В постановката ти има силни женски герои, които устояват и успяват да са силни въпреки всичко, въпреки патриархата, въпреки един брак, който върви срещу волята на младоженката… Нарочно ли беше търсена тази феминистка нишка?
ВР: Това е търсено от мен. С част от актьорите още на първи или втори прочит обсъждахме, че текстът има патриархално, на моменти дори сексистко звучене – например в реплики като „То не е женска работа“ или пренебрежителното „Е, жена“ и така нататък. В българската литература въобще е натрупано такова патриархално и сексистко отношение към ролята на жената в обществото. Дадохме си сметка, че до някаква степен хаосът и погромите идват точно от това вкоренено патриархално мислене, от това, че светът на „Хоро“ не се фокусира върху живота и неговата ценност, а е изпълнен с егоцентризъм, реваншизъм, двойнственост… Обикновено избягвам такива деления на мъжко и женско, но си е някак атавистично това, че жената пази живота, а мъжът си играе на война.
Всъщност така намерихме и финала на постановката. Единствено силният женски образ на Кáпанката е противопоставен на деструктивността и на този ужас, на камарата трупове и заповедта те да бъдат оплюти и да се изгаврят с тях. Единствено Кáпанката, през абсолютното си отчаяние, стига до някакво извисяване, до свободата да не се подчини на полковника. Това извисяване звучи като проклятие – земята да се отвори, да ги погълне – но има и нещо, което е много позитивно и насочващо към бъдещето. Това е възможността наистина да се премине отвъд едно такова старо мислене, един такъв стар патриархален начин на живот. Това е добре познатата позитивна теория на кризите, според която кризите водят до обновяване и отварят място за един друг свят, една друга система, един друг начин на мислене. Затова и на финала в представлението четирите жени се качват на този безкрайно въртящ се кръг и всъщност те продължават към бъдещето.
КГ: Всъщност това много напомня на женските антивоенни бунтове пет години преди Септемврийското въстание.
ВС: И също така на протестите на руските жени и войнишките майки в Русия. Имаше един период, когато украинците призоваваха именно майките в Русия да излязат на протести, защото техните синове ги вземат за пушечно месо и ги хвърлят на фронта. Това е. Благодаря ти за този въпрос, защото това е наистина нещо търсено. Тъкмо този финал в постановката искахме да заяви позицията ни и да зададе съвременен контекст.
КГ: Имам още един подобен въпрос, тъй като си си изградила име на социално ангажирана режисьорка, която се занимава с такива политически теми. Много успешната постановка „Нордост“ беше документален театър, силно политизиран, но отново фокусиран върху историите на конкретни индивиди, конкретни жени. „Електра“, която постави скоро, също не е античната Електра, а тази на Юрсенар. Как би позиционирала „Хоро“ в една такава хронология? Или това би било някакъв външен анализ, чужд на намеренията ти?
ВР: Това е много сложнен въпрос, защото иска доста саморефлексия. Всъщност в „Хоро“ бях раздвоена. От една страна беше чисто естетическото търсене, свързано с пресъздаването на този експресионистки и фрагментарен текст на Страшимиров. За мен това беше провокация на нивото на театралния език: как се прави такова нещо, как се работи с такива фрагменти, които са почти като кино разказ. В театралната среда не мога да монтирам като в киното и съответно да слагам актьорите в постоянно различни сцени и контексти. За мен беше много интересно професионално как се прави такъв монтаж на живо в театъра, чисто естетически.
От друга страна беше желанието ми да запазя социалното и политическото. Това изискваше обаче една категоричност, докато естетическото не е непременно политическо. Затова тези два потока си контрастираха и се биеха малко. Постоянно бях разкъсана между тези два въпроса: Какво искам да кажа с този текст и това представление през 2023-та година? Но и как искам да го кажа – чисто режисьорски, с театрални средства.
Мисля, че в крайна сметка се получи някакъв баланс, който дава многопластовост, но не дава категоричност. В „Нордост“ например политическата позиция беше категорична, но и там тя беше отново в защита на човека на фона на политическата агресивност и арогантност. Може би при „Хоро“ защитата на човека е по-сложна, защото там са извадени на показ човешката слабост и човешката жалкост. Там човекът не може да бъде категорично защитен. Напротив, „Хоро“ дори може да се разглежда и като един доста мизантропски текст.
КГ: Аз имах много по-оптимистичен прочит като зрител.
ВР: Заради силните женски образи? (смее се)
КГ: По-скоро заради моята лява политическа нагласа. Когато съм изправен пред този сюжет, виждам най-напред жестокото потушаване на въстанието и всички онези, които стават жертви на тази свръхнационалистическа реторика. Всичко в съдбите на разбитите семейства е толкова горчиво и кисело, но въпреки всичко има една съпротива и едни нормални човешки интеракции. Много се забавлявах, например, когато чорбаджийската слугиня се включва в каузата на левите не защото тя самата е лява, а защото изпитва едни дълбоки човешки симпатии към рода и семейството на Мичето. Тогава е онази много сладка реплика „Анархистът целуна набръчканото чело на слугинята“. Това ми беше силно оптимистично: съпротивата на едни хора, които не очакваш непременно да се съпротивляват и които не се съпротивляват на улиците и площадите, но все пак работят срещу системата.
ВР: Да, но това е просто спонтанен героизъм, на момента. В текста не е заложено тя да има позиция, тя просто взима страна на момента. Според мен това се случва на много хора в екстремна ситуация. Така че си прав, че това също показва величието на човека, защото това е смелост, която не е предопределена от възпитание, от идеи и от настройка, а е по-скоро действена, спонтанна. Зрители като теб явно го виждат това. Разбира се, в това е и силата на театъра и литературата, а и на изкуството изобщо – всеки зрител може да има собствен прочит.
Така или иначе в „Хоро“ има неща, които не могат да бъдат тълкувани двузначно. Това са именно силното опровергаване на национализма и на шовинизма. Тук също има хубава препратка към днешния ден, ако щеш и към регреса, който струи от референдума за запазване на българския лев. Така че нещата, които си видял в постановката, наистина ги има.
Но и нямаше как да идеализираме образите на младия социалист Иско и анархиста, защото в края на краищата те се спасяват, като бягат в Сърбия, след като буквално и метафорично са подпалили това градче. Под ножа остават тези, които са малко или много невинно замесени във въстанието. Чисто ситуационно, защото са били там. Такава е слугинята например, защото е действала на момента. А конспираторите и инициаторите се спасяват. Това е цинизъм, който съществува открай време и винаги го е имало и у десните, и у левите. Това е разбирането, че има едни хора, които са по-ценни от обикновените хора. Тук можем да стигнем, ако щеш и до теорията на Достоевски, че има едни хора, на които всичко им е позволено, защото са от друга закваска, те са на друго ниво и могат да се изкачват нагоре, стъпвайки върху главите на обикновените хора.
Това е нещо, което аз по никакъв начин не приемам. Според мен никой идеал не е достоен, ако човек загуби човещината в себе си, защитавайки го. Иначе на теория идеалите са прекрасни, но изродяването им в конкретните хора е нещото, което всъщност прави катастрофите. В това отношение Страшимиров също е бил категоричен, че и едните, и другите са оставили накрая народа да страда. Всъщност защитата на народа е лявата идея. Лявата идея е разбирането, че никой и нищо не е по-важно всъщност от човешкия живот. А през септември 1923 г. носителите на тази идея спасяват себе си за сметка на народа. Но това може би също е чисто човешката слабост.
