Интервю в Люцерат: „Не можем да разчитаме на нито едно правителство на капитализма, за да спасим климата”
Българските медии отразиха акциите в германското село Люцерат само доколкото Грета Тунберг присъстваше там и беше задържана от полицията (със съпътстващите конспирации, че това не е истинско задържане). Но историята е, разбира се, далеч по-сложна и значима – особено в настоящия български контекст, където, от една страна, Планът за възстановяване и устойчивост ще донесе огромно страдание, но от друга страна борбите за климата рядко излизат извън рамката на работните места и енергетиката в национален и дори регионален план. Намираме свидетелства като тези в следващото интервю за изключително важни за излизане на родния публичен дискурс от мъртвата комуникационна и политическа хватка, в която се намира.
Нашите другари от Transnational Social Strike (TSS) проведоха интервю с Индиго, активистка от Lützerath Lebt – колектив, който от две години се бори срещу плана на германското правителство и RWE (мултинационална енергийна компания) да разширят въглищната мина в Лютцерат, в региона на Северен Рейн-Вестфалия. В интервюто се подчертават някои от най-неотложните проблеми, с които климатичните активисти трябва да се справят в момента: организацията и неподчинението, войната в Украйна, връзката със социалните борби – тези теми ще бъдат обсъждани на предстоящата транснационална среща във Франкфурт, организирана от TSS. Важното е, че случаят с Лютцерат е показателен за някои настоящи тенденции и е също вдъхновяващ за силата, която е набрало движението за климатична справедливост.
След като започна разрушаването на селото, все повече активисти за климатична справедливост обединяват усилията си, за да кажат „НЕ“ на добива на още изкопаеми горива и на унищожението. За много от участниците в движението за климатична справедливост борбата в Люцерат е това, чрез което те осъзнаха, че, както казва Индиго, „не можем да разчитаме на нито едно правителство на капитализма, за да спасим нашия климат, а трябва да действаме сами“. Демонстрациите и неподчинението на активистите изиграха важна роля за това светът да види, че противопоставянето на „изкопаемия“ капитализъм е възможно.
Същевременно това не е достатъчно. За да спечелим, „трябва да се организираме там, където се произвежда“, да стачкуваме „там, където се създава капитализмът“. Войната в Украйна направи борбата в Лютцерат още по-трудна, защото предостави на Зелената партия „извинение“ да ускори индустриалния план и полицейските репресии. Войната промени „обществения климат“ не само като промени приоритетите на германското правителство, но и като насърчи национализма. Напреженията и противоречията между борбите за климата и тези на работниците също са част от трудностите при организирането на борбата за системна промяна. Тъй като германският промишлен сектор все още е силно зависим от изкопаемите горива (вж. статията от Interventionistiche Linke в последното ни издание), движението, което настоява за истинска промяна, все още трябва да разнищи въпроса как да изгради обща борба с работниците и да излезе извън рамките на система, основана на експлоатацията на труда.
Би ли ни разказала накратко какво се случи в селото през последните месеци и каква е ситуацията сега?
Подобни статии:
Преди две години и половина окупирахме Лютцерат, защото то се намира в непосредствена близост до най-големия източник на СО2 в Европа – района на въглищната мина на RWE, и трябваше да бъде разрушено, за да може тази мина да се разрасне. Започнахме да живеем там и да организираме съпротивата срещу това унищожение. Миналата седмица ни изселиха. Федералното правителство, което в момента включва и партията на Зелените, реши да унищожи Лютцерат, за да се добере до въглищата под него. Унищожаването, което видяхме тук, беше много тежко за нас, но в същото време беше толкова невероятно да видим цялата солидарност от цял свят и бяхме наистина изумени, че успяхме да мобилизираме толкова много хора. В събота, преди една седмица, имахме демонстрация с 35 000 души, а ние сме в средата на нищото. Така че за хората е наистина по-трудно да стигнат до тук, отколкото ако бяхме в голям град. И най-хубавото беше, че това не беше просто демонстрация, а хората започнаха масово гражданско неподчинение с хиляди и хиляди, които се опитваха да излязат от демонстрацията и да влязат в село Лютцерат, където по това време все още се извършваше изселването. В крайна сметка те не успяха да преминат и там хората бяха подложени на полицейско насилие. Но това, което можеше да се усети там, беше, че не можем да разчитаме на нито едно правителство на капитализма, за да спасим климата, а че трябва да действаме сами. И имаше много хора, които действаха за първи път в живота си, и това беше наистина значителен успех. Другият огромен успех беше, че различни части на движението за климатична справедливост се обединиха, за да се борят тук. Това беше страхотно, защото обикновено има много разделения между различни групи в движението за климата в Германия.
Какви форми на колективни действия приложиха активистите през последните седмици? Какво научихме за организирането на борбите за климата срещу „изкопаемия“ капитализъм? С какви трудности се сблъскахте и какво би могло да се подобри?
Тук имахме различни акции: гражданско неподчинение с хиляди хора, окупация на селото и по-милитантни акции срещу нападения от полицията. Това, което научихме, е колко сме силни, ако се държим заедно, както и че има смисъл да водим една наистина конкретна борба. Не искаме тази мина да продължава, искаме да я спрем тук, но в същото време винаги изтъкваме, че не става дума само за това село, а за преодоляване на неоколониалния капитализъм, и че се опитваме да се организираме по феминистки начин и да не даваме на патриархата никаква почва в собствените си организации. Това беше важен урок от борбата, и той проработи наистина добре тук. Трудността, която изпитахме накрая, беше, че успяхме да се организираме, имаше много хора, които правеха страхотни, много смели действия. Но в същото време не постигнахме успех. И мисля, че в този факт можете да видите няколко неща. Първото е, че не можем да възлагаме никакви надежди на правителствата в условията на капитализъм и че демонстрациите и дори гражданското неподчинение няма да са достатъчни, за да се оспори системата. Но трябва да се организираме и там, където се произвежда, защото там се създава капитализмът, и за това трябва да се организираме заедно с хората в производството. Мисля, че именно това научихме.
Планът на германското правителство за разширяване на въглищната мина вече е бил в действие, но изглежда, че войната в Украйна е направила “по-лесно” или може би по-належащо осъществяването му. Разбира се, войната даде известно идеологическо покритие за използването на повече изкопаеми горива и изостряне на репресиите срещу активистите. Но смяташ ли, че войната е оказала някакво влияние върху разчистването на лагера в Люцерат? Какви са позициите по отношение на войната вътре в климатичното движение?
Плановете за разширяване на тази мина до известна степен бяха направени още преди войната в Украйна. Но сега тези планове се правят от Зелената партия в правителството. Когато те влязоха в правителството, всъщност решиха да разширят мината. Затова използваха оправданието с войната в Украйна. Те казаха, че тази енергия им е необходима, което е лъжа, защото те не могат да изгорят въглищата преди следващите две години. Това беше просто лъжа, но те я използваха и това беше много по-лесно за тях, защото можеха да кажат: „Ние сме партията, която защитава климата, но това е криза, това е война. И заради това трябва да направим неща, за които всъщност не сме съгласни“. Това оказа известно въздействие върху изселването, защото настроенията в обществото бяха по-скоро „добре, ние сме в криза, ние сме във война, трябва да се доверим на нашите правителства“. Също така национализмът се е разраснал още повече след началото на войната. Но в лагера и в климатичното движение нямаме обща позиция по отношение на войната в Украйна.
Активистите за климата често се сблъскват с трудния избор между борбата за по-добри екологични условия и борбата за по-добри работни и социални условия. Тези, които изискват реална промяна на системата, използват лозунга „Край на света, край на месеца: една и съща борба“, който отхвърля тази наложен избор. Как се справихте с това в Лютцерат? Кой взе участие в протеста и каква е връзката между активистите за климата и работниците?
Първо, смятам, че не може да се прави толкова ясно разграничение между активисти за климата и работници, защото в случая с Лютцерат активистите не работят на традиционни работни места. Повечето от тях не работят във фабрики или в промишлеността. Но въпреки това те зависят от продажбата на труда си, за да оцелеят. В широк смисъл всички тук бяха част от работническата класа. Мисля, че това противоречие между екологичните и социалните борби в случая с Германия или глобалния Север може да се окаже вярно, защото богатството тук зависи от икономическия растеж и от възможността да се живее за сметка на останалия свят и да се експлоатира. На пръв поглед климатичната справедливост не дава толкова голяма полза на социалните борби, ако разглеждате социалните борби само като борби за по-високо заплащане. Заплатите и работните места в Германия наистина зависят от промишлеността, която унищожава нашата планета и нашия климат. Движението за климатична справедливост трябва да приеме перспектива, която надхвърля капитализма, а това означава не само да се бори за повече работна ръка, но и да се стигне до борба срещу системата, която се основава на това да продаваш труда си, за да получаваш пари. Това е перспектива, която движението трябва да възприеме, защото в противен случай нямаме нищо, което можем да предложим на работниците, а трябва да работим заедно с тях, за да имаме реалната власт да променим нещата.
Активисти от цял свят изразиха своята солидарност с борбата в Лютцерат. Движението за климатична справедливост винаги е признавало, че това, което се случва на местно ниво, има последици в световен мащаб. Въпреки това е трудно да се отиде отвъд символните действия и наистина да се започне транснационална организация, т.е. да се признае, че социалната трансформация, която надхвърля изкопаемия капитализъм, не може да бъде осъществена, ако мислим и действаме само на местно ниво. Какво мислиш за това и какви са бъдещите предизвикателства?
Това, което изпитахме тук, в Лютцерат, е, че наличието на една много конкретна битка срещу въглищна мина ни улесни много в установяването на връзки с борбите срещу екстракционизма в целия свят. Имахме голям обмен с активисти в Латинска Америка, особено в Мексико и Колумбия. Например тази пролет изпратихме делегация в Мексико на каравана срещу мегапроектите, а тук ни посетиха сапатистите. Намерихме и начини да се подкрепяме взаимно в нашите борби. Чувствах, че тъй като имаме много конкретна битка тук, беше много по-лесно да се организираме дори на транснационално ниво, защото беше по-лесно да видим приликите между борбите, въпреки че със сигурност действаме при много, много различни обстоятелства в сравнение с хората в Мексико. Това, което изпитахме тук, беше, че е възможно да работим заедно за конкретни борби и че това много подхранва нашите собствени действия. Това, което все още липсва и което според мен е бъдещото предизвикателство, е действително да имаме транснационална организация, която да надхвърля краткосрочните проекти и личните контакти.
