Акценти

Сексуалното щастие в комунистическите страни

От Соня Комб

Превод от френски: Момчил Христов

Линк към оригинала

В източна Европа сексът отново се превърна в стока, а положението на жените пак се дестабилизира. На този фон американската антроположка Кристен Годси* – специалистка по източноевропейския комунистически свят, където е живяла дълго време – показва, че ако има област, в която комунистическият опит със сигурност се е доказал, то това е проектът за икономическа независимост на жените и, до известна степен, за равнопоставеност с мъжете. Тази политика е в основата на тяхното сексуално щастие и за това свидетелстват много други изследвания.

За повече убедителност Годси прави сравнение с опита на американските жени, които се радват на много по-малка финансова независимост, отколкото европейките. Това е и причината разводът в Съединените щати да си остава, като цяло, подчинен на съображения от икономически порядък. Но в такъв случай как ли стоят нещата със сексуалността, която не е освободена от икономическите принуди?

За да развие своята теза за превъзходството на комунистическия модел в тази област, Кристен Годси стъпва на класически теоретични източници като работите на Фридрих Енгелс (Произход на семейството, частната собственост и държавата, 1884) и на Август Бебел (Жената и социализмът, 1891), които категорично изпреварват своето време. Последният, както мимоходом ни припомня Годси, е и първият защитник на правата на хомосексуалните – но по този пункт далеч не се радва на толкова последователи.

Преди тях обаче сенсимонистите, Шарл Фурие и „забележителната“ Флора Тристан – френска социалистическа теоретичка от XIX в. – вече подготвят почвата: „Така феминизмът и социализмът били взаимозависими движения, които щели да доведат до пълно преобразуване на френското общество“. Двайсет години по-късно се появява руската революционерка Александра Колонтай с нейното схващане за свободната любов и теорията ѝ за любовта-приятелство. Сталин ще се отърве от нея, изпращайки я като посланичка в Швеция, и така тя станала първата жена на подобен пост.

Всяка от главите в книгата е посветена на една от тези „феминистки“ – определение, което самата Колонтай не одобрява, тъй като според нея то замества класовата борба с борба на жените срещу мъжете. В паметта ни изникват отново Флора Тристан, френско-руската болшевичка Инеса Арман, която след 1917 г. работи за създаването на детски пансиони и обществени перални, Клара Цеткин – инициаторка на 8-ми март като Световен ден на жените и депутатка във Ваймарската република, Елена Лагадинова – доктор по агробиология, която през 1975 г. застава начело на българската делегация в първата световна конференция на ООН върху положението на жените, Валентина Терешкова, която пък оглавява съветската делегация в същата конференция и заедно с това е първата жена, летяла в космоса. Не са пропуснати и най-известните: Роза Люксембург и Надежда Крупская, партньорката на Ленин, която е в основата на създаването на съветската образователна система и на обширна библиотечна мрежа, като борбата срещу неграмотността също трябва да бъде приписана на комунистическия опит.

Кристен Годси разказва, че повод за нейното изследване е документален филм от 2006 г. със заглавие „Liebte der Osten anders?” („Обичаше ли Изтокът различно?“), който проучва различията в сексуалната задоволеност на жените от двете Германии през годините, в които те са разделени. Филмът показва, че източногерманките са се радвали на много по-свободен и пълноценен сексуален живот в сравнение с жените от Западна Германия. (Тук бих искала да вметна моя личен опит: независимо от липсата на свобода на словото, наистина ми се струваше, че в ГДР цареше една по-голяма свобода на нравите през 1980-те, когато често пребивавах там; не съм толкова сигурна за СССР, който също посещавах често. Давам си сметка, че моята гледна точка е пристрастна поради феминистката ми ангажираност, която може би е в основата на моето усещане – което все пак е подкрепено от редица научни изследвания, – че в не толкова строгата ГДР социалистическият проект беше най-малко изкривен. Нека ми простят дисидентите – жертви на един безмилостен към „различно мислещите“ режим!)

Годси вече засегна пряко този въпрос в изследването си върху наследството на социализма (Red Hangover: Legacies of Twentieth-Century Communism, Duke University Press, 2017), най-вече в главата „Брутен вътрешен оргазъм“, където се опитваше да впише дебата в „по-широкия контекст на антропологическото изследване на сексуалността от другата страна на Желязната завеса“. Насърчена от своя издател в Ню Йорк и раздразнена от онзи, когото тя нарича „twitter in chief” и който се хвалеше, че „хваща жените за путката“, Годси решава да развие своята теза за връзката между сексуалната задоволеност и икономическата независимост на жените в нова книга и за пред по-широка публика. Тази книга може да бъде особено полезна в една Америка, белязана от яростен антикомунизъм и разрушила своето обществено здравеопазване до такава степен, че нейните граждани се радват дори на по-малко социални защити от гражданите на България, най-бедната страна в Европейския съюз. Ако си струва да запазим две от социалистическите идеи, твърди Годси, то това са икономическата независимост на жените и „принципа за освобождаване на интимните отношения от всякакви финансови съображения“.

Годси тръгва от хипотезата, че до разпадането на съветския свят капиталистическите страни са принудени да се съревновават в областта на социалната защита с принципите на държавния социализъм, но след прословутия „край на историята“ през 1989 г. захвърлят социалистическите идеи. След като изчезва заплахата от съперничеща суперсила, през последните трийсет години на глобален неолиберализъм основната цел е бързото разформироване на социалните програми. Новите демокрации в източна Европа се освобождават от всичко „народно“ (въпреки че и по-рано те съвсем не бяха „народни“) и започват да пригласят в хор: край на опашките за тоалетна хартия, да живее свободният избор между 32 различни марки шампоан! Изграждането на свободния пазар върху пепелта на плановата икономика превръща бившия съветски свят в „идеална лаборатория за изследване на ефектите на капитализма върху живота на жените“ и за сравнения с предишната епоха.

Днес в Санкт Петербург вече съществуват институти за обучение на жени как да си намерят богат съпруг или любовник; Прага е един от центровете на порно индустрията в Европа, а трафиканти на хора кръстосват източноевропейските страни в търсене на бедни млади момичета, които мечтаят за живот на Запад. Социологически проучвания показват, че в целия регион много граждани смятат, че преди 1989 г. са живели по-добре. „Въпреки че тези проучвания може би показват по-скоро разочарование от настоящето, отколкото добрите страни на миналото, те все пак затрудняват разказа за тоталитаризма“. Както често чуваме днес в източна Европа, „всичко, което ни говореха за комунизма, беше лъжа, но всичко, което ни говореха за капитализма, се оказа истина“…

След 1989 г. закриването на предприятията в централна Европа или тяхното приватизиране от частни инвеститори направи така, че работниците се оказаха прекалено много за прекалено малкото работни места. В същото време детските градини и занимални престанаха да получават държавна субсидия, а много жени бяха изхвърлени от пазара на труда. Раждаемостта спадна рязко: само за пет години след 1989 г. в бившата Източна Германия тя се сви с 60%. Подобно на случващото се и днес в Съединените щати, стана все по-трудно да се съчетават майчинство и труд. Кристен Годси припомня, че през 1971 г. президентът Ричард Никсън отхвърля проект за финансиране на национална система от детски занимални от страх, че това ще „разклати“ семейството. Жените продължават да оставят кариерата си настрана и често дипломирани американки или западногерманки се завръщат към професионалната си дейност едва след многогодишно прекъсване заради отглеждане на техните деца; във Франция и скандинавските страни броят на тези жени и до днес е много по-малък.

Еманципацията на жените винаги е била част от комунистическия проект, а идеята за политическа равнопоставеност като нейно пряко следствие може да се проследи исторически чак до следреволюционна Франция от 1820-те и 1830-те години. Нима Проспер Анфантен* не предлага да сподели статута си на „папа“ на своята общност с някоя „папеса“? Въпреки че не е постигната изцяло, политическата равнопоставеност на Изток отбелязва забележителен напредък в сравнение със Запада. Кристен Годси обаче отбелязва в проведените между 2010 и 2017 г. 105 часа интервюта с Елена Лагадинова разочарованието на председателката на Комитета на българските жени, че социализмът не успява да се пребори напълно с вековната идея, според която управляващите трябва да бъдат мъже. Балканската патриархална култура в една държава, управлявана трийсет и пет години от един и същи мъж, спъва развитието на жените. И все пак, в България – подобно на други комунистически страни – са въведени квоти в парламента, които надхвърлят въведените в повечето демокрации.

