За различна държавна политика за климатичната криза
Стойо Тетевенски
В последните дни шокиращата липса на прозрачност в държавата по отношение бъдещето на въглищните региони кулминира в масови протести, извънредни заседания, совалки между партиите в некоалираната „сглобка“ и мъгляви изказвания на управляващите. С финализирането на териториалните планове за справедлив преход се затваря и последната страница на изготвянето на някаква цялостна стратегия за бъдещето на енергетиката и засегнатите общности.
Как беше изготвяна тази стратегия?
Всичко започна с Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ), чиято първоначална форма (изготвена от третото правителство на ГЕРБ) предвиждаше газификация на въглищните централи и изграждане на газопреносна инфраструктура. Този план беше подкрепен от първото служебно правителство на Стефан Янев, но изменен от правителството на Кирил Петков, което смени проектите за газификация с проект за изграждане на завод за гигабатерии – нереалистичен и рисков проект, който също впоследствие отпадна.
Планът за възстановяване и устойчивост се изменяше с всяко следващо правителство (и продължава да се изменя), а въпросът за бъдещето на въглищата остана горещият картоф, който всяко правителство подхвърляше на следващото. Политическата класа така и не се реши да постави въпроса ребром, нито да проведе някакви смислени или поне прозрачни дискусии по темата. Вместо това, по териториалните планове дълго време работеше частна фирма, чиято дейност замести демократичния диалог. А нескончаемите промени в ПВУ показаха нагледно, че няма общо усилие или визия за изход от натежалия проблем – вместо това, държавата хвърля отделни проекти напосоки и на парче, колкото да се усвоят едни пари. Впрочем, в това се изразява и официалният разказ на управляващите – усвояването на парите е тежкият, незаобиколим аргумент, който правителството издига срещу исканията за демократично разискване за бъдещето на мините и централите.
Подобни статии:
Какво представлява планът за енергиен преход?
От медийни публикации става ясно, че всички притеснения на заетите във въглищния сектор стават реалност. Докато аз нямам претенцията да оценявам целесъобразността на отделните предвидени инвестиции и проекти, тук искам да обърна внимание на логиката и идеологическите предпоставки зад изкристализиралите в последните дни планове.
На първо място, създава се държавно предприятие „Конверсия на въглищни райони“, чиято цел ще бъде възстановяването на засегнатите от въгледобив земи, за да могат да бъдат предоставени за ползване на нови бизнеси. Идеята за тази компания лежи на допускането, че държавата има отговорността да създава инфраструктурата и материалните условия, от които да се възползват частните предприятия за реализиране на печалба. Очевидно е, че тази дейност сама по себе си няма да реализира печалба, т.е. представлява държавна инвестиция, чиито ползи ще бъдат запазени за частния сектор. Тази иновативна практика контрастира с политиките на места, чиито общности не са третирани като полупериферен ресурс за еднократна употреба. В Германия, рекултивацията на бившите въглищни мини е насочена към възстановяване на дивата природа. Дори в САЩ беше създаден Американският климатичен корпус – държавна компания, която да възстановява екосистеми, да внедрява възобновяеми енергийни източници и да осигурява работни места за млади хора. В България обаче първият проблем с държавния план е свързан с мотивацията за разходване на публичен ресурс, която може да бъде защитена единствено под формата на косвена дотация за бизнеса, вместо като инвестиция за възстановяване на природните и водни ресурси на регионите, засегнати от въгледобива.
Тази изходна позиция на управляващата класа обяснява защо разговорът за бъдещето на комплекса „Марица-изток“ се фокусира върху печалбите или загубите на предприятията в него. Конверсията на регионите в услуга на бизнеса е дейност от обществен интерес, докато производството на ток и поддържането на живота във въглищните региони са дейности, чиято raison d’etre е реализирането на печалба. Тази проблематична визия за общество, движено ексклузивно от интересите на капиталистическата класа, е залегнала в основата на енергийния преход у нас, но и в целия ЕС.
Останалите заложени проекти са още по-преки инвестиции в частни фирми. Странно е, че един план за справедлив преход на конкретен регион планира в голямата си част да спонсорира фирми-пришълци от столицата и чужбина, както показа индикативният списък на правителството. Още по-странно е, че избраният механизъм – държавно подпомагане на частни компании – в същината си приоритизира печалбите на корпорации като пръв и най-съществен целен резултат. Това е така, тъй като реализирането на печалба е най-висшата цел на самите корпорации. Ако териториалните планове приоритизираха постигането на други цели, да речем справедливост за работещите или борба с климатичната криза, тогава се съмнявам, че основният механизъм на държавата би бил инвестиции в компании, които биха довели до реализирането на огромни печалби за тях, но малко резултати за общността.
Какво е и какво може да бъде
Офанзивата на правителството за форсиране на териториалните планове през последните дни беше коронована от заявката за парични компенсации за напуснали по свое желание миньори и енергетици в размер на тригодишно възнаграждение. Удобно са пропускани от медиите притеснителни детайли – че обявените от Асен Василев 140-150 000 лв. на човек не отговарят реалистично на тригодишната заплата на хора със заплати от 2200 лв. бруто в мините. Друг съществен момент е самото изказване на Василев, в което той обещава „до“ (!) тригодишни обезщетения.
Разбира се, това са бели кахъри на фона на гигантския проблем, представляващ фактическия отказ на държавата да се бори за създаването на достойни работни места и бъдеще за въглищните региони. Паричното обезщетение на практика е еднопосочен билет за чужбина за следващите поколения старозагорци и кюстендилци, а познанията, експертизата и опитът на работещите миньори и енергетици няма да помогнат нито на безводната ни природа, нито на енергийната трансформация. Може би защото такава въобще не се предвижда – пазарът, сигурно, ще оправи всичко. На който не му изнася – да се изнася, а демокрацията ще я оставим за следващия път. Освен ако отново няма да се усвояват пари.
Урокът, който лявото може да извлече от настоящите процеси, е нуждата и смисълът да се говори за активна държавна намеса в икономиката и демократично въвличане на местните общности в очертаването на план за борба с глобалната климатична криза, който да не ги обеднява, а да предвиди работни места. Казусът с въглищата още веднъж показа, че в обществото има готовност и очакване държавата да се намеси в осигуряването на работни места за губещите от капитализма. Задача на прогресивното ляво е да очертава нови възможности за такава политика. Да, държавата трябва да създава директни работни места, които да адресират големи проблеми като възстановяването на екосистемите, изграждането на публична инфраструктура от напоителни системи до жп линии, подготовка за наводнения, суши и пожари, грижата за деца, възрастни и болни, производството на екологично чиста енергия. Оставени на бизнеса, тези въпроси се превръщат в поредните стоки, достъпни за тези, които могат да си ги позволят. Общественият интерес налага друго.
Заглавно изображение: Facebook-КНСБ
