Първата цел на фашизма – културата
от Джулиано Василев
Невъзможно е да не забележим приликата в световната ситуация сега и преди сто години. Хиляди души в плен на безработицата, хора, живеещи на улиците, множество протести срещу частния сектор и правителствата. Неравенството в глобален мащаб е толкова осезаемо, както през 20-те и 30-те години на миналия век, именно когато са дошли на власт най-големите тирани, представящи фашизма.
Целта на този текст е да разгледа една пермутация, която се сформира в културен план, в частност българския публицистичен феномен, където се изисква делото на дейците за свободна мисъл и социална справедливост да бъде трезво представено извън рамките на неолибералната идеология, така или иначе предразполагаща достатъчно възможности за информиране в своите вариации от информационен поток, заливащ медийното поле. Публицистичното наследство, което ни е оставено в началото на миналия век, е все толкова актуално и значимо, за да можем да се учим от него, без да вървим към грешни идеали. Гражданската и журналистическата съвест на дневен ред бива заменена от фалшиви идеали, неясно класово съзнание или, както работи експлоатационната система, е поставена в опасност от загуба на препитание, когато носителят ѝ не се съгласява със статуквото.
Изложеното по-долу има за цел да покаже, че културата е заета с ценности, набрали популярност през особено тъмен период за България: 90-те години на 20. век. Тогава доминиращата у нас и до ден-днешен неолиберална идеология е привнесена от държави, където в момента здравеопазването е по-скъпо от живота, публичното финансиране на култура е почти забравено, а надеждата да работи нещо в обществен план е оставена на пазарната случайност. През 90-те в България културни събития се провеждали преди всичко, ако са спонсорирани от дарители като бензиностанции, които нямат друга освен парична роля в това събитие и творческия проект като цяло. Нивото на културата е почти изличено в обществен план, като примери за това са киноиндустрията, театралните постановки, музикалните изпълнители, чието финансиране започва от нулата. Новата цел е не да се надградят вече постигнатите постижения, а да се установи нов подход към културата: от народна към пазарна култура. Последната цели високи продажби, без да има задължително качествена потребителна стойност на самата стока, която се предлага. Това би могло да се забележи лесно при нискокачествени книжни публикации като еротични новели с провокативни корици, литература за взаимопомощ и т.н., но културата винаги се изгражда както от собствените си представители, битуващи в нея и поддържащи я, така и от доминиращата идеология.
Вглеждайки се по-добре в днешния контекст, можем да видим редица културни вестници и списания, чиито статии често описват личности-дисиденти, понякога дори ги издигат на пиедестал за това, че преди Прехода тези хора не са били съгласни с тогавашната идеология, от което следвало те да бъдат низвергнати, забравени и чак сега преоткрити с техните вълнуващи идеи. Това не важи само за едно или две лица, а в много по-голям национален мащаб, показвайки как дори в ден-днешен още има напомняне за това да не се забравя, че интелектуалците са били потискани, сякаш се е превърнало в ритуал, който вече трийсет години се следва неотлъчно, за да се прогонват разни стари призраци, които бродят. По-долу ще видим как това нещо не по никакъв начин не се отнася само до един период и как именно интелектуалци като Гео Милев, Никола Вапцаров и други не са били не просто потискани, а станали жертви на нещо много по-страшно. Много хора мислят, че тенденциите от този период са останали в миналото и не съществува в днешни дни, нито пък има опасност от появата му където и да било.
През 1923 година в България се надига първото антифашистко въстание – септемврийското. Тогавашният нов режим репресира граждани и интелектуалци, които не се подават на лъжите, че държавата се предпазва от болшевизма. Липсата на организация, политика и революционен опит, както и наличието на неутрална позиция на 9 юни значително помогнало на узурпаторите на държавната власт при потушаване въстанието на масите. Но освободителната борба на българските работници и селяни е излязла с нови сили два месеца по-късно. В днешно време събитието е един остарял факт за по-голямата част от българското население, а поемата „Септември“ на Гео Милев все по-малко бива анализирана от училищната среда. Споменавам автора туко именно защото той е от най-видните културни представители, сблъскали се неведнъж с варварството на фашизма. Народът тогава не е стигнал до това въстание стихийно, а чрез глад и хекатомби. Знаем за тогавашния неутралитет на БКП по време на деветоюнското въстание по-рано в същата година, но в късното лято недоверието между земеделския съюз, както и комунистическата партия е снето. Коларов, Димитров, Гавриил Генов, Замфир Попов, Христо Михайлов и други повеждат това въстание срещу едно чудовище, което още не е достигнало своята пълна сила в световен мащаб. Макар и в България за изкореняването на комунизма, фашистките правителствени банди непосредствено след въстанието и през последвалите две години да са убили над 20 хиляди работници, селяни и интелектуалци.
Гео Милев вижда народа като велик, сюблимен и непостижим и го изобразява в лицето на поп Андрей като устремен и покрусен. приветстван от редица тогавашни международни вестници като „Правда“, „Ризоспастис“, „Руде право“, „Драпо руж“ и др. Хората осъзнават, че социалният мир е гола илюзия и че зад плурализма стоят най-черните диктатури, а силите на прогреса и демокрацията могат да победят, само ако се съюзят. Това е закономерен и овладян до голяма степен революционен акт, за който народът е узрявал в продължение на десетилетия.
Подобни статии:
Веднага след излизането на шести брой от списание „Пламък“, в което списание се помества и поемата „Септември“, Гео Милев изобличава реакционния режим на Цанков, поради което софийското градоначалство издава заповед за конфискуването му от всички софийски будки и книжарници, показващи законите и на същата реакция през 1924-та година, които витаят срещу свободната мисъл. Гео Милев в отговор на конфискуването излиза с критика на полицията, в която споменава деветоюнския преврат от 1923-та година година и последвалите го закони за защита на държавата и преследване на идеите. Тази критика иска да покаже, че тогавашното правителство се стреми като това народът да не мисли, да бъде едно стадо без мнение, да поверява съдбата си на онзи, който предлага в замяна само насилие. А първото нещо, което една държава губи при вида на реакционна трансформация, е културата, защото тя бива първо потисната, а след това променена, ако не и изличена. Вместо паметници се строят лагери и пещи, вместо памфлети се горят книги.
По този повод Гео Милев пише статия, наречена „Фашизмът“, в която открито обяснява как той е последната спасителна идеология на агонизиращата Европа. Още след написването на „Септември“ авторът привлича вниманието на тогавашната власт, която не споделя народната идея за борба. Въобще идеята за прогрес и революция не представлява интерес по никакъв начин на доминиращата класа. От днешна гледна точка бихме могли да кажем, че това важи за целия свят, където фашизмът започва да придобива по-изявена визия, определяйки ценности, като например завръщането към предишната култура и старите образи на „цивилизация“. В статията си Милев цитира профашисткия италиански писател Джовани Папини и неговата книга „Животът на Иисуса“ от 1921 г., в която авторът всячески подстрекава народа с религиозни мотиви да остави прогреса, просветата и да мисли за връщане към истинските корени на нацията. За Папини те са християнската религия, която, обратно на написаното, е била преследвана и унищожавана в периодът на двадесетте години на миналия век, в същите териториални граници, където е пропагандирана, защото е в угода на държавата, която вижда църквата като източник на морален отвес. Това, което най-лесно откроява фашизма като такъв, е неговата реакция. По този повод, Гео Милев пише:
„Ясно и кратко – припадък от откровеност. Реакцията казва: аз съм реакция – черна, хищна, жадна за поробване“. Когато културната смърт е настъпила, няма наличие на реакция, а напротив – просто се повтарят затвърждаващи статуквото ритуали, фрази, които пазят от промени, както сега виждаме статии, дори цели книги за това как човекът е спасен и сега съдбата му е в негови ръце или тези на Бога (книгите на Айн Ранд и Франсис Фукуяма продължават да бележат интерес при много читатели. Книгите на Робърт Кийосаки за това как да забогатееш също). Не се забелязва никаква ответна реакция, недоволството на хората расте, но не могат да разберат защо. Това, което те виждат навсякъде, е уверение, че всичко е наред и лошите времена са преминали, докато те самите биват пращани на война, не могат да си позволят здравеопазване или инфлацията яде и последните им спестявания. Културата се държи с последни сили за неолибералната ръка.
За да се предпази народът от първата смърт, която е културната, трябва да има налични писатели, интелектуалци с чувство на колективна отговорност, които да могат да се противопоставят на колективните нападки, състоящи се от неточни факти, хвърляни и объркващи класово населението. В списание „Вик“, бр.17 из рубриката „Викът на един стар словослагател“, публицистът Йосиф Хербст пише:
…Умствените работници са оковани каторжници сякаш, във веригите, с които капиталът снабдява тъй или инак всяка печатарска машина. Ако ще би най-нежни сонети да печата, или порнографически роман, ако ще би музикални ноти да печата или пък банкови ноти, изработени от най-благородния художник.
Животът на Йосиф Хербст е завършил в едно от мазетата на софийските казарми през пролетта на 1925 година. Животът на публициста е преминал в периода на две въстания, три войни и десетки буржоазни режими, по време на които пише политически памфлети, социална сатира и културни статии. Изписаните от него статии са били също толкова неудобни за статуквото, колкото и тези на Гео Милев, като неведнъж се оказва и без работа заради своите виждания. В най-тежките часове на септемврийския погром, през ноември 1923 г., излиза брой първи на сп. „Вик – за свободни хора“. Хербст не е тласнат от никого в опозиция, а застава на страната на свободните хора, като тази му позиция е укрепена от неговата човещина и омраза към вилнеещия тогава фашизъм. Хербст заема гражданска и човечна позиция спрямо случилото се, отправяйки жалба за септемврийците, за жертвите на безчовечието. Списанието атакува и деветоюнския режим в серияот обвинителни актове срещу демагогията, полицейщината и беззаконието на властта. Хербст не се ограничава само до тези теми, а постоянно търси из „мръсни вестникарски кюшета“, за да изследва и предоставя на хората истината отвъд тиражираното от политическото статукво.
В статията от 1924 г. „Естетика и култура“ Хербст пише за новоизлязла книга на Тира Серафимова, събрала правилата „за добро държание в къщи и обществото на нови богаташи“ от някой малък германски провинциален град. Тези правиласа вероятно преведени от авторката в нейния разкошно стъкмен кабинет, намиращ се в отделен апартамент, взет под „свободен наем“, а самата тя, предполага в статията си Хербст, има на разположение навярно автомобил, постоянна ложа в театъра, трима слуги и една готвачка. Йосиф Хербст твърди, че тя трябва да бъде посъветвана да си седи в стаичката, отпусната от някоя жилищна комисия, и да се откаже от желанието да учи и нашите нови богаташи къде и кога бива и не бива да си чоплят носовете, защото тези обитатели не търсят „общество“ на хора, в контекста на такова, където те да не експлоатират за свое удобство.
Хербст пише и за политическите убийства, твърдейки, че в конституционно-парламентарни демокрации едното смъртоносно оръжие за извършване на „политически убийства“ трябва да бъде избирателската бюлетина. За него политиката – и лошата, и добрата – най-често се върши за синове и внуци, от и с бащите, а историята трябва да описва дословно политиката и политиците, дори да е писана от правнуците на същите хора. Описва намирането на убития Вълчо Иванов, който е бил общински съветник, но удушен от тогавашната „Трета секция“ заради членуването си в БКП. По първоначални данни е ставало дума просто за намерен труп, но Хербст решава да разбере повече и става единственият, който дава гласност на тази новина, в опита си да разбере кой и защо е бил убит, пишейки:
Сега Вълчо Иванов изгубва живота си по един „мистериозен“ начин: грабнали го, без съд и присъда, удушили го, изхвърлили трупа му на улицата в столицата на демократическа България, която се управлява от най-просветеното правителство.
Цензурата на деветоюнците заглушава и Хербст поради темите, които засяга: а именно, винаги с цел да представи събитията, които се крият от народа. Теми като намаляването заплатите на държавните чиновници и служители, при което той открито още през 1901 г. застава срещу взетото от Народното събрание решение, или пък тази за тогавашния заем на стойност сто милиона лева. Хербст описва как повечето информация за заема може да бъде открита само в чужди вестници, но не в български, а заемът е сключен за сметка на правителството. Пише и, че след като бъде одобрен от НС, той ще остане за сметка на държавата, питайки дали ще могат хората да се радват на тези облаги. Социалните проблематики го интересуват във всеки аспект: Хербст описва публични събрания като това на тогавашния Български женски съюз, където се е разглеждал въпросът за женския труд и неговата експлоатация, но най-вече решаването му от мъжете в бюрокрацията.
Културните мероприятия също не са подминати от Хербс, който през 1925 година описва литературните награди и раздаването на премии от съответния фонд за насърчаване на българската литература и критикува липсата на обективност в нея. Той пише, че всички стари грешки са повторени и, че внушенията на тези, които знаят какво е литературна награда, само знаят как се получава, и на кого трябва да се даде у нас. Подобно на днешните награди, тогавашните критерии за раздаването и сумирането им трябва да бъдат преразгледани, защото фондът не раздава действително награди, а изплаща закъснели хонорари на сътрудници на това или онова „силно на деня“ списание.
Сега имаме нужда повече от всякога да си припомняме какво означава да бъде припознато наличието на фашизма и да не позволим културата да попадне под неговата тирания, защото след нея следва и човекът. А ако не се намират културни дейци, които да представят другата страна на нещата, то следва всеки един да използва своето критично мислене, да погледне отвъд привидната информация и да се опита да разбере как тя стига до него.
