Джоузеф Грим Файнберг

По време на конференция в Прага през изминалата пролет (май 2023 г.) един виден теоретик на колониализма и колониалността ни говори чрез видеочат от офиса си отвъд Атлантика. Попитаха го какво мисли за твърдението, че отношенията на Русия с Украйна са колониални. Очаквах с нетърпение да чуя как ще приложи обичайния си финес и проницателност на аргументацията към ситуацията в Източна Европа, но както изглежда често се случваше с наблюдателите на тази война, не бяха демонстрирани нито финес, нито голяма проницателност. Той просто отговори, че тъй като отношенията на Русия с Украйна са толкова различни от отношенията на западните сили към Америките и Африка, терминът „колониализъм“ е напълно неприложим. И очевидно, според него, щом отношенията не са колониални, няма нужда да се занимаваме с подробности. Съответно нахлуването на Русия било нормална реакция на една имперска сила срещу властническите действия на друга и не било работа на антиколониалните теоретици да вземат страна. Сякаш навсякъде, където постколониалните рамки са неприложими, нямаме друга алтернатива, освен да се обърнем към реалистката школа, изучаваща международните отношения на Великите сили.

Не назовавам този учен поименно от уважение към неговата иначе внимателна теоретична работа, която не бива да бъде засенчвана от аналитичните недостатъци на един прибързан (макар и много дългословен и самоуверен) коментар. Но неговият отговор илюстрира един по-дълбок проблем – или по-скоро поредица от взаимно подсилващи се проблеми – в скорошните опити да се разбере международното и междукултурното господство в Източна Европа [1]. В научните трудове, но по-важното – и в обществения дискурс – обсъждането на отношения на господство в Източна Европа е разделено на два противоположни лагера, като нито един от тях не отразява адекватно спецификата на ситуацията.

В единия лагер виждаме усилия за прилагане на колониални и постколониални понятия за региона, често ненюансирано или без особено внимание към регионални особености. В дискурса на тези, които осъждат руската власт като колониална, огромните разлики между руската власт в Източна Европа и западната власт в Глобалния юг често се отписват като маловажни, второстепенни спрямо реторичния императив да се осъжда руското господство. Рядко се задава въпросът дали подчинените населения могат да се изправят срещу различни форми на господство (колониално или имперско, източно, западно или южно) с различни стратегии на съпротива.

От гледна точка на противоположния лагер съществуват аргументи, които отхвърлят това опростено използване на понятията. Но вместо да разработи по-добри понятия, той пренебрегва целия проблем – че може да съществуват и други значими форми на господство, различни от западния колониализъм. Ако Русия не е колониална по същия начин, по който е била Испания или Англия, то това не е от голямо значение за ортодоксалните критици на колониализма. Ако Русия не е колониална, а просто имперска, тогава от тази гледна точка следващата логична стъпка е да започнем да сравняваме империите, като разглеждаме колко лоши са всички те, без да се забъркваме в междуимперски конфликти. Ако Украйна не е колонизирана територия в познатия смисъл, то тогава перспективите на нейното правителство и на нейния народ изглеждат маловажни. Традиционната за лявото тенденция да гледа на политиката „отдолу“ отстъпва място на реализма на хора като Джон Миършаймер, които ни показват политиката от гледната точка на имперски центрове като Вашингтон и Москва. Пространството между конфликтните империи остава почти невидяно. Тъй като не разполагаме с приложими понятия, цялото пространство между Русия и Запада става почти невидимо, дори когато на тази територия се разиграва една от най-големите войни в най-новата история.

Независимо дали дебатите се водят на глобално ниво или само между източноевропейци, често изглежда така, сякаш Източна Европа може да се разглежда като самостоятелна единица само ако е възможно мисленето ѝ през западни епистемологични рамки. Тя или може да се идентифицира като колония – понятието, чрез което западните сили се научиха да разпознават подчинените си периферии, или се явява само като част от Изтока или Запада, или като естествена част от сферата на влияние на Русия, или като естествена, несправедливо откъсната част от (Западна) „Европа“. Оттук идват и множеството декларации от единия лагер, че Украйна е била исторически погрешно категоризирана, че тя винаги е била все пак част от Запада и само погрешка е станала „източна“, пример за сбъркана идентичност в резултат от объркването на колониалната идеология. Оттук пък се появяват и толкова много декларации от другия лагер, че Украйна исторически е била част от Изтока, другия Запад, и следователно не попада в сферата на легитимните интереси на Запада. Човек често остава с впечатлението, че да си от изтока оправдава това да бъдеш доминиран и завладяван, и само когато си от запада би могъл да се самоопределяш. Или териториите на Източна Европа са колонии, каквито Западът ги познава, колонии на източна сила, и по този начин самите те не са истински Източни, или изпитанията и борбите на тези територии се пренебрегват, третират се като несериозни странични събития в глобалния мач на империите. Можем ли да преминем отвъд тези два лагера с тяхната опростена рамка на Запад, Изток и колонии и да въведем спецификата на източноевропейския опит в нашата политическа епистемология?

Упадъкът и двусмисленият възход на източноевропейския антиколониализъм

Част от иронията е, че дълго време въпросът за колониализма до голяма степен отсъстваше от източноевропейския дискурс. С края на управлението на комунистическите партии в региона настъпи краят и на подкрепата на страните за антиколониалните борби. Комунистическите партии може и да са отричали отговорност за колониализъм, но поне са го разпознавали като проблем. И тъй като Източна Европа не се предполага да е участвала в колонизацията, тя можеше да се присъедини към борбите на колонизираните. Когато комунистическите партии паднаха от власт, цялото наследство на подкрепата им за антиколониалните борби беше третирано като отживелица, а предполагаемата невинност на Източна Европа се превърна от оправдание за солидарност в оправдание за отхвърляне на антиколониалната политика и неглижиране на критиките към неоколониализма. Сега може да се каже: „нашата нация никога не е колонизирала никого, така че колониализмът не е наш проблем“. „Колониализмът може и да е злощастен морален пропуск в иначе възхитителния ход на западната история, но не е нещо, за чието поправяне трябва да се очаква помощ от нас да помогнем.“

Доминиращият посткомунистически дискурс на колониалната невинност някак си не се стесняваше от факта, че през 1990-те години Източна Европа се пресъздаваше по модела на същите тези западни сили, които бяха отговорни за най-страшните колониални жестокости в световната история и чийто съвременен просперитет произтича от тяхната история на колониални и постколониални екстрактивизъм и експлоатация. Предполагаше се, че страните от Източна Европа ще се сдобият с целия западен просперитет, без да поемат нищо от западната вина. Но дори докато Източна Европа се бореше с бедността, изострена от самите политики, продиктувани ѝ след 1989 г. от западните институции и правителства, глобалната география на неравенството изведнъж стана без значение, защото се предполагаше, че Източна Европа ще стане западна. Предполагаше се, че нейната бедност е временна и не е свързана с трайните структурни неравенства, които поразяваха световната система. Единственият проблем беше, че източноевропейските страни бяха погрешно и несправедливо поставени откъм бедната страна на глобалното разделение и беше време те най-накрая да заемат полагащото им се място сред богатите. В господстващия дискурс почти никога не се вземаше предвид, че влизането (или „завръщането“) в Запада може да означава две неща: или присъединяване към него като съучастни (пост)колониални експлоататори, или влизане в него като колонии – стига самият Запад и отношението му към света да останат непроменени.

Но в крайна сметка колониализмът отново започва да изглежда актуален за Източна Европа, макар и по два противоположни начина. В едната част на политическото поле критиката на колониализма беше преразгледана, за да стане съвместима с прозападния консенсус. Вместо да признае и да се примири с колониалното наследство на Запада, критиката на колониализма беше възродена като средство за осъждане на Изтока. „Ние, народите от т.нар. Източна Европа, сме били жертви на руския и съветския колониализъм и борбата с колониализма сега може да означава борба с назадничава източна сила, вместо с традиционните сили на Запада.“ Междувременно в други политически среди реториката на антиколониализма стана полезна за осъждане на нарастващата сила на Запада и което е по-важно, за осъждане на почти всичко, което може да бъде смътно представено като западно, като по този начин се укрепват местните автокрации, за да не се превърнат в западни колонии.

Тези съперничещи си твърдения показват реални и сериозни дисбаланси в глобалната власт. Те също така показват колко фриволно се използва терминът „колониален“ и колко лесно може да бъде лишен от аналитично съдържание и критична стойност. На всеки внимателен анализ на западни и източни колониални практики в Източна Европа (напр. Platt, 2013; Švihlíková, 2015; Snyder, 2015; Balugun, 2022) се падат стотици опростени и изопачаващи изявления на фигури като Орбан или Путин, които се заиграват с епитета „колониален“, за да заглушат опонентите си и да прикрият собствените си политики със съмнителен патриотичен морал (вж. Snochowska-Gonzalez, 2012; Melito, 2022). Ефектът от възраждането на късогледия антиколониален дискурс в региона е да прикрие глобалното измерение на колониалността, затвърждавайки идеята, че колониализмът засяга Източна Европа само дотолкова, доколкото нейните собствени жители могат да бъдат представени като жертви. Малцина призовават региона да се присъедини към глобалното предизвикателство срещу колониалното наследство навсякъде по света (напр. Ishchenko, 2022), но тези гласове се борят да бъдат чути.

Конкретизиране на колониалното

Източна Европа изпитва парадоксална склонност да отрича своята специфичност, настоявайки, че е пълноценна част от Запада, като същевременно изразява егоизъм по отношение на несгодите на останалата част от света. Може ли тя да започне (отново) да вмъква местните борби за равенство и самоопределение в глобалните борби? Първата стъпка в тази посока би била да се изясни естеството на междунационалното и междукултурното господство в Източна Европа, да се покаже, че местните борби не са нито уникални, нито идентични с борбите на други места, а се вместват в специфични средоточия на глобалните структури. А за да се постигне това, би било полезно да се изясни взаимоотношението между колониализма (чието въздействие върху Източна Европа е сложно и често косвено) и империализма (който от векове играе доминираща роля в оформянето на източноевропейските политически и културни системи).

Тези две явления – колониалното и имперското – са преплетени в източноевропейската история, но това не ги прави еднакви. Те са преплетени навсякъде и по различен начин. Да вземем например определението на Тимоти Снайдър за това, което той смята за деколонизационен процес на Балканите:

Балканските революции срещу османското владичество, обикновено класифицирани като национални, поставят началото на деколониалния момент. Версията на национализма, която те предложиха, е по-значима в глобален мащаб от по-известния френски модел, защото през следващите два века национализмът като цяло ще бъде по-скоро антиимперски, отколкото антимонархически. (Snyder, 2015, 696, курсив мой – Бел. авт.)

И след това, придвижвайки се няколко десетилетия напред, Снайдър пише, че по време на Първата световна война „всички европейски континентални империи са или победени, или са се поддали на революция. Това означава, че деколонизацията в Европа е завършена около 1922 г.“ (Snyder 2015, 696-7, курсив мой – Бел. авт.). Това е началото на една иначе красноречива аргументация за „вмъкване на Източна Европа в историята на колониализма“ (Snyder, 2015, 696, ftnt. 4). Но смесването на колониалното и имперското е очевидно; първото предложено доказателство за колониализъм е наличието на империя. [2]

Има ли проблем? Една дефиниция е валидна само доколкото е полезна, а толкова различни хора като Снайдър и Путин очевидно намират за полезно да дефинират колониализма в широк смисъл. Наистина ли е важно да се прави разлика между двете логики на господство, и двете ужасяващи и осъдителни?

Въпросът е важен, защото начинът, по който концептуализираме проблема, оформя и  начина, по който ще го разрешим. През 1970-те и 1980-те години източноевропейските дисиденти разглеждаха господството на своите страни като специфични случаи на имперско господство, откъснати от глобалните измерения на колониализма. От тази гледна точка имаше смисъл да се осъжда имперската власт на Съветския съюз (или чрез типичия похват на сливане, на „Русия“), докато тежкото положение на Глобалния юг се разглеждаше като второстепенна грижа. Относителната липса на интерес към колониализма от страна на дисидентите проправи пътя за липсата на интерес от страна на широката източноевропейска общественост към глобалната постколониалност през 1990-те. Напоследък неточността на критиката е в друга посока. Когато противниците на руския империализъм го заклеймяват за колониализъм, те рискуват да разкритикуват погрешните неща, като същевременно оставят непокътната голяма част от основния проблем. Сложната историческа действеност (от agency – Бел. прев.) на Украйна, нейната специфична позиция в заплетените истории на заобикалящите я империи, бива свеждана до въпроси за приемането или отхвърлянето на руското влияние, за приемането или отхвърлянето на шанса да се присъедини към Запада. И както твърди Володимир Ишченко (Ishchenko, 2022), тясно антиколониалната нагласа често измества критичния фокус върху отделни руснаци и върху символи на руската култура, вместо да предложи нова визия за украинското общество и неговото място в една универсална еманципация.

За да е ясно, колониализмът е играл важна роля в източноевропейската история и тази роля неправилно се пренебрегва в западната историография. Но за да включим ефективно Източна Европа в световната колониална история, трябва да уточним формите, които колониализмът е възприел тук. Няколко примера:

Да разгледаме например Тевтонския орден, който през 8. век завладява големи балтийски територии, унищожава по-голямата част от местното население и създава доходоносни търговски операции, свързващи източните ресурси със западните купувачи. Дълго преди геноцидното завладяване на Новия свят тази колонизация на Източна Европа предоставя модел, който по-късно може да бъде приложен при разпространението на европейските колониални проекти. А Прусия, най-големият наследник на тевтонското завоевание, в крайна сметка ще се превърне в най-могъщата от германските държави, получавайки свои собствени колониални владения в Глобалния юг.

Да обърнем внимание и на краткотрайните опити през 17. век на Курландия, друга държава наследник на тевтонското завоевание и васал на Полша, да колонизира Тобаго и част от днешна Гамбия. Или да разгледаме неуспешната кампания на изследователя Стефан Шолц-Рогозински през 19. век за създаване на полска колония в Камерун. Или да разгледаме чехословашките фантазии за колонизиране на Того, когато новата страна се формира след Първата световна война. Провалът на тези опити показва колко слаба е била тогава Източна Европа в световен мащаб (Прусия се е превърнала от източна колония в западна сила), но също така показва, че колониалното въображение далеч не е отсъствало в тези общества, които по-късно ще тържествуват, че никога не са участвали в колониализма.

И разбира се, да вземем за пример Русия. Руското завладяване на Сибир и Централна Азия между 16. и началото на 20. век може да бъде пренебрегнато в колониалната историография, тъй като то ясно се отличава от класическите случаи на европейски метрополии, създаващи отвъдморски колонии. Но тези случаи имат много общо с експанзията на Съединените щати на запад – нова империя, която бързо се разширява в огромен хинтерланд. Освен липсата на океан, разделящ колонизатора от колонизирания, класическите маркери са налице: пренаселеният колониален център не само разширява политическата си власт върху нова територия, но и изпраща хора да заселят земите, разпространявайки доминиращата култура, като същевременно експлоатира регионалните ресурси. Колонизаторската власт третира съществуващите социални и политически структури в голяма степен като несъществуващи или нерелевантни и лесно заобиколими и лесно потискани, и установява раздвоен социален ред чрез система, която включва пълноправните членове на колонизаторската държава (в този случай предимно руски заселници, но също така и голям брой украинци и германци), заедно с втора, отделена система, която включва местното население.

Друго важно място на недвусмислена руска колониална практика е Южна Украйна през 18. век – в този случай местното население вече е било до голяма степен разселено през вековете след монголското унищожение на Киевска Рус през 13. век, когато с някои прекъсвания казаци и кримски татари водят една дълга война. Когато Русия получава контрол над териториите, те са населени с украински казаци и селяни, както и с татарски търговци, но населението е малобройно. Русия насърчава търговците, работниците и земеделците да се преселят от метрополията и дава на региона най-колониалното от всички възможни имена – „Нова Русия“ (Новорусия). Има обаче една важна особеност: много от заселниците колонисти са украинци, които руската държава в по-голямата си част третира като редовни имперски поданици – и следователно като ефективни носители на проекта за колонизация – вместо да ги разглежда като местно население, което трябва да бъде елиминирано или заобиколено.

Геноцидът, историческа отлика на колониализма, също е оставил своя отпечатък върху Украйна – първо с изкуствено създадения глад през 1930-те (Голодомор), а по-късно с нацисткото изтребление на евреите и умишленото подлагане на глад на градското население в окупираните съветски територии. За разлика от кланетата на поляци и евреи през 17. век, извършени от казашки въстаници, водени от Богдан Хмелницки, които имат по-скоро характер на спонтанен и сбъркан антиимпериализъм, нацистката политика носи ясно изразени колониални черти с приоритета, който дава на добива на ресурси пред човешкия живот, с ясното разграничение между колонизиращи поданици и колонизирани неподаници, лишени от правен статут и разбира се, с плановете си за заселническо-колониален живот (Lebensraum). Голодоморът също има много общо с глада в западните колонии (като тези, които Майк Дейвис нарича „късновикториански холокости“; Davis, 2000). Дали всички тези гладувания са били провеждани със съзнателни геноцидни цели, е без значение. Логиката на колониализма третира коренните населения като несъщества, преди да ги третира като врагове. Ако тези населения изглеждат притеснително за колонизаторите, могат да ги превърнат във врагове и целенасочено да ги изтребят; ако изглеждат иностранни, колонизаторите могат да ги унищожат просто като пренасочат храната им към по-облагодетелствани потребители.

Но може би също толкова значими са и няколко по-малко очевидни, понякога косвени връзки с глобалната колониална система. Снайдър например подчертава, че Русия създава своята извъневропейска империя по същото време, когато западните сили създават своята; Русия им подражава и се конкурира с тях (Snyder, 2022). Полша-Литва, Австро-Унгария и Германия също заимстват от имагинерността и стратегиите, разработени от западни колониални сили, когато се опитват да превърнат източните си земеделски хинтерланд и сфери на влияние в продуктивни източници на стоки, които да бъдат продавани на световния пазар в интерес на нарастващата им международна мощ.

Идентифициране на имперското

Но успоредно с тези развития, които показват колониалността в Източна Европа и вписват източноевропейската история в глобалната колониална история, съществува и друга нишка на историческо развитие, по-значима в източноевропейски контекст, която най-добре може да се определи като имперска. Нека отново да разгледаме няколко исторически примера:

През 14. век, когато Литва побеждава Златната орда в борбата за контрол над централните части на бившата Киевска Рус, вместо да ликвидира старите киевски символи и политически структури, ги усвоява и се обявява за наследник на Рус в региона. Литва, нова силна държава, гледа на наследството на Рус като на престижен символ на цивилизацията, който трябва да бъде завладян и присвоен, а не заменен. Това не е логиката на колониалността, а на империализма.

Когато след 16. век полското благородничество придобива все по-голям контрол над същите тези територии в рамките на Полско-литовското държавно владение, след като вече пряко е овладяла най-западните части на бившата Рус, тя не предприема кампания за бързо заселване и разселване на населението или интензивен добив на ресурси. Тя полага повече усилия за разпространяване на своите политически и културни структури, като третира литовските и русинските (русите) елити като полски, а градове като Лвов като полски градове, вместо като колониални аванпостове. Това отново е логиката на империята.

Век по-късно, когато руската държава придобива контрол над източните територии на старата Рус, тя не пренебрегва наследството на Киевска Рус, а го присвоява, обявявайки се за легитимен наследник на старата държава и със задна дата обявява Киев за политическото си месторождение. Русия не премахва местното украинско население, а се отнася към украинците като към свои поданици. Тя унижава съвременната украинска култура, но не като омаловажава местното наследство, а като третира руската култура като единствената престижна култура, която може да претендира за наследството на Киев. Това е стратегия на империализма, а не на колониализма.

Когато новата могъща Руска империя придобива контрол над Ливония (днешна Латвия), Естония, а по-късно и над Литва, Полша и Финландия, тя не действа по начина, по който Тевтонският орден е действал при завладяването на Прусия. Русия – осъзнавайки, че притежава територии със силни управленски институции, относително проспериращи търговски икономики (поне в сравнение с по-голямата част от Русия) и престижни култури (включително полската, немската и шведската висока култура и западното християнство) – не игнорира съществуващите социокултурни структури, а предприема стратегия за тяхното интегриране, извличане на ползи от тях и конкуриране с тях. Това отново е имперски, а не колониален подход към завоеванието.

Когато Съветският съюз се обяви за антиимпериалистически, той като цяло (макар и не изцяло) избягваше тактиките на колониализма, които недвусмислено разграничават колонизаторите от колонизираните. Вместо това сложната му смесица от империализъм и антиимпериализъм разпространи оплесканата логика на имперскостта, с присъщата ѝ институционална и културна йерархия, с конкуриращите ѝ се претенции за включване и изключване и с кривите ѝ и разклоняващи се граници между империя и империализирани.

Колониалност vs. имперскост, работна дефиниция

В Източна Европа присъстват както логиката на колониалността, така и тази на имперскостта, и би било погрешно да противостоим само на едната и да пренебрегваме другата. Но е важно да ги разединим, да разберем различните логики, които играят роля, докато търсим съответстващи на тях форми на съпротива – в случая на колониалността логика на господство чрез строго разделение между колонизатори и колонизирани, а в случая на имперскостта – логика на господство чрез йерархична интеграция.

По-долу правя кратък опит да дефинирам разграничението, което имам предвид. Това схематично представяне, разбира се, трябва да бъде прецизирано в светлината на по-задълбочен исторически анализ и трябва да се постави като предмет на сравнение между различни колониални и имперски ситуации по света. Но тук искам да подчертая онова, което според мен има най-голямо значение за Източна Европа.

• Колониалността и имперскостта касаят различни по вид държави. Както отбелязва Тодорова в аргументацията си срещу Снайдър, Османската империя не е била колониална сила на Балканите; колониализмът предполага предварително стабилно образувание, което впоследствие започва политика на колонизация (Тодорова, 2015, 711). Империализмът по-често е процес на държавно формиране, тъй като новосформираните империи протягат ръка в множество посоки за ресурси, с които да конструират легитимността на новото си господство.

• Колониалността и имперскостта включват различни начини на управление. Докато колониалната държава управлява чрез чисто разделение (като държи поданиците в диференцирани категории с различаваща се правна защита), имперската държава управлява чрез интеграция, като или заличава различията между поданиците, или ги вмъква в споделена йерархична система, в която народите са разделени по степени, но не изцяло. Империите определено могат да бъдат де факто хетерогенни. Те никога не успяват напълно с интеграцията, а продължаващият процес внася разнообразни социални и културни форми в империята, където управленският принцип е да се интегрират тези различия в единна система и където политическата хетерогенност обикновено е резултат от компромис (например Полша-Литва, Австро-Унгария, контролираната от Русия Финландия), който имперската власт се опитва постепенно да разложи.

• Колониалните и имперските начини на управление прилагат различни стратегии за кодифициране на различието. Докато колониалността създава отделни системи на управление, които да се прилагат към колонизираните и колонизаторите и където колонията е действително подчинена държава, имперскостта интегрира много категории хора в една-единствена управленска система. Великобритания може да бъде малка европейска държава, дори и да управлява най-голямата империя в света, защото (освен вероятно Ирландия) колониите не се третират като част от самата Великобритания. Но дори съставни империи като Полско-Литовската, Австро-Унгарската или Русия, след завладяването на Финландия и Централна Полша все още имат единна съставна структура. Великобритания никога не е искала да превърне Индия в част от нея; Русия ревностно е искала да отмени автономията, която първоначално предоставя на Полша.

• Колониалността и имперскостта създават различни типове поданици. Колониалността създава декласифицирани колониални поданици, които почти не са третирани като субекти изобщо и едва ли могат да бъдат признати за хора. Те са превърнати в чисти обекти на колониалната политика или в съвсем странични фактори, които да бъдат изключени от системите, ненамиращи полезни начини да ги експлоатират. Имперскостта, напротив, класифицира своите поданици и господства над населенията, като ги включва в своята система.

• Колониалността и имперскостта очертават различни видове граници. Колониалността ясно очертава границата между колонизаторите и колонизираните, дори докато непрекъснато преминава географски граници, раздувайки се върху политически слаби пространства; най-важните граници на колонията не са териториалните, а правните, границите между колонизиращите субекти и колонизираните обекти. Имперскостта, напротив, създава подвижни/променливи гранични зони, където народите се смесват, докато империите се сблъскват, докато капилярната власт на имперските центрове се пресича и докато имперските субекти разширяват, изкривяват или се съпротивляват на тази власт; там решаващите граници са териториални, докато правните граници между имперските субекти непрекъснато се пресичат, тъй като субектите се борят за позиции.

• Колониалността и имперскостта създават различни икономически структури. Колониалните заселници и владетели експлоатират и извличат местните ресурси или местни населения, като произвеждат стоки за световния пазар. Имперските поданици намират своето място в сложни икономически системи, обединени от завоеванието, където старите феодални системи могат да бъдат защитени в интерес на спечелването на благородническа подкрепа, местните пазари могат да бъдат защитени от глобална конкуренция, националните индустрии могат да бъдат подхранвани в интерес на имперската държава и конкуриращите ѝ се поддръжници.

• И накрая, колониалността и имперскостта предизвикват различни форми на съпротива. Понеже колониалността изглежда за колонизираните като чужда сила, антиколониализмът обикновено се фокусира върху премахването на чуждия елемент. Тъй като колониалният обект се превръща в антиколониален субект, той набляга на съпротивата срещу нещо абсолютно отделно от себе си, нещо строго външно, докато вътрешните характеристики на колонизираното общество се намират извън обсега на належащата критика, неговите собствени проблеми остават неразрешени. В едно чисто антиколониално движение (което не е белязано от антиимпериализъм или антикапиталистически интернационализъм) всичко, което не е колониално, може да се валоризира до степента, в която е било обезценено от колонизаторите. Това отношение е разбираемо и легитимно, но може да има трагичната последица да отложи процеса на самотрансформация за времето след деколонизацията. То може да остави неадресирано вътрешното разграничение на колониалните субекти, пренебрегвайки тяхната вътрешна икономическа или културна стратификация, тъй като антиколониалното движение се стреми към единство срещу колонизатора. Бидейки винаги смесена, имперскостта принуждава антиимпериалистическите движения – когато разпознаят своя противник като имперски – да се запитат кои са те.

Последното твърдение изисква пояснение. Не всички движения, определяни като антиколониални, забавят адресирането на вътрешните проблеми на колонизираното общество, докато се борят срещу абсолютно отделна, външна сила. Нито пък всички движения, определяни като антиимперски, възприемат насериозно преплитането на външно и интериозирано господство, което според мен е фундаментално за имперскостта. Това, което твърдя, е, че тези различни форми на съпротива са логични последици от различните начини на разбиране на господството. Ако логиката може да бъде разплетена, ще можем по-добре да определим кога антиколониалната борба може да бъде най-належаща и кога една дистинктивна форма на антиимперска борба е необходима.

Едно антиимперско движение, ако разпознава специфичния имперски характер на това, срещу което се изправя, трябва да се заеме от самото начало с проблема на собствената си хетерогенност. Враждуващи класи, преплитащи се политически системи и конкуриращи се културни стремежи се смесват в рамките на поданика, който призовава към еманципация. Колонизиращите сили са склонни да хомогенизират колонизираните под техен контрол, но имперските сили интегрират своите поданици, като същевременно ги диференцират помежду им, и антиимперските движения са принудени да работят през тази разлика в процеса на отхвърляне на империята.

Чисто антиколониалният субект може да бъде накаран да изглежда като  непокътнат, предколониален субект, който мисли единствено за премахването на колонизатора. Антиимперският субект никога не може да бъде чист, защото империята управлява чрез смесване и интеграция, а не чрез отделяне и изключване. Антиимперският субект е смесен, интегриран и трябва да проправи пътя си през това тресавище.

Една от големите трагедии на историческите националноосвободителни движения в Източна Европа е, че те обикновено започват с разбиране за объркания си статут на имперски субекти и търсят транснационални начини за освобождение, но след това се превръщат в нещо, което повече прилича на антиколониални движения, като изтъкват собствената си национална чистота и определят империята като чисто външна сила. (В цитирания по-горе пасаж Снайдър нарича това „балкански“ модел на национализъм, но той не е специфично балкански и се отнася само до един момент от историческите движения в региона). В този процес движенията са получили голяма помощ от западните колониални сили, които едва ли са разбирали източните империи, но с удоволствие са проектирали нагласите на собствените си колонизирани народи върху поданиците на други империи.

Доколкото украинците се борят срещу руския колониализъм, логично е да определят руснаците в Украйна като колонизатори, а руската култура – като чуждо привнесена. И може би е разумно да се помогне на руснаците в Украйна да се освободят от колониалните черти на културния си живот. Но антиколониалната борба, ако е чисто антиколониална, може да се стреми да пречисти собствения си субект, като обяви всичко руско за инструмент на вътрешен враг, който трябва да бъде прокуден.

Доколкото украинците се борят срещу руския империализъм, императивът се променя. Руснаците в Украйна, както и многобройните рускоговорящи, които не се смятат за руснаци, споделят субектността си в една и съща система на йерархична класификация и всички те могат да се борят срещу тази система заедно. Те могат да се борят не само с външния колонизатор, но и с империята, която е част от тяхната споделена социална система. И целта на борбата не е само в колонията, а навсякъде, където е империята и където тя трябва да бъде преодоляна.

Успешното антиколониално движение освобождава периферията от ядрото и това не е никак лесна задача. Но едно успешно антиимперско движение трябва да освободи периферията, като освободи центъра от самия него. Това може да бъде нещо наистина монументално.

превод от английски език: Станислав Додов

Бележки

1. Като под „Източна Европа“ разбирам обхватен регион, исторически ситуиран в зона на тежка надпревара и конфликт между Западни и Източни имперски сили, особено при сливането им по време на Студената война и последвалия период. Това означава, че включвам Балканите, както и региона често наричан „Централна Европа“ и съм готов да се изправя пред гнева на всички, които се чувстват обидени от настаняването им в източноевропейска компания. Без да поставям под съмнение многообразието в региона, тук се интересувам от споделените особености на региона като цяло.

2. Тодорова вече обърна внимание на това смесване на колониалното и имперското в своя отговор към статията на Снайдер в същия брой на Slavic Review (Todorova, 2015, 710). Но Снайдер настойчиво преповтаря същата терминологична неточност, като например в популярните си лекции върху украинската история (Snyder, 2022).

Библиография

Balogun, B. (2022). Eastern Europe: The “other” geographies in the colonial global economy. Area, 54(3), 460–467.

Davis, M. (2000). Late Victorian Holocausts. Verso.

Ishchenko, V. (2022, November/December). Ukrainian Voices?. New Left Review. Volodymyr Ishchenko, Ukrainian Voices?, NLR 138, November–December 2022 (newleftreview.org).

Melito, F. (2022). Anti-colonial neo-traditionalism in Central-Eastern Europe: A theoretical examination. New Perspectives, 30(4), 349–366.

Platt, K. (2013). Occupation versus colonization: Post-Soviet Latvia and the provincialization of Europe. In Blacker, U., Etkind, A., & Fedor, J. (Eds.), Memory and Theory in Eastern Europe (125-145). Palgrave Macmillan.

Snochowska-Gonzalez, C. (2012). Post-colonial Poland – on an unavoidable misuse. East European Politics and Societies, 26(4), 708–723.

Snyder, T. (2015). Integration and disintegration: Europe, Ukraine, and the World. Slavic Review, 74(4), 695–707.

Snyder, T. (2022, December 7). The making of modern Ukraine. Youtube.  https://www.youtube.com/playlist?list=PLh9mgdi4rNewfxO7LhBoz_1Mx1MaO6sw_ (Accessed: 12 October 2023).

Švihlíková, I. (2015). Jak jsme se stali kolonií [How we become a colony]. Rybka.

Todorova, M. (2015). On Public Intellectuals and Their Conceptual Frameworks. Slavic Review, 74(4), 708–714.

Заглавно изображение: Picture alliance/dpa | Kay Nietfeld

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments