Статии

Явката ДЛГ: Ако това да имаш разумен поглед върху света значи да си песимист, циник или нихилист, аз с гордост ще нося тези емблеми

Интервю на Петър Добрев с Явката ДЛГ

За нас едно от най-интересните имена в българската популярна култура е варненският рапър Явката ДЛГ – Явор Тодоров. През 2009 г. прави няколко инструментала за друг варненец – Dim4ou, а след това започва да издава и собствени песни. И до днес продължава да прави бийтове за повечето известни български хип-хоп изпълнители. Явката не харесва понятието „социален“ рапър, но текстовете му често са остра социална критика, включваща теми като религията, неравенствата, електоралната политика, отношението към жените, домашното насилие, наркотиците и т.н. Почти не прави клипове, от известно време не ходи по участия, рядко излиза от Варна, но текстовете му не могат да бъдат сбъркани, с многобройните си литературни, философски и политически препратки. Пуска нещата си предимно в YouTube, но името му е добре познато сред всички, интересуващи се от рап в България.

В този брой на dВЕРСИЯ решихме да говорим с Явката за начина, по който той разбира популярната култура и собственото си участие в нея. В типична за Варна ветровита януарска вечер се срещнахме в офиса на Автономния работнически синдикат – Варна, където Евгени, един от най-активните синдикалисти, от край време е искал да заведе Явката. Двамата са приятели отдавна, още когато нито единият е бил активист, нито другият рапър. Дискусиите им за анархизма, марксизма и изкуството съвсем не са от вчера, а под някаква форма продължават и в това интервю.

 

Петър Добрев: Евгени ми е казвал, че най-вече се е политизирал покрай протестите през 2013 г. Ти имаше ли някакво участие тогава?

Явката ДЛГ: Посетих няколко протеста. После разбрах, че тогава съм бил с малко по-наивно мислене. Доста ми се промениха след това патриотичните настроения и доста работи осъзнах, които си мислех, че преди това съм ги знаел. Както винаги. Аз често се променям, мисля, че това е част от развитието на един човек. Бях го писал и като статус във фенстраницата ми, че възгледите ми се менят ежеседмично. Така че хората да не ме критикуват, ако срещат противоречия в песните ми. Но 2013 г. участвах, „народът се вдигна, трябва да участваме“ – всичките клишета. И аз обикалях площадите няколко пъти, но после видях, че няма смисъл.

Евгени: Бях чел, че и Фуко така са го критикували, че преди пет години е говорил едно, а сега друго. И той казва, че ако за пет години не се е променил, то тогава защо е чел и работил. 

Я.: Това е винаги по-добрият вариант, защото има много хора, основно момчета, които до 18-20 годишна възраст си изграждат някакъв възглед за живота и докато не умрат, не се променят. „Бам“ и това е, това са моите възгледи, не търпят критика и разисквания.

П.: Казваш до 20-тата си годишнина – обикновено това е и времето, когато хората започват да работят нещо. Дотогава са ходели на училище, университет, нещо са чели, слушали, имали са повече свободно време. Но когато системата те хване по някаква поточна линия да работиш, нямаш време, а и не ти се представя като нужда да се осъвременяваш. По-малко хора имат възможност да го правят, главно заради средата, която им го позволява.

Я.: Разбирам те, но моята позиция беше малко по-друга на тази възраст. Аз винаги съм имал интереси малко по-различни от моята среда. Примерно преди да почна да се занимавам с рап, почти не съм се събирал с хора, които слушат рап. Повечето ми махленци като се напият отиваха на чалга и аз отивах с тях, щото какво, няма да се прибирам. Въпреки че тези интереси липсваха в средата, аз имах някакво вътрешно желание към определени тематики и си ги развивах сам. Работата наистина е поточна линия, както казваш, но когато постъпих на първата си служба, тя заемаше физическата ми активност, а не мисловната. Ако ти си Чарли Чаплин с двата ключа и цял ден завърташ, имаш по 12 часа на ден да мислиш. Когато човек остане сам с мислите си и когато ежедневието му е едно и също да върти тези ключове, всъщност не му остава друго освен да го връхлетят екзистенциалните мисли и да започне да разсъждава върху тях.

П.: Евгени също ми е казвал, че на работа има толкова свободно време, че това му дава възможност да мисли, да чете в интернет и т.н. Наистина може да е двояко – да те ограничи, но и да ти даде импулс.

Я.: Ако съм счетоводител, който трябва цял ден да смята, няма да имам време да мисля и като се прибера ще гледам да си сготвя и да заспя. Но аз като завърших, първата година не учих висше и бях охрана, странното което е, в един магазин за луксозна бяла техника. Смяната ми представляваше 12 часа на ден да стоя изправен пред вратата, по-скоро бях портиер. Трябваше да правя евала на богатите охлюви като влизат. И ми оставаше време да мисля колкото си искам. Между другото, тогава изписах страшно много рими за тези 10 месеца работа. Идваха ми много рими и постоянно бягах до стаичката, където бяха камерите, за да си ги записвам, макар че не трябваше да стоя много в нея. Веднага след като се върна, ми идва нова рима и пак от поста бягам до стаичката. Накрая както не трябваше да стоя в стаята, аз не излизах от нея – те за това ме и махнаха.

Е.: Капиталистическата дисциплина срещу творчеството. Трябва да се наместиш между времето на капитала, за да си запишеш римата.

Я.: Тогава беше единственият период в живота ми обаче, когато съм имал някаква цел към богатство. Нито като малък, нито сега съм смятал парите за някакъв приоритет, което даже се превръща в недостатък. Парите ги нямам за нищо, а за съжаление системата, в която живеем, изисква човек да може да си прави сметката. Но тогава нямах нищо, а всеки ден шефът ми спираше със S600, последен модел тогава, а жена му идваше с А8, а после с Х6. Идваха и основно богати клиенти и се бях озлобил, аз нямах нищо, взимах по 30 лв. на ден, 15 дена в месеца. Тогава си казах, че искам и аз да имам пари, да успея, да ме гледат после, да ми завиждат. Това глупаво, тъпо мислене съм го минал вече. Но за това мисля, че не трябва да нападаме рязко хората, които изповядват такива ценности, защото не се знае причината, която ги е докарала до този хал. Aз излязох от това настроение, но беше интересно как изведнъж в мен се появи тази злоба и желание да стана като богаташите. Работната среда наистина може да промени човека. Тогава започваше кризата, идваха да ми чукат на стаичката и да питат няма ли работа при нас. „Кво става с тая криза? Една цигара да имаш да ме почерпиш, момче?”. Викам: „Ще те почерпя, и едно кафе ще ти налея.” Но беше такъв момент на странни размишления в главата ми.

П.: Според теб какво те спря да не се пуснеш съвсем по пързалката?

Я.: Мисля, че не съм така устроен чисто психологически, и тези настроения просто изветряха в главата ми. Спрях да се озлобявам заради липсата на пари – все тая и с 450 лв. и с 450 хиляди – има много по-важни неща. Парите не са ми цел и имам други приоритети. Но както казваш, някои хора се пускат по пързалката и не излизат никога от това състояние и това е причината да виждаме „големите хора” със златните синджири в нощните клубове. Те искат още и още, искат да се доказват. Пред кого искат да се доказват – нямам идея. Аз съм го казал и в песен, че нямам пред кого да се доказвам, което между другото е странно състояние, защото изведнъж ти се обезсмисля много голяма част от ежедневието. Ако се замислиш, човек прекарва голяма част от живота си, опитвайки се да се докаже пред някого. За някое момиче примерно, аз бих си казал „ще направя еди-каква си песен и тя ще се влюби в мен”. Дръжки! Но някой ще каже „аз ще стана футболист”, „аз ще стана богат и всички ще ми се лепят”. При мен това рано изчезна. Имам идоли от българките рапъри и много бързо всички те ми станаха фенове и ме признаха. Самите фенове също бързо ме признаха. За огромно мое щастие получих признание отвсякъде и изведнъж разбрах, че мотивацията малко липсва. Искал си тоя да впечатлиш, оня да впечатлиш, а когато си впечатлил всички на макс, тогава идва един творчески кръстопът и не знаеш накъде да тръгнеш. Но ако имаш нуждата да създаваш нещо ново, тя пак си идва отвътре от само себе си. Пиша си стихотворения също, някои съм ги поствал в интернет, други не – просто защото ми идва отвътре да ги напиша. Повечето така и ще си останат – по хардовете на компютъра ми или в някоя тетрадка. Имам и едно за гласуването.

П.: Като песента за Чудомировия дядо Рачо?

Я.: Да, сега съжалявам, че не съм я оформил малко по-добре тази песен, има някои дефекти. А и някои хора я разбраха погрешно. Аз тръгвам от решението ми да не ходя на избори и след това веднага атакувам целия принцип на изборната система. Хората не осъзнават колко е смешна цялата история с изборите, но за това смятам след време да напиша едно есе. Тук казвам за пръв път между другото, че започвам да пиша и есета. Мисля, че ще защитя тезите си по безскрупулен начин и никой няма да може да ми каже копче.

Е.: Най-голямата критика срещу негласуването е, че който не гласува не предлага и нищо в алтернатива. Но супер активната пропаганда да се гласува на всяка цена задвижва колелото на системата.

Я.: Наближат ли избори, медиите вкарват една пропаганда, че който не гласува едва ли не е  престъпник. Че всички проблеми на държавата са тези хора, които не гласуват. А моята теза е точно обратната. Аз не разбирам, не следя съвременните политически събития толкова, а и да ги следях, щях да се омотая много в тази „Дързост и красота“, каквато представляват политическите раздори в България и в цял свят. А и наистина нямам достатъчните политически знания, за да имам увереността и самочувствието да отида и да пусна гласа си за този и онзи. Според мен е много по-вредно някой, който се самозаблуждава, че разбира много от политика, да отиде и да си пусне гласа, отколкото аз, който нямам хал-хабер, да си остана в нас. 

Е.: В момента демокрацията работи наопаки. Идеята на демокрацията е, че хората трябва да решават. А сега в момента е обратното, някой отгоре решава какво ние трябва да решим. Все едно аз да ти кажа, решавай: водка или ракия. Ти може да не пиеш, но трябва да избереш едно от тези две, иначе „прецакваш системата“. А може би точно това трябва да се направи.

Я.: Примерът ти е много точен. Наскоро бях постнал един цитат от Толстой, който случайно бях мярнал, докато му четях биографията: „Поданиците на една конституционна държава, смятащи се за свободни, приличат на затворници, които се мислят за свободни, защото са им позволили да изберат своите надзиратели.“ Великите хора с малко думи казват много неща, както е и в случая.

П.: Рапът често е музика на онеправданите, които са осъзнали, че има нещо грешно в системата. Но го има и парадоксът, че същите хора често пеят и за скъпите коли, ланците – и това е на световно ниво, не само у нас. Така е и в чалгата – ако първоначално тръгва от бедни хора, които пеят „за милиони няма закони“, сега вече става въпрос за коли, лъскави клубове и т.н. Как се удържа това противоречие да правиш изкуство успешно, но да не започнеш да подкрепяш това, срещу което си тръгнал?

Я.: Зависи от човека. Прав си, че има хора, които започват творчеството си със социални идеи, колкото и банално да звучи, но после голям лейбъл ги харесва, подписва с тях и изведнъж конкретният певец (бил рапър, рокер или поп изпълнител) променя понякога кореннно темите, които е засягал. От едно критично мислене е преминал на материалистично меркантилно мислене. Но аз, както и повечето рапъри около мен, няма как да тръгнем да пеем за пари, коли и такива неща, най-малкото, защото ние ги нямаме. Ако имах Ферари и Бентли, може би щях да правя песни, в които да ги споменавам и да имат шегаджийски парти смисъл, но дори тогава пак не бих структурирал текстовете си по начин, който да проповядва разхищения. На мен много ми се отдава да пиша такива рими – за изобилие, разхищение и затова трябваше да създам героя бат Мичо. Той трябваше да се появи, защото тези рими ми идваха и ме атакуваха, но нямаше как да ги изпея от мое име. За това създадох отделен персонаж. Стана много забавно всъщност, защото се получи като една пародия, една критика на такъв човек. Така че може би това удържане не е чак такова предизвикателство – ако не ти идва отвътре да се пуснеш по пързалката на парите, няма как да стане.

П.: Но често има подобно противоречие в един и същи артист. Например 100 кила тръгва от Аспарухово, има два страхотни клипа в гетото, но същевременно прави и някакви изцяло меркантилни песни.

Я.: Основната цел на 100 кила, доколкото моите наблюдения са такива, е да прави хитове. Песни, на които хората да скачат и да си избухват. Съответно това да му носи доход, от който той да живее. Той сам казва „песни за сълзи, мерси, отказах ги“ в „Кради, кради“. В интервюта съм го слушал да твърди, че той не вижда смисъл да прави тъжни песни, той иска да радва народа. Това е неговата идея, макар че в песни като „100 гайди“ засяга някакви обществени и политически проблеми. Надявам се хората, които правят парти музика за напиване и изведнъж изкарат някаква по-социална песен, да го правят от чисто сърце, а не като някакво подмазване на народа – ето, вижте ме, и аз мисля за вас“. Но двете неща не се самоизключват. Примерно и двете песни от гетото на 100 кила като текст са по-скоро парти песни за избухване. На мен пък да си призная не ми се отдава да правя песни за клубове – дори да искам. Не избирам подходящите бийтове, нито мога да пиша подходящите припеви, които да хващат ухото и да ти се забиват в главата и после да си ги повтаряш. 

П.: Затова ли не правиш в последно време участия, защото не се възприемаш като клубен изпълнител? Или защото не възприемаш музиката въобще по този начин?

Я.: Имах две години, в които бях активен и постоянно ходех по участия. 1-2 пъти спирах, но вече съм спрял официално завинаги. Повече мен хората на сцена няма да ме видят, освен в някакъв много краен случай. Имам си лични причини, много от които не искам да споделям. Иначе бих искал да имах желанието да ходя по участия и да правя пари от това. Просто това не е моето нещо. Никога не съм бил в светлината на прожекторите, не се чувствам комфортно в тази роля. Отделно това да забавляваш хората е нещо, което трябва да ти идва отвътре. На мен ми коства много усилия, когато изляза на сцената да вдигам тълпата, както се казва. Често усещам, че е изкуствено и не е както трябва. Другият проблем е, че наистина смятам, че музиката ми не е точно клубна. Нас започнаха да ни викат по клубове, където същата седмица ще се изявяват и различни поп или чалга звезди. Моите песни биха звучали добре  на един хип хоп фест, но в тази клубна атмосфера просто не са на място. И това е една от причините да спра да ходя по участия, макар че ми беше хубаво, че си вадех пари от това. Абсолютно всички ме критикуват в момента за това и смятат, че е голяма моя грешка, че не изкарвам пари от участия, докато го мога. Но те са абсолютно всички, а само аз си знам какво имам в главата си и сърцето си. Взел съм това решение, надявам се феновете ми да го уважат. Бате им Яжо си знае работата и знае какво прави.  

1

П.: Славой Жижек казва, че популярната култура често е най-подходящата форма за критика на реалността, вместо задълбочените философски анализи, да кажем. Осмиването или докарването до абсурдност на дадена идеология е често по-ефективно от аргументираната ѝ критика. Популярната култура може също да е силно оръжие за посочване на неравенства и несправедливости в обществото. Но пък същевременно някои неща се правят просто за забавление и това не е задължително лошо. Ти как правиш разграничение между двете в твоята музика?

Я.: Жижек не съм го чел, но съм му изгледал всички видеа из YouTube. Той малко има склонността да търси под вола теле. За мен филмовите му анализи са леко отвеяни, но това, което ти цитира, е много вярно, защото правейки моята музика забавна, аз намествам между смешките и по няколко рими, които да те насочат към някакъв проблем, ей така между другото. Важно е да е написано простичко. Защото има доста хора в момента, да ги наречем „социални рапъри“, макар че ме дразни този термин, които правят музика с темпо 105 на инструментала, с 80 беквокала и ти първо не разбираш какво искат да кажат. Второ, ако разбереш какво казват, то това са едни и същи клишета, които са повтаряни откакто има рап. Те имат по 2000-3000 гледания точно защото не могат да хванат ухото на обикновения човек. Дори на мен като ценител не ми харесва този тип музика. Затова моят подход е да го карам простичко, с хумор, защото никой не иска да изпада в депресии. Имам тъжни песни, за които после съм съжалявал, че съм ги пуснал. Но такова ми е било настроението, изкарал съм ги. Но простичко, с ведро настроение, можеш да си говориш глупости и между тях можеш да вмъкваш твои становища по дадени проблеми. Жижек е прав, това е поп, най-известното. Ако си някой в тази сфера и същевременно имаш идеали, за които се бориш, то перфектната комбинация е да ги излееш в поп канала.

Е.: Имахме подобен случай със синдиката. На 1 май направихме събитие, бяхме се подготвили с речи и т.н. Супер много време ги мислехме тук, много хубави работи прочетохме – никой нищо не разбра. Накрая излезе един рапър El Freegano, изпя 2-3 песни за 15 минути, между всяка песен по пет минути говори. Майка ми беше на шествието и за пръв път разбра аз за какво се боря – от El Freegano. Когато има емоция,  е много по-грабващо. Самият той си има сценично поведение, а песните му на простичък език казват политически неща.

Я.: Това е много добър пример, защото за да стигнеш до хората, трябва да го кажеш по-простичко. Аз съм захвърлил сума ти книги, защото авторите пишат на непонятен за мен език. Може да казват най-големите просветления, но когато аз не мога да го разбера, хвърлям книгата. El Freegano е излязъл и хората са разбрали за какво става въпрос. Аз заявявам, че не съм анархист, но се интересувам от всички политически идеологии и последните две години анархизмът е една от тези идеологии, които проучвам. Бях си взел някакви книги, на които пише анархизъм, и това доста загрижи баща ми и сестра ми. Те си представят само бомби и хора с маски. Но когато обясниш простичко, хората разбират, че са имали грешни схващания за понятието анархизъм. Така един  колега рапър, да не казвам имена, във фейсбук беше написал, че е с десни политически убеждения. Мислил съм си знаят ли тези хора какво е въобще дясно политическо мислене. Помислих си, че го е написал само да е контра на лявото, защото хората асоциират лявото с Тодор Живков. Докато лявото всъщност е една много просторна част от политическия спектър и не е лошо, че списание като вашето се опитва да развенчае някои от тези политически нагласи.

П.: Ние наистина се опитваме да кажем, че десните политически решения не са „естествени“ и единствено възможни, че има и други варианти. Няма „природен ред“, има човешки идеи, които са в постоянно противоборство. 

Я.: Но мисля, че повечето хора са леви, без да го осъзнават. Знаете го този тест political compass, в който спектърът е разделен на четири – либерално или авторитарно дясно / либерално или авторитарно ляво. Два или три пъти съм правил теста в различни периоди от живота си и винаги излизам в долния ляв квадрат, ляво либертарния. Признавам си, че дясното мислене за мене е напълно непонятно. Схващам някои от идеите, но не мога да си представя, че при избор между едното и другото, ти избираш дясното. Макар че от всяка идеология може да се вземе нещо полезно и да стигнем до нещо, което да се доближи до някаква идеална цел и до някаква утопия. Макар че не знам дори дали е редно да се достига до някаква утопия. 

Е.: Ще е доста плашещо да живеем в някакъв перфектен ред: „всичко свърши“.

Я.: Би се обезсмислил животът. Трябва да има малко мръсотийка, няма как. Но говорех за лявото, за което повечето хора говорят наизуст. Те реално не познават политическата идеология, която твърдят, че изповядват. Познават единствено това, което четат във вестниците. Извън Бойко Борисов и „бай хуй“, кой беше този, Радан Кънев, те просто не знаят друго. И ако някой на моята възраст дойде и ми каже: „моите убеждения са десни“, аз по сократски ще почна да го разпитвам, да се разчовъркам какво той всъщност разбира под дясно. Предават се едни клишета от уста на уста от типа на кармата – най-голямата глупост на света. Това е другата тема, по която ще напиша ожесточено есе. В песните римовата структура не ми позволява много добре да обясня възгледите си. Затова ми се ще да опитам в проза; като гледам опитите си, понякога ми се струва, че ми се получава, понякога – че съм пълен загубеняк. 

П.: Ти спомена Радан Кънев, това ме подсеща за общото интервю на Ицо Хазарта и Радан за „Капитал“ „Ъпсурт“, по мое лично мнение, малко надценявана група, в последно време много упорито се заявяват за десни и се превръщат в галеното дете на софийския десен елит. Последния ден от кампанията на Трайчо Трайков също завърши на концерт на „Ъпсурт“. 

Я.: Аз не знаех, че „Ъпсурт“ се занимават с подобен род участия, подкрепящи дадена политическа идея. Нямах и представа, че се смятат за десни, Хазарта го познавам, но не сме говорили на политически теми. Но песента им „Колега“ за мен е в топ 5 на българските хип-хоп песни. Остатъкът от творчеството им, особено по-ранните неща, наистина могат да бъдат оспорени – лиготийки предимно, както и по-късните. Но имаше един междинен период, в който ми харесваше, че те бяха най-комерсиалните рапъри и в същото време изразяваха обществено мнение. Песента „Колега“ е всичко друго, но не и клубен парти хит. Но нямаше „Голф“, от който да не се чува „Колега“, когато излезе песента. Но ако са десни вече, идеално, като се видим можем да седнем да си говорим. Те са достатъчно умни момчета, които едва ли ще седнат да ме целят с чаши, а бихме имали интересен диалог.

П.: Завъртяхме се отново около темата за комерсиалното в рапа…

Я.: Искам нещо важно да подчертая. Рап феновете трябва да разберат, че комерсиална и ъндърграунд музика не са жанрове. Комерсиалната музика е тази, която е много слушана, ъндърграунд – не е. Може да пееш за дисекция на жаби, по-ъндърграунд тема не мога да се сетя в момента, и в същото време да имаш гледанията на Гери Никол. Т.е. ти ще бъдеш комерсиален изпълнител. А в същото време може да пееш за коли и жени и да имаш 15 гледания, от които 14 да са твои, за да провериш колко са станали гледанията. Това не са жанрове, това е статут на твоя музикален успех. Най ме дразнят рапърите, които казват „ние сме ъндърграунд“ и се бият в гърдите и се гордеят с това нещо. Но ако направим една аналогия, все едно да си брокер на недвижими имоти и да се хвалиш, че нямаш продажби. „Аз съм the real shit“, нали разбираш. 

П.: Мен ме дразни супер елитарната критика на комерсиалното от хора, които са се самообявили за елит и които просто не могат да понесат жанрове като рапа и чалгата, защото ги смятат за твърде плебейски и „просташки“. Ако едно изкуство стига до „масите“, според мен това в никакъв случай не е само по себе си лошо.

Я.: Тук стигаме до многооспорвания от философите въпрос „що е изкуство“. Така се казва и едно есе на Толстой, има го преведено на български. Погледът му лично за мен е много разумен. Но това е цял отделен ден на разговор, който трябва да отделим, за да го обсъдим. Не разбирам защо някои хора толкова критикуват комерсиалното. Те по-скоро критикуват частно чалгата или рапърите, които използват цинизми. Така нареченият неприличен език е другата ми болна тема. Аз не мога да възприема, че една дума е мръсна, а друга е чиста. Хуят е хуй. Но хората използват евфемизми заради възпитанието си. Друг е въпросът, че тези евфемизми поради многото си употребяване също се превръщат в мръсни думи. Можеш да напишеш най-просташкия текст с най-възпитаните думи на света. Обратно, с най-груби думи може да се каже някаква смешка или нещо мило. Джордж Карлин има един откъс от 70-те, където казва кои са седемте думи, които не можеш да употребяваш по телевизията. Парадоксалното е, че епитетите, описващи този език като „мръсен“, „каруцарски“ и т.н., са много повече от самите „мръсни“ думи. Иначе и аз съм възпитан в семейство, в което баща ми пред мен не псува, съответно и аз пред него не псувам, нито пред сестра ми. До ден днешен, ако някой от нас се изпусне, се чувстваме неудобно, а не трябва. Това не значи всяка втора дума да ни е псувня, но и да не се стесняваме да наричаме нещата с истинските им имена. Съответно и не разбирам елитарната критика към рапа само заради някоя и друга цинична дума. Задавали са ми въпрос защо използвам такъв език в музиката си. Аз казвам, че с музиката си говоря с феновете си. Ако ги срещна на улицата, бих си говорил така с тях, защото така си общувам с моите приятели. По-добре ли е парламентарният контрол, където тези хора се обиждат по всевъзможни красноречиви начини, без обаче да използват цинизми? Това за мен е лицемерно. 

П.: В този смисъл какво мислиш за обществения потрес от песента на Гери Никол за „яката дупара”?

Я.: Момичето може да няма 18, но има глава на раменете, има и родители. Тя си е избрала този подход, аз не виждам нещо нередно. Не е на 13 и да излезе по прашки. Тя реално си е зряла жена вече, голяма работа, че на 1-2 места в клиповете си е с по-изрязани гащички. Мен това не ме тревожи. Някои казват: „това развращава младежта“. Но това пак е една много дълга тема – в кого е вината: в изпълнителя, който развращава, или в определени хора, които и без него са си развратени. Аз самият нямам категорично мнение за това, но за „яката дупара“ ми е смешно: хората чакат да чуят нещо, за което да се хванат, и да започнат да се възмущават от държавата, обществото и т.н. „Днеска цял ден вали, да ти еба държавата“. Иначе Гери я познавам, идвала е да записва в нашето студио, но не поддържам връзка с нея, че да знам какви точно са нейните цели или идеи. Ако не бяха социалните медии, нямаше да разбера, че тази песен е скандална, въпреки че я бях чул. Просто толкова песни излизат с всякакви текстове, че това не ми направи изобщо впечатление.

3П.: Същевременно песента на Гери Никол си е изцяло комерсиален продукт. 

Я.: Що се касае до музиката, аз нямам никакъв проблем с безмозъчната музика, която е чисто за забавление. За мен не е проблем, защото не я взимам на сериозно. Друг е въпросът, че може би някои хора я взимат на сериозно, почват да подражават и т.н.

Е.: Аз като малък gangsta рапът го взимах доста на сериозно. Имах си проблеми заради това.

Я.: Има всякакви глупости, Pen Pineapple Apple Pen  примерно, безмозъчни лиготийки, които служат за развлечение. Макар че в Щатите примерно доста подражават на рапърите, които пеят за оръжия и убийства, което за мен е неразбираемо. Как може да превъзнасяш нещо за оръжия… не че цял живот не слушам такава музика. Но може би се имам за достатъчно зрял, че да не взимам тези неща на сериозно. Според мен обаче  е кофти, когато правиш музика с идеята да стане комерсиална. „Какво да измисля сега, че да стане хитово и хората да го харесват“. Подходът е грешен. Според мен трябва да правиш това, което ти идва отвътре. Ако ти идва отвътре да пееш простотии, пей си ги, няма проблем. Ще ходя  в дискотеката и ще скачам на тях. Но когато цели продуцентски къщи работят, за да създадат даден продукт, тогава вече говорим за изкуство на пазарен принцип. Компаниите искат да вадят пари, събират текстописци, продуценти и изпълнители и изкарват продукт. Много пари отиват в джобовете на хора, които не го заслужават. Но както казах, ако ти се отдава да пееш глупости, прави го.

П.: Има го и това противоречие, че човек колкото и да е ляв примерно, не може да живее в пълна изолация от пазара в момента. 

Я.: Аз съм с ясното съзнание, че ние сме в една определена система. В тази определена система, за да бъдем относително щастливи, трябва да се съобразяваме с част от нейните характеристики, дори да не сме съгласни с тях. Но човек може да се възползва от грешките на системата и да ги обърне срещу нея. С нейните камъни по нейната глава. Да кажем, ако един сериал като Westworld използва големите бюджети и скъпоплатените актьори, но критикува състоянието на обществото и неолиберализма, който властва, то тогава се обръща срещу системата, един вид trick the system.

П.: Съгласен съм, но има риск нуждата да се правят нови сезони да размие и идеята. Като че ли нещо такова стана с друг сериал, Mr. Robot, чийто първи сезон беше супер, но след това зацикли малко.

Я.: Трябва да се има предвид, че често се подписват договори, които те обвързват за по-дълъг период, отколкото ти би искал. Въпросът е кой ще прецака другия. Макар че обикновено ние сме прецакани. В музиката също често е подобно, но зависи и дали искаш да пазиш някакво ниво на популярност. Примерно когато аз издам една песен, мине ли 5000 гледания, съм доволен. Това са примерно 1000 човека, които са си я въртели. И четири човека да докосна с една песен, за мен това е достатъчно. Аз ако исках да държа някакво ниво на известност, щях да продължавам да ходя по участия, щях да търся медийни изяви, щях да правя всички стъпки, които са нужни. Но аз, както и хората около мен, правим музика, която ни идва от сърце и която бихме слушали. 

Е.: Известно време се занимавах с търговия, бях капиталистически настроен, правех го за пари. Но в един момент самата търговия взе супер много да ме дразни, търговията – това е да лъжеш клиентите си всеки ден. Не се чувствах добре в тази роля. Сега си поддържам някаква работа колкото да има как да живея и си хвърлям усилията в нещо, което изобщо не е доходно – като синдиката например.

Я.: Но е важно, че в момента имам свободата да говоря тези неща. Сигурно ако имах жена и дете вкъщи, щях не да ходя по реалитита, ами степ и суинг щях да им играя, щях да пея с Димитър Рачков, щях да рекламирам салами Кен. Тогава каква ти идеология, приоритетите са други, бебето е гладно. С Радан Кънев не интервю, ами го взимам направо на обложката на албума си. В момента ми е лесно да говоря така, защото не отговарям за никого. Но не се знае утре, вдругиден какво ще е. 

Е.: И аз съм привилегирован, че нашите ми платиха за образованието и сега мога да работя в компютърната сфера. Ако работех в някоя фабрика по 10 часа, нямаше да е същото положението. 

П.: Гери Никол вероятно нямаше да е обект на толкова критики, ако беше 17-годишно момче. Явка, ти имаш една интересна песен, където обръщаш перспективата и пееш от името на жена. Същевременно имаш и по-традиционни за рапа текстове.

Я.: Мен дълги години ми бяха лепнали етиката женомразец. В гимназията главно, защото се дължеше на огорчението ми, че не мога да си хвана приятелка. Но вярвайте ми, нямам нищо против жените, също против гейовете. Обаче постоянно в рапа, не само в българския, думите „гей”, „педераст“ присъстват, защото са обидни, има ги в езика, а и големите мачовци се обиждат, когато ги наречеш така. Ако се е случвало наистина да ги критикувам, то е било за неща, които вредят на цялото гей общество като парадите, които подчертават различие. Или идеята им за гей бракове. Бракът е пълен батак като цяло, как може да искат такива неща. Симон дьо Бовоар това казва, трябва да се избяга от брака и такива патриархални институции. Иначе за жените си прав, че тях винаги ги критикуват повече, ако се държат свободно. Мъжът, който спи с много жени, е готин, играч, а жената е курва. Но може би в рапа сме претръпнали на песни за мъже, дето си го вадят навсякъде, като тези на Шамара, докато женски такива няма. Сигурно и затова атакуват толкова Гери Никол. Но всеки изпълнител, който има голяма аудитория, има отговорност към нея. Децата се влияят от тези неща. Рискуваме да се върнем в онзи омагьосан кръг „кой е виновен“. Но аз лично за себе си, когато осъзнах, че имам някакво влияние, си направих известен филтър, който не допуска определени неща, защото могат да бъдат схванати грешно. Макар че това се случва и с нещата, които минават филтъра.

П.: Имаш един ред: „някой ден народът пак ще бъде победител, трябва да съм участник в борбата, а не само зрител“.

Я.: Аз се гордея с тази рима, но тя е по-скоро идеалистична. Сега съм в малко по-други настроения. Наричали са ме песимист, циник, нихилист. Много често хората, които имат реален поглед върху нещата, биват наричани негативни, песимисти и т.н. Въпреки че за мен нито нихилист, нито циник е нещо отрицателно, ако това отразява твоите възгледи. Някои хора се плашат от нихилизма: как така нищо няма смисъл, как така всичко е една случайност. Еми ей тъй, как. За мен тези мисли даже носят спокойствие. Ако моят поглед е циничен, значи аз с гордост мога да се нарека циник. Аз така виждам живота. Може да съм черноглед, ама някой като витае в облаците и е чел „Тайната“, животът му се поддържа от измислен оптимизъм, който може така да го събори в друг момент. Дъновци и разни други, които те карат да вярваш във вятъра, ти дават едно абсурдно решение, което те успокоява, но в дълъг срок е вредно. Така че в такъв случай аз с гордост ще нося табелата циник, песимист и нихилист, вместо да съм сляп оптимист и да ходя на хомеопатия. Моля, не си отваряйте трети очи, няма такива неща като енергии, аури, това е поредната ми болна темата, понеже съм скептик. 

П.: В друга песен казваш „щом с нацисти ще дружите, лягайте да спите, bitte“.  В нашето публично пространство много открито се говорят расистки и нацистки неща. Има ли такава тенденция и в рапа?

Я.: Имаше един по-националистически период. Особено във втората вълна, примерно Х-team, бяха доста патриотично настроени. От 2010 г. броя аз третата вълна, също имаше някои изпълнители. При определени колеги се запази. И аз съм имал такъв период, но потретвам, че осъзнах някои неща. В момента този показен патриотизъм страшно ме дразни. Иначе за нацизма, много е лесно да прочетеш Mein Kampf, да гледаш „Трумфът на волята“, да видиш и малко преиначен Ницше и Вагнер, плюс две-три книги за илюминати, и да запалиш фурната. Непонятно ми е как може да има хора в наши дни, които да се връщат към тези идеи.

 

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments