Акценти

Защо не можем да очакваме подкрепа от Запада

Росица Кратункова

Вече над 80 дена България е обхваната от недоволство срещу правителството с искания за незабавна оставка. В по-голямата си част протестите са мирни, понякога придружени с подаряване на цветя и вода на охраняващите полицаи, докато протестиращите свободно упражняват конституционното си право  на манифестация. Въпреки това на няколко пъти събитията ескалират, оставяйки невиждани досега в страната ни сцени на насилие. Така на 2 септември например, по време на гласуването в Народното събрание на искането за промени в Конституцията, полицията използва лютив спрей, има откарани в болница и припаднали, пребити журналисти и щурм на полицейските отряди срещу мирно седящи хора в парка. Това полицейско насилие естествено предизвика възмущението на обществото, последвано от призиви Европа да обърне внимание и да реагира на случващото се в България. Въпреки предвидения дебат на 5-и октомври в Европейския парламент, увеличаващите се публикации в световните медии не предизвикаха желаните реакции от западните лидери, а Европейската комисия заяви, че не може да се намеси, когато има проблеми в дадена държава членка. 

Защо не можем да очакваме този желан отзвук от Запад и защо „връщането към европейския път“, прокламирано от някои протестиращи, невинаги е нещо, към което трябва да се стремим?

Докато в България все още отеква споменът за дерайлиралата вечер на протести, Франция отдавна е втъкала насилието в ДНК-ато на полицията и е на път да ѝ даде още повече поле за действие над населението. Расизмът е част от държавния апарат, а полицейският корпус традиционно гласува за крайнодясната партия на Льо Пен. Достатъчно е да си припомним филма „Омразата“ (1995), за да разберем безплатното и банализирано насилие, което „органите на реда” имат възможността да упражняват над тийнейджърите от бедните предградия. През 2005 г. две деца умират от електрошок, след като са подгонени от полицаи, заради предполагаем обир, скривайки се в близка електроцентрала. Последвалите масови протести в едно от най-бедните предградия на Париж в продължение на 3 седмици, наложили и обявяването на извънредно положение в страната, завършват с над 8000 изгорени коли и 2900 задържани. През 2016 г. 24-годишният Адама Траоре умира в полицейския участък от задушаване, а през януари 2020 г. 42-годишният доставчик Седрик Шувиа е умъртвен от полицията, която го спира за проверка на документите за самоличност. Запис показва как жертвата крещи, че не може да диша, след като полицай притиска гърба му към земята.

Полицията отдавна упражнява произволно насилие върху бедната и най-уязвима част от населението, но с идването на Еманюел Макрон на власт през 2017 г. то започва да се вкоренява все по-надълбоко и да обхваща все повече фрагменти от населението под различна форма. Повратен момент е началото на протестите на жълтите жилетки през ноември 2018 г., продължили близо година, в резултат на които има над 11 починали, 4000 ранени, включително и такива, загубили зрението на едното си око заради хвърлени гранати и изстреляни гумени куршуми. Заради засилващото се напражение и разрушаване на частна собственост, през март 2019 г. начело на полицията в Париж застава Дидие Лалмон, който заявява, че ще въдвори ред. Печално известен остава иначе изпълненият с празничен дух ден на труда, 1 май 2019 г., когато усещането е, че полицията е на война срещу гражданите. Президентът настоява за твърд отговор срещу т.нар. черен блок, заради което 7400 полицаи са мобилизирани само в столицата. Сълзотворен газ покрива голяма част от града, като дори кортежът на най-големия синдикат CGT не е пощаден. Задържани са общо 330 души. По нареждане на префета Лалмон, полицията прилага метода на обграждане в клетка, при който протестиращите биват завардени в тесни пространства и обстрелвани със сълзотворен газ, но без да е оставен изход, както се изисква по закон. В една така ситуация, група манифестиращи разбиват оградата на една болница, за да избягат от прииждащите полицаи и от водното оръдие, насочено срещу тях. Някои са толкова уплашени, че се опитват да влязат в реанимационното отделение на болницата. Преди да излязат видеозаписи, ясно показващи страха у хората и действително случилото се, министърът на вътрешните работи определя поведението на протестиращите като „атака“.

Опитващи се да се скрият от водното оръдие протестиращи разбиват оградата на болница в Париж

От изтекли документи относно друг протест на жълтите жилетки през януари 2020 г. се разбира, че не черният блок са предизвикали сблъсъците с полицията, а обратното, мобилните полицейски бригади, въведени от Лалмон, са се врязали в протестиращите маси.

През март, при въвеждането на локдауна заради ковид епидемията, полицията започва да експериментира с нови методи на следене и контрол. Докато в България дронът присъства само в дискурса на властта под формата на обвинения за шпионаж, то ако погледнем към една от уж най-демократичните държави – Франция – следенето с дрон на цялото население се утвърждава като „нормална” практика на държавния репресивен апарат. За да накара хората да си останат вкъщи, полицията използва дронове с високоговорител, които крещят с роботизиран глас: „Останете си вкъщи. Не можете да се движите в тази зона“. Употребата им е преустановена от Върховния административен съд през май заради недостатъчна защита на личните данни. С указ от 2015 г. е регламентирано, че дрон може да се използва само ако е декларирано на префектурата 5 работни дни по-рано. Това обаче не се отнася за полицията, ако обстоятелствата и обществената сигурност го налагат. Последното е приложено в Париж например, където през двата месеца локдаун петнайсетина дрона циркулират из въздушното пространство. През април министерството на вътрешните работи публикува обществена поръчка за 4 милиона евро за закупуването на над 650 дрона. Официално тази поръчка няма връзка с текущата криза, което поставя въпроса с какво точно тогава имат връзка.

Избухналите в САЩ протести заради бруталната смърт на Джордж Флойд предизвикват реакции и във Франция, където манифестации са организирани от инициативния комитет „Справедливост за Адама Траоре“, чиято смърт, причинена от полицията 4 години по-рано, все още остава безнаказана. Междувременно в пресата излизат сведения за съществуването на Whatsapp група, където полицаи разменят помежду си изключително расистки обиди, както и затворена фейсбук група с над 8000 членове полицаи от цялата страна с подобно съдържание. В отговор на събитията министърът на вътрешните работи обявява „нулева толерантност“ към служителите, проявяващи расизъм, и забранява известната хватка на задържане с душене, каквато е използвана и при убийството на Джордж Флойд, а и практикувана във Франция. Полицейският синдикат реагира мигновено, заявявайки че министърът ги е предал и организират протест, където служителите символично хвърлят на земята белезници. Кадри от тези протести манипулативно бяха разпространени в социалните мрежи в България, за да покажат привидна солидарност на полицията с народа, въпреки че такава изобщо не съществува. Впоследствие, властта дава заден ход и правото на полицията да се възползва от хватката на задържане с душене е възстановено.

Няколко дена по-късно, по време на обръщение към народа, президентът Еманюел Макрон коментира събитията в САЩ, заявявайки, че във Франция никоя статуя няма да бъде бутана, а историята заличавана, но в същото време ще бъде непреклонен пред прояви на антисемитизъм и расизъм. След като се произнася срещу комунитаризма и в защита на републиканския ред, Макрон се обявява в защита на полицията и жандармерията, които осигуряват този ред, заради което заслужават подкрепата и признателността на нацията. По този начин той за пореден път не използва възможността да реформира полицейската система, задвижвана от расистки настроения, а напротив, стреми се да засили нейната легитимност.

След промени в правителството през лятото министър на вътрешните работи става Жерар Дармана, приближен на Никола Саркози, също заемал този пост, преди да стане президент.

На 24 юли в интервю за дясната медия Фигаро, новоназначеният министър заявява, че трябва да се спре „оскотяването на една част от обществото“ и да се затвърдят инструментите на държавната власт. Това интервю може би щеше да мине незабелязано, ако думата оскотяване не беше натоварена вече с политически заряд. През 2013 г. крайнодесният лидер Марин Льо Пен използва думата, за да обрисува увеличаващото се насилието в страната, „излизане от релсите, тоталната загуба на основи, разрушаването на всичко, което цивилизацията търпеливо е градила през вековете“. С използването на тази дума се избягва говоренето за насилие или престъпност, а проблемите се изместват в сферата на въображаемото и абстрактното. В допълнение министерството ще започне да публикува статистически данни за престъпността в страната от октомври, практика въведена по времето на Никола Саркози и остро критикувана като „политика на цифрите“. Такъв подход, фокусиран върху резултати в краткосрочен план, единствено поставя повече напрежение върху всички нива на полицията, а доклад на Генералната инспекция на администрацията го заклеймява като причина за множество регистрирани фалшиви жалби. 

По повод честването на 150-тата годишнина от създаването на третата република, Макрон обявява, че още от есента ще бъде представен проектозакон срещу сепаратизма, защото „републиката е крехка“ и трябва да бъде защитена. В период на все по-голяма икономическа и здравна несигурност правителството вместо да се обърне към належащите въпроси, все повече залита на дясно и се подготвя за президентските избори през 2022 г., опитвайки се да се хареса на десните избиратели. Така въображаеми проблеми като сепаратизма се представят като реално „надвиснали“ и такива, срещу които трябва да се впрегне държавната машина, използвайки все по-неясното и размито понятие република. В подкрепа на Макрон идва и политическият опортюнист и бивш министър-председател при Франсоа Оланд, Манюел Валс, който твърди, че „истинският проблем е борбата срещу ислямизма“.

Малко след това министерството на вътрешните работи публикува новата Национална схема за поддържане на реда, която все повече затяга контрола над пресата и гражданите. Според министъра, когато по време на протести станат сблъсъци, не трябва да търсим вина сред полицаите, а да осъзнаем, че те са жертвите. Пред синдиката на полицията той заявява също и че винаги е бил и ще бъде на страната на полицаите: „Няма равенство между думите на този, който протестира срещу властта, и властта. … По дефиниция, думата на полицая струва повече от тази на другите.“ На тази среща той обявява и че ще предложи закон лицата на полицаите да бъдат замъглявани при разпространение на видео в социалните мрежи и по медиите. 

Свободата на словото е атакувана и по друг начин. В Националната схема се предвижда по време на протести журналистите да трябва да имат журналистическа карта и акредитация от органите на реда. Карта по френското законодателство не се изисква за доказване качеството на журналист, то се доказва от това, дали по-голямата част от доходите са от журналистическа дейност. По-късно министърът се защити, че е станало недоразумение и че карта никога няма да бъде искана по време на протести. В допълнение обаче при разпръскване на тълпа от полицията няма да се прави никакво изключение за журналисти, което означава, че те рискуват да бъдат бити, докато си вършат работата или именно за да не си я вършат.

Министър Дармана също така окуражава използването на дронове и желае това да се извършва на територията на цялата страна особено по време на протести, за да опровергаят репортажите на някои медии, които не предават „сложността“ на ситуацията, а показват само „удобните“ кадри. Оръжията с гумени куршуми също остават в употреба, въпреки многобройните осакатявания, причинени с тях. Силно критикуваните гранатите за разпръскване на тълпи, използвани единствено във Франция в цяла Европа, са просто заменени с други, които са почти толкова опасни.

От страна на полицията тя трябва просто да носи идентификационен номер, задължение от 2014 г., което почти не се спазва.

На 12 септември на поредния протест на жълтите жилетки, които искат да напомнят, че проблемите им съвсем не са решени, а напротив, задълбочени, от 2500 манифестиращи са задържани 275 души. Сякаш за да онагледи прилагането на новата Национална схема на самия ден на обявяването ѝ, 17 септември, на протест на синдиката CGT репортерът Гаспар Гланц е спрян от камион на полицията, от който изкачат десетина полицаи. Въпреки че се намира на поне 300 метра от кортежа манифестиращи, Гланц е задържан за „участие в група за извършването на насилие и разрушения“. Причината за задържането му е по-скоро защото не е имал в себе си журналистическа карта, каквато обаче е имал колегата му, придвижващ се с него. За първи път в кариерата му на журналист става свидетел на това, как в ареста полицай се опитва да изтрие кадрите, които е заснел с GoPro камерата си.

Пореден опит да отвори очите на обществото и властта за същността на полицията прави публикуваната наскоро книга Ченге, където журналистът Валентин Гендро разкрива механизмите на функциониране на полицейската система, след като прекарва две години под прикритие като полицай. Той я описва като защитаваща култура на расизъм и насилие, неподлежащо на наказание до пълното му банализиране. Налагало му се е да лъжесвидетелства, за да защити полицай срещу обвинения на пребит преди това тийнейджър в ареста. В това, което авторът описва като кланова система, членовете се предпазват един друг, което и води до споделеното чувство на безнаказаност. Цветнокожи, хора от арабски произход и мигранти са наричани систематично „копелета“, като в същото време Гендро е шокиран от факта колко зле са били обучени и екипирани полицаите и колко зле платени са всъщност. Постоянният стрес, враждебност и насилие, което срещат всеки ден, често водят до депресия и самоубийства сред  полицаите, диспропорционално по-високо от средното за страната.

На 16 септември германските власти арестуваха 29 полицаи заради споделяне на снимки на Адолф Хитлер, бежанци в газови камери, свастики и други нацистки символи. Полицията като орган никога не е бил замислен за защита на населението, а по-скоро  за защита на властта от него, в това число и на частната собственост. В избухналите наскоро протести в Америка се чуха окуражаващи призиви за намаляване бюджета, а дори и за премахването на полицията, за да се финансират други политики, решаващи много по-успешно проблемите, които полицейското насилие потиска, но не решава. Няма как една система, която е базирана на безнаказаност и расизъм, да бъде основен стълб в общество, което се стреми към демократичност. Затова не трябва да ни учудва, че полицията упражнява насилие срещу протестиращите, нито пък трябва да им даваме цветя, което само скрива истинската същност на този държавен апарат. Парадоксално, понякога липсата на бюджетни средства може да има и положителен ефект, какъвто е случаят с България. Дългогодишната неолиберална логика на остеритет не позволява адекватното екипиране на българската полиция, която да ни бие по-силно, докато протестираме. Западноевропейският път може да е повече контрол, насилие и следене, но това не означава, че трябва да е нашият път.

 

 

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments