Робърт Бренер

Превод от английски: Станислав Додов и Петър Пиперков

През 1991 г. Робърт Бренер, директор на Центъра за социална теория и сравнителна история към Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA) и член на редакторската колегия на New Left Review, написва есе в две части, посветено на упадъка и колапса на съветската и източноевропейската икономическа система. Статията излиза първо през март/април 1991 г. в Against the Current и за пръв път бива препечатана на сайта на Verso Books на 11 февруари 2016 г.

Докато първата част на есето се фокусира върху икономическите фактори, довели до залеза на СССР и Източния блок, както и върху аргументиране на това как системата от социални взаимоотношения е всъщност определяща за функционирането на икономиката, втората част разглежда по-широкия план на сложни взаимовръзки между икономика, политика, геополитика, и включва забележителни от днешна гледна точка предположения какво предстои да се случи.

Радваме се, че имаме възможност да представим този текст на българската публика с позволението на професор Бренер, при това не въпреки, а именно поради неговата закъсняла с 25 години поява у нас. Есето, по наше скромно мнение, предлага някои ценни “прогнози от миналото”, които днес звучат ту страшно, ту обнадеждаващо – заради това, което се е случило; заради това, което не се е случило; заради това, което един западен изследовател вижда и назовава за нашия променящ се в началото на ‘90-те свят “на изток”, поставяйки пред изпитание не едно от  класическите у нас клишета на прехода.

I

Днес сме свидетели на два много различни вида кризи, макар и тяхното историческо развитие да трябва, в крайна сметка, да се разглежда заедно. На Изток възниква революционна криза на самата социална система, която е в състояние на разпад и на трансформация в нещо друго, най-вероятно капитализъм. На Запад кризата на доходността през последните две десетилетия заплаши благоденствието на много от конститутивните за капиталистическите системи фирми, макар и не самата система.

Изследвайки първо произхода и развитието на кризите на Изтока, можем впоследствие да анализираме по-добре как съотвените на двата региона кризи взаимно се проникват и по-конкретно, как раздираната от кризи, но все още динамична западна капиталистическа система ще засегне възникващия и доста немощен капитализъм на Изтока.

Бюрократическата система

Кризата на Изтока произлиза от неспособността на бюрократическата социална система или да осигурява свобода и демократичност, или, най-вече, да осигурява блага и стоки. Повечето наблюдатели на запад и властващите групи на изток обвиняват за това зависимостта на системата от планирането – в противовес на пазара – вярвайки, че планирането само по себе си не може да работи по друг, освен по най-неефективния начин.

Но тези наблюдатели не успяват да забележат, че ефективността и на плановата, и на пазарната икономика може да бъде оценена само във връзка със системата от социални отношения, в която функционира. Провалът на планирането при бюрократическата система трябва да бъде разбрано спрямо нейната система от социални отношения.

Преди всичко, бюрокрацията се е оформила и се възобновява като властваща класа по силата на нейната способност да изземва излишъка [добавената или принадената стойност, бел. прев.] директно и със сила от колективите на директните производители, т.е. на работническата класа. Бюрокрацията взима излишъка като, първо, директно и чрез принуда организира разделението на труда, разпределяйки производствените разходи (особено за работната ръка) към и добив от всеки отделен клон и фирма; и второ, като чрез принуда се уверява, че работниците колективно произвеждат излишък над тяхната собствена стойност на самовъзпроизвеждане – надницата, т.е. почасовата ставка.

Бюрокрацията трябва да зависи директно от принудата, тъй като, обратно на капиталистите, не може изцяло да раздели работниците от средствата за производство и препитание. Предназначението на бюрокрацията като цяло, очевидно, е да увеличи максимално общия социален излишък. Колкото по-голям е социалният излишък, който ѝ е на разположение, толкова по-лесно може да изпълни всяка своя цел, която евентуално би си поставила. За да увеличи максимално общия социален излишък, бюрокрацията открива, че е в неин интерес – и няма друг избор освен – да наеме всеки работник, който може, защото всеки допълнително нает работник увеличава социалния излишък (стига този работник да може индивидуално да произвежда излишък над собствената надница).

Като следствие, бюрократическата икономическа система се е развила изключително чрез (екстензивно) разрастване: увеличавайки излишъка, като включва нови работници и като ги снабдява с машини, а не чрез поглъщане (интензивно) – т.е. чрез трансформиране на средствата за производство, с които разполага всеки работник. Така работническата класа представлява най-големия производствен ресурс на бюрокрацията, докато неангажираните работници представляват загуба на ресурс.

Последствията са буквално епохални. Макар и работниците да имат малък контрол върху средствата за производство и препитание, те са имали сигурна заетост. Бюрокрацията по правило не може – заради собствения си интерес – да остави хората да бездействат или да ги уволни. Следователно бюрокрацията не може и успешно да използва зависимостта на работниците от заетостта им, както може това капиталът, така че да ги направи икономически зависими от бюрокрацията.

Тъкмо напротив, бюрокрацията трябва да се стреми към стриктен контрол на трудовата мобилност, така че работниците да не могат да капитализират от неутолимото търсене на бюрокрацията, оставяйки конкурентни фирми да наддават за надниците им. И тъй като  работниците всъщност са сляти с техните средства за производство и препитание, бюрокрацията се затруднява да ги подложи на управленски контрол. В крайна сметка, вместо това, бюрокрацията се опитва да изстиска излишъка от работниците чрез тоталния ѝ контрол над въоръжените сили и полицията. Неслучайно агенти на КГБ населяват всяка съветска фабрика.

И оттук следва, че работната ръка не е предмет на потребление в бюрократическата система. Дори и, да речем, в периоди на реформа на предприятията да е разрешено да предлагат част от производството си на пазара, те не са съвсем зависими от пазара за закупуването на входящи ресурси, нито пък възпроизводството им зависи от продажбите на производството им на пазара. Тъй като те не са обект на изискването за увеличаване на печалбата, но в същото време и не им е позволено да напуснат бизнеса.

Така, за разлика от положението при капитализма, работната ръка при бюрократическата система не циркулира между конкуриращи се фирми, способни да разполагат с труда според относителната им печалба и последваща способност да предлагат надници (определяни от тяхната способност да минимизират разходите си в отношение с цената на производството им).

Тъй като бюрократическата управляваща класа трябва да извлече излишъка си директно и чрез сила, необходимото условие за нейната власт е значителното изключване на работническата класа от гражданството, от място в държавата. Бюрократическата парламентарна демокрация по този начин е понятие, което противоречи само на себе си.

Ето защо тази специфична форма на антагонизъм между работническата класа и бюрокрацията – на работното място и vis-a-vis с държавата – представлява основната пречка пред това такава система да осигурява ефективно разпределение и увеличаваща се производителност. Тъй като те не контролират нито производството (излишъка) си, нито средствата за производство, трудещите се хора нямат никакъв стимул нито да усъвършенстват своя труд, нито да предоставят информацията за местната си продукция, от която плановиците се нуждаят, за да планират и координират.

От друга страна, тъй като работническата класа е в някакъв смисъл слята със средствата  за производство, бюрократите и управителите се затрудняват изключително много в това да вземат контрола върху трудовите процеси така, че по тяхна инициатива да трансофмират производствените сили.

Икономическата рационалност на бюрокрацията

Именно във връзка с тази бюрократическата структура на социалните взаимоотношения – и с възможностите и ограниченията, които тя полага – индивидите и класите определят най-разумния начин да поддържат или подобряват ситуацията си. Имайки предвид своите позиции в рамките на тази структура, повечето работници, както и много бюрократи и управители считат за разумно да възприемат образци на икономическа активност, които действат противно на усилията на системата да координира и развива продуктивните сили. Защо това е така?

Преди всичко, за разлика от капиталистите, управителите на предприятията нямат стимул да въвеждат нови техники в производството или дори да произвеждат в отговор на търсенето. Те не могат директно да присвоят печалбите на предприятията и да използват тези печалби за инвестиции или за потребление; нито пък могат да прекратяват дейността си, ако нормата им на печалба, а от там и нивото на инвестициите, са ниски или нулеви.

За разлика от капиталистите, тези управители не са нито под натиск да възприемат намаляващи разходите иновации, нито са задължени да се местят от сектор в сектор така, че да произвеждат стоки, чиито цени са се покачили в отговор на търсенето. Така бюрократическата система е поставена в извънредно неблагоприятно положение спрямо капитализма по отношение както на развитието на производствените сили – т.е. на подобрението на продуктивността и ефективността – така и на ефективното разпределяне на ресурсите.

Вместо да увеличават нормата на печалба, отделните управители се стремят да апроприират възможно най-големия брой машини, материали и работна сила, така че да увеличат максимално своето потенциално производство. В същото време управителите имат пълен интерес да крият от апарата на централното планиране своите налични производствени разходи – фактическия производствен капацитет на фирмата им.

Като увеличават наличните си ресурси – производствения си капацитет – докато в същото време съобщават на апарата възможно най-ниските изчисления за този капацитет, управителите се позиционират така, че най-добре да посрещат квотите, определяни от апарата и неговия “план”. Изпълнението на изискванията на този план е най-добрият начин управителите да получават награди и повишения.

Втората причина, поради която управителите в бюрократическата система възприемат подобни практики, се отнася до самите работници. За разлика от мениджърите при капитализма, управителите в бюрократическата система не разполагат с най-добрите измислени към даден момент механизми, за да дисциплинират труда в работните процеси на класовото общество – заплахата от уволнение.

Тъй като целта им е да увеличават потенциалното производство на предприятията си, управителите в бюрократическата система имат ясен стимул да задържат всеки работник, който произвежда дори и най-малкия възможен излишък над разходите за собствената му надница. Допълнително, (както ще видим) тъй като централизираната бюрокрация е толкова несклонна да се прости дори и с най-неефективното и произвеждащо загуби предприятие – чрез осигуряване на допълнителни субсидии за “непечелившите”, вместо да ги остави да прекратят дейност – често е в интерес на управителите да поддържат или наемат допълнително работници, дори и тези работници да не успяват да произведат повече от собствената си стойност (т.е. разходите за труд).

В тази ситуация работниците знаят, че не е необходимо да се тревожат, че ще загубят работата си поради недостатъчно положени усилия или поради слабо представяне. Нещо повече – често управителите имат интерес да увеличават надниците и да осигуряват други придобивки, така че да предразпологат работниците към сътрудничество и да гарантират сигурността си.

В този контекст апаратът няма как да открие фактическите ресурси, с които разполагат предприятията, тъй като е зависим от информацията от управителите и работниците, които нямат интерес да я предоставят. Следователно апаратът не е в състояние да определи колко ефективни са предприятията в действителност. Да имаш информация за производството, без обаче да се знаят разходите, очевидно не дава информация колко добре се справят въпросните предприятия.

Тъй като, общо погледнато, апаратът няма “обективни” критерии, на които да разчита, за да оценява ефективността на всяка единица – не може, за разлика от капиталистическите собственици, да оценява мениджърите на база на най-ниската стойност – той е длъжен да създава директни и персонални взаимоотношения, за да подсигурява изпълнението. В резултат “корупцията” – при която апаратчиците възнаграждават/повишават своите последователи в държавната администрация и в предприятия, така че работата да бъде свършена – се превръща в неизличимата смазка, позволяваща на колелата на системата да се въртят.

Това не отменя натиска върху управителите и работниците, за да подобряват  показателите си; последното става възможно чрез система на индустриален шпионаж и наказания за неизпълнение. Както феодалите и робовладелците са открили навремето, това е в най-добрия случай един сносен начин да се извлича абсолютния излишък – т.е. повече производство чрез повече разходи. Но това е безнадежден начин да се осигурява техническата иновация, необходима за по-висока ефективност – т.е. за повече производство със същите разходи.

Крайният резултат е, че бюрократическата “икономическа” система трябва да действа, на всяко ниво, по един по същество “политически” начин. Но въпреки усилието й да управлява модерната индустрия, нейното политическо функциониране изглежда повече като общество oт стария режим – базирано на смесица от принуда и корупция – отколкото като напреднал капитализъм.

Икономическо функциониране на системата

Съвкупните икономически образци на бюрократическата система – така да се каже, нейните закони на движението – следват от тези образци на поведение, които индивидите и класите в нея са задължени да възприемат. Тя е неспособна, например, да планира в строгия смисъл на думата – не защото планирането е невъзможно само по себе си, а защото апаратът не може да спечели нужната кооперацията вътре в единиците на системата – нейните управители и работници – за да осигурява максимална информация и ефективност.

По конкретно, апаратът няма как да възпира предприятията от това да натрупват труд, машини и материали, така че да увеличават потенциалното си производство, независимо от търсенето. Така системата залита, произвеждайки масивни излишъци и в същото време позволява възникването на огромни недостици. От тук насетне, опитите на апарата в духа на проба и грешка се ориентират към регулиране чрез принудително преразпределяне на нуждите.

Междувременно бюрокрацията се справя изключително трудно с това да създава иновации, тъй като предприятията не са в конкурентна среда, провокираща намаляване на разходите. Така производствените сили се трансформират много бавно, до степен, всяко предприятие да преживява спад на възвръщаемостта. Дългосрочно това се отразява като все по-бавен растеж. Един схематичен очерк на историческото развитие на системата изяснява тази траектория.

Историческа еволюция на системата

В Съветския съюз бюрокрацията консолидира своята власт от средата на 1920-те до средата на 1930-те, като установява монополен контрол върху държавата и държавен монополен контрол върху икономиката. Казано просто, икономиката беше свръхцентрализирана чрез държавата, така че социалното производство и излишъка да се приведат под директния контрол на бюрокрацията.

Конформност с изискванията на бюрократичния контрол е по този начин единственото обяснение, чрез което може да се разбере колективизацията на селското стопанство в огромни държавни стопанства, която осакати съветското земеделие десетилетия наред. По подобен начин, началните държавни петилетки включваха в своите цели привеждането на работническата класа под една угнетяваща дисциплина, като реакция на увеличаващото се отчуждение на работниците и последващото занижаване на усилията и загрижеността в производството.

По време на началната си фаза на развитие – така нареченото социалистическо първично натрупване – бюрократическите икономики бяха в състояние да постигнат както подобрена продуктивност, така и по-ефективно разпределение. Те увеличиха производителността на работниците спрямо разходите просто като привлякоха сравнително непродуктивните селски работници към градовете, където те бяха снабдени с по-добри машини. Усъвършенстваха разпределението като определелиха за своя цел производството на дадени количества от определени изключително ограничени на брой стоки за потребление – особено въоръжение, основни суровини и полуготови стоки като желязо, въглища, стомана и базови машини. Колкото по-малко задачи си поставя плановата икономика, толкова по-лесно успява да се справи тя с проблема си с планирането.

Но веднъж щом преходът на трудовите ресурси от селското стопанство в индустрията беше на практика приключен, ползите, които можеха да бъдат извлечени от увеличаването на оборудването, с което разполагаха работниците, бяха изчерпани. От този момент насетне бюрократическите икономики трябваше да разчитат на собствените си съставни единици, за да трансформират наличните техники; поради всички изброени по-рано причини, този процес се оказа колеблив в най-добрия случай.

В същото време бюрократическите режими станаха все по-задължени да разнообразяват своите икономики в отговор на натрупаното сред техните населения търсене за потребителски стоки. Но правейки това, те се изправят срещу огромните препятствия на собствените си икономики във връзка с планирането – какво остава за сложното планиране, необходимо, за да се отговори на постоянно изменящото се потребителско търсене.

Бюрократическите икономики бяха по същество затънали в прехода от разрастващо към поглъщащо натрупване… и с единствения изход да се обърнат или към капитализъм, или към демократично планиран социализъм.

Бюрократически икономики и световен капитал

Въпреки всичко, западащата продуктивност не може сама по себе си да обясни скорошните експлозивни развития на Изток. Макар и отправната точка за всеки анализ на бюрократическите системи да трябва да бъдат техните вътрешни противоречия, нарастващите кризи през последните две десетилетия трябва да бъдат разбрани в контекста на отношенията им със световната капиталистическа система.

Функционирайки в един свят на държави, в които военната и политическа конкуренция е в крайна сметка зависима от икономическата продуктивност, неспособността на бюрократическите системи да увеличават производителността си толкова бързо, колкото капиталистическите страни, ги постави в неравностойно положение в продължение на десетилетия. Отдавайки все по-голяма част от своя БВП на прахоснически военни разходи, тези режими само изостриха изначалния си проблем с производителността.

Бидейки под натиска на нарастналата армия на САЩ през последното десетилетие, бюрократическите икономики трябваше да действат все по-ускорено само и само, за да поддържат политическите и военните си позиции, макар и производствено да продължаваха да се свиват. Нещо повече – тъй като обществата при тези режими се сдобиваха с все повече знание за западния начин на живот и имаха все повече достъп до западни стоки – чрез смекчаване на условията както за пътуване, така и за пренос на информация – те усетиха това неравенство още по-остро и започнаха да изискват промяна все по-гласовито.

От криза към пазар към криза

Непосредствените корени на настоящата криза на Изток се намират в провала на “пазарните реформи” през 1970-те и ранните 1980-те, които бяха предназначени да потушат тези искания. Няколко бюрократически страни, най-вече Унгария и донякъде Полша, опитаха да изцелят своите икономически проблеми, осигурявайки на отделните предприятия по-висока степен на автономия от централизирания контрол.

По-конкретно, те позволиха на предприятията да правят самостоятелно своите инвенстиционни решения, да купуват и продават своето производство на пазара и да договарят свободно заеми. В същото време започнаха да отварят вратата за чуждестранна търговия и да договарят огромни заеми със западните банки. Но докато се надяваха, че “пазарът” може да бъде използван, за да реши проблемите им, резултатът беше пълна катастрофа, демонстрирайки невъзможността на един пазарен социализъм, който да балансира между капитализъм и социализъм.

Бидейки не съвсем склонни да отстъпват директния контрол над икономиките си – върху което почива иначе властта им – номенклатурите на Унгария и Полша не въведоха реформи, представляващи преход към капитализъм. Ако тези бюрокрации бяха позволили на фирмите да живеят и умират в конкуренцията на пазара – състезавайки се, както капиталистите го правят, за работна ръка, средства за производство и финанси – те щяха да загубят контрол над икономиките си. Разпределянето на ресурси според доходността, вместо спрямо плана, щеше да остави печалбите в ръцете на онези капиталисти, направили най-добрите инвестиции. Бюрокрациите на Изток щяха да бъдат редуцирани до размера на техните западни противоположности – способни да се намесват в икономиките си, но само дотолкова, доколкото го правят в съгласие с нуждите на печалбата. Те щяха, с други думи, да станат заложници на капиталистите, на новата властваща класа.

Затова дори и когато прилагаха реформи, бюрокрациите на Унгария и Полша задържаха директен контрол върху важни индустрии. Продължиха също и да определят цените за определени стоки, докато изземват данъците и осигуряват определени субсидии.

Може би най-важното е, че бюрокрациите дадоха да се разбере, че са готови да се намесят, ако фирмите са на път да прекратят дейността си. Така че, макар и двете да получиха достъп до нови пазари за кредити и до повече свобода да действат според собствените си интереси, фирмите в бюрократическата система не изпитваха никое от затрудненията на междуфирмената капиталистическа конкуренция. Така по правило реформите едновременно позволиха на всяко предприятие да натрупва – много по-бързо от преди – ресурси в труда, суровините и финансите, и да инвестира при по-високи нива от преди. И без да е изненадващо, старите форми на кризата се появиха отново, но в една много по-ярка форма. Едновременната поява на извънредни излишъци и недостици заплашиха да възпрат икономиката изцяло.

За да влошат нещата още повече, властите комбинираха вътрешното си “обръщане към пазара” с радикални увеличения на търговията и предпазните кредити от Запад. Но тъй като реформите не доведоха до увеличаване на ефективността на икономиките им, те не можеха да увеличат износа си достатъчно, така че да плащат за увеличения внос, а какво остава да покриват лихвите на заемите. Тежестта на дълга, договорена по време на реформите, остава и днес централна пречка пред възможностите за ръст в Полша и Унгария, независимо от социалната система, консолидирана у тях.

Революционни процеси в Източна Европа

До края на 80-те икономиките на Полша и Унгария се намираха в безпрецедентна криза. Икономическите затруднения на Полша вече бяха станали изключително силни по времето на голямото работническо надигане, водено от Солидарност през 1980-1981. Тези трудности бяха изключително засилени от последвалата неспособност на правителството, въпреки победата над Солидарност при превратът през декември 1981, да съкруши упоритата съпротива на работническата класа.

С напредването на десетилетието определени важни елементи сред властващите кръгове и в Полша, и в Унгария изглежда бяха взели безпрецедентно решение – изоставяйки надеждата, че бюрократическите икономики могат да бъдат реформирани, те се отдадоха на опити за истински преход към капиталистическа частна собственост. Тяхната цел беше революция към капитализъм “отгоре”, която те да могат да контролират и, от която, евентуално, да спечелят.

Но поне в Полша бюрокрацията не успя да извърши революция изцяло “отгоре”, тъй като работническата класа задържа властта да блокира всяка възможност за трансформация, водена от старите бюрократически властници в старата диктаторска политическа рамка.

За да прекъсне тази безизходица, полската комунистическа партия предприе историческата и неочаквана стъпка да се откаже от своя монопол във властта. Създавайки коалиционно правителство със Солидарност и извършвайки полусвободни избори през 1989, тя разработи програма – израз на споделените перспективи пред значими части и сред комунистите, и сред старите лидери на Солидарност – с цел незабавно установяване на капиталистическа собственост.

Оттук и ироничното следствие, че триумфът на Солидарност над бюрокрацията,  възможен поради несъкрушимата воля на полската работническа класа, всъщност представлява нова ера в прехода към капитализъм. В рамките само на няколко месеца световноисторическият въпрос за края на комунистическата власт и за възстановяването на капитализма в една страна от Източния блок беше поставен внезапно и недвусмислено за пръв път.

В крайна сметка, обаче, мълчаливото съгласие на Михаил Горбачов с тези развития – и особено отказа му да се намеси чрез сила – е това, което отвори пътя за титаничните промени в Източна Европа.

II

Надявайки се да капитализира радикалните промени в Източна Европа с цел да пресече консервативната опозиция срещу програмата си, Михаил Горбачов определено не взе предвид урагана, който отприщи. Позволявайки на полските граждани да поставят под въпрос хегемонията на държаваната бюрокрация, той затрудни възпирането на сходни промени в други части на Източна Европа, Прибалтика и самия СССР.

Ураганът набра сила през останалата част от 1989 г. След поляците и унгарците бързо започнаха да планират собствените си избори. Решителният момент сякаш дойде, когато унгарското правителство реши да позволи на гражданите на Източна Германия да напускат Източния блок, отваряйки границата си с Австрия. Това не би било възможно без изричното позволение на Горбачов.

Щом веднъж източногерманците са си осигурили достъп до Запада индиректно, как биха могли да бъдат спрени да си го осигурят и директно? Скоро стотици хиляди източногерманци започнаха да разрушават както Берлинската стена, така и собствената си бюрокрация. Ясно е, че старите бюрократи от Източна Германия (ГДР) първоначално бяха подложени на репресии. Но в един от най-критичните моменти в целия революционен процес, когато вътрешните сили в ГДР бяха готови да разпръснат тълпите в Лайпциг със сила, Горбачов и руските военни в ГДР ясно показаха, че няма да подкрепят стария режим. В рамките на седмици властта на комунистическата партия в ГДР се сгромоляса.

В Чехословакия се наблюдаваше сходен процес, обозначен от насочената срещу режима обща стачка на чешката работническа класа и удобният анонс на правителството на Горбачов, че нахлуването в Чехословакия през 1968 г. по силата на Варшавския договор е било грешно. Скоро поетът Вацлав Хавел застна начело на правителството, а Дубчек, герой от 1968 г. и мъченик на съветската инвазия от същата година, бе реабилитиран. Само в Румъния началото на революционния процес беше трудно и дълго.

Може би най-поразителният аспект на революциите в Източна Европа бе лекотата, с която те свалиха от власт старите режими, след като основният стълб на тези режими беше елиминиран. Сега вече е видно, че бюрокрациите не са успели да посеят корени дълбоко в обществата и са се задържали на позициите си почти изцяло чрез сила, включително и чрез периодичните военни интервенции на СССР. Веднъж щом външната опора бе премахната, режимите паднаха.

Следователно, с изключение на Румъния, революционерите в Източна Европа постигнаха победа със спираща дъха, безпрецедентна скорост. Нарастващата, непримирима и войнствена съпротива на старата управляваща прослойка – която е честа характеристика на почти всички големи революции – напълно липсваше. Това е знак не само за минималната политическа легитимност на старата управляваща прослойка, но и на крайното обезверяване.

Забележителното е, че големи групи сред управляващата бюрокрация, особено в Унгария и Полша, но може би и в СССР и на други места, не само са загубили вяра в собствената си система, но и в действителност са решени да опитат да възстановят капитализма. Това е безпрецедентно – революциите “от горе надолу” са доста редки; още по-необичайни са управляващите, които се отказват от властта си при такива (сравнително) неясни възможности в рамките на новия ред.

Имайки предвид безпорядъка в редиците на стария елит, на масите в Източна Европа не им бе дори необходимо да се мобилизират, както им се е налагало през миналото по време на големите революции. До момента не сме видели класически революционен процес, в който радикализацията да се усилва в отговор на съпротивата при всеки успешен етап от конфликта – и в който процес при всеки успешен етап силите, които са по-умерени политически и по-привилегировани социално, се оттеглят/отдръпват/разпадат.

Политически умерените и социално привилегированите сили успяха без особени трудности да запазят лидерството над масовите движения през първата разрушителна и антибюрократическа фаза на революцията. Те почти без съмнение ще успеят и в следващата консервативна фаза, въвеждайки поне чисто формално социалните и законови рамки за установяване на система на частнособственически капитализъм.

Тяхната цел е нов ред, в който приносът им ще е по-ясно разпознаваем, следователно те са основните поддръжници на капиталистическия пазар. Освободени от зависимостта си от стария режим и с възможност да продават човешкия си капитал на пазара на онзи, който даде най-висока оферта, те се надяват да пожънат ползите, които вярват, че старият режим несправедливо им е отказвал. Наивната им надежда е, че установяването на капиталистическа частна собственост ще наводни Източна Европа със западни капитали.

Възстановяване на капитализма или недоразвитост

Въпреки че новото съотношение на силите на Изток към момента фаворизира тази нововъзникваща класа от професионализираната и техническа интелигенция, условията далеч на са благоприятни за установяване на капитализъм, който да развие производствените сили и да повиши жизнения стандарт, с изключение на Германия и евентуално Чехословакия.

Условията са още по-неблагоприятни за съвместното развитие на капитализъм, демокрация и свобода в региона. Въвеждането на капиталистическа частна собственост ще изисква елиминирането на голяма част от съществуващата индустрия, която не може да се конкурира на пазара. От това ще последва масова безработица, като същевременно колапса на производството ще направи невъзможно финансирането на мрежата за социална сигурност. Създаването на всяко потенциално конкуретно производство ще изисква много евтин труд и следователно значително съкращаване на заплатите.

Работническите класи в Източна Европа е малко вероятно да приемат пасивно огромните жертви през несъмнено дългия “период на нагаждане”. Новите управляващи клики, от друга страна, едва ли ще се поколебаят да използват авторитарни политичски реформи, за да наложат “необходимия” остеритет. Валенса вече говори за това в Полша.

Следователно има причини да очакваме, че в дългосрочен план наново ще възникнат масови борби на работническата класа, които са необходимо условие за новото изграждане на лявото и за ново засилване на идеите за социализъм както в региона, така и в глобален план.

Ако не се появят масирани въстания на работническата класа, капиталистическите отношения на собственост в Източна Европа могат да бъдат напълно възстановени в рамките на следващите няколко години. Това не означава, че процесът ще е лесен. В крайна сметка дори и с най-голямата целенасоченост и отдаденост на света, Маргарет Тачър успя да приватизира може би около 10-15% от британската икономика за десет години на власт. Източноевропейците се целят в около 75%.

В допълнение, в Източна Европа проблемите очевидно са много по-големи, именно поради липсата на капиталистическа класа и капиталистически пазар, чрез които да се осъществи този процес. Предприятията трябва да се разпродават или подаряват, но на кого и на каква цена? Как някой може да знае цената на дадена фирма, когато няма вече съществуващ пазар за определянето й? И кои в крайна сметка ще са капиталистите?

Членовете на старата бюрократическа класа не са били предприемачи, следователно те не са готови да контролират и дирижират динамичното развитие на производствените сили. Дори доскорошните ръководители на фабриките (свикнали да работят в система, водена от политиката, а не от конкуренцията) не са готови да поемат роли и задачи като поемане на рискове, развитие на капитала, технически иновации. Големите разпродажби към чуждестаранни капитали биха били политически опасни за всяко правителство, без значение колко силно то ги желае. Но ако фирмите просто биват прехвърляни на бившите ръководители или дори на работниците, които в момента работят в тях (което е твърде малко вероятно), как ще бъдат компенсирани останалите хора от тези предприятия, които не са ръководители или работници?

Приватизацията следователно ще бъде изпълнена с конфликти. Отново – освен ако работническа класа не излезе насила на сцената – тези конфликти ще се реализират между множество от специални интереси, които се борят за парче от тортата, а не срещу самия процес. Въпреки това, за момента (но не задължително за дълго) изглежда има сравнително общ консенсус в обществото, включително и в работническата класа, относно премахването на старата система и преминаване към пазарна такава.

Приватизацията ще е най-лесна в Източна Германия, където западногерманските капитали просто ще придобият потенциално конкурентните предприятия, а останалите такива (които ще са много повече) ще бъдат оставени да умрат бързо и мъчително. Югославия напредна доста в тази посока, по своя си начин и път. Полша и Унгария също вече са тръгнали в тази посока.

Всички тези държави или вече въведоха, или са в процес на въвеждане на следните структурни реформи: въвеждане на конвертируемост на валутата си, разрешаване на търговията със Запада, създаване на капиталов пазар, премахване администрирането на цените и оставянето им на пазарните сили, елиминиране на правителствените субсидии към неефективните предприятия и – флагманът на структурните реформи – приватизиране на държавните средства за производство.

Чехословакия все още не е стигнала особено далеч по този път. Но по принцип правителството е решено да възстанови капитализма. Самият СССР представлява коренно различен случай, както ще видим по-долу.

И все пак, едно е да трансформираш бюрократическа система от социални отношения в капиталистическа такава. Но съвсем друго е да направиш капитализма добре работещ. С изключение на Източна Германия, която ще бъде погълната от икономиката на ФРГ, и може би Чехословакия, чиято икономическа история е по-близка до тази на Запада, отколкото на Изтока, масовата дезорганизация ще доведе малко ценен икономически растеж, а какво остава за повишаване на жизнения стандарт.

Икономическото развитие на Източна Европа ще бъде възпрепятствано от изключително ниска производителност. Дори и най-производителните източноевропейски предприятия, които могат да се намерят в ГДР, оперират на под половината от производствените нива на развития Запад. По-слабо производителните източноевропейски производства в Полша, Унгария и СССР рядко функционират на над една трета от западните нива.

Ситуацията е най-лоша в най-модерните производства. През миналата пролет например, Роботрон, най-голямата източногерманска производствена група, представи нов персонален компютър на панаира в Лайпциг на цена 37 000 източногермански марки. Сходен компютър във ФРГ струва едва 2 000 западногермански марки.

Именно поради такива диспропорции и това, което те причиняват, дори и най-проспериращите региони в Източна Европа имат жизнен стандарт, който в най-добрия случай е около половината на този в развития Запад. За останалата част от региона тези съотношения са от порядъка на 1 към 3 или дори по-малко.

Разрешаването на тези проблеми с производителността поставя Източна Европа в безизходица. Тя трябва да използва световното разделение на труда, за да си набави западни производствени машини и западни техники и да повиши производителността си. Но ниската производителност прави износа труден, което затруднява от своя страна и вноса. Общият експорт на целия този регион, населяван от 136 милиона души (без да включваме СССР) е около ⅓ от този на Хонг Конг, ⅘ от този на Южна Корея и същия като този на Тайван.

Огромните дългове на Източна Европа, които карат Запада да е предпазлив при заемането на капитали за покупка на западни стоки от страна на Изтока, още повече изострят проблема.

Голяма част от приходите от износ на тези държави се насочват и изяждат от изплащания на дългове, оставяйки малко капитал за внос на машини и производствено оборудване. Дългът на Полша например е 470% от годишния й износ. Такива държави трудно ще убедят западните банки за още помощ, особено с оглед скорошния опит с мораториумите по изплащането на външни дългове в Латинска Америка.

А преките чуждестранни инвестиции? Тук отново се връщаме на фундаменталната безизходица – тъй като този регион силно изостава по отношение конкурентни предимства, на каква база някой би очаквал инвестиции тук и продажба на произведеното на световните пазари?

Производствените мощности и оборудване са в основата си безполезни за намеренията на един западен производител да изнася продукция и на световните пазари. Транспортът е недоразвит, комуникациите са силно изостанали, инфраструктурата е занемарена. Трудовите ресурси изглеждат квалифицирани, но това в голяма степен е илюзия. Работниците са обучени да работят в производства и с машини, които са изостанали с десетилетия и следователно притежават остарели умения. Необходими ще са масови преквалификации.

Имайки предвид това, възможностите за развитие на Източна Европа в условията на пазарна икономика трябва да бъдат посрещнати със скептицизъм. Вярно е, че поставянето на всички предприятия в национален мащаб в конкурентни условия – както се случва днес в Полша, а скоро и в Унгария – ще утаи известна радикална промяна, благоприятна за по-ефективно разпределение. Предприятията, които не могат да предложат стоки, търсени на пазара, ще фалират или ще се насочат към други сектори. Пазарната дисциплина следователно би могла да обуздае масовата стара тенденция на излишъци и недостици. Но основният проблем – този за генерирането на инвестиции – ще остане. Печелившото производство, насочено към износ, не се вижда на хоризонта.

Следователно най-трезвомислещите и крайни привържнии на свободния пазар залагат всичко на радикално намаляване на разходите за труд в Източна Европа. Това е истинското значение на дерегулацията, приватизацията и въвеждането на пазарния механизъм. По съвет на харвардския икономист Джефри Сакс, вече известен в Латинска Америка заради участието му в разрушаването на и без това изключително ниския стандарт на живот в Боливия, полското правителство прие план за преход към капитализма за една нощ. Този план предвижда прекратяване на субсидиите за държавните предприятия, елиминиране на мрежата за социална сигурност, което драматично ще увеличи безработицата и, като следствие, умишлено ще намали заплатите с 20%.

И все пак е трудно да си представим как тази брутална неолиберална програма ще успее да създаде нещо различно от икономическа депресия. Несъмнено тази депресия ще овладее инфлацията и ще намали заплатите. Хърбърт Хувър доказа, че депресията наистина може да постигне тези цели. Но защо депресията да води до развитие?

Поддръжниците на свободния пазар с догматичната си отдаденост на “автоматичните стабилизатори” на пазара изглежда не виждат два аспекта:

1. Намаляващото търсене / засилващата се конкуренция. Противоположната страна на радикалното намаляване на заетостта и жизнения стандарт води до рязък спад на търсенето. Как бъдещите капиталисти ще бъдат накарани да инвестират когато вътрешният пазар е в колапс? За да влоши още повече ситуацията, приетата от Полша политика на свободна търгодия ще наводни пазара с вносни стоки. Защо западните производители, за разлика от западните вносители, да окачествят нарастващата конкуренция на рецесионни пазари като атрактивна за инвестициите им, остава пълна мистерия.
2. Конкурентните предимства не произтичат от евтини производствени фактори. Те трябва да бъдат създадени. Дори ако Полша и другите държави от Източна Европа, които в момента планират “стабилизационни” програми от типа на предложените от МВФ, постигнат много по-ниски заплати, което е едно голямо “ако”, ниските заплати сами по себе си не водят до развитие.

Вярно е, че при всички случаи на успешно развитие в Третия свят, заплатите са били ниски. Но ако всичко, което се изискваше за развитие, беше евтин труд и свобода от държавна намеса, Третият свят днес щеше да е пълен с развити капиталистически утопии, а не с капиталистически кошмари. Много малко държави от Третия свят са успели чрез капиталистическия път на развитие, а онези, които са успели, са го направили по начини, които са анатема за МВФ.

По-конкретно, развитието на Южна Корея и Тайван се случи чрез масивна политико-икономическа координация, а не чрез конкуренция. Държавата насърчаваше огромни конгломерати, които контролираха голяма част от индустриалния потенциал и включваха сливане на финанси и производство. Държавата първоначално директно се намесваше, за да защити тези индустрии от чуждата конкуренция, и ги субсидираше. Още повече, държавата репресираше и контролираше работническата класа в тези фабрики, на трудовия пазар и с оглед на ролята ù във властта.

Промити с революционни настроения и като цяло враждебни към държавата, народите в преобразената Източна Европа следователно са по-слабо атрактивни кандидати за капиталистическа експлоатация, отколкото си мислим. Антидържавността на новите режими ще им попречи да създадат комплексни набори от правителствено повлияни институции, каквито са необходими днес за развитие. И поне първоначално, на тях ще им липсва репресивния авторитарен апарат, който е бил необходим за осигуряване на стабилност и печалби в по-голямата част от развиващия се свят.

В резултат на това Източна Европа е доста по-вероятно да претърпи съдбата на “посетения” от капитализма Трети свят, отколкото да се наслади на привилегированите капиталистически условия на десетките милиони жители на Скандинавия и Северна Европа.

Следователно политическите перспективи пред региона могат ясно да бъдат назовани. Новите управляващи кръгове имат малък избор, освен да наложат суров остеритет като единствения път към така или иначе съмнителното разитие. Всичко ще зависи от възникващия баланс на силите между класите и най-вече от боеспособността на работническата класа.

Тъй като не се виждат колективни решения, организирани на класова база, не бива да сме изненадани ако видим фокусиране върху решения, основани на съвсем друга база – “първични връзки” с националността, етническата принадлежност, религията, които са насочени не толкова към твърде овластените местни класови опоненти, а към “външните врагове” като евреите. Това е почвата, върху която авторитарните политики процъфтяват, както Лех Валенса показа много добре.

Следователно фундаменталният въпрос е: “Накъде?” за работническата класа? Полските работници вече започнаха серия от все по-сериозни стачки срещу програмата на остеритет на правителството, която програма доведе до намаляване на заплатите с 20-25% и нива на безработица от 52%.

Най-значимата стачка досега бе на работниците в железниците, които заплашваха да парализират страната миналия май. От тогава насам имаше големи протести на фермери, миньорски стачки и наскоро стачка на работниците във варшавския градски транспорт. Но проблемът, който вече е много силен – дори и засега само имплицитно – е, че за да застанеш лице в лице с тези работници, трябва да формулираш правдоподобна алтернатива на капитализма.

“Социализмът”, който те познават, е силно и масово дискредитиран. Въпреки че голяма част от ръководството на “Солидарност” преди е считало себе си за революционни демократи-социалисти, те отдавна изоставиха тази перспектива в полза на социална демокрация от скандинавски тип. Докато се успокояват с тази нелепа утопична цел, те са заети да ръководят “стабилизационни” програми в стила на Милтън Фридман, които повече навяват асоциации с Чили на Пиночет, отколкото с Швеция на Палме.

Източноевропейските работници може доста скоро да се изправят пред перспективата или да преоткрият социалистически идеал, който поради практически причини е бил елиминиран като възможност в региона, или да живеят в политико-икономически режим като онзи, който работниците от Третия свят отдавна търпят.

Характерната траектория на СССР

Иронично, революционният процес в Източна Европа днес вече е на път да определи развоя на събитията в самия СССР. Горбачов позволи правото на самоопределянето на народите и края на еднопартийната бюрократична власт в Източна Европа. Изненадващо ли е, че възникването на подобни искания в Съветския съюз поставя под въпрос властта на Горбачов?

Ако погледнем назад, ясно е, че радикалнитете процеси на реформа в СССР от страна на Горбачов започнаха твъде “късно”. Вътрешната криза – идентифицирана от реформаторите като “стагнация” – порастна почти толкова рано и стана почти толкова остра в СССР, колкото и в Източна Европа.

Но на съветския елит му отне поне едно десетилетие повече, за да се съгласи с предприемането на радикални реформи. Това отразява големите различия в социалната структура и историческата еволюция между съветското общество и Източния блок – различия, което имат своята роля и днес.

Най-очевидното е, че съветската бюрокрация – резултат от революции и контрареволюции на местните хора, а не от намеса отгоре – е много по-вкоренена в обществото, отколкото тази в Източна Европа. По-малко очевидно, но може би също толкова важно е, че  за разлика от другите страни от Източния блок, работническата класа в СССР няма история на кървави, дори понякога революционни борби след Втората световна война. Именно поради тази причина също няма и своя история на загуби, а в критичния случай на Полша, и на деморализация.

Комбинираната и често прикрита съпротива на слоеве от бюрокрацията и работническата класа – две сили, които, въпреки антагонизма помежду си, споделят общо противопоставяне на капитализма – е непреодолимата до момента пречка пред подхода “отгоре” на Горбачов.

Програмата на Горбачов, събрана във вече добре познатите концепции за гласност и перестройка, целеше да създаде съюз между техническата и културната интелигенция, а също и съюз с квалифицираните слоеве от работническата класа. Горбачов се надяваше да спечели подкрепа от тези слоеве за перестройката – икономически реформи, включващи децентрализация и пазарна ориентация на икономиката – предлагайки им гласност – повече културна и политическа свобода и потенциално по-голямо участие в управлението.

Но докато гласността до известна степен беше въведена, перестройката е в застой. В допълнение, имайки предвид този провал на перестройката, процесът на политичски реформи, започнат от гласността, подкопава все повече властта на Горбачов. Резултатът днес е задълбочаваща се икономическа парализа и политическа дезинтеграция, цялостен застой в обществото и засилваща се криза в най-фундаментален смисъл.

Политически реформи

Докато гласността трансформира политическия пейзаж в СССР, давайки на Горбачов и съмишлениците му някаква краткотрайна подкрепа и глътка въздух, тя също така създаде условията за фундаментално оспорване на авторитета на генералния секретар.

Днес в СССР почти всичко може да бъде подложено на дискусия. Могат да бъдат организирани масови демонстрации. Официално признатата възможност за издигане и избиране на депутати и за формиране на партии все още не е донесло демокрация, но със сигурност легитимира борбата за демократизиране на обществото.

Трябва да се подчертае, че комунистическата партия все още успява да контролира националните политически институции. Икономическите ресурси за политическа организация остават крайно неравно разпределени. Достъпът до пресата все още е запазен за правителството и лоялната опозиция. Тайните служби продължават да съществуват. Въпреки това, новият климат определно промени ситуацията, може би в крайна сметка във вреда на Горбачов.

Преди всичко, потиснатите народи използваха имплицитното признаване на възможността за самоопределяне в Източна Европа, за да стартират борби за независимост в автономните републики една след друга. Тези засилващи се искания за независимост са непосредствена заплаха за цялостта на СССР.

Гласността в големите градове като Ленинград също така отвори пътя за избиране на крайно про-пазарни кандидати, които декларират независимостта си от комунистическата партия и желанието си да разрушат СССР. В определен смисъл тези кандидати подсилват ходовете на Горбачов към пазарна организация и капитализъм. Но по-непосредственият им ефект може да бъде засилване ерозията на политическия му контрол, вече започнала отвътре при разпада на комунистическата партия.

Целта на Горбачов бе да обхване цялата партия, да я реформира и да я използва като инструмент за политиката си. Използването на гласността, за да си осигури контрол над партията, противоречи на самата същност на партията, което я прави неефективна за целите на Горбачов.

Партията бе инструментът, чрез който бюрокрацията се организира, за да контролира обществото. Тя може да служи само на тази цел, докато политическите фракции в самата бюрокрация имаха желанието да сключат примирие в рамките на самата партия.

Но гласността на Горбачов отчасти разруши партията като ефективен инструмент за бюрократично управление, подкопавайки възможността тя да бъде източник на неговата сила и власт. Горбачов успя да елиминира много от “старата гвардия”, онези антиреформистки настроени бюрократи, които имат властови позиции в партията, докато той разчита на натиск отвън, за да го прави. Това, което е останало от партията, вече не може да служи като представителство на бюрокрацията срещу обществото, още по-малко пък да координира бюрокрацията като цяло или да се противопоставя на центробежните сили насочени срещу нея.

Докато Горбачов продължава да разрушава функцията на партията като организатор на цялата бюрокрация – като медиатор на фракциите и интересите над и срещу обществото – той все повече се поставя в позиция да трябва да организира своята партия срещу много други такива. Отделянето на Елцин беше първият, и то доста грандиозен израз на тази ситуация.

Скоро Горбачов ще се изправи пред политическата огранизация на много други сили, а не само онези, които преди са били длъжни да намират израз чрез партията и лидера й. Това ще включва не само стари партийни консерватори, които не искат да рискуват с преход към капитализма. Тук ще са и потенциално подривни организации като популистката антисемитска “Памет”, която вече е значима масова партия в СССР. Дотук силите, които имат представителство в “Памет”, бяха длъжни (като почти всички останали) да се справят в рамките на комунистическата партия. Но гласността осигури възможността, когато програмата за икономически реформи (и икономиката като цяло) банкрутира, политическата арена да бъде готова да улеснява едно огромно надигане.

Икономическа реформа

По отношение на икономиката Горбачов имаше два фундаментални избора – постепенна децентрализация и преминаване към пазарен модел, който потенциално да доведе до капитализъм или мигновен преход към капитализъм, като опита на Полша. Всеки един от двата варианта има почти непреодолими проблеми – първият икономически, а вторият фундаментално политически.

От 1987 – 1988 г. Горбачов въведе не толкова иновативна политика на реформи, която включва повече автономия над инвестиционните решения за отделните предприятия. Но тази политика, подобно на опитите в Унгария, Полша и в най-крайна форма – в Китай – страда от същите централни противоречия, които характеризираха и по-ранните опити.

Разхлабването на контрола от страна на бюрокрацията ограничава и без това вече оскъдните възможности на икономиката да координира действията на големия брой предприятия и да хармонизира предлагането с търсенето. От друга страна, въвеждането на пазарния механизъм – където, какъвто е случаят на СССР днес, фирмите не са свободни да живеят и умират в пазарни условия, апроприирайки печалбата си или фалирайки – се проваля при създаването на стимули за развитие на адекватни методи за хармонизиране на предлагането и търсенето.

Реформи чрез частично въвеждане на пазарния механизъм и децентрализация в крайна сметка превръщат стагнацията в криза, както в Източна Европа. Тези реформи причиняват това днес и в СССР с увеличаваща се скорост.

Алтернативата на такива откъслечни реформи е мигновен преход към капитализъм. Ако последният е направен “успешно”, това ще изправи СССР пред горе-долу същите проблеми на развитието, които има и Полша. Но политическата опозиция към такъв един сценарий е доста по-голяма в СССР, отколкото в Полша.

Опозицията идва от добре укрепени бюрократи, които ще се окажат със застрашени позиции и неясно бъдеще при преход към капиталистически начин на производство. Но тази опозиция идва дори повече от работниците, които, най-малкото, са потискани от намаляването на заплатите, ерозията на социалните придобивки и нарастващата безработица, които пазарът ще причини.

Днешната криза

Днес съветниците на Горбачов наричат настоящата ситуация “катастрофа”. Не е трудно да видим защо. Откъслечната икономическа реформа вече се провали, правителството няма властта да наложи бърз преход към капитализъм, а опозиционните сили от най-разнообразен тип заплашват да свалят правителството. Горбачов и поддръжниците му мислят, че имат един единствен полезен ход – да си осигури масирана помощ от Запада, чрез която да откупят работническата класа, докато преходът към напълно разгърнат капитализъм вече е в ход.

Но имайки предвид финансовите условия на западните сили (особено на САЩ) и вече огромното търсене на капитали от държави от Източна Европа като Източна Германия (която първа поиска западногерманските финансови ресурси), тази възможност в най-добрия случай е силно ограничена. Очаква се например, Западна Германия да даде около 50 млрд. щатски долара за развитието на Източна Германия. СССР е около двадесет пъти по-голям от ГДР и икономиката му е по-изостанала. Необходимата финансова помощ следователно може да достигне и до 1 трилион долара.

Въпреки че е абсурдно да предскажем със сигурност какво ще се случи, можем да посочим три вероятни траектории. Едната води до разпад, поради национални бунтове и дясна, антисемитска, авторитарно-популистка съпротива. Втората води до разпад отгоре, вероятно спонсорирана от армията и КГБ. Последната алтернатива (към момента представляваща само неясна мъждукаща светлина на хоризонта) води до съпротива на работническата класа и социалистическа революция.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments