Статии

Скверна партия

от Станимир Панайотов

 I.

„В крайна сметка, да става каквото ще – от мен сговорджия ще стане“, каза си Димо и продължи да чете от статията на Благоев – тази книжка на Ново време неясно защо твърде късно пристигна в Сливен. Вероятно местните блокари, макар и малко на брой, бяха успели да попречат на дистрибуцията. Димо почти приключваше и дочете до края: „Българската комунистическа партия се надява на своята сила, която пуска дълбоки корени сред широките народни маси. Но това, което тя казваше за блокарските замисли против Българската комунистическа партия, напълно се потвърждава и днес след 19 ноември 1922 г.  и се признават самите блокари в предишните си пъклени планове против нея. Българската комунистическа партия е права, когато поддържаше и поддържа, че най-заклети нейни врагове си остават блокарите и техните оръдия. При всичко това обаче тя трябва да бъде винаги нащрек, готова за всичко. Блокарите подновиха подлите свои интриги против партията пред правителството и с молби дори се мъчат да го използуват за себе си. Това трябва добре да се помни и енергично да се работи за засилването на партията във всяко отношение“. Към средата на септември 1923 г. тия възгледи на Благоев вече не бяха толкоз важни, особено в тоя фабрикаджийски град – „нашият райски Дамаск, един от малкото български градове, в които въобще някаква работническа класа що-годе прокопса“, както бе споделила на Димо ятачката Аргирова. Умислен от сговористките слухове дни преди въстанието, което за него беше по-скоро бунтовен преврат, проникновеният земеделец записа в дневника си: „Болонт загина справедливо. За всички нас това е трагедия, но той сам призова тия тъмни сили. И ние в Сливен мразим погромаджиите, но вкусът към властта у Болонта ни изяде главите. Затова – с комунистите добре направих, че заблудихме нашите. Но и комунистите изядоха боя справедливо. 18 септември, 1923 г., пладня“. Димо затвори кожения тефтер – малцина бяха виждали такъв из цялата околия – и замижа пред бистротата на собствената си мисъл. „Трябва да действам“.

Тефтерът стоеше в горния ляв ъгъл на писалището върху една екзотична синьо-бяла плочка майолика, донесена за спомен на дядо му от знатния сливенски търговец Русчо Миркович чак от Цариград, който пък сам я бил купил от един андалуски златар. За своите мисли Димо не таеше самомнителност. Той загърна по навик тефтера в чиста ленена кърпа, овесена до писарника, и го прибра най-долу до тестето партийни позиви, до сами фотографиите, в най-долния ред на масивното писалище. До тях, още по-старателно опаковани в печатарска хартия, встрани от прясното тесте позиви и облегнати откъм вътрешната стена на това дървено туловище – купчина стари празни листа, наподобяващи по формат брошури, около десет на брой, но пък опаковани в хубава хартия, които Димо съзнателно беше запазил.

Като да не искаше, но ето, старият наръч от сякаш анонимни позиви от миналото вече беше пред него. Писалището – изопнато като белия клин изпод уникалния му за града панталон, поръчан чак от пловдивчаните Големанов и Трендафилов. Хартията, пожълтяла още през тоя септемврийски ден, сега се изопваше смело на бистрата светлина, пълзяща покрай дясната част на бюрото, върху която земеделецът Димо по навик умозряваше.

Занесът на градското утро, точно преди отрудените силуети на града забързано да населят тия твърде селски като за един град улици – да не кажем сокаци – лесно може да заблуди и най-бистрия ум, че няма нищо за правене. А то винаги има, даже и в тоя „райски Дамаск“, даже и когато смут в чувствата облива душата ти с томителна вина – чувство, по което Димо беше професор. Димо се беше борил с тази вина твърде кратко. За да е по-трудно, нямаше свидетели, нямаше душеприказчици, които сега да му кажат какво да прави със себе си и отминалото и стореното. Прост Димо не беше; просто се стараеше да разбира ставащото. Той беше земеделец с остро-искрен нрав, решения с другарите вземаше лесно и смело, а времето за совестиочистение, ако и да беше нужно, беше просто глупаво охолство за безпринципни негодяи.

Ставащото винаги беше най-важно за него. Земеделците, знаеше Димо, не ценят интелекта, а хитрия ум и неговото съглашение със селската благодат. Някога, млад и все още облян в пяната на дните, през ония години, когато още съумяваше, че даже и искрено търпеше работническите лозунгарства и агитационни панаири на сливенските комунисти, той изпитваше дръзка възбуда. Възбуда от противното слово на тия объркани селтаци и салдафони, дето една шепа лозунгари им бъркаха главите с противни на народното дело идеи. А народното дело за Димо бе само едно – селско правителство, заедно с курулдисаните комунисти. Сети се, че не е записал друга важна хрумка и добави на нова страница от тефтера: „Братският съюз между работниците, селяните, занаятчиите, служащите, народната интелигенция, на братското боево единение между тях – сега това е нашето дело. А пък нека да воюват помежду си народняци с демократи“.

Сякаш подведен от бистрото утро, у Димо се прокрадна позорището на спомена. В явката в Комлука, която се нахождаше на улица „Тича“ 4, не бяха останали тъй много следи от последния запой с комлушките лапници на Димо Кавказски. Десният ъгъл на бюрото беше санитарно чист. Разтворил старата хартия, Димо нямаше за цел нищо по-малко от това, да разсее ума си със спомена за онзи дългоскулест младеж, който беше погребал в себе си едновременно прекалено скоро и прекалено набързо.

Дните след 18 септември, макар и пенливи, не бяха омайващи. Само шест дни по-рано вълковщината настана свирепо из всичките пет окръга на страната тъй, както оня „гений“ Янков и неговите другари я поделиха. Взорът на Димо беше остър даже и при най-свещена интимност и неприкосновеност. Заради тоя взор много проблеми си създаваше. „Сам съм си виновен“, каза си той, „но действах – и успях“. Кавказски беше наистина човек на действието. Съмнението за него беше само инструмент на ожесточението. И ето че посред тия болячки на спомена той положи две фотографии редом, прибрани заедно с чисто белите позиви от ония дни, в десния долен ръб на писалището – неговата интимна наблюдателница. Посредствено качество запазена вестникарска хартия, опаковала още по-евтина такава. „От оня войнолюбец Славчо Атанасов какво друго“ – споменът беше бърз и дързък толкова, колкото да бъде потушен. Залистените позиви – не повече от десетина останали – бяха там по-скоро с цел да загърнат те самите двете фотографии, които вече държеше в ръка. За Димо тия фотографии нямаха тежест на свидетелство, но за какво му служеха, точно в тоя момент и той не знаеше. Те, в крайна сметка, не трябваше и да оцелеят. Всичко беше сторено, забравено и повито в хартия. Макар политически изкусен и ловък, Димо не беше достатъчно умен, че да разбира чак от фата моргана – в ума му спомените бяха просто зацапани от бързината на събитията. Но като пряк свидетел на собствения си живот не смееше да отритва миналото докрай. „Да го видя“, рече си. Сашка беше там – две фотографии и една селска хубост.

Не, че имаше нещо кой знае какво у тия две фотографии. Никой никога нямаше да разбере какво е имало между него и Сашка. И даже и да ги намереше някой от другите дружбаши в квартирата, какво? Вехти свидетелства от едно пусто време на самозаблуди? Между свидетелството и личността стоеше само умишлено изличеният болен спомен за бързата употреба на човек от човека – нещо, по което Димо вече имаше професура. Повече болка, отколкото история – Кавказски все пак беше преди всичко човек от народа.

Позивът от оная трибуна беше селска, недомислена работа, пък макар и с помощта на уж образовани сливенски комунисти. Творение на килийно недоумие. „Остави сега това… да го видя…“, каза си Димо и постави двете фотографии една до друга. Отляво – групова фотография от юни 1923 г., дни след шпицкомандаджийския преврат – той, самият Кавказски, Сашка, един незнаен селянин от Мечкарево, Кузманов, Енев, Николчов. За Димо това беше историческа среща на един радикален земеделец с освирепелите за въстание местни и съседни комунисти, но тогава той още изповядваше възгледа за братски единен фронт с БКП срещу Болонта. Като местен деец на БЗНС, Димо се свърза с всички тия комунисти да мислят по места какво да се прави, че да доложи нещо на София и другаря Павлов. В крайна сметка, след като СДП и РП отказаха веднага да образуват единен фронт, това значеше идеите му да останат недокоснати от бурния ход на нещата. На тази фотография, която струваше скъпо на Димо – цели три лева, – всички бяха седнали по земята на Агликина поляна. Известната хайдушка поляна обаче сега не беше място за пусия, а за активна и конспиративна борба на единния фронт. Димо изрично държеше да дойдат и от БЗНС, и от БКП най-прости работници и селяни. На втория ред зад тях бяха Гената  Г., един дето го погубиха гвардейците дни след събора, и още двама объркани дружбаши – Петков и един като грознослабоват хандрапа, дето така и не му запомни името. Хайдушка работа беше тая среща – нито една от двете партии не знаеше какви ги мисли Димо. Фотографията не беше запечатала нищо от това.

Отдясно – фотография друга, за времето си изящна, от салона на Саркис Мектупчиян в Пловдив. На тая фотография бяха само той и Сашка. Седнали, а Димо беше поставил ръка на лявото коляно на Сашка. Дата: 14 септември 1923 г. Той и Сашка на път от сливенско към пловдивско трябваше да отнесат до пловдивските другари от БКП и вече истински партизани два чувала с позивнѝ и брошури, че да въстанат с ум и юмрук селячеството и работниците заедно срещу превратаджиите и солдатите на Вълков за една нова република. Но и да обсъдят защо по тия два края народът никак не разбира нищожността на теснячеството и учения преход към партийна йерархия. За военната организация и дума не можеше да става.

Сливенските стачки отдавна бяха трън в окото на софийската четворка, макар и да имаше някакви успеси в идеологическата работа с работниците. Пловдивските другари като цяло имаха по-високо класово съзнание, но не съумяваха да приказват пропагандно на масите и там трябваше по-тънка агитационна работа, особено срещу общоделския паразит и класовото сътрудничество с буржоазията, от която в пловдивско най-много страдаха именно селяните. Предателите от БРСДП(ш.с.) веднага след 9 юни ясно показаха на всички и на Димо в частност, че благоевистите имат разумни основания, но тая работа с болшевизацията… Не беше на добре. Сашка гледаше усмихнато и ведро именно него от тая фотография. Всичко това, всички тия кахърни спомени от сенчестите следпревратаджийски дни, тресящи страната чак до сливенския Балкан, че и отвъд, бяха избягали на времето поне за малко; от всичко това беше останало единствено чернобялата драка на спомените вдясно на взора му. Той и Сашка, седнали един до друг. Другари за малко и на един дъх. Димо и Сашка: другари и една трандамия.

Нищо особено нямаше в тая фотография. Димо и Сашо, по-известен за кратко и по-късно сред другарите си като Сашка, облечени в дрехите на два съвършено различни свята, седнали един до друг, тъй сякаш безразличието е приятелство. Свързваше ги само партиен плам. „Още тогава те забравих“, погледна го Димо и си помисли като затвори очи. „Късно беше и тогава, и сега. Нямаше време. Туй си заслужаваш, Сашче“. Пяната на дните не беше нищо отмила от тънкозлостния нрав на Димо Кавказски. Идеологически ленив папагалец на заучените партийни формули, Димо нямаше никакви ценни качества на сговорджия, какъвто скришом бе избрал да стане по силата на кариеристкия си нрав. В превалата на този почти късносептемврийски ден Димо вече знаеше: София го чака, чакат го и сговорджиите. Той беше действал и постигнал своето. Сашка беше просто едно от действията в цялата идеологическа сценария, забъркана в ума му.

За Димо тая 1923-та година беше наистина преломна. От земеделец той избра да стане предател, защото смяташе, че общоделците са предатели. Стамболийски за него също беше предател. Предатели бяха и Коларов, и Павлов – претенциозни маши на болшевизацията, по негово мнение. За какво им беше да слушат Коларов? Мигар в тая държава няма политически дейци и свестни вестникари. Изтъкан от предателства, партийният ум на Кавказски сега вече го беше врязал пряко в потайните коловози на сговорджийската действителност.

Ноември наближаваше. Последното, от което имаше нужда сега, беше миналото. Последното, което трябваше да му е на акъла, беше Сашка. Защо сега? Димо се намуси, сви тлъстите си очи под инак финия опън на едно направо мускулесто чело и погледна критично Сашка от оная пловдивска снимка. „Сашо, глупаво салдафонче“. Макар да бе земеделец, и тогава, и сега най-много възбуда му носеше безпомощно да критикува необразования селянин. От Димо комунист-земеделец нямаше да стане никога, но и агитатор също: все ценни липси на кариериста. Той беше създаден за редактор на политически умотворения, без да трябва да ги разбира изцяло и без да се интересува от вътрешното сцепление на идеи, планове, мотивации. Човек с редакторски ум, в сърцето на септември Димо беше постигнал твърде бързо и много влияние като за такъв обикновен политически подстрочник като него. Все тая. Важното беше, че в тия последни сливенски дни, преди да замине за София никой нямаше да узнае как тъй се е случило, че стои сега на това писалище, в тая стара бивша явка и съзерцава спомена за своето предателство в една пловдивска фотография.

Утрото беше още бистро, а светлината – по-нетърпелива и от по сутрешно възбудения любовен мускул на Димо Кавказски. Денят го чакаше, а той нямаше време за спомени и тоя издут между нозете му ищах. Това трябваше да приключи. „Тука ти е мястото“, каза си той и мигом събра накуп всичко отново в старата печатарска хартия, набута всичко това обратно там, където си беше, и отново постави тефтера върху майоликата. „Стричих му сакъза на тоя скверник… ще ми мине“, помисли си Димо. Извади лист хартия и започна да мисли съдържанието на писмото.

II.

На 8 септември маловръстният налбантларски син Сашо стана далеч преди ранни зори, часове по-рано от обичайното, за да избяга от вкъщи. Преди да стори това, запали скритата от предната нощ свещ и започна да чете откъслек от последния брой на вестник Мир, стигнал до него посредством един от малкото в близките села спартакисти. И макар да четеше бавно, но упорито, Сашо знаеше, че тая откъсната страница е свидетелство на справедливата борба на комуниста. В тая статия се четеше: „С комунизма в България трябва да се свърши именно сега“. Сашо не беше работник, но искаше да бъде. А този лозунг на реакцията го изпълваше с искрен плам и всичко, което щеше да се случи оттук-насетне, знаеше Сашо, си струва. „За работническо-селска република“, повтаряше си Сашо – комунистът Трайчо от Коньово вече го беше запалил.

Баща му тихо одобряваше партийната му „работа“, без много-много да разбира що значи тая работа и що за нужда има да се ходи до града и да се говори на гражданята партийно слово я от беседка, я подигнал се на някоя щайга. Майката на Сашо нямаше да го пусне, да беше станал в уреченото време за беритба, то беше ясно. Между бащиното престорено възмущение като за пред майка му и борческия ѝ трудовашки плам, който защищаваше само и единствено плода на земята, и която хич и не искаше да знае за някакви си там градски дела на сина ѝ, към 2.30 заранта Сашо се промъкна през салмата в двора на съседите, за да тръгне незабелязано от майка си, пък каквото ще да става.

На този септемврийски ден седемнадесет годишният млад комунист Сашо от село Младово, още в трескаво ожидание, трябваше да покаже пламенния дух на агитацията. Почти неписмен, но все пак способен да говори що-годе свързано, Сашо беше убеден набързо от няколко селски момчета от кооперацията, че без яростна и систематична борба за сърцата и умовете на гражданята – сиреч работниците – той ще си остане прост и неписмен завинаги – нещо, което никак не му се харесваше, без и той добре да разбира защо. Сашо имаше някакви качества на обещаващ млад комунист: висок и хубав като гиздава пролетна върба, утешителната му неподправена хубост прикриваше поне за кратко спънатия му речитатив, който беше вече упражнявал цял месец, четейки криво-ляво специално напечатаната за целта позивна брошура от градския комунист Цено; междувременно се упражняваше сричайки над вестник Младеж, органът на БКМС. Цено сам беше напуснал Младово две години по-рано и вече можеше не само да чете, но и да печата на машина и сам да бъде работник, тъй щото да е полезен както на партийния актив в града, така и да пожали ръцете си от изнурителния плод на земята. Надеждата на Сашо беше, че като Цено и той ще може един ден да има не една, а две ризи; и той като другаря си ще може да чете не една, а десет страници в час. Но трябваше да се почне отнякъде.

В Сливен трибуни много-много нямаше. Най-много се харчеха сред работниците стачки и пряко действие, когато имаше достатъчно експлоатация, че сънят и гладът да се срещнат в несгодата. Положението нея година в града никак не беше добро, и не, че Сашо го знаеше, но му беше казано от други: гражданята не са дотолкоз различни от вас, селяните; три отделения деляха, действително, повечето народ – в онези години пропастта между утрешната оран и словослагателството се крепеше на тия три отделения, ала на никой това не се струваше крехка мера. Днес беше денят на Сашо: днес той ще прави трибуна в Попската градинка до сами църквата „Св. Димитър“.

Очевидно по селски облечен, нищо странно нямаше в това, селско момче да се разхожда в 6.30 сутринта рано-рано в центъра на Сливен с празна дървена щайга. Я я е донесъл, я я е взел за нещо нужно за домашното стопанство или селската кооперация. Сънлив Сашо не беше нея утрин, но виж градът спеше в отмерена прилежност. Цено чакаше Сашо на уреченото място, на коручанския мост преди пазара, колкото един последен път да изрепетират и изчетат позивната, че да не се бърка много Сашо, кое що значи. Колкото и да се беше научил да чете, Сашо по-скоро бе заучил текста – помощта с буквите не беше като тая на ралото или каруцата. С буквите си трябваше време – нещо, което Сашо мислеше ли, мислеше от месеци, откак беше вербуван от земеделеца Димо да вземе партийна книжка и стане член на вече бившата Работническа партия.

За воля на истината Сашо в града беше идвал не повече от десетина пъти, но то и нямаше много за гледане, поне на пръв поглед. Тоя фабрикаджийски град за Сашо беше не рай, а изчадие, и точно за това Цено му беше вменил, че с тия чорбаджии на глава никога няма да се излезе, а работниците трябва да извоюват правата си, ако трябва и със сопа. Притаено и напоително Сашо слушаше за Сакъзов и какво означава осемчасовото работно време в няколкото беседи, които вече бе посетил тая година на улица „Тича“. Какво общо имаше сам-самия той с тия неща, не беше ясно за Сашо, но той вътрешно се учеше, че това ще разбере като му дойде времето.

Сега беше важно друго – трибуната. Трибуната бе бойното му кръщене в партийното сливенско звено. От него се искаше да се качи на щайгата в уречения час, да изчете позивната, да говори с който се насъбере около него и да убеди поне някой, че фабрикаджиите, чорбаджиите и търговците – някои от които неизменно щеше да разбуди в буржоазния им сън, бидейки църквата все пак беше средището на града – никак не мислят доброто на работническия народ.

Времето между 2.30 и 8.30 сутринта бе много и минаваше мъчно. След почти четири часа отривиста крачка от Младово до Сливен изнурените му стъпала, възкачили се вече на дървената щайга, имаха нужда от заслужена отмора, която Сашо си даде в промеждутъка между срещата с другаря и началото на трибуната. Възбудата беше голяма. За Сашо трибуната значеше бъдеще, надежда, себевъзмогване – все неща, които просто усещаше, без да разбира дълбоко. Той знаеше, че други ще му помогнат с времето да разбере – другарите и партизаните, които се готвеха за бой – нещо, което се очакваше. За Сашо времето не беше проблем: важното беше красиво и гордо да изчете, каквото му бяха дали.

Сигналът беше камбаненият звън на клисаря в 8.30 ч. Вдясно, на изток от църквата, Сашо беше поседнал невидимо на ъгъла на „Аксаков“ и „Никола Карев“, до кооперативния дом на семейство Кавръкови, че да не прави впечатление никому, колкото и да беше тежко това в центъра на града, при това тъй рано. В тоя спящ град стъпките се чуваха лесно, а той бе там още към 6:30, че и репетираше с Цено. И действително той разбираше и без да му се обяснява, че една трибуна впечатление ще направи, ако е внезапна и започне бързо, без никой да я очаква. Не, че не му беше обяснено, но това той вътрешно и сам разбираше. Вглъбен и възбуден едновременно, щом камбаната засвири утринната си песен към града да става на крака, Сашо почти хукна, та да изтича тия петдесетина метра – в едната ръка щайгата, в другата – позивната. Възкаченият вече Сашо, до сами чешмата на църквата откъм гърба ѝ, сиреч в Попската градинка, покрай която минаваха най-много хора нагоре по Корзото – факт, който сам по себе си не беше важен за него точно сега – започна да чете:

– Другари!.. Ъъъ… чакай… ъъъм… Уважаемо гражданство, моля, съберете се тука! Моля, елате. Чуйте, чуйте! Чуйте днес какво има да ви каже градското звено на Българската комунистическа партия и нейните съюзници, нейните най-близки другари – земеделци, селяни, работници – всички воглаве с нас – комунистите, борците за трудовите права на селячеството, работничеството и пролетариата! Масовата политическа стачка – това е сериозно и единствено боево средство на работничеството и пролетариата! Не слушайте лозунгарите на Цанков, копоите на Вълков и техните призиви за мир и спокойствие. Тия хора, дето взеха насила властта, тия демокретени искат работническо-селската власт, която е неизбежна, която е неизбежната власт на нашето отрудено отечество, която е днешният единен фронт, както твърди другаря Димитров. Тия хора искат да стъпчат правата ви на работници и да ви превърнат в проста и послушна солдашка рая! Тия погромаджии и хапсъзи, тая фашистка върхушка на буржоазията, тия ни озлочестиха всички ни, като взеха с кървища властта, а ний – ний само работим ли, работим, безгласни и неписмени. Само и единствено планът на единофронтовския бунт може да оправи положението! Над всички нас сега тегне тая деветоюнска грешка – нека я поправим с правилна политическа работа и организация, като се единим в масова политическа стачка… – продължи да каканиже заучено пламенният селянин Сашо.

Комунистическият актив беше казал отдавна на Сашо: трибуните са въодушевляваща дейност, но не винаги са успешен инструмент в работническо-селската агитационна борба. И наистина тежко беше за Сашо сам да изведе тая борба: надигащите се глави на подминаващите граждани никак не му се сториха заинтересувани. Младежкият му плам друго искаше – поне едно десет-двайсет души да се стълпят около него, бурно да го прекъснат поне или да му ръкопляскат, или да го поздравят… Но нищо такова не стана. И не, че и за това не беше предупреден, но вече по средата на речитатива – понеже той по-скоро имитираше, че чете, а в действителност беше заучил текста на позивната, като това че държеше лист хартия беше по-скоро демонстрация на ученост, нещо, което за Сашо беше от революционно естество – той нямаше търпение от срам да се свърши и да си ходи. Трибуната, знаеше той, е самотно занимание, особено като я правиш за първи път. Но нищо не можеше да подмени живия опит на провалията, засрамила ученолюбивата му душа: в крайна сметка шестте откраднати часа от селото до града трябваше някак да изплатят усилието на тия пет минути трибуна. Нищо такова не стана.

Мижавата публика на Сашо се състоеше от точно трима души, дето дори и не дойдоха, а си бяха там: поп Бойко, който тутакси дойде да му се кара и да го дърпа за пеша да слиза; ваксаджията, който така или инак стоеше на неговата си щайга на стотина метра по-нагоре до Стария бряст, до самото начало на Корзото, и който намина тъй щото да запълни пет минути от утринната си почивка преди гражданите да се спуснат по задачи из сливенските улици; и земеделецът Димо Кавказски, който знаеше от Цено за трибуната отдавна.

Сашо едвам дочете позивната и с мирова скръб в очите слезе от щайгата да се разправя с попа. Докато поп Бойко го кореше за тая недозволена дързост, ваксаджията махна с ръка и тръгна към работното си място, а Димо стоеше като излят камък в спокойно невдъхновение. „Какво прави тук другаря Димо?“, зачуди се Сашо. Успешна или не, провалената от недостойна посета трибуна на Сашо беше още по-голям провал за него точно защото другар е дошъл на нея. На трибуни се ходи, ако другарят е вече малко-нещо известен, вещ в ораторския занаят – малко или много – и ако има достатъчно податки, че трибуната може да се превърне от спонтанна агитационна дейност в добре подредена беседа с гражданството. Сашо не беше никак вещ, че да разбира всичко това, но определено присъствието на Димо беше в тоя момент още един лош знак за него. Защото, както му беше обяснено, комунистът винаги започва да действа сам. Комунизмът, знаеше Сашо, е занимание за оскърбените – а те уж са самотни, сиреч низвергнати хора.

По-сам от кърската работа човек едва ли може да бъде, та затова и Сашо търпеливо въздъхна и се доближи до истукания Димо.

– Другарю Димо, не ви очаквах тука… Наш’то звено предупредиха, че тия работи, такова, се правят сам.

– Другарите са прави дори и тогава, когато не са прави.

– Ама… добре, добре, може ли да идем ей там, че свърших тука трибуната…

– Хубава работа. Не е като да си осквернил града и гражданството, другарю! Хубава работа свърши днес, и аз ще доложа на вашето звено скоро каквото съм видял и чул.

Сашо тази дума „осквернил“ нямаше как да я знае, но пък вече знаеше, че Димо не беше там просто ей така. Явно беше пратен да види, като как ще се справи с бойното си кръщене на оратор и агитатор. Твърде много умора вече се бе насъбрала у Сашо, който макар и млад, имаше лесно сломим дух – селският му нрав не беше направен за партийни изпитания, а разбираше, че Димо се явява точно като такова. Но нещо повече от изпитание, Сашо усещаше, че има и друг мотив – нещо много добре доловимо, всъщност, и у двама им. Сашо не можеше да отлепи очи от другаря Димо. Но не знаеше добре защо.

– Слушай, Сашо, нали така ти казваха. Да. Сега ще отидем в нашата явка. Нещата излизат извън контрол из цялата държава. Имаме нужда от хора, хора като теб. Партията – и нашата, и вашата – мисли за всички, най-вече за работническо-селския актив. Затова слушай ме внимателно. Отиваме в явката. Там са отпечатаните копия от нова брошура. Два чувала. Тия копия трябва да се занесат в Пловдив. Аз ще дойда с тебе, транспортът е уреден. Но още е рано. Моите команди са да слушам местния земеделски актив. Имаме хора и в Младово, и в Коньово. Ще ти обясня. Сега не може повече тука да стоим, отиваме.

След десет минути Димо вече беше отвел Сашо в явката на „Тича“ – странно свърталище на комунисти и дружбаши, за които местният оранжев гавазин знаеше, но нехаеше – нещо странно за ония бурни дни на арести и беззакония. Освен дълбоко подземие, на единствения етаж от невзрачната къща имаше две стаи и коридор. Сашо беше подканен да влезе първо в скопосаната канцелария, където Димо и други ятаци вършеха делата си; другата стая сякаш беше заключена отдавна. Сашо беше не просто тъжен и разочарован, а сломен – и не само, че бойното кръщене-трибуна не бе минало добре, а беше засвидетелствано от съратник-земеделец, който можеше да доложи на кой знае кого и от Сашо комунист можеше никога да не стане. Любезен, ама все пак това е Димо Кавказски. От каквото Димо кажеше на актива, можеше да зависи живота на Сашо от днес нататък. Само това беше в мислите му, като даже нямаше време да се замисли какво точно ще правят в тая явка. Димо не само че долавяше всичко това, а умееше и с езика на тялото си да показва надмощието си над Сашо – което не беше трудно. Сашо беше окахърèн и под въздействието на будна и ненужна самокритика – трибуната той не разбираше като ритуал, който Димо беше дошъл да засвидетелства. Той я разбираше като революция. И действително животът му зависеше от донесението на свидетеля Димо. Вместо успешна беседа или поне един вербуван нов член в актива, да не говорим за конкретни стачни и въстанически планове, Сашо нямаше какво друго да покаже освен самокритичен срам пред властта на другаря Димо – власт, която някак се подразбираше помежду двама им.

– Ти си млад, ти си буден младеж – Димо внезапно заговори и го насочи да седне на малкия и елегантен диван, на който Сашо все още не беше сядал при беседите с другарката Аргирова. На писалището имаше захвърлен отворен тефтер, а до него – проста глинена чаша с поувяхнали, но красиви орловинки. – Всичко ще си дойде на мястото. Твоята партийна роля в града ще се проясни. Със селото е свършено за тебе. Но не всичко сега. Имаш още много хляб да изядеш, докато направиш успешна трибуна, докато някой ден съумееш да измениш гражданята… Сега друго е по-важното. Така, имаме оперативни задачи за вършене. Ти днес няма да се връщаш в Младово. И утре няма. Ще пратим хабер на майка ти, няма да се грижиш много-много. Задачата пред нас не изглежда голяма, но е особено важна. Уредил съм транспорт, другарят Николчов от Стара Загора след два часа ще ни чака на пътя под Хамам баир. Човекът е намерил кола – ще дойде чак от Стара Загора и ще ни превози до Пловдив. Аз знам, че ти не си пътувал, аз знам, че всичко това е ново за тебе. За другарския сливенски актив днес е важно ти да се докажеш. За мене също, особено за мене, защото сега ние с тебе ще правим агитационна работа с една цел – ти вече сам знаеш, що е то работническо-селска власт. Всички агитационни материали за пловдивската околия са отпечатани и тайно пренесени от Цариград тук, в Сливен, в тая явка, в нашия славен и борбен град. На нас се пада важната задача да ги пренесем на другарите от Пловдив. Без тая дейност и тия позиви и брошури нищо няма да сполучим, защото окръзите са в различно положение. В София големци готвят по-големи неща. От нас се иска нещо по-малко, но важно. Аз и ти ще сменим нещата сред селячеството в пловдивско и пазарджишко. Два чувала ни делят от мизерията до революцията, Сашо.

Селянчето Сашо, станало тайно и по-рано от обичайното заради първата си трибуна, че да избяга от майка си, не очакваше, че тя ще завърши така. Планът беше да си е на село към 12-12.30 на обяд, за да може все пак да помогне поне с последните презрели картофи, които вадеха с баща му. Сега Сашо разбираше, че не само няма да се връща на село, а че ще пътува – заради партията и нейните идеи – до Пловдив! Важен комунистически деец като другаря Николчов ще дойде специално за него с автомобил – от Стара Загора! Умоленото му сърце скачаше от тревога и томителна възбуда. Трибуната може да беше провал, но другарят Димо имаше план, по-голям и от него самия – а Димо беше за Сашо авторитет градски, учен, обигран земеделски деец, убеден в каузата на работническо-селската република. Димо продължи:

– В други окръзи имаме сериозни проблеми. Само по места работническо-селският актив вярва в промяната и съответно – в силата на въстанието и въоръжението. Аз съм земеделец, а ти си селско момче, ще разбереш: комунистическият възглед сега, да ти обясня, е че вие, комунистите, не трябва в никакъв случай да съратничите на нас. Неслучайно в Налбантларе дойдоха сопаджии да бият комунисти още в началото на юни. Ти там сам знаеш какво стана, та сега селският актив, дето са трима чиляка там, го е страх да си покаже главата. Затова и нашите, и вашите оценяваме твоя плам и роля. Гледам, че ме слушаш внимателно. Много добре, Сашо, много добре. Тия брошури, да ти обясня. Имат една цел. Все пак да знаеш какво има на тях. Целта е с тия брошури да убедим пловдивските ваши другари, от които зависи много, ама действително много, как точно ще вземем властта в цялата страна и ще отстраним вълковците. В Пловдив имаме проблем. В Пазарджик – не, в Пазарджик и селата там всички са срещу вашата, партийната линия, там искрено вярват, че ще обединим сили срещу оранжевата реакция. Обаче в Пловдив положението е идеологически… добре, ти това не го разбираш, добре, значи, чисто идейно – аха, това го разбираш, така… – там, чисто идейно, партийната идея не е посята, та да покълне. Не покълва. Не разбират нито нашите, нито вашите, че срещу сопаджиите ние нямаме шанс, ако не се единим и не смажем сега врага. Ти, Сашо, разбираш, че имаме враг. Знам. Копоите на заклания Стамболийски са плъзнали из пловдивско, до нас стигна, че колят и бесят безконтролно цяла седмица; с другаря Николчов ние трябва да свършим агитационната работа тайно. Отиваме днес в Пловдив да убедим и нашите, и вашите, че работническо-селската власт няма как да я вземем, ако такива като мен и теб не стоят днес рамо до рамо, ако не се обединим срещу тая предателска общоделска измет. Само така ще вземеме властта.

В съсредоточеността си Сашо лесно изгуби пресния спомен за неуспешната и първа трибуна. Общо взето разбра, че нещо не е наред в партията, а че от него се искаше помощ в разпространение на печатни материали – за него словото все още бе революция – беше не просто неочаквано, а комай божия намеса. Той, едва сричащият селянин, е бил видян и наблюдаван от другаря Димо, че и от други!, и има своя роля тук и сега – да помогне на партията. Той, Сашо, седемнадесетгодишният селянин от полето, мръсното от киреча налбантларско момче, не просто ще помогне на другаря Димо, не просто ще го придружи до Пловдив – той май ще промени курса на партията към една успешна работническо-селска република така, както другарят Димитров говори в своите статии, за които Сашо само беше чувал на „Тича“… Той, простият човек, ще работи за добруването на простия и отруден народ. Това Сашо разбираше и никаква провалена трибуна вече не можеше да измени хода на неговия живот оттук-насетне.

– Важното сега, Сашо, е да си спокоен. Радикалите и офицерството знаят за нашите сливенски брожения. Идейните наследници на Болонта – също. Така беше и непосредствено преди 9 юни, тъй щото решението на Коминтерна, както знаеш от вашите градски беседи, не достигна до Работнически вестник, вашият най-авторитетен партиен орган. Това ни поставя нас с тебе в двойна проблема. И вашите, и нашите не приемат туй, че ние сега ще действаме заедно. Така. Другарят Николчов е предупреден, и сега тука това и ти трябва да го разбереш – нашата работа е секрет. Демек, тайна. Ние сведения имаме, че ще е опасно. Виж, Сашо. Обяснявам пак. Моите другари бяха категорично несъгласни да работим заедно с комунисти срещу копоя от Славовица. Несъгласни са и сега да повалиме заедно Черния генерал. Тука в Сливен земеделският актив на града не мисли така. Затова платихме дружно брошурите в Цариград и затова трябва да ги отнесем бързо до Пловдив, където имаме най-широко идеоло… идейно неразбиране сред масите за полезността на нашето общо дело. Добре, хайде, не е общо дело, да не те объркам. Кауза му викат. Слушаш ме, това е добре, много добре, Сашо. Така. Какво ще стане с теб след като свършим тая работа в Пловдив, аз ще ти обясня после. Но на вашите хабер ще пратим, сега само не питай как-кога. Като отидем в Пловдив, ще казваш на другарите, че си спартакист. Много е важно да повтаряш това и на нашите земеделци там, щото и някои от тях ще срещнеш. Че си селянин не е важно сега, трябва да казваш, че си спартакист. Нищо, че не си, това ще помогне. Повтаряй след мен: Аз-съм-спар-та-кист.

– Аз-съм-спар-та-кист.

– Браво. После ше го повторим пак, като се качим в колата на Неделчо.

– Аз-съм-спар-та-кист.

– Добре. Много добре. Сега ела с мен.

Отривистото и бързо повдигане тялото на Димо категорично поведе Сашо из явката и се насочиха към заключената стая. Вече всичко звучеше, но и сякаш се случваше по-бързо. Димо отключи с прост бронзоват на цвят кахтар вратата и се озоваха в прашна стая, в която имаше единствено дюшек вляво и два чувала вдясно. Димо се загледа в пода. Сашо не знаеше какво да каже или стори в тия неловки секунди, в които двама мъже стоят прави в почти празна стая.

– Чувалите ли? – попита Сашо след няколко мига неловкост.

Димо си почеса слепока през панталона – дреха скъпа и елегантна, каквато Сашо никога не беше докосвал. Жестът обаче не му беше непознат. Димо не си дръпна ръката и остави за кратко пръстите на дясната си ръка там, да си играят леко с гънката изпод слабините му.

– Нали чувалите? Да ги носим към Хамам баир! – нетърпеливо каза Сашо.

Димо продължаваше да не прави нищо. Прозорецът не допускаше никаква светлина.

– Сашче. Сашо. Седни малко тука, има още. – Сашо послушно поседна на дюшека – общо-взето нов дюшек, който малцина имаха на село, че и в града.

Димо продължи да гледа някак пусто през загърнатия в жакард прозорец, а Сашо нетърпеливо чакаше да чуе, какво още има. За секунда Димо разтвори токата на хубавия си кожен колан. Захвърли го дръзко към чувалите, мина метър и се доближи до Сашо, като направи смела стъпка напред и отривисто откопча панталона си – стегнат, брезентовоподобен панталон с груб, но строг ръб. Сашо гледаше изотдолу Димо в странно-послушно очакване. Изненада у него имаше, но тя не беше по селски спонтанна. Беше изненада на градски човек, като Димо. С внезапно примижели очи, Димо му нареди строго:

– Действай.

– Добре.

***

 След около час и нещо и двамата стояха на пътя в подножието на Хамам баир. Между тях цареше спокойствие. Чакаха Николчов. Имаше още половин час.

– Добре е – каза Димо.

– Мхм – изсумтя Сашо и го погледна с палаво-селска дързост.

Димо се хвана за пакета. Сякаш все така беше час по-рано.

– Не само че ти хареса, ама ще искаш и пак. Знам те аз, Саше.

– Ти… откъде…

– Тия неща се знаят. Гледал съм как ме гледаш. Защо мислиш, че дойдох на трибуната, бе, малчо?

Сашо наистина недоумяваше. Само преди час мислеше, че ще е партиен боец, важен актив за партията. Сега беше… Какво? Комунист? Хумна на Димо? Димо – мъжеложец? На село пò може, но в града? Тия мисли съвсем объркаха младия селянин. „Откъде тоя градски земеделец знае мене, селския трудовак?“ – мисъл, която не напускаше вече цял час главата му. Димо просъска недружелюбно, като на джурджуна:

– Виж сега, тия неща се знаят. Ти няма нужда да знаеш, как аз ги знам. И в партията често е така. Не може всички да знаят каквото знаят най-горе. Нали, не е като да сме осквернили явката. Прииска ми се, дадох ти; готова работа. Ясно е, че пак ще има. Неважно. Нашият единен фронт има по-важни дела. Стига си го мислил. Сега сме партия.

Изчакването на Николчов не беше така тягостно, както мъкненето на двата чувала с брошури от Комлука до подножието на баира. По пътя двамата не си казаха нищо. За Сашо времето от 2.30 до 8.30 сутринта беше просто време на изкачване в трудоемкия път от селски работник до млада партийна надежда; от 8.30 сутринта до пладне, каквото беше сега, беше време равно на поне две революции, далеч надхвърлящи наивното обещание на утринното момчешко бягство през салмата. Първо, беше повишен от обикновен селянин до партиен актив с важна функция. Второ, щеше да пътува надалеч, до Пловдив – в автомобил, не в някаква си каруца. Трето, тая мущерия, дето все му беше в главата, не просто му дойде, а направо го обзе, при това – чрез стихиен и ярък водач на местните земеделци. Тия часове за Сашо не бяха време за мислене, а за действане. Но каквото му се случи, беше твърде неочаквано за скромния му и неук свят.

– Николчов знае. Говорили сме. Той те е забелязал. Горе, на Агликина поляна. Каза, че си го гледал все надолу, демек.

Срам Сашо не изпита, но и удоволствие – също. Не само че другарят Димо го беше избашалкал, но и другаря Неделчо знае за него, селския содомит.

– Тайни няма сред нас. Ние сме работници и земеделци; народни хора сме. Стига си го мислил – изсъска Димо набързо. – Николчов е хубавец. Има 26 години. Виждал си го. По-хубав е даже от мен – засмя се искрено земеделецът. – С тия хубави кестеневи ресни в косите, не знам какво ще правите.

Сашо вътрешно поруменя. Как така се говорят тия неща явно, между другарите, не разбираше той. Попита:

– Ама… добре, другарят Николчов какво? И той… такова?

– Не знам, ама щом ми говори за тебе, може и той. Да. Какво като е секретар? Тия работи ходят по хората; и да знаеш, във великия Съветски съюз даже се говори, че живеят по трима-четирима като една комуна, сиреч като едно семейство. Така че не го мисли много. Красавец си ти. Ще ти измислим и партизанско име – заслу̀жи си го. Сашка! Не ти ли харесва?

В това време видяха, че Николчов се доближава с колата и веднага награбиха чувалите, за да не се губи време и да товарят бързо. Без никакви приказки, Николчов паркира встрани от пътя в посока Чаирли и хвърлиха чувалите с брошурите на задните седалки. Димо заповяда:

– Сашо – отзад при чувалите. Аз и Николчов отпред.

Сашо се усмихна. Беше доволен, че ще пази чувалите по целия път до Пловдив. „Аз-съм-спар-та-кист, аз-съм-спар-та-кист“, повтаряше си Сашо усърдно още когато старозагорският изтъкнат комунист Неделчо Николчов запали мотора. А и тая парола, която не биваше да забравя, беше ключът към неговото израстване и сред пловдивските редици на другарите, които съвсем скоро щеше да срещне, без да подозира колко превратно ще се случат събитията в неговия скорострелен път.

Кавказски беше в бурно и ведро настроение. „Хайде да пеем!“, нададе глас той и тутакси зарази с песен спътниците си в тъмносивия старозагорски „Грант“. Димо и Неделчо нададоха пионерски възгласи и из колата заеча простоватият звън на „Взвейтесь кострами, синие ночи“:

Взвейтесь кострами, Синие ночи!

Мы, пионеры, – Дети рабочих.

Близится время светлых годов,

Клич пионера: „Всегда будь готов!“

Сашо слушаше с възхита и удоволствие тази непозната песен, подемайки тук-таме някоя дума. Между Николчов и Кавказски имаше овехтял брой на вестник Ек отпреди някъде два месеца. Димо отривисто го взе в ръка и, стряскайки Сашо, го хвърли към него в другарска полуусмивка: „Ще четеш тоз брой да се образоваш, докато чакаш указанията в Пловдив, Сашке!“

– Сашка? – Николчов смръщи фините си вежди изпод едно твърде сбръчкано за видния му фасон чело.

– Това ще е партизанското име на нашия другар Сашо. Пардон, Сашка! – гърленият смях на Димо се сля с това „Сашка“ и изригна в просташки смях. Николчов бързо се усети, че е по-добре да се смее. Кавказски беше важен, рядък съюзник. Трябва да му се понрави.

– Сашка е добре. Че кой партизанин си има за псевдоним женското на туй, дето му е мъжкото?! Гениално, другарю! – изхили се престорено Неделчо.

– Аз-съм-спар-та-кист! – провикна се внезапно и патетично Сашо, отрепетирайки в несгодата на момента паролата, че да се включи в разговора. Беше му трудно да отвърне на „Сашка“ – той беше Сашка едва от пет минути.

– Ти спартакист не си, това ясно – отвърна Неделчо, докато въртеше усърдно волана по волския крив път вече покрай Нова Загора. – Но явно си Сашка.

– Ще свърша работа – с нов и леко престорен плам отвърна Сашо. Димо се обърна назад към него, усмихна му се и отново спусна ръка между краката си, за да се почеше в чатала.

– Спри колата, другарю – заповедният и почти суров тон на Димо не можеше да бъде сгрешен. Николчов спря в полето, което и без това се сливаше с пътя и неговата едва прокарана от каруци и автомобили форма. – Сашке, действай!

Усмихнато-заповедният поглед на Кавказски не се понрави никому, но и Сашо, и Неделчо по своему разбираха, че объркване има или ще има. И ако за Сашо „действай“ значеше много ясно какво ще поиска Димо, за Николчов ставаше дума само и единствено за вероятно таен и важен разговор. Нищо подобно нямаше.

– Сашке, виждаш ли я тази цигара. Ах, ти, красавчик… – тук на Николчов му се стори, че нещо вече не е наред в тази уж веселяшка компания. – Отивам до ония бали ееей там, виждаш ги, нали, да изпуша ей таз цигара. Докато се върна да си свършил работата с другаря Николчов. Дей-ствай. – Димо излезе отривисто от автомобила и като се заотдалечава, небрежно се дръгнеше изотдолу.

Този нетипично свойски за Кавказски говор за Николчов значеше, че вероятно работата е хем секретна, хем не толкоз важна. Но нищо такова нямаше, а пътят след последвалите десет минути – времето, в което Сашо извърши нареденото му с дръзка прилежност – беше посят със семето на другарството и кълна на порицанието.

Още след като Димо обърна гръб към колата, Сашо се премести пъргаво на предната седалка. Сега, седнал на мястото на Димо – сякаш беше самият Димо – Сашо се чувстваше по-уверен от всякога. Само преди има-няма три часа беше сторил това, което в този момент можеше да пресътвори без грам от инак типичния селташки свян, присъщ на битовия нрав по тия земи. Широко засмян, Сашо погледна към Николчов с нарочна дълбочина и му каза: „Действам“.

– Ами че, действай де! – Николчов нямаше никаква идея че между тях разговор няма да има. – Момче, изплюй камъчето, че да тръгваме към Пловдив. Чакат ни. Какво ти е казал Димо?

Доброто настроение на Николчов не помогна на Сашо никак. Да беше поне малко объркан и подозрителен, за Сашо дързостта би била далеч по-добър помощник в сгащилия го ищах. Но превъзмогвайки битовия свян, отнет му гръмовержечно от Димо по-рано сутринта, сещайки се за думите на Димо, че в далечна Русия тия неща са малко-нещо даже семейни, Сашо вътрешно бе склонил себе си да действа – десет минути, две почти бяха минали със сигурност. Остават осем. Тия осем минути на изгубения вече в миналото Сашо за него бяха още една малка стъпка – макар и също тъй неочаквана, както всичко след 2.30 сутринта – към пълноценното му превръщане в истински деец на партията. Той в крайна сметка от тая партия бе видял твърде малко, а заради тая трибуна вече се чувстваше като истински редови член. „Другарю Николчов. Такова, дали…“ – и без да довършва започнатото словом, протегна ръка към слабините на Николчов и усмихнат рече смело: „Ето на, действам!“

***

– Добре… – каза Николчов. – Тръгваме.

Сашо беше довършил неизреченото. Със сподавено и младежко задоволство, като надигна глава и погледна през прозореца, беше наясно: сигурно скоро няма да се върне на село.

Димо беше вече на десетина метра от колата. Сашо се преметна без подкана на задните седалки, а сериозният земеделец се движеше с неестествена и изопната деловост – походка, която стоеше комично на селския път.

– Тръгваме ли, Николчов, тръгваме ли? Действахте ли? Как подейства? Много добре. Много добре. Сега вече хайде, на път. Отмората си е отмора. Николчов, до час и половина, знаеш, да сме в Пловдив. Каруци няма напред, действай. Тия чували са ни като Старозагорското въстание. Денят е добър. Добър е, нали? – усмихна се Димо и смигна на Сашо, извъртайки атлетичния си врат към младия трибунист. – Добър е, ами. Ако знаете още колко такива ще има. Сашо, дай вестника. Ти нали знаеш, Николчов, кой го списва тоя Ек? Един зевзек с филцова шапка. Професионалист, демек, с филцова шапка.

Ек, зевзек – не знам. Такива другари на нас не са ни съвсем необходими, Кавказски. Тоя не е истински комунист, а неутрал. Уважение към перото – да. Но тоя много ги мисли.

– А такива като Сашка? Какво е твоето мнение по тая проблема? – сурдинката на Димо не само че не беше прикрита, а сякаш нарочно арогантна. Димо искаше да възвърне обратно веселяшкия дух между тримата след последното действие.

– Такива кат’ Сашка не съществуват! – извика веселяшки Николчов, помнейки добре че отрадният прием на Кавказски сега бе нужната тактика за целия окръг. – Сашка не съществува, бе, ей. Къде си, бе, Сашо? – попита Николчов.

– Аз-съм-спар-та-кист! – наперено отвърна Сашо. – Аз съм спартакистът Сашка.

Изпускайки от очи засмяния поглед на Сашо, Николчов обърна поглед пряко в средоточието на кривия волски път и рече: „Действаме. Ние партия ли сме или какво?“

III.

Минаха около две седмици. Сашо живееше съвсем сам в една съборетина на запад от Сахат тепе в тясната „Дондуков-Корсаков“ и се чувстваше дълбоко изгубен. Трябваше уж след два дни да почне да разнася брошурите – които, като спазваше строгата партийна повеля на Николчов, така и не бе вадил от чувалите, че да ги види – същото му заръча и Кавказски. Димо и Николчов му бяха наредили: ще раздаваш систематично брошурите по явките на другарите; адресите – петнадесет на брой – му бяха връчени. В тая тъмничарска, но партийна самотия Сашо вече не поставяше под съмнение своята роля. Сашо е партиен деец, свърши се вече със селския живот. Но какво можеше да се е случило, че да не получи хабера? Наредено му беше да го чака от таен другар; знаеше само че живее отвъд Марица, нищо друго. Все не идваше тоя другар, а минаха към две седмици… Освен че му беше казано да живее скромно и тихо, Сашо имаше достатъчно да изкара още поне месец-месец и нещо – без да работи, само да яде, спи и съществува. Толкоз пари уж за два дни – значи е много важно. Нещо не му се нравеше.

Но колко голям беше контрастът сега, след бурния юнски ден, отвел го далече от Младово чак до Пловдив. Сашо ежедневно мислеше, колко ли мъка и кахъри е оставил в родната си стряха? Безследно изчезнал, все едно на война тръгнал, Сашо беше готов да чака ли, чака, за да изпълни задачата – да изпразни двата чувала, да се разпространи тази така важна и особенна информация. Защо се чака, той сам не мислеше че може да знае. Ежедневната досада нямаше как да бъде по-важна от партийното дело, нито съмнението. У Сашо дързостта на волята се проявяваше само когато трябваше да действа.

Но какво скверно деяние го бе довело дотук! Пробуден всецяло, в душата си Сашо бе открил нещо повече от партията. Скверният инстинкт на мъжеложеца – дума, за чието съществуване той не можеше и да подозира – го гонеше вътрешно всекидневно и сънят за него не беше достатъчна утеха в тия бавни и пусти дни. Спейки между двата чувала, които пазеше неизменно, в тия дни за Сашо имаше само две важни неща на тоя свят: парола от партията, тоест от тайния другар, и скверната му ръка. За две седмици между скверността на ищаха, тая дундурма на ръка и партийния дълг в него буря не се надигна.

Сашо не искаше тая ръка да изсъхне. Споменът за мущериите с Кавказски беше импулсивен и отривист. „Действай“ – тази дума Сашо не само че не искаше да забрави, а я беше превърнал в тешителна парола на ежедневната си скука, в очакване своята роля в този чужд и голям град, който даже не можеше да види. Николчов беше повече от ясен: навън – само ако е нощ, никой се не чува и на не повече от двеста-триста метра, за разходка. Другото е чакане.

Понякога Сашо си спомняше последните думи, които Кавказски и Николчов си казаха преди да напуснат старозагорския „Грант“. Точно преди да го отведат в съборетината, Димо каза свъсено на Николчов: „Никога не можем да забравим решението на БКП да не действа. БКП допринесе за нашата работническо-селска катастрофа. Септември ще бъде горещ като един юни“. От сливенските беседи на учителката Аргирова Сашо навърза думите колкото да значат, че имат нещо общо с превратаджиите, но толкова.

Към края на втората седмица Сашо бе мислено свикнал с онова усещане на плътска пълнота дотолкова, че не минаваше ден без да посегне към любовния си мускул. Всичко от оня трибунски ден беше запечатано в спомени, ярки като дагеротипията от витрината на фотографския салон, който бе на не повече от 500 метра от тъмното му леговище – спомени много по-живи от ръката на Димо, обела лявото му коляно, спомени, запечатани в хартията завинаги, и които никога нямаше да види той самия.

Димо изчезна на втория ден от пристигането им. Единственото, което Сашо бе видял от Пловдив, бяха няколкото къси улици, за да стигнат до фотосалон „Мектупчиян“. „Сега ще те направим господин“, беше му казал Димо. Хванати по момчешки за ръка, двамата излязоха смело от подозрителния двор, а Димо веднагически дръпна и отпусна ръката си в плиткия джоб на брезентовия панталон. Това енергично потриване на палеца на дясната му ръка по плата, което Сашо крадешком наблюдаваше, подлудяваше младостта на скверния му ищах. Усещаше, че са партия: Сашо и Димо, Димо и Сашо. Димо Кавказски беше човек наблюдателен, свикнал да вижда всичко, сякаш без да го наблюдава. „Сега ще останеш и в историята, Сашче“. Озовали се пред салона, двамата се оказаха извън него толкова бързо, че за Сашо случилото се – премяната, интериора, престореността на момента, че да излезе добре портрета – беше поредната малка революция. „Тоя наш портрет – това е, Сашо, като доказателство за нашата партия. Остава при мен. Така. Сега. Другарят, дето ти казах че живее отвъд реката, ще те намери по спомен от тая фотография. Даже и той няма да я притежава, само ще те види. После фотографията ще унищожи, а ти него ще забравиш. От тебе се иска в рамките на седмица да обиколиш адресите веднага щом добиеш паролата. Това ще правиш всеки ден поравно, всеки ден между осем и девет по вечерно време, всички от нашите знаят за тебе. Денем да не те вижда никой. Че градът е като от гарги накацан от сопаджии и гавази и е станал на михлюзаджийница“.

Никакъв непознат не дойде. Някъде в началото на третата седмица на Сашо му се прииска от мъка да си тръгне към безкрайно далечното Младово. Но как, без да изпълни задачата? Ами брошурите? Ами новата република? Ами малката му роля в цялата тая сценария?

Бездействието го погубваше.

***

– Сашка… Сашо, де. Той е глупав и прост селянин. От него не очаквай много, Николчов, ама хич. Вашите само да вземат брошурите и да ги делят по равно между неубедените най-вече по пловдивските села. Там е проблемата, сам знаеш. Сашка действа, сам видя – изсмя се Димо спонтанно и смигна свойски на Неделчо. – Но партиен деец от хубавото селско фиданче няма да стане, да не ти обяснявам. Той има само тая роля. Като се свършат брошурите, няма какво повече да правите с него. Да се оправя и да си ходи на село. Аз ще се погрижа Коларов да е спокоен, а ти – ти, сиреч вие тука, ще измените положението сред селячеството в окръга. Тая идея за чисто селска диктатура е фанала дикиш по вашия край. Лошо е това. Реакция е.

– Другарят Петров каза, че по селата гонят ятаците.

– Гонят ги, щото не могат да направят простата разлика между селска диктатура и работническо-селска диктатура.

– Република.

– Да, де, република. Ама тия селяни не разбират какво е да се прави диктатура, пък ти и република викаш. Казах ти вече, брошурите са за тия единици просветени селяни, дето ще я направят тая тънка разлика. Стамболийски беше гавазин, ама диктатор. Той на селяците с тия неща не им пълнеше главите. Думбазите повтарят диктатура, та диктатура – туй-то. И те я пожелават, Николчов.

– Сиреч брошурите ще образоват авангарда, а той – другите? Не знам.

– Сиреч да. Аз доскоро с Жоро Кочев…

– …от Плевен?

– …не помня от ‘де беше, нейсе, Кочов самият не знаеше разликата. Ама човека иска да пука. Иска действие.

– Ще пукаме, Кавказски.

– Слушай сега. Сашка е глупава и смирена. Така, де, глупав. Нейсе. Щом викаш че тая къща е сигурна, проверена, да стои там, колкото трябва. Потвърдено е, че до дни ще има арести в Пловдив. Днес какво е… 10 септември. На 12-ти твоя човек от Аджисана да ходи да го намери. Вòди го в първата явка. Оттам насетне е лесно. Пускате брошурите светкавично по селата, ама по авангарда. Нашите шпицаджии знаят, че кротки няма да стоим. Обаче това да не е проблем. Сашо действа.

***

В утрото на 12 септември, още по тъмно, Сашо подскочи тъй силно и здраво на краката си сред сладкия и вече навикнат сън, че можеше да счупи охрускания от дървеници под. Самото изскърцване на портата, което го разбуди, беше чакана вест – толкоз чакана, че беше готов и на бунт. „Тихо, бе, серсем, шъ събудиш чиляците“, смъмри го ниският силует от вратата. Стиснал юмрук и застанал смело между двата чувала, Сашо стоеше в неистова и тиха поза. „С’я това ли е?“ – попита той неизвестния другар. „Довечера почваш. Паролата е: Действай. Лично от Каквазски. Той я има от по-високо ниво“.

Вечерта на 12 септември даже и черквите бяха пооранжавели. С ловка анонимност Сашо крачеше по непознатите улици със старателно увити в хартия брошури. Всеки наръч – по десет. Два наръча, че да не е подозрително. В пазвата джобната карта, по която криво-ляво се ориентираше, беше полепнала по плоските му гърди. Адрес първи. Улица „Густав Вайганд“ 18. Не беше далече от Сахат тепе. Вратата – леко отворена. „Странна работа, ама нейсе, влизам“, помисли си Сашо.

„Тая партия не е толкоз секрет, колкото излиза“, рече си той. „Влизай, момче, чакаме те“ – дочу той и смело закрачи по коридора на етажа. „Аз-съм-спар-та-кист!“ – веднагически издекламира заучено Сашо. „Другари, действам“. „Какво действаш, бе, другарче? Носиш ли, к’вот’ носиш?“ Сашо показно хвърли двата наръча брошури на масата, изпънат в гордостта на момента. Чакането си беше казало думата: всеки жест и крачка за него бяха отрепетирано политическо действие. „Много добре, другарю. Така, да видим като как е туй цариградско мастило…“ – смотолеви непознатият ятак.

Постепенната размяна на смутени погледи из стаята не беше на добре. Сашо отлично го разбираше. „Сашко, нали така?“ „Ъъъм… Сашка“. „Сашка? Какво’й туй име бе?“ „Дадено ми беше от другаря Кав…“ „Не ща да знам. Сашо си ти, никаква Сашка. Какво’й туй, бе?!“

Погледна остро напред: на масата стояха около двайсетина брошури, сиреч двата отворени наръча, съвършено изрязани, подравнени и подвързани, всяка брошура имаше по 10 страници. Чисто бялата хартия беше ослепителна за всички; всички гледаха ококорени в разгърнатото бяло по бюрото. Плещестият ятак знаеше, че сега не може да вика, затова изръмжа към Сашо: „Какви са тез’ шапкарски номера, бе?!“ Сашо нищо не разбираше. Вярно, че не беше отварял чувалите – в тях бяха нахвърляни уж печатни брошури, спонсорирани от анонимни дейци от сливенско… отпечатани уж в Цариград, пренесени уж нелегално през границата… „Каква’й таз’ сливянска работа, бе, шапкарче? Ваш’та мама сливянска! ‘Сичката ви работа хайдушка такава. „Съблечи дрехи момински, облечи дрехи юнашки“ – ама при вас туй наобратно!“ Сашо просто беше следвал неизменно заповедта на Николчов: не гледаш, не отваряш – носиш, действаш. Какво не беше наред, защо брошурите бяха чисто бели и нямаше по тях нищо – той нямаше как да знае. „Стой тука и чакай“.

Навъсеният ятак излезе и след пет минути се върна стремглаво в стаята. „Така. До с’я говорихме с другаря Енев. Телефонирахме, в Нова Загора ша те разпнат, ей! Другарят Енев каза че отговорността пада само и изцяло върху тебе. Ти знайш ли какво значи туй, бе? Ти знайш ли че навън копои и шпицкомандаджии нас търсят, а ний чакаме въстание? Ти знайш ли к’ во значат тия два чувала, бе, хайдук?!“ Абсолютно непонятното за Сашо бръщолевене на ятака значеше само едно: в Пловдив скуката не е най-лошото. Ятакът се обърна към тримата си другари:

– Тоя, сливналийски салдафон ли е, к’ъв е. Кой го доведе тука? Нали брошури трябва да пускаме по веригата?

– Ще да е предател, другарю. Сигурно е предател. Тоя пишман хайдутлия сигурно ги е изпил и разпродал брошурите. Енев каза две недели чакал. Сто процента ги’й изпил по кръчмите.

– Майко мила! Бързо утре до телеграфа. Другарят Петров в София ли’й сега? – отвърна един от местните ятаци. Плещестият продължи тихо към своите. Сашо не чуваше.

– Да се неутрализира. По селата вече положението е изпуснато. Нема време за образование по време на война.

– Но другарю… – чу се глас на друг изотзад.

– Няма но! Действайте.

– Ама все пак…

– Учим се от врага. Безотговорни фактори. Действаме.

– Добре, другарю.

– Нали знайте московската мъдрост? Че отбраната е смърт за всяко въстание. Неутрализирай.

Сашо трябваше да върви пред група от трима „другари“ по най-оживената улица на града. Всичките мислеха че в скуката на чакането Сашо е изпил и прахосал тия най-важни бумаги в нехайно престъпление и издайничество. За това широкоплещестият и бузест ятак беше повелил на подопечените му другари да отведат Сашо пред сами джамията.  „Пускате го да прави трибуна там. С ей тия празни листя в ръка. Сам да се предаде. Щом лъже и краде от партията, да види той как се мре за партия, за родина!“ С тия думи безгласните партизани, вървещи по стъпките на Сашо, които от дни очакваха пароли от другарите Луканов и Петров я от Фердинанд, я от София, бяха натоварени със задачата да изложат Сашо на най-налудната присъда: сам да се предаде на сопаджиите. Вече три дни сопите арестуваха пловдивски комунисти и изтръгваха признания за явки, документи и пароли – я с някоя бутилка ракия, я с отрязан пръст. Градът бе стихнал, без да очаква нищо: хората излизаха, работеха и се прибираха, сякаш сопите са безприсъствени пратеници на съдбата. Ала осъзнатата тегобност на деня режеше безмилостно градския дух. Сашо нямаше никаква идея за всичко това – прекарал последните две седмици в тъмницата на една непозната порутина в един непознат град, който му беше предложил единствено снимка за спомен с един сливенски земеделец, той ходеше напред, разбирайки че партията не е това, което е – тримата зад него не бяха другарска закрила, а другарска отлъка. „Времената са лоши. Това е“ – бяха последните думи на бузестия и безименен партизанин към Сашо. „Другарите са прави дори и тогава, когато не са прави.“ „Не може всички да знаят каквото знаят най-горе“ – присети се за думите на Димо младият налбантин.

И тая задача бе проста: щом тоя сливенски пишман партизанин е изпил и изял стоката, да бъде предаден на сопите и сговористите. Тъй да се направи, че сам да се неутрализира. В мислите на Сашо имаше само едно: Младово, 2.30 заранта, мама да не чуе. „Мърдай, бе, апаш!“, побутна го мигом единият от анонимните нему комунисти и в тоя момент хвърли към него дървена щайга. „Ха сега, да те видим!“ – извика другият. „Качвай се и почвай да „четеш“!“ – призова трети. Като му подаде една от празните чисто бели брошури, Сашо, озъртайки се пред това непознато място на вярата, най-отпред на достолепната джамия, разбра, че няма никаква идея в какво участва. Защо трябваше да чака цели две седмици, а не два дни? Кой обърка цялото чакане? Защо това беше първият адрес в списъка? Защо тия брошури не бяха отпечатани? Какво беше той виновен за всичко това? Димо ли, или Николчов нещо?.. Въпросите той знаеше, но знаеше и че от приказки няма много полза в момент, в който щеше да свърши там, дето беше почнала тази негова подозрително лична комунистическа революция.

Вечерно време трибуна в центъра на Пловдив? Докато ден и нощ се стеле офицерски облеченият бял терор по улиците на града? Кой комунист е луд да стори това? Даже и Сашо беше чул достатъчно за преврата в София, без да е много наясно какво значи той за него, камо ли за родината. Единият просъска:

– Какво чакаш? Качвай се на щайгата!

– Действай, момче – проскърца из устата на другия, и в тоя момент тръгнаха да бягат към „Успение Богородично“.

– Добре.

IV.

Облегнат откъм острия десен ъгъл, масивното туловище на писалището на Димо носеше върху себе си тежестта на новото му партийно дело. Някаква пуста горест, дето смущаваше цялото му средоточие, го беше налегнала. „Работническо-селско правителство няма да има – не поне и както Благоев си го представя“. Димо пишеше писма бавно и старателно. За това имаше предостатъчно време в утрото на 18 септември, пет дни преди да замине за София. „Другарю Павлов. Аз измених своите възгледи. Ще ми се вашата четворка лично от мене да научи“. Спря за малко и впери вглъбен поглед в таксидермията, окачена отсреща на стената, вляво от писалището – средноголям белоглав орел му отвърна със стъклени очи. „Аз смятам, че тая вашата партия имаше своите надежди и перспективи, но вие отредихте сами на себе си нагла участ: да теглите най-безпросветно широките селски маси, дето и идея си нямат нито що е комунизъм, нито що е нашето общо дело. Из главите на вас и вашите другари се раждат всякакви идеи за властта в нашата родина, но на селски език вие какво е теснячество не можете обясни, камо ли да направите република. Аз от тесняческите позиции като земеделец отстъпих в изблик на груба грешка, но се опомних овреме. Тия селяни са закърмени с властта на земята, не със законите на някаква република. И аз като вас страдах след 9 юни, особено след плевенските и шуменските погроми, че моментът за общ фронт не е назрял. Другарят Димитров греши, като си мѝсли, че общия фронт може да изключи авангарда на БЗНС, или поне неговите радикално-леви елементи. Но и със земледелчеството е свършено. Щом в тоя наш най-ръкоделен град ни подгониха, щом се оказахме по-рехави и от Тайното братство на Селимински, време е за обнова.“

Почна нов ред.

„Дойде времето на компромиса. Вие това никога не ще го приемете. И затуй, да знаете, ако ви обадят – аз и само аз съм отговорен сега, че в пазарджишко и пловдивско републиката ви такава, каквато я искахте, няма да бъде подкрепена ни от селячеството, ни от авангарда – нито нашия, нито вашия. Големите градове като не въстанат, република в София няма да има. Брошурите в крайна сметка аз не отпечатах, и държа лично да ви го кажа. Аз лично омотах едно сливналийско ратайче да свърши нещата тъй, че тукашното звено нищо да не види от вашите непостижими идеи. За другите четири окръга – не знам, но в този семето на революцията няма да покълне. И аз като вас ненавиждах Стамболийски; и малко му бяха сатрапите, и малко му беше колитбата. Но даже и най-простите му следовници по-умно от вас внятват, че от селянин комунист не става. Разберете, другарю, свърши се вече и със земледелската илюзия за възможността от самостоятелна селска власт. Софийската позиция на военното крило, че без и против работниците селяните стават неминуемо жертва на реакцията, беше ялова още преди 9 юни. В тая окаяна и катастрофирала пишман „република“ процентът работници не стига за диктатура на пролетариата, а вий сте тръгнали от селячеството пролетариат да правите. Аз от самото начало узнаях, че вашият план за съвместна република е обречен на провал. От вас и нас партия не става.“

Димо се замисли още по-усърдно, запали евтина цигара и продължи.

„Вие скверните вашите идеали, а ние, ако ви последваме, ще оскверним нашите. Добра партия от нашите две страни става само в постелята – туй ви го казвам от личен опит, който сега в това писмо няма да ви го разказвам в особенности. Но ние, земеделците, бехме тия, дето трябваше в крайна сметка да казват „действай“, когато трябва; а вие, комунистите, бехте тия, да изпълняват. Защото, другарю Павлов, у вашите кръгове даже и сега цари заблудата, че нашият електорат е ваш. Широките селски маси не са работници – вие това така и не разбрахте. Ленинските ви глави не понятват нищо от тая здрава селска материя. Видях, че другарят Благоев пише в своята нагла статия „Работническо-селско правителство“, че ний, земеделците, сме „действителни крепители на буржоазията“. В държава, дето селячеството го бъркат за пролетариат, буржоазията за вашата партия сигурно са малкия процент действителни работници из няколкото по-големи града. Чифликджията не е кулак, тъй както фабрикаджията не е буржоа. Верно е, че аз и някои по-радикални леви другари в БЗНС от градското ни събрание за кратко се оплетохме във вашите болшевишки песнопойки, ама дойде ден да си кажем право: заедно ние партия не правим. При други исторически условия, у които реална работническа класа у нас би имало, даже и общоделството можеше да хване корен. Ама и вий, и Агънски, и всички останали дейци на заслеплението решихте да слагате като Благоев каруцата пред коня – без работническа класа тая работническо-селска република е невъзможна. Не я бива тая работа. Ако я биваше, да я биваше, ама сега е скверна работа. Завера без нишан. Исках да ви напиша лично, и да донесете на другите ваши болшевишки балбутяни, най-вече от военната организация, че тия „селски думбази“ като нас поне в един окръг допринесоха с нещо да се осуети ленинското ви въстание. И в цялата тая работа помогна и ваш човек – един глупав селянин, скверен по същност, ама искрен в душата, че и в гащите. Ако историята ни отреди да говорим някой ден лично и прямо, повече особенности ще ви споделя за тоя ваш деец. Ама той беше толкова глупав, че даже и вашият другар Николчов го бастиса без да се усети. До преди самия преврат мислех и аз наивно, че от вашата мая все нещо хубаво ще втаса, ама днеска, съдейки по тоя селски мъжеложец, само туй мога да ви кажа в заключение – партия от вас не става. Затуй недейте вече да сквернославяте с тая свята дума „република“ и оставете републиканското дело на нас, образованите „думбази“, и на сговористите. А вий комунистите, че сте натурални и прости като оня ваш селски мъжеложец, дето го изиграх, то е ясно като бял ден. – Д.К., 18 септември 1923 г., Сливен“.

Като сложи край на писмото, Димо се изправи и погледна през прозореца, но напразно – в утрото светлина нямаше, защото прозорецът беше гъсто застелен от утринния и септемврийски гъст студ и омачканата тежкожакардена завеса, която не пропускаше никаква светлина. За Димо писмото беше добро. За Димо то беше повече от добро. „Дано да стигне за три-четири дни най-много“, помисли си той и се насочи към пощата, която трябваше да отвори след двадесетина минути.

Стоеше умислен съвсем спокойно и достолепно в брезентовия си силует. „Искам да го видя пак“ – помисли си Димо и вместо да излезе от кабинета, тутакси отвори отделението, което само преди малко беше затворил. Това, което бе наново скрито – оная пловдивска фотография, дето не трябваше да я има, там, дето беше сложил незнайно защо ръката си на лявото му коляно – сега пак беше на писалището, този път в самия му център. Димо затвори очи и усети напрежението между краката си. Сякаш Сашка беше седнал пред него на бюрото; сякаш не фотографията, не пловдивският спомен, а тукашният, глупавият, мълчаливият селянин, селянчето, което знаеше колко малко знае за себе си и всичко – сякаш тоя селянин Сашо беше изправен прямо тук пред него, а не беше просто запечатан в чернобелия правоъгълник, положен преди малко пред вече затворените му очи.

Като си го намести добре, полунабъбналият Кавказски отвори отново очи широко; погледна към прозореца. Видя, че утрото буйно навлиза през подвластните на светлината процепи на тежкия син жакард и рече сам на себе си гласно:

– Действай.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments