Шествията против генерал Луков и бялата дъска на българския антифашизъм
Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
от Петър Добрев
Фашизмът и антифашизмът са теми, които в годините на прехода бяха толкова изкривявани, манипулирани и преобръщани, че в наши дни се ползват често абсолютно произволно и абсурдно oт представители на политическия елит. Стигна се дотам, че наскоро политикът с най-ясно изразен фашистки профил в парламента – Костадин Костадинов, нарече протестиращи срещу него граждани пред парламента „фашистка измет“. По време на по-острата фаза на пандемията отново Костадинов и други крайнодесни и авторитарни елементи от българския политически спектър набеждаваха всеки, предлагащ мерки срещу вируса, за „здравен фашист“. Примерите са безбройни, но изразяват една ясна тенденция в обществото, в която понятието „фашизъм“ в крайна сметка е дотолкова употребено, че се лишава от смисъл. Просто една от многото обиди, които могат да се лепнат на произволен политически опонент. Тук вина може да бъде потърсена и в комунистическия режим, който в българската си версия често безогледно лепи обвинението „фашист“ на всеки политически враг.
В този контекст е логично, че историческият фашизъм също се нормализира и приема в обществото*. Това има своята репрезентация както в баналните, но притеснителни на брой свастики по улиците, така и през нарастващото самочувствие и явна фашистка символика на футболните агитки, та чак до самия политически и обществен елит. Точно там Костадинов вече е приеман за легитимен играч, а през миналата година съдът излезе със скандално решение, в което не намери Българския национален съюз „Еделвайс“ (БНСЕ), който организира Луковмарш, за фашистка организация „поради липса на неоспорими доказателства“. Според съда не бяха намерени такива доказателства и за фашизма на Луков, като по този български аршин спокойно би могъл да бъде оневинен и д-р Менгеле – все пак и от неговите експерименти в Аушвиц остават само свидетелски показания, а не материални доказателства.
Генерал Луков – „спасителят на Кюстендил“
Тъкмо Луковмарш, започнал през 2003 г. като ежегодно събитие, е най-явното свързващо звено, което може да ни посочи постепенното нормализиране на фашизма в българското общество. Всяка година около неговото провеждане на 13 февруари се случва краткотрайна идеологическа мобилизация, както и показателен медиен дебат, в който могат да се видят притеснителните исторически мутации на разбирането за крайнодесните идеологии в България.
Печално известният Луковмарш героизира фигурата на ген. Христо Луков, лидер на Съюза на българските национални легиони, най-голямата българска профашистка организация в междувоенния период. Луков е убит през 1943 г. от комунистическата бойна група на Виолета Якова и Иван Буруджиев. Още от 2003 г. организаторите от Български национален съюз (в различните му инкарнации) заявяват, че нямат нищо общо с фашизма, а почитат Луков, защото е „национален герой“, който по време на Първата световна война е защитил сам (!) Кюстендил от настъпващата сръбска войска. Не пропускат да споменат и че този „български герой“ е една от многото жертви на болшевизма.
Подобни статии:
До 2003 г. фигурата на ген. Луков е сравнително малко позната в публичното пространство. Всъщност за предполагаемата му героична защита на град Кюстендил от сърбите се говори единствено в една статия на някогашния легионер Кирил Ганев във варненския вестник „Народен будител“ от 2002 г. Предупреждавайки, че е на години, Ганев пише един наистина доста объркан материал със спомени за генерала и за легионерското минало, където лансира и историята за спасяването на Кюстендил, без да се позовава на източници. Въпросният вестник „Народен будител“ е силно националистически и се списва от варненци, членове на партия „Български демократически форум“, която, както е известно, е съставена тъкмо от бивши легионери. Във вестника им често има силно езотерични материали, включително за извънземния произход на „уникалния български ген“. С малки корекции статията на Ганев е публикувана в сайта на Луковмарш и оттам е препечатвана във всевъзможни форуми, за да се превърне в един от основополагащите митове на шествието.
И ако през 2002 г. за „подвизите“ на Луков се пише само в маргинални вестници и сайтове, то постепенно те навлизат в мейнстрийма, включително до самия връх на историческата наука в България. Явно без да се притеснява от липсата на доказателства, Божидар Димитров раздухва мита в предаванията си. През 2020 г. единственият жив български историк с титлата академик – Георги Марков, заявява прелюбопитно за Луков: „Той е срещу болшевиките, не случайно иска да се воюва на Източния фронт, но бих казал, че не е нацист, в никакъв случай. Той е един български националист и легионерите не са фашистка организация. Да престанем с бекапистки оценки от преди 1989 г.“
Като „бекапистки“ Марков вероятно трябва да квалифицира и свои оценки от 2003 г., когато има доста по-различно мнение за Луков. Тогава Марков ясно говори за влиянието на фашизираните легионери в България, за връзките на Луков с Гьоринг и шефа на Абвера в България д-р Делиус и т.н. (Марков, 2003). Схващането на Марков е показателно за цялостното крайно одесняване на позициите му, включващо участие в издателства като „Тангра Таннакра“.
Но освен нормализация на фашизма, Луковмарш посява и неподозиран плод – нови форми на лява самоорганизация, които се противопоставят на марша и общо на фашистките тенденции в обществото. В последните години контрашествието е дори по-многобройно от фашисткото. Наглед това напомня на ситуацията през 30-те и 40-те години на ХХ в., когато десни и леви се сблъскват в пиетата или омразата си към фашизма. Доколко обаче днешните борби са продължение на историческите? Доколко може да бъде отвоювано някакво смислено значение на понятията „фашизъм“ и „антифашизъм“ в България? Можем ли наистина да начертаем възходяща линия на антифашистките шествия според хората, които ги познават отвътре?
„Без нацисти по улиците“
В опит да отговорим на тези въпроси опитахме да задълбаем в съвременната история на антифашистката мобилизация в България. Нейната най-видима проява са годишните шествия „Без нацисти по улиците“, които се провеждат от 2011 г. насам най-често в деня на Луковмарш. Шествията имат променящо се име през годините, но винаги идеята им е била да се противопоставят на глорифицирането на генерала легионер, да покажат по-широкия проблем с разбирането за фашизма в България, но и да изтъкнат проблеми като насилието над жени, мигранти, бежанци и други маргинализирани групи. Разговаряхме с четирима респонденти, които си спомнят различни етапи от развитието на антифашистките шествия. Те пожелаха да останат анонимни, така че техните спомени ще бъдат част от този текст като колективен разказ.
Всичко започва с мечта и в България нацистките шествия да спрат както в Германия – защото контрашествията там са в пъти по-многобройни и гласовити. София обаче не е Дрезден и нещата започват доста скромно през 2010 г. – с краткотрайна блокада на бул. „Патриарх Евтимий“ до Попа в София – като протест срещу побоя в трамвай 20. Тогава 15 фашисти пребиха с метални тръби, боксове и ножове петима младежи, отиващи на протест в подкрепа на мигрантите от дома за временно настаняване в Бусманци.
„Бяхме една декларация срещу фашизма, не реална сила“, спомня си един от най-ранните организатори. Всъщност първите активисти са разнородни леви – от анархисти до ляволиберални представители на първия социален център „Хаспел“.
През 2011 г. вече се събират пред общината, скромен брой хора, но с ясната идея да се противопоставят на Луковмарш.
Нещата започват да се променят на следващата година, когато вече има Инициативен комитет и се събират около стотина души. Все още идеята е да се прави статичен протест, а не шествие. През 2012 г. това се случва в градинката до Парламента, заради паметната плоча на депортираните от Македония и Тракия евреи.
Опитите са първоначално събиранията да бъдат с по-широк профил – общочовешки протест срещу нацизма, а не експлицитно ляв такъв. Това води до спорове със сталинистката организация „23 септември“ и с „Че Гевара“ от Пловдив, които настояват на знамената си със сърпове и чукове. Тогава се стига до решението да няма никаква символика – нито анархистка, нито комунистическа.
От 2014 г. събитието се организира от анархистка антифа група, като това продължава до 2020 г. През 2021 г. към нея се включват и други колективи и индивиди. В последните години шествието става по-политически профилирано, включително с участието на чуждестранни леви организации. Забелязват се в лично качество известни лица от БСП, както и от Българския антифашистки съюз*. Според организаторите се появява и една нова вълна в последните години – млади хора, които иначе нямат обвързаност с някоя конкретна лява организация или с която и да било организация всъщност. Ново поколение, което не приема нацизма за нормалност.
В първите години събитията преминават при доста стрес, участниците бързо се изтеглят с таксита, за да не могат да бъдат проследени от неонацистки групички. Носят маски, слънчеви очила. Логично са доста притеснени от бездействието на органите на реда, позволили например погрома в трамвай 20 и хомофобските атаки в Борисовата градина. Не вдъхва доверие и поведението на общината, която от 2020 г. уж забранява Луковмарш, но въпреки това той се провежда.
В последните години обаче шествието е доста по-спокойно и масово. „Излязохме от параноята на първите години и започнахме по-малко да се страхуваме. След като събитието прерасна в шествие, се включиха много нови, млади хора, което помогна за самочувствието и убедеността в това, което правим. Също така подкрепата на другарите от чужбина ни вдъхва надежда и затвърждава убеждението, че проблемите са международни и решенията им трябва да се търсят не само на местно ниво, въпреки че, разбира се, всеки действа там, където живее.“
Масовизацията всъщност е един от основните успехи, който организаторите отчитат през годините. Шествията наистина стават по-многолюдни, вписвайки в себе си различни групи – анархисти, различни леви организации, либерални младежи, интелектуалци, представители на еврейската и ромската общност. Видимо е и присъствието на анархистки и антиавторитарни групи от Гърция, леви и анархисти от Сърбия, Македония, Румъния, Австрия, Германия, Словения. Може би обаче международните лозунги не успяват добре да бъдат представени пред масовата българска аудитория, която рядко има политическата култура да ги разпознава или тълкува. В последните две пандемични години няма чуждестранно участие, но шествието въпреки това става все по-многобройно.
Решенията относно организацията се взимат хоризонтално – всеки има възможност да даде мнение, което е с еднаква „тежест“, като на всички останали. Всичко се случва трудно, не без проблеми в комуникацията, но вече има нужната рутина.
Основен успех на „Без нацисти по улиците“ е въобще налагането отново на понятията „нацизъм“ и „фашизъм“ в дневния ред на обществото. Все повече медии и обществени личности започват да наричат организаторите на Луковмарш „неонацисти“, каквито те в действителност са, а не просто с удобните термини „хулигани“ или „агитки“, както преди това.
Въпреки това могат да се срещнат обвинения, че Луковмарш и антифашисткото шествие са скачени съдове, които взаимно подклаждат енергията си. Но имайки предвид сериозната политическа неграмотност на българската медийна среда, където важно е само кой е по-упорит в опитите си да наложи своята гледна точка, определено има смисъл от Антилуков, защото напомня и натъртва, че има проблем с нацизма в обществото.
„Нацистите така или иначе са по улиците, свастиките са навсякъде – със или без антифашисткото шествие“, споделят организаторите. „Събитието поне показва, че има хора, които са против и осъзнават, че нещо не е наред. Ако мълчим, вместо това казваме, че е напълно нормално за нас нацистите да се разхождат по улиците и никой няма да им се противопостави. А всички знаем как завършват такива неща, знаем, че това ги кара да се чувстват овластени“.
„Бъди като Виолета“
Подобно противопоставяне на фашистките тенденции в обществото е много характерно и за междувоенния период. Известни са тогавашните битки за влияние между легионери и ремсисти в повечето големи гимназии в страната. Борбата минава на много по-високо ниво в годините на Втората световна война. Българската комунистическа партия организира съпротивително движение срещу присъединяването на България към Оста. Макар да не е от мащаба на случващото се в окупираните Югославия, Гърция или Франция, българските комунисти сформират бойни групи, партизански чети, извършват редица саботажи и организират работници из цялата страна да стачкуват и да подкопават снабдяването на българската и германската армия (Василев, 1976: 44 – 55).
Точно такава бойна група взема живота на ген. Луков през 1943 г. Освен него, жертви падат и други личности, свързани с прогерманския курс на страната. Първата жертва е Никола Христов (Кутуза), доказан като дълбоко внедрен провокатор на Никола Гешев в редиците на комунистите. Когато е убит Луков, министър-председателят Богдан Филов пише, че трябва да се засили борбата „както против комунизма, така и против еврейството“. Вместо дотогавашната обикновена награда за унищожен „нелегален“ от 50 000 лв., мизата се увеличава на 300 000 лв. – изключително значима сума за времето. Дейността на бойните групи обаче не спира – има неуспешен опит да се ликвидира крайнодесният журналист Данаил Крапчев, а след това успешно е убит Сотир Янев. Той е широк социалист, който обаче е минал на силни прогермански позиции и срещу „болшевишката хидра“ (Марков, 2003: 296).
Впоследствие жертва пада запасният полковник Атанас Пантев, потенциален вътрешен министър и активен сътрудник на дирекцията за борба с комунизма. Има неуспешни опити да бъде убит и Кулчо Янакиев, инженер, натоварен от властта със задачата да заглушава комунистическото радио „Христо Ботев“. Най-висшестоящата цел също остава жива – ген. Кочо Стоянов, полицейският комендант на София през жестокия април 1925 г., когато се разиграва „белият терор“ след атентата в църквата „Св. Неделя“*. В крайна сметка комунистическите „черни ангели“ са отзовани от столицата и се присъединяват към партизаните в планината. От общо 14 души в началото на дейността на групата, до 9 септември 1944 г. доживяват половината (Марков, 2003: 298).
Изглежда логично, че съвременният български антифашизъм ще потърси някаква историческа приемственост със събитията през 1940-те. Макар и пример за политическо насилие, убийствата на известни пронацистки фигури са често възхвалявана тематика в световното кино и литература. Филми като „Гадни копилета“ на Тарантино и „Aнтропоид“ за убийството на Райхард Хайдрих в Чехословакия са само някои от най-известните примери. Неслучайно и по времето на социализма филмът „Черните ангели“, изобразяващ точно дейността на комунистическите бойни групи в България, се радва на широка популярност.
Както вече посочихме обаче, ситуацията в днешния български обществен дискурс е малко по-необичайна. Когато през 2020 г. за пръв път на антифашистките шествия се появяват плакати „Бъди като Виолета“ и „Виолета праща поздрави“, редица мейнстрийм медии, включително БНР и „Свободна Европа“, са в потрес. Излиза, че за някои кръгове е по-лесно е да се толерира близо 20 години възхвалата на Луков, но не и на неговите врагове. Терористичната активност на личности като Ванчо Михайлов и Владо Черноземски се приема единодушно героично в медийното пространство, но далеч не така стоят нещата, когато терористите са и комунисти. Изглежда в националната борба всичко е простимо, но не и в класовата.
На фона на войнстващия антикомунизъм в обществото и повсеместната историческа ревизия, това не е особено изненадващо. Пресни са примерите за фанатичните дискусии относно начина, по който комунизмът да бъде интерпретиран в българските исторически учебници. Реномирани издателства публикуват книги, които отричат белия терор. Водещи академични изследвания също предпочитат да се спрат само на (частично заслужената) „демитологизация“ на партизанското движение, макар тоталното му изтриване от обществената памет след 1990 г. също да е не по-малко интересен феномен.
В този смисъл обяснима е и плахостта на съвременните антифашисти да ползват исторически примери като Виолета Якова. Според някои от организаторите на „Без нацисти по улиците“, това има и друго обяснение: „Българската лява протестна традиция се ражда сега, трудно може да се търси исторически континуитет. Българският социализъм беше от особен тип, без силно съпротивително движение като югославското, да кажем. Повечето от антифашистките лозунги дълго време са дрънкали на кухо през самия социализъм. Тоталният антикомунизъм след 1990-та пък съвсем къса връзките със старите традиции.“
Не е така в Хърватия, да речем, където въпреки сериозния национализъм в обществото, дори някои мейнстрийм медии са подчертано антифашистки. Нивото на лява самоорганизация и възможност за съпротива също е в пъти по-високо. Това, разбира се, са своеобразни балони в големите градове, провинцията е доста по-консервативна и „усташизирана“, но пак сравнението далеч не е в полза на България.
Наистина мащабът на дейността на Тито и неговите партизани в Югославия трудно може да се съпостави със случилото се през Втората световна война в България. Човешкият живот обаче има еднаква стойност, без значение дали хиляди са жертвали живота си тук, а десетки хиляди там. Антифашизмът има своята традиция и в България, въпрос на време и обществени тенденции е тя да бъде преосмислена, а не просто оставена в забрава или отречена.
Междувременно е логично, че съвременните български антифашистки опити се раждат по-скоро на бяла дъска. Вместо от партизанската традиция, много от участниците в „Без нацисти по улиците“ получават опит от съвременни мобилизации като „София прайд“. Организаторите разказват, че доста хора от антифа и анархистките среди са помагали в охраната на Прайда от фашистите, тъй като вече са имали опит в борбата против тях. Съответно пък опитът от подобни по-големи събития се прехвърля към организирането на шествията против нацизма.
Може би това започване отначало е нещо позитивно. Историческият опит е пренаселен с раздори и провали, а настоящето е наситено с несправедливости, които остават настрана от фокуса на обществото. Появява се поколение радикални активисти, което не се страхува да им се противопостави.
„Със сигурност в очите на някои десни либерали сме малко екстремни, защото някои от участниците в шествието възхваляват Виолета Якова например или пък скандираме „Без граници, без нации“. Но в крайна сметка в основата на организацията повечето сме анархисти или хора, близки до анархизма, а той си е радикално движение. Не мисля, че трябва да си крием възгледите и нямаме от какво да се срамуваме, за разлика от нацизма и болшевизма“, казват организаторите на Антилуков.
Някогашната скромна „декларация против фашизма“, плахо събрала се на Попа, днес е регулярно и многолюдно шествие. Все още рядко, но опитът от тази самоорганизация допълва и други борби като например тези за антирасизма и за правата на мигрантите и ромите. Във все по-поляризиращото се общество, подобни каузи ще се множат. Коренчето на новата лява протестна традиция в България може да е младо, но пък е здраво захванало се.
Библиография:
Василев, К. (1976) История на антифашистката борба в България, т. I 1939/1943 г. София: Партиздат.
Марков, Г. (2003) Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947 г. София: Военно издателство.