Но и днес най-смайващата разлика със Запада е при ръководните постове и в областта на фундаменталните и инженерните науки и технологии. Дали това е наследство от съветската епоха? Според Файненшъл Таймс от 8 март 2018 г. осем от десетте страни с най-много жени във високите технологии са в източна Европа, където жените са били насърчавани да правят подобна кариера. От друга страна, широкият спектър от механизми, благоприятствали финансовата независимост на жените, са направили така че мъже и жени започнват да схващат женската сексуалност като нещо, което се споделя, а не се разменя срещу ресурси.

Източна Германия представлява най-категоричният пример за волунтаристка политика в областта на равенството между половете и икономическата независимост. Според цитираната от Годси британска университетска преподавателка Ингрид Шарп, тъкмо тази политика гарантира на жените „автономия, която подтиква техните партньори да бъдат по-щедри (sic!) в леглото“. Разводът в ГДР e лесен и най-често e по инициатива на жените. Отново според Шарп, партията вижда в това доказателство за тяхната еманципация. Източногермански изследователи провели изследване върху сексуалната задоволеност, за да докажат превъзходството на социализма. Известното изследване на Курт Щарке и Валтер Фридрих Любов и сексуалност до 30-годишна възраст (1984)* показва, че две трети от жените почти винаги стигат до оргазъм, а 18% от запитаните споделят, че това става всеки път. (Тъй като навремето прочетох това издание, сега забелязвам как Шарп благосклонно не споменава, че авторите му виждат в партийното членство един от факторите за пълноценен сексуален живот). По-късно, сравнителни изследвания, правени след обединението на двете Германии, също разкриват по-високото ниво на сексуално удоволствие при източногерманците.

Кристен Годси не е единствената впечатлена от тази констатация. Тя цитира работите на Пол Бетс (Within Walls: Private Life in German Democratic Republic, Oxford University Press, 2013) и Джоуси Маклелан (Love in the Time of Communism, Cambridge University Press, 2011), според които най-вероятното обяснение за това е, че източногерманският режим насърчавал хората да търсят радостите на сексуалния живот, за да забравят монотонността, материалните лишения и ограниченията в пътуването… Накратко, колкото повече се отегчаваш, толкова повече правиш секс? Може би, но нивото на сексуална задоволеност надвишава това в другите източноевропейски страни, където условията все пак са били същите. И все пак, тези страни не изостават чак толкова от гледна точка на сексуалната свобода, най-вече що се отнася до Унгария, ако се доверим на изследванията по темата.

Всички социалистически държави стимулират сексологията. Тази дисциплина доста рано си извоюва правото на съществуване в комунистическа Европа (например, в ГДР, Полша, Чехословакия и др.) и то много преди да бъде призната от западната наука. Още през 1961 г. чехословашките сексолози организират конференция върху сексуалното удоволствие на жените. Те стигат до заключението, че жените могат напълно да се насладят на секса, само ако не са финансово зависими от мъжете. Учебникът по сексуално възпитание на източногерманския психолог Зигфрид Шнабл Frau und Mann intim*, публикуван през 1979 г. се радва на масово разпространение и е преведен на повечето езици в източна Европа. Според писателя Георги Господинов той се превръща в бестселър в България, където може да се открие в почти всяко домакинство, скрит все пак зад други книги (независимо от успеха му, въпросният психолог е следен и заплашван от Щази, както показва досието му, което изследвам в моята книга Следеното общество. Интелектуалците и Щази, 1999).

И тъй, в своята симпатично ангажирана книга Кристен Годси показва, че – за разлика от капиталистическата система – в сметката на социализма влиза и сексуалната еманципация и според нейната преценка не трябва да позволяваме разказът за жестокости, извършени в името на един изкривен идеал, да водят до това с мръсната вода да изхвърлим и бебето. В отделянето на любовта и секса от всякакво икономическо съображение тя вижда свойствена за социализма характеристика, от която би трябвало да се вдъхновим. Без съмнение съществуват и други фактори, които могат да допринесат за сексуалното щастие, но не те са нейната задача и, опирайки се на източноевропейския опит, тя със сигурност откроява основния от тях.

 

Соня Комб е историчка в Изследователския център „Марк Блок“, Берлин

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments