Капиталоцен – или какво виждаме в ерата на капитализма
От Фатма Февзи
Въведение
Амазония, Суматра, Алепу, Еверест, Пирин…
Пет места от различни краища на света, които попадат в дългия списък с кътчета от планетата Земя, изживяващи едни от най-високите си исторически нива на преобразяване, които никога повече няма да изглеждат като преди и които стават жертва на капитала.
Докато Амазония и Суматра са опожарявани заради една или друга цел и са преки потърпевши от климатичните промени, вече безспорно причинени от човешката намеса в природата, то Алепу, Еверест и Пирин в следващите години ще бъдат заринати от бетон и неразградими отпадъци.
Имайки предвид все по-опустошителните климатични промени на планетата, в тази статия ще разгледам капитализма като главен причинител/виновник за настъпващите природни сътресения.
В първата част на статията се опирам на теориите за определяне на геоложките и историческите епохи, за да установя дали сме навлезли в нова ера на човека като основен геологически фактор, т.е. антропоцен; или дали по-скоро трябва да говорим за капиталоцен, защото капиталът е в основата на човешките действия през последните няколко века. Във втората част разглеждам пример от ерата на капиталоцена – презастрояването по българските природни паркове и защитени територии. В заключение поставям някои отворени въпроси за алтернативите на капиталистическото статукво, които трябва да бъдат въведени, ако искаме да запазим планетата.
Антропоцен vs. Капиталоцен
Геологическата и историческата периодизация следва да помага за разграничаването и структурирането на ценна информация от преди милиони години. Докато геоложките епохи се определят спрямо развитието на планетата Земя чрез анализиране на различните ѝ съставки (скали, минерали, тектонски плочи и т.н.), историческите епохи се центрират върху дейностите на човека и развитието на културата (оръдия и начин на труд, писменост, инструменти и т.н.).
Подобни статии:
В рамките на холоцена, настоящата геоложка епоха, попадат много исторически епохи – от бронзовата епоха до модерността и съвремието. Още при това сравнение става ясно, че може би вече холоценът като естествена геоложка епоха е приключил (Steffen, W.; Crutzen, P.; McNeill, J. 2007, с. 614). Това твърдят и учените от Работната група по антропоцен (РГА) към Подкомисията за кватернерна стратиграфия, които работят по официалното признаване на антропоцена като настояща геоложка епоха, в която дейността на човека е станала основната геологична и морфологична сила, променяща самата планета. С началото на индустриализацията хората започват да променят облика на Земята и атмосферата, както и собственото си ежедневие, чрез използването на изкопаеми горива, които са основни замърсители на околната среда и въздуха. Поради тази причина от РГА (и не само) предлагат антропоцен (от гр. антропос – човек) да е наименованието на новата епоха – епохата на модерния човек – не само като геоложка, но и историческа епоха (ibid., с. 615).]*
На пръв поглед антропоцен наистина звучи като по-логичното наименование и теоретично обяснение на времето, в което живеем. Като се задълбочим обаче в изследване на неговото начало, протичане и бъдеще, виждаме няколко пропуска, не толкова в геологически, колкото в исторически аспект.
Джейсън Муур (2017), един от основните критици на антропоцена, разглежда в статията си The Capitalocene, Part I: On the Nature and Origins of Our Ecological Crisis недостатъците на тази концепция, задавайки един централен въпрос:
Наистина ли живеем в антропоцен – ерата на човека – с евроцентричната и техно-детерминистката му перспектива? Или живеем в капиталоцен – ерата на капитала – историческата епоха, белязана от безкрайното трупане на капитал? (Moore, J. 2017: с. 3).*
Според Муур това е и първият недостатък на понятието антропоцен – че разглежда хората като хомогенна група и не определя кой е антропосът, който всъщност е главният актьор в тази нова ера. Подсказвайки хомогенна представа за човечеството, теорията за антропоцена имплицира, че всички хора носят в еднаква степен отговорност за екологичните процеси на Земята. По този начин се заличават ключови фактори, произвеждащи неравенства и насилие, като например ролята на империализма, расизма, патриархата и капитализма. Муур преразглежда идеята за нова историческа епоха и я нарича капиталоцен – „разбирана като система на власт, печалба и препроизводство в мрежата на живота“ (Moore, J. 2017: с. 1). Работната група по антропоцен, занимавайки се с въпроса за произхода на климатичните промени, пропуска да разгледа капиталистическата система като основен двигател на повишаване на CO2 и в крайна сметка вместо да хвърли светлина в мрака, прикрива истината (Moore, J. 2017: с.2). Затова е и разбираемо, както отбелязва Муур, че антропоценът е по-скоро удобна идея и за нея се говори много в либерални медии като The Economist, The New York Times, BBC и т.н. (пак там.).
Вторият недостиг на антропоцена е в самата периодизация. За РГА стартовата точка на климатичните промени е Индустриалната революция в Англия в началото на XIX век (Crutzen, P. et al. 2007: с. 614). Тук се пропуска един важен исторически момент – колонизацията след Колумб, когато природата започва да се превръща в източник на капитал или ресурс за трупане на такъв, а робството става основна социално-икономическа система (Moore, J. 2017: с. 3). Изключвайки четири века от търсенето на причините за климатичната криза, ние всъщност игнорираме много важни моменти от драстичните екологични промени (и в обществото, като наложените властови отношения на земевладелец/роб) като масовата обработка на почвата и обезлесяването с цел земеделие и износ на стоки: „Капиталоценът не е само система, трупаща капитал, но и водеща до унищожение (Moore, J. 2017: с. 6).
Третият пропуск на понятието за антропоцен е и най-важният момент от климатичните промени – дуализмът човек/природа, който е в основата на капитализма – природата като външен, контролируем от човека евтин ресурс (пак там, с. 7). За Муур най-големият пропуск не само в дискурса за антропоцена, но и в зеленото движение, е, че човекът и капитализмът се разглеждат извън мрежата на живота (web of life):
Можем ли наистина да различим това, което ни прави хора, например, абстрахирани от отношенията ни с кучета, свине, риби и крави? […] в житейския ни опит няма отделяне от природата, дори и природата, която обитаваме, често да е изпълнена с бетонни конструкции, задръствания и кули на мобилни телефони (Moore, J. 2017, с.6).
Източник
Възприемането на природата като евтин ресурс и експлоатирането ѝ редом с експлоатацията на човешкия труд са залегнали в основата на капитализма и на капиталоцена. Това разделение човек/природа Муур определя като „най-големия абсурд на капитализма“ (с. 7):
[…] капиталистическата цивилизация развива предпоставката, че ние обитаваме нещо, наречено общество, и действаме върху нещо, наречено природа. Това е проблемът с отчуждението, оформянето на всичко – от структурите на труда до структурите на чувството (Marx 1977; Braverman 1974; Williams 1977). В този смисъл обществото и природата са не само израз на отчуждението, но и инструменти за него. (Moore 2017, с.8).
В България това разделение и абсурдите на капиталистическия режим не са изключение. В следващата част на статията ще разгледам два такива примера.
Бележки от България в ерата на капиталоцена
Най-ярки примери от ерата на капиталоцена в България се намират в сферата на туризма, който още през 90-те години попада в ръцете на малка група олигарси. Олигархът може би е и главният актьор в българския капиталоцен. Както Юрген Рот описва българските олигарси в своя статия, това са онези мултимилионери, чиято любима формула „пари-медии-власт“ (Рот, 2013) им помага да експлоатират, манипулират и управляват вече 30 години. *
Един от основните инструменти за продължаване по тази формула, която е пагубна не само за обществото, но и за околната среда, са частни (най-вече строителни) фирми, усвояващи пари от обществени поръчки.
Най-видната, станала известна с обезобразяването на планините Пирин и Витоша, е Юлен АД, концесионер на ски зоната над Банско. Не само разпростряло се на повече от позволената му територия за строеж в Национален парк Пирин, но и навлязло в защитени местности, дружество Юлен АД с досегашните си практики е показателен за парадоксалното обществено очакване капиталистическата държава и концесионерите да опазват околната среда и защитените територии. Така исканията на природозащитниците по време на протестите срещу втори лифт на Банско бяха не толкова за истинско опазване на природата, т.е. тя да остане дива, колкото срещу самия концесионер. Ивайло Атанасов описва добре тези противоречия в статията си за Барикада:
Безграничната любов едновременно към природата и свободния пазар може да доведе до ситуация, в която си едновременно против изграждането на втори лифт, но и за свободна конкуренция, при която се предполага, че има поне два независими един от друг лифта.[…] Те [защитените територии] са извадени от пазара с ясното съзнание, че той ще ги употреби.*
Дали ще е лифт и от кой концесионер ще се строи няма никакво значение, но за съжаление в общественото мнение занимания с личността и предполагаемите качества на строителя излизат на преден план, вместо да се постави под въпрос какво всъщност позволява да има предпоставка за приватизиране на природата и неспазване на Закона за защитените територии. Лесно забравяме, че в пазарната икономика не само частните фирми, но и държавата е актьор, който е както продавач, така и купувач на услуги. Особено ако олигарсите са пряко или косвено участници в управлението на една капиталистическа държава, не би трябвало да е изненада държавата да защитава интересите на бизнеса, печалбата и трупането на капитал, докато замърсяването на природата в името на тези интереси остава несанкционирано именно защото природата се превръща само в ресурс.
Черноморието е втори показателен пример на българския капиталоцен; тук природни обекти като дюни или резервати биват премахнати или увредени с цел строителство на туристически обекти. На пръв поглед не звучи проблематично да се строят места за настаняване на туристи по курорти с цел развитие на туризма, но по българското Черноморие в по-голямата си част цялото това строителство се случва за сметка на природата – нито екосъобразно, нито законосъобразно. Диви и защитени плажове като Иракли, Алепу, Корал и най-накрая къмпингите Смокиня и Градина (през 2019 г.) са преобразени от строителството на хотели, ресторанти и други комплекси, което води не само до повече бетон по крайбрежието, но и застрашава естествения хабитат на много видове растения и животни. Разбира се, много от плажовете са дадени на концесия и се очаква строителните предприемачи да опазят околната среда – същият парадокс както в случая с Банско. Двама журналисти от австрийския вестник Дер Щандарт обобщават състоянието по българското Черноморие през 2018 г. по следния начин:
Плажовете по Черноморието са нещо като „last frontier“ (последна граница) на печалбата и на добрия вкус в България – там се изнасят последните битки за пари и свобода: дивият капитализъм срещу дивите къмпингуващи, алкохолните туристи срещу министрите, изпаднали в опиянение от собствената си власт.*
Пирин и Черноморието са само два примера от ерата на капиталоцена, които са достатъчни да покажат, че в България той се развива както по дефиниция – експлоатация и унищожаване на природата от страна на капиталистите (или олигарсите) с цел печалба и собствен икономически растеж.
Накъде след това?
Историческите и геоложки епохи винаги са продължавали хиляди години, като промените в климата и биосферата са влияели на начина на живот на хората, карали са ги да емигрират и да се приспособяват към новостите в заобикалящата ги среда. Капиталоценът все още е на около 500 години и ще продължи, докато последното дърво не е изсечено (Moore, J. 2017).* За да успеем да предотвратим изсичането на това последно дърво, трябва сериозно да се замислим за мястото на капитала в живота ни и този на планетата, както и за начина, по който капитализмът е навлязъл във всяко едно наше действие не само като икономическа система, но и като начин на мислене, хранене, работа, живот.
Когато разпознаем движещите сили на капитализма, можем да видим и неговите слаби страни, една от които е, че се основава на експлоатация – евтини природни ресурси и евтина работна ръка. Общоприето е, че ресурсите на природата не са създадени за употреба само и единствено от човека и не са вечни. Т.е. капитализмът ще се самоизхаби, ако продължава да се развива по формулата човек vs. природа, която описах в първата част на статията. Теориите за възможните алтернативи на сегашната пагубна за планетата икономическа и политическа система са много, като една от тях се превръща в основна тенденция – зеленият капитализъм. Той е добре дошъл най-вече за онези консуматори и производители, които просто искат заменят едни неекологични продукти с други (малко) по-екосъобразни продукти. Капиталистическата пазарна икономика обаче, целяща икономически растеж, ще си действа, без да има дисбаланс в търсенето и предлагането, а трупането на капитал ще продължава както при стандартния капитализъм. Също така, зеленият капитализъм не може да разреши един системен проблем, защото не дава алтернатива на проблемите на тази система, а вкарва нови регулаторни инструменти като зелен данък, CO2 данък и пр., които не биха променили отношението на бизнеса и държавите към природата и климата, имайки предвид платежоспособността им и участието им в създаването и следенето на тези регулатори.
Източник: awid.org Автор: Gustave Deghilage
Екосоциализмът, от друга страна, цели да възвърне описаното от Муур съществуване на човека и природата в мрежата на живота извън расовите, класови и полови противориечия, при това не по формулата човек vs. природа.* Екосоциалистите се водят по житейския опит на коренните народи, чиито икономики са вградени в едно безкласово общество в единство с природата и се основават върху обща собственост върху благата. Екосоциализмът не е просто нов начин на производство, а нов начин на съществуване, в който икономиката не е основна организираща сила в обществената структура, за разлика от капиталистическото общество (Saul, Q. 2013).* Той не се основава на производството на излишна стойност, а на присъщата стойност на природата (пак там).
Трудно е да си представим приемането изобщо на някакъв вид социализъм за алтернатива сред масата в постсоциалистическите страни, каквато е и българската, където социализмът се е превърнал в червения враг и е табу да се говори за различните му форми. Но въпреки това екосоциалистическо мислене би помогнало да се разрешат множество дълбоки проблеми в обществото, вкл. и тези, свързани с климатичните промени. За разлика от държавния социализъм (като съветския и китайския, например), който историята познава, екосоциализмът не цели замяна на печалбата с производство в една патриархална система, построена върху завладяване на природата, а се бори срещу всичко, облагодетелстващо капитализма. Както Маркс отбелязва относно държавата в работите си за Парижката комуна: „Работническата класа не може просто да завладее завършената държавна машина и да я използва за собствените си цели” (Маркс, К. 1871), така и природозащитниците (или пак работническата класа) не могат да създадат различно общество, съобразяващо се с природата, като вземат средствата за производство, разработени от самия капитализъм. Алтернативи има – остава да изберем правилната.
Библиография
Moore. J. (2017): The Capitalocene, Part I: on the nature and origins of our ecological crisis. The Journal of Peasant Studies. April 2017. Извлечено от: http://dx.doi.org/10.1080/03066150.2016.1235036 (30.10.2019)
Moore. J. (2017, Winter 2017). The Road to Ruin – making sense of the Anthropocene. Progressive Review, volume 24(3), 176-202.
Ripple, W., Wolf, Ch., M Newsome, T., Barnard P., R Moomaw, W. (2019). World Scientists’ Warning of a Climate Emergency. BioScience. Извлечено от https://bit.ly/32U7J76 (16.11.2019)
Steffen, W.; Crutzen, P.J.; McNeill, J. (2007). The Anthropocene: Are Humans Now Overwhelming the Great Forces of Nature? Royal Swedish Academy of Sciences 2007. Ambio Vol. 36, No. 8, December 2007, 614-621. Извлечено от: http://www.profwork.org/wsy/earth/Ambio2007.pdf (01.11.2019)
Атанасов, И. (2017). Пет мита за Пирин. Baricada.org. Извлечено от: https://baricada.org/2017/12/21/pirin-legends/ (25.11.2019)
Рот, Ю. (2013). В България ги наричат олигарси. DW.com. Извлечено от: https://bit.ly/33qkCWU (29.11.2019)
Тодоров, К. (2018). В търсене на добрия олигарх за Пирин. Извлечено от: https://baricada.org/2018/12/19/v-tarsene-na-dobria-oligarh-za-pirin/ (25.11.2019)
