Политически борби по време на пандемия
От Сандро Мецадра
Източник: Euronomade
Дълго чакане в аптеката, опашка, за да влезеш в супермаркета. Такива случки, станали нормални тези дни, са достатъчни, за да добием представа за това как разпространението на коронавирус променя обществото ни. Действително, в много отношения става дума за дългосрочни тенденции, които са обострени от епидемията и правителствените мерки. Десетките години политика на страх са оставили следи, които сега са видни във фобията от контакт, в недоверчивите погледи, цaрящи над „дистанцията на сигурност“ между хората. Желанието за контрол несъмнено подхранва силите, които властват над животите ни. Важно е и да си спомним, че, веднъж наложени, мерки, подобни на приетите от настоящите седмици, ще останат в арсенала на политически възможното. От друга страна, налице са и образи с напълно противоположен знак: усмивките, които много хора си разменят по улиците, музиката от балконите, солидарността, заобикаляща не само лекарите и медицинските сестри, но и работниците, които стачкуват, за да защитят сигурността на работните си места.
През последните дни дискусията в рамките на разнородното поле на социалните движения и на левицата сякаш се насочва предимно към първия аспект – или към обострянето на средствата за контрол в рамките на извънредното положение. Дори оставяйки настрана позициите на утвърдени философи, влезли в ролята на вирусолози и епидемиолози, в много от намесите сякаш преобладава един вид скептицизъм спрямо COVID-19 и реалната му опасност. Струва ми се, че този подход е изключително измамен. Вместо това, дискусията би трябвало да изхожда от обратната позиция – или, казано просто, от разбирането, че разпространението на коронавируса представлява не само заплаха за здравето и живота на милиони хора (на първо място възрастните и тези, попадащи в рискови групи), но и за просъществуването на здравните ни системи. Не мисля, че по този въпрос може да има каквото и да е било съмнение. Но, ако това е така, то коронавирусът представлява заплаха за нещо, което в дискусиите си сме дефинирали като „общото“. Разгръщащата се епидемия разкрива крехкостта и уязвимостта на това общо (наред с тази на животите ни), както и нуждата от „грижа“, подчертана от феминистките дебати от последните години. Незабравяйки темата за контрола, бих искал да възприема тази важна гледна точка, за да рефлектирам върху случващото се в Италия, в Европа и по света.
Икономическите ефекти на коронавируса са буквално нечувани. За първи път от десетилетия насам, една криза, зародила се в „реалната икономика“, бурно връхлита глобалните финансови пазари, провокирайки безпрецедентни загуби. Най-добрата метафора, с която можем да илюстрираме глобалния капитализъм в този момент, е тази за „задръстването“. Кризата дава огледален образ на един капитализъм, чиито цикли на остойностяване и натрупване са напълно зависими от безспирното движение на капитал, стоки и хора. Веригите за доставки (supply chains), изграждащи логистичния скелет и инфраструктура на капиталистическата глобализация, днес до голяма степен изглеждат блокирани. Цените на фондовата борса, които дълго време насочваха разгръщането на тези вериги за доставки и свързаната с тях мрежа от коридори, специални зони и хъбове, днес са принудени да регистрират тази блокада.
Не би било грешно да кажем, че в контекста на развитието на глобалния капитализъм, настоящата пандемия отбелязва момент, от който няма връщане назад. По никакъв начин не искам да подхранвам апокалиптични образи или такива на повсеместен колапс. Несъмнено ще има капитализъм и след коронавируса, но това ще бъде един фундаментално различен капиталзъм от познатия ни през последните години (макар и вече демонстриращ някои радикални промени, произлезли от финансовата криза от 2007 – 2008 г.). Според мен трябва да изходим от такъв един довод, отнесен към глобалното равнище, за да разберем какво се случва в Италия. В момента тя несъмнено отново наподобява „лаборатория“, макар и по доста различен начин, отколкото в недалечното минало. С риск да прозвуча твърде опростенчески, бих казал, че в момента се откроява една ясна алтернатива. От една страна виждаме един подход, който можем да дефинираме като малтусиански* (или по същество вдъхновен отсоциалния дарвинизъм) и за който оста Джонсън – Тръмп – Болсонаро е виден пример. От друга страна, съществува подход, формулиращ отново публичното здравеопазване като фундаментален инструмент, който да бъде изправен срещу спешната ситуация (тук като съвсем различни примери биха могли да бъдат посочени Китай, Южна Корея и Италия). В първия случай се отчитат хиляди смъртни случаи като резултат от един естествен подбор на населението. Във втория случай, по разнородни причини изглежда, че „обществото трябва да бъде защитено“ – чрез различно степенувани авторитаризми и форми на социален контрол.
Подобни статии:
Искам да бъда ясен: по никакъв начин не „подкрепям“ взетите от италианското правителство мерки. По-скоро се ограничавам до констатацията, че в този момент на глобално ниво се готви много силен сблъсък, който ще има критични следствия не само за бъдещето на капитализма, но и – което е по същество едно и също – за нашите животи. Този сблъсък засяга и страни като Великобритания, САЩ и Бразилия, чиито правителства подкрепят определеното като „малтусианско“ решение, тъй като съпротивите срещу тях са решителни и социално и политически внедрени. Но сблъсъкът засяга и Италия и намира израз в отказа на работниците да приемат решенията на Confindustria* и да се жертват в името на първостепенната важност на производството. В по-общ план, управлението на коронавируса се явява основно поле на конфликт. Само усилването на социалните борби (както днес, така и в следващите месеци) може да отвори демократични пространства и такива за „грижа“ в общността. Това важи колкото за Италия, толкова и за САЩ.
Да погледнем някои условия, които ни позволяват да очертаем различни сценарии, които могат да изникнат в близкото бъдеще. Фундаменталното значение на публичната система на здравеопазване, или социалното право на здраве, днес е факт, който трудно може да бъде поставен под въпрос. Това означава, че поне за известно време ще е трудно да бъдат предлагани съкращения и ще може да се започне нов период на инвестиции – включая под натиска на здравните работници. Би било желателно това да се случи и в сферата на образованието, въпреки че несъмнено ще бъде нужно да се обърне хода на някои промени от последните седмици (като започнем от употребата на онлайн преподаване). По време на кризата, грижовният труд продължава да бъде струпван предимно върху жените – но и това условие отваря възможността за нови борби и предоговаряния. Вече споменатите работнически стачки оказват възможност за неизследвани хоризонти на синдикализма, включително социалния, и за искането на „карантинен доход“. Макар и на изключително висока цена, бунтовете по затворите в Италия направиха по-видим за един свят, който в последните години бе станал все по-непроницаем (и постигнаха някои значителни, макар и частнични, резултати). С различни темпове, това се случва и в центровете за настаняване на мигранти, където коронавирусът предизвика блокиране на принудителните репатрирания*, макар не и задържанията.
Повтарям: става дума за сценарии, чертаещи конкретни терени за борба, а не правителствени еволюции. Но от методологическа гледна точка ми се струва важно да изходим оттук. Освен това вирусът иронично оголи целия илюзорен характер на суверенизма с фетишизирането му на границите. Това предоставя добър повод да отворим наново мисленето за това какво е „Европа“. Действително, досега Европейският съюз е предприел твърде малко и се е държал по противоречив, ако не и направо контрапродуктивен начин. Но как да не отбележим, че най-сетне режимът на остеритет се срива, а заедно с него и догмата му за балансиран бюджет? Внушителни са и „обективните“ натиски, които се струпват върху Европейската централна банка, тъй като тя приема ролята на последен заемодател. Това действително са „обективни“ тенденции, в смисъл, че са независими от една политическа умисъл, но пък дефинират условията за едно възобновяване на борбите на европейския терен. (Или, казано по-добре, те рамкират обстоятелствата на европейско ниво за навлизането отново на борби, които ще се развият в много части на континента.)
В заключение, мисля че предложената тук перспектива може да ни позволи да погледнем на настоящата пандемия, обръщайки внимание на онези пространства, които се отварят пред движенията, социалните борби и самото ляво. Както вече казах, не искам да омаловажавам въпроса за контрола, разгръщането на държавническата власт и допълнителното подстрекаване на политиката на страх. Тези аспекти несъмнено са част от актуалния сценарий. Как, обаче, да им противодействаме? Убеден съм, че за да разбуним настоящото усещане за „италианска лаборатория“, трябва да изходим от „грижата“ за общото, с която започнах. Освен това, в настоящата ситуация трябва да уловим вече съществуващите обстоятелства, които да спомогнат за формирането на по-общи политики на борби във време на пандемия.
Превод от италиански: Неда Генова
Заглавно изображение – източник.
