Тази статия е достъпна и в .pdf формат:

Свали

Интервю със Станимир Панайотов

Какъв е твоят опит в ЛГБТИ+ движението? От кога участваш, под какви форми и в каква степен смяташ този опит за представителен?

За удобство, в отговор на въпросите ще използвам думата „куиър“ вместо „ЛГБТИ+“. Да започнем с уточнението, че не смятам себе си за представителен активист. Да продължим с вероятно неочаквана проблематизация на думата „опит“. Под „опит“ ще разбирам „усилия“, а не „успехи“, поради простата причина, че огромната част от колективния опит на българския куиър активизъм е неуспешен, и това определя обществената му значимост. Относно „успех“ ще кажа малко по-късно. Накратко, моят опит с и в българския куиър активизъм е свързан основно с неговите неуспехи. Нито съм представителен, нито съм успешен активист – не защото не съм свършил нищо или както трябва, а защото виждам себе си като културен куиър активист (деятел) и разбирам отчайващата безотносителност на културата спрямо живота на куиър хората в България. Културният активизъм е политика, но такава на самоограничението. 

Мога да се причисля към „втората вълна“ активисти, започваща около 2000 г. и породена около активизирането на Българска гей организация „Джемини“ (регистрирана през 1992 г., но без никаква дейност до 1998 г.). Смятам, че това поколение е белязано от провали, като в това число включвам и себе си. В този смисъл аз съм един успешно провалил се активист.

Както и при повечето куиър активисти в България, и моят опит е откъслечен и неравен във времето. Хората, посветени на каузата без времево прекъсване се броят на пръстите на едната ръка, и то на стругарска такава. През 2000 г. се преместих в София и започнах да уча философия, станах и посетител на офиса на „Джемини“, много бързо се запознах с основните тогава лица (те не бяха и много) в организацията и „средите“ и станах свидетел на драматични събития в сдружението, като дори участвах в един преврат от грешната страна на историята. След около година на общуване и помощ, започнах работа за около шест месеца като редактор на бюлетина на „Джемини“. За кратък период бях и говорител на организацията и имах няколко медийни участия. Не смятам работата си там за особено представителна, но и самата организация не беше такава – това беше недемократична и като цяло нечистоплътна среда, в която имаше основно и само добри намерения. Последваха вътрешни раздори и скандали, което доведе до отчуждението ми някъде през 2002 г. През 2004 г. станах част от фондация „Куиър България“, която съществуваше формално до поне 2011 г. и която напуснах заедно с всичките ѝ основатели след друг вътрешен преврат; допуснахме го от глупост през 2006 г. В този период се занимавахме основно с анализи и медийни участия, както и някои клубни дейности. 

През 2007 г. се опитах да се сближа отново с остатъците от „Джемини“, тъй като там имаше кадрово раздвижване и започна бавен процес по оздравяване на организацията. Това продължи около година до провеждането на първия гей парад – шествие – през 2008 г., организиран именно от „Джемини“. (Историческата прецизност налага да кажем, че „първият гей парад“ се случи на 17 май 2005 г., т.е. на Международния ден срещу хомофобията, и на него участвахме точно 13 души.) В този период (2000 – 2007 г.) се занимавах постоянно с преводи на куиър литература, които публикувах основно в ЛитерНет и Литературен вестник – нещо, което винаги съм отчитал като „активизъм“ (и което с годините се оказва вероятно една от устойчивите ми дейности, които въобще са имали въздействие).

Провеждането на първия гей парад беше повратна точка за много скарани и разпръснати активисти, включително и за мен. Изведнъж се оказа, че действително каузата е по-силна от раздора. През 2009 г. вече бях част от организацията на парада и негов координатор, като съм участвал в него до 2011 г. В този период също имах медийни участия и съм бил едно от лицата на „движението“. През 2009 г. благодарение на работата ми за София прайд работих с Боряна Росса, която разви специална художествена програма, съпътстваща парада, и в този процес се харесахме и решихме, че искаме да продължим да работим заедно. Към този момент вече беше ясно, че „Джемини“ няма да продължи да функционира и единствената сериозна организация оставаше „Билитис“, а „Действие“ беше в самото си начало (тя се казваше първоначално „ЛГБТ Действие“ и е основана покрай доброволческия екип към прайда през 2009 г.). С Боряна започнахме да търсим финансиране за отделен нов проект, който да е фокусиран върху куиър и феминистко изкуство, и така стартирахме София куиър форум (СКФ) през 2012 г. Сериозният и постоянен активизъм в този смисъл при мен започна през 2012 г. със СКФ.

Нека обясня набързо две неща, които може би будят подозрения. Работата в НПО (като „Джемини“) е активизъм; това се отнася за всяко НПО, което се опитва да представлява интересите на определено малцинство или маргинализирана група. Ресурсното и административно поглъщане на активистки потенциал е факт, но е все пак активизъм на първо място, а след това работа; до голяма степен активизъм и бюрократизация съвпадат. Знам, че тази точка е дискусионна за голяма част от обществото. За медийните участия: да ходиш по медийни участия е активизъм, независимо дали работиш в НПО или не. Особено в куиър контекст; особено когато годината е 2001-ва – тогава по медии ходехме точно трима-четирима души.

Доколкото се считам за представител на т.нар. втора вълна на активисти (първата вълна датира от основаването на една анти-ХИВ организация, наречена „Булга“, през 1991 г. до стартирането на дейността на „Джемини“ през 1997-8 г.), моят опит е, смятам, съвсем представителен за тази втора вълна. Поради следните причини: повечето активисти след около 2000 г. по един или друг начин работеха в НПО (не задължително „Джемини“); всички имаха сравнително центристки и либерални политически възгледи (на онзи етап включително и аз); всички преживяха многократно емоционално и професионално прегаряне; всички са се скарвали с поне половината други активисти; всички допринесохме за консолидирането на хомофобията в България (ще кажа повече по този вероятно неприемлив възглед по-късно). И общо взето, почти всички бяхме замесени в организацията на гей парада в периода 2008 – 2010 г. Представителен опит е и дотолкова, доколкото, както подсказах по-горе, това поколение активисти е белязано от неуспеха – да не кажа по-драматично „провала“ – да постигне своите цели. Само за пример: декриминализацията на хомосексуалността през 2006 г. (с отмяната и редакцията на член 157 от Наказателния кодекс), както и въвеждането на Закона за защита от дискриминация (ЗЗД) през 2004 г., не бяха директен резултат от дейността на активизма на „Джемини“. „Джемини“ беше до голяма степен декоративен придатък към необратими процеси, желателни в предприсъединителния период; хората в организацията просто нямаха тежест и опит, за да предизвикат тези процеси, и до голяма степен играеха ролята на агенти, вместо на безпомощни наблюдатели. Така че дори и формалните успехи в този период, в който съм имал някаква (не бих казал значима) дейност, не са действителен и пряк продукт на активизъм и прокарване на политики.

През какви етапи е преминало движението през годините от твоя опит и наблюдения?

Шабан Даракчи в своя скорошна статия описва доста коректно тези етапи: всеки, който се интересува от историята на куиър активизма у нас следва да прочете неговото изследване. До голяма степен се съгласявам с неговата периодизация, но нека я преразкажа помоему. 

Първият (и като цяло неизследван) период, чиято дейност, доколкото ми е известно, е минимална, е свързан с ХИВ превенция и участие на гей мъже в анти-ХИВ дейности (например гореспоменатата организация „Булга“). Да наречем този период такъв на не-видимост. 

За втори период можем да считаме годините 1997 – 2007, белязан от основаването на „Джемини“ и нейната дейност основно след 2000 г. по т.нар. „Балкански триъгълен проект“ и всички последвали раздори до 2007 – 8 г. до провеждането на първия гей парад. В този период влиза и организираният от „Билитис“ от 2004 г. насам Гей-лесбийски арт фест (който впоследствие смени името си на два пъти, но съществува и до ден днешен) – това е и най-дълго съществуващото куиър събитие у нас и първото систематично художествено-ориентирано куиър събитие. Съвсем спокойно можем да наречем този период „бюрократичен“ без да трябва да влагаме отрицателно значение в тази дума. В него можем да разграничим два елемента: опит за институционализация отвън чрез проектни, донорски средства и политики и последиците от този външен опит, а именно – пораждането на вътрешна опозиция и особено въвеждането на куиър критика и самия термин „куиър“. По мои наблюдения терминът „куиър“, който е въведен на български език (че дори и в превод) до голяма степен покрай моята работа, е свързан именно с вътрешните разломи на българския активизъм, т.е. външната интервенция почти по случайност легитимира куиър радикална позиция като критика на специфична форма на бюрократизация на активизма. (Бюрократизацията на активисткия потенциал не е нещо лошо само по себе си. В учредителната фаза на едно движение е на практика невъзможно да разполагаш едновременно и с бюрократи/експерти, и с активисти. Критиката, за която говоря, не беше критика на бюрократизацията сама по себе си.) 

Третият етап със сигурност започва през 2008 г. с първия гей парад, който събра немислимо дотогава съзвездие от хора и усилия. Ще го кажа така: представете си какво би се случило, ако националистки политически лидер подкрепи Истанбулската конвенция? Говорим за такъв ефект, ефект на магическа консолидация, произведена от истинското осъзнаване тежестта на видимостта. До провеждането на парада през 2008 г. у нас имаше не повече от десеттина души (хамелеонна група от активисти-бюрократи), които сме се опитвали да бъдем „говорители“ на други куиър хора по един или друг начин. Парадът до голяма степен разби въобще идеята, че куиър хората у нас имат нужда от говорители, защото той сам по себе си е нещо много по-силно от репрезентация – той е презентация, която осуетява нуждата от репрезентация. Разбира се, до определена степен, доколкото живеем в общество на представителна демокрация, репрезентацията е неизбежна, но първият парад беше нещо като преучредяващ ритуал. Поради тази причина и смятам, че през 2008 г. започва този трети период. Той е белязан от една случайна консолидация, която сама по себе си не произведе много, но то пък беше достатъчно, за да навлезем в третия период, който нормализира идеята, че фрагментацията в куиър средите – нещо нежелано във втория период – е нещо възможно, че и нормално.

След 2008 г. започна нещо като пресечност на активизма, в който (например) вегетарианци, куиър хора, анархисти, комунисти и т.н. намираха пътя едни към други, основно благодарение на блогосферата и интернет форумите. Няма да е крайност да нарека този период „романтичен“. Появата на социален център „Хаспел“ е със сигурност до някаква степен свързана с, ако не и породена от, куиър активизма на някои от членовете. Покрай парада се появи и „ЛГБТ Действие“, а „Билитис“ се утвърди като най-стабилната организация (нещо съвсем нормално, доколкото жените в българския куиър активизъм винаги са били повече и по-надеждни партньори); тя е такава и до ден днешен; социални центрове като „Хаспел“ и „Аделанте“ бяха стабилни партньори и средища за куиър събития и хора; за да стигнем до появата на куиър социално предприемачество и фондации от типа на „Сингъл степ“ и „ГЛАС“ днес, както и до радикалните куиър критики към прайда (например „ЛевФем“). Не на последно място, този трети период интегрира в себе си интересите на транс* и интерсекс хората, което прави куиър движението у нас все по-близко до феминизма (липса на връзка, която смятам за сравнително постоянна в цялата тази периодизация). 

Смятам, че все още обитаваме този трети период, тъй като фрагментацията се случва изключително красиво и поучително, и този период е период на хора с „опит„, които могат да се похвалят с някакви „успехи„. Т.е. тук вече „опит„ значи „усилия, увенчани с (някакви) успехи„. В четвърти период ще навлезем, когато фрагментацията доведе до успешни политики на равнопоставеност за куиър хората в България – момент, до който смятам, че сме много близко. 

Как би описал и коментирал основните цели на куиър движението в България, включително степента, в която са постигани до момента?

Това са тежки и съществени въпроси и вече има достатъчно емпиричен материал за цяла дисертация само по тях, но ще се опитам да отговоря сравнително последователно.

Целите със сигурност са устойчиви, но и са се изменили в нещо, което бих нарекъл „културализация„. Накратко, съществува ключово отклонение – може би думата е разсейване – спрямо основната цел, дълбаещо в полето на културния субективен опит. Но основната цел винаги е била, е и следва да бъде законова равнопоставеност и не-дискриминация на куиър хората. По първата точка успехи на практика няма, по втората точка разполагаме с един на практика злоупотребяван Закон за защита от дискриминация (ЗЗД), решенията по който нямат същностно никаква обществена тежест; те имат ограничена тежест за частни ползи на ищци, но самите решения по дела нямат позитивен отзвук в обществото и не водят до изменения на нагласи – напротив, глоба от Комисията за защита от дискриминация (КЗД) е на практика признание за героизъм в борбата срещу „културния марксизъм“ и прочие конспиративни извращения на либералния процедурализъм. Така че ще си позволя да кажа, че освен самото съществуване в правния мир на ЗЗД и КЗД, успехи тук парадоксално липсват. Нещо повече, малкото спечелени дела в наша полза не са довели нито до промяна на обществените възприятия, нито до стратегически litigation. Което ме води към втората ми точка. 

Правната регулация на дискриминационни практики не отговаря адекватно на нуждите на куиър хората, не и по същество. Редица случаи вече доказаха това – тоталната безпоследственост на „наказанието“ (финансовите обезщетения например са както смешни, така и социално незначими) срещу обществените нагласи, с които разполагаме. (Писал съм за този проблем отделно.) Основната цел за равнопоставеност на куиър хората у нас не трябва и не следва да бъде променяна, но адекватният анализ сочи, че легалисткият подход, осланящ се на либерален процедурализъм само задълбочава проблемите на куиър хората. Целта е правилна, но доминиращият подход за постигането ѝ през всичките три изброени периода не е променяна, което указва към междупоколенчески проблем. За съжаление, радикалната куиър критика на свой ред досега също не е произвела конструктивни резултати, въпреки адекватната си критика към процедурализма. От друга страна, знам за опити, които са били съзнателно подривани от активисти, подходът да бъде променен, като съм участник в скорошен подобен опит. 

Движението към този момент (третия период, характеризиран от фрагментация, който нарекох „романтичен“) не е едно, а са по-скоро две, доколкото поне има осъзнатост, че подходът трябва да бъде сменен и че резултатите са отчайващо неадекватни.

Да си отговорим на следния въпрос: защо хомофобията у нас се задълбочи през последните 22 години? Разбира се, нямаме добри социологически данни по въпроса, което само по себе си е проблем. Има отделни изследвания (те са документирани, наред с много друга литература, в мой библиографски проект), но те не задават този въпрос – те се интересуват от политики и нагласи. Всеки активист ще ви каже, че е недоволен от резултатите и че животът на куиър хората не се е подобрил; напротив, за много хора от различни групи дори се е влошил. Но не всеки активист и човек с някакъв опит ще ви каже, че самото движение/я носи голяма вина за ситуацията, и това няма много общо със социологията.

Нека бъда пределно ясен и откровен. Когатото след 2000 г. малцината налични активисти ходехме по медийни участия, давахме интервюта, пишехме статии и т.н., ние дадохме език на хората – на всички хора. Хората имат избор според нагласите си дали да се идентифицират с този език или не. Истината е, че особено във втория етап работата с медиите и усилията да въведем елементарна терминология (като „ЛГБТ“ или „хомофобия“) консолидираха нагласи у големи пластове от обществото, които ние не разбирахме, че можем да спечелим на наша страна. За нас беше важно да назовем езиково и понятийно проблемите на куиър хората, беше ключово да подходим към системно решаване на проблемите чрез терминология. С други думи – ако някой не е бил сигурен дали е хомофоб, ако някой е имал колебливо мнение спрямо нас, благодарение на нашата работа този някой вече имаше условията да реши да бъде хомофоб. Езикът, който произведохме и въведохме, произведе и подари идентичност на омразата. (Строго казано, „фобия“ означава страх, но за добро или лошо думата „хомофобия“ се наложи в смисъла на „омраза към хомосексуалните“.) Ние просто не разбирахме какво правим с/чрез активизма си; мислехме, че добрите намерения, дори оперирани от реални политики, ще овластят хората, защото им даваме диагноза на ситуацията, „снимка на проблематиката“. Възможно е да сме овластили някакъв дял куиър хора, но имайки предвид безразличието на общността към организациите (дори и до ден днешен впрочем), със сигурност сме овластили повече хора, които не искат нашето равенство. Фуко казва, че там, където има желание, винаги вече има власт. Ние не разбирахме това: не сме подозирали, че желанието да ненавиждаш някого може да бъде овластено, защото не сме имали теория за властта. Имахме една организация, офис, няколко подозрителни медии и вцепеняващо количество добри намерения. 

Накратко, преследвайки една и съща цел, аз и други произведохме до голяма степен това, срещу което се борихме. Разбира се, не се опитвам да сведа труда на всички до този факт. Целта на движението беше и е все така адекватна, но проблемът за мен е, че не виждам този урок да е бил научен, не виждам разговор по този въпрос дори и днес и се опасявам, че ако активистите днес не го отчетат, никога няма да навлезем в следващ етап – дори и да бъдат постигнати истински законодателни и политически промени, адекватни на целите ни. С ужас наблюдавам как тази описана грешка се задълбочава все повече; поляризацията в обществото спрямо нашите проблеми е нормална именно защото ние като куиър хора не виждаме как доизвайваме някакво мъстително желание към „фобия“. Много е лесно да дадеш на някой идентичност и е изключително трудно да я отнемеш. Да се опиташ да направиш един хомофоб по-малко хомофоб е трудно поне толкова, колкото да се опиташ да излекуваш някой от сексуалността му. Знам какви критики следват от подобно твърдение, но заставам зад него. 

Не смятам, че целите са се изменили, и както казах не смятам, че трябва да се изменят. Постигането на равнопоставеност е целта, а общественото приемане е нещо, по което куиър движенията работят винаги, по цял свят, дори и след фактически постигната равнопоставеност; не е реалистично въобще да си представяме свят, в който не работим по общественото приемане (защо е въпрос на друг анализ и разговор). По аналогия с демокрацията – тя се отвоюва постоянно и е спектър от напрежения, сривове, пробиви и пропадания едновременно. Общественото приемане като цел на всяко куиър движение в този смисъл също никога не може да бъде изоставена, но за разлика от първата цел, която може да бъде постигната (поне според либерално-процедуралистки критерии), втората не може, и в някакъв смисъл това е добре. Светът, който куиър хората в своята справедлива борба често си представяме – свят без омраза, свят без „фобия“ от нас – е не само невъзможен, но и вреден. Няма свят, ако той е изцяло разумен. Смисълът на тази съдбовна полярност „любов/омраза“, която изпълва историческия хоризонт и гняв на куиър движенията, не е апология на омразата, а реалполитика на чувствата. Ако омразата се лекуваше с любов, сега нямаше и да водим този разговор. Много често куиър средите не си дават сметка, че свят без омраза означава свят, в който човешката природа е окончателно победена и се опасявам, че победата ще е Пирова. Имайки предвид често есенциалисткия характер на куиър посланията, не изглежда като да искаме да побеждаваме и подриваме „човешката природа“. Смисълът на борбата с хомофобията може да бъде сведен до доктрината на Попър за редуциране на злото, но не и до неговото унищожение. 

В този смисъл да бъдеш куиър означава, разбира се, да бъдеш винаги под напрежение: самото ти съществуване като куиър човек е симптом за крехката природа на демокрацията. Звучи есенциалистки, знам, но по някаква странно-иронична съдба куиър хората споделят този крехък абсолют със същностната структура на демоса. Но не казвам, че куиър и демокрация са едно и също, не. Личното приемане също е цел, но за едно колективно движение то е следствие на колективно освобождение и обществено приемане и еманципация. Така че нямаме дори и причини да променяме целите – не поне и оптимистичните такива.

Кои са основните действащи лица и организации в куиър движението в България днес?

Доколкото мога да преценя, към момента организациите са „Билитис“, „Действие“, „Сингъл степ“, „ГЛАС“ както и места, свързани с тези организации („Рейнбоу хъб“, „Дъ степс“ и т.н.). Останалите актьори са неформални структури и кръжоци по интереси, които трябва да бъдат мислени като организации – като СКФ, ЛевФем“, Саффо“ и т.н. Също толкова „организации“ са и пресечни места/платформи като социалните центрове, а в някои случаи – дори и клубове/заведения като Tell Me Bar, както и конкретни хора и партита – например тези, организирани от Жулиета Интергалактика или DJ Kaloo. Опитвам се да кажа, че е добре хората да мислят като „организация“ много по-широка палитра от актьори, а не само регистрирани НПО. В крайна сметка дори и отделни личности могат да бъдат един вид организации (за съжаление, такива у нас рядко има и когато ги има, нямат такова въздействие). 

Какви са вътрешните деления и противоборства в движението? Кои взимат превес накрая и как се отразява това на целите?

По първия въпрос: исторически погледнато, основното деление е свързано с решения за постигане на основната цел – равнопоставеност. Това деление винаги е било свързано с липсата на опит, който води до редица недоразумения между актьорите и често до интернализиране на някакъв въобразен героизъм – дори до комплекса на Нерон. В случая с „Джемини“ имаше много точно проконтролиран експеримент липсата на опит да бъде компенсирана чрез цели два външни агента, но в крайна сметка се оказа, че нищо не може да потуши едновременното желание за слава и раздор, така че експериментът пропадна, въпреки предсказания риск. И това вероятно е нормално за всяко зараждащо се движение, така че нека не сме твърде жестоки към себе си. Все пак, за да отговорим на въпроса смислено, се налага да дозираме жестокостта: опасявам се, че и в момента основното деление е свързано с едно героично самовъзприятие, така че не изглежда успешно да са научени някакви уроци, а не е като да няма междупоколенчески връзки. 

Красивият ефект на раздора обаче е фрагментацията и множеството ѝ изражения в културни и субкултурни форми. В това отношение София (не България) е в момента много, много живо куиър място, а в последно време дори и феминистко. (Ирония е, че феминизмът у нас изглежда ще се възроди благодарение на куиър активизма.) В един доста ограничен и абсурден смисъл смятам, че е страхотно, че сме стигнали момента, в който можем да се обвиняваме за неща като pinkwashing или куиър фашизъм. Това показва, че движението е преминало през редица други етапи. Проблемът е, че не напредва по отношението на основната цел. Това не е строго обвинение към хората, които работят по целта тук и сега. Но такава е реалността ни – над 20 години активизъм не са произвели равнопоставеността на куъир българите и е време да мислим за смяна на подхода в и извън нашите среди. 

На този фон много често критиката на активистите към техните критици и дори конституенти се образува точно както елитистката критика на либералната демокрация към демоса: ако не ти харесва, направи го по свой начин – сякаш имаш средствата да го направиш. Доста прибързано – но осъзнато – лицемерие има в нашия куиър активизъм. Договорният потенциал на представител и представен никога не е еднакъв и куиър активистите често използват тази асиметрия по неумолимо перверзен начин според ситуацията. Този подход никога не е бил променян, знам го от личен опит. Аз самият съм бил част от този дискурс и със сигурност този начин на мислене е свързан с господството на либерализма като политическа идеология в българския куиър активизъм. Това, което научих, е, че ако има разлом вътре в движението, ако усещаш, че хората не те подкрепят, реакцията ти никога не трябва да е някаква реципрочна отмъстителност или великодушно пренебрежение спрямо нечия хипотетична неблагодарност. А и неблагодарността е в солта на политическото: дори когато постигаш успехи. Това обаче се случва по принцип. Активистите често отчуждават своите общности, това е нормално за всяко делегиране на власт, а активизмът е власт и включва репрезентация. Куиър активизмът е много объркваща форма на политика за самите активисти, защото в същността си включва усърдна и в повечето случаи сърцата отдаденост на работа с хора, работа, която често неволно допринася за себегероизация на активиста и отчуждението му от ефекта на собствените му намерения. Нормално е в този смисъл активизмът да копира дефектите на представителната либерална демокрация. Но дефектите трябва да бъдат поправяни, а не скривани. Не смятам, че три поколения активисти са научили много по този пункт.

По втория въпрос: доколкото не смятам, че има постигнати реални успехи на движението, не мисля и че някой е взел превес. Деленията, на които съм бил пряк свидетел, а и такива, за които знам, са свързани често с безпоследствени идеологически взаимообвинения, като изразяващите ги обикновено са болезнено наясно с тази безпоследственост. Изкусното низвержение на куиър активиста трудно може да бъде имитирано. Все пак активистът е супергерой, който е рискувал всичко, за да бъде такъв. (Сарказмът настрана, действително активизмът е формула за остракизъм, въпреки че това прогресивно се променя.) В българския куиър активизъм превес взема единствено активиста. 

Какви са основните дейности на куиър движението и изобщо по какъв начин то се организира и мобилизира за своите цели? И какви са препятствията?

Доколкото последните 10 г. от живота ми са посветени единствено на организацията на СКФ, не съм сигурен, че мога да влизам в ролята на хроникьор на дейностите, още повече че не живея в България от 2009 г. По общи наблюдения дейностите експанзират в суб/културната сфера. Поне по публични данни политическият натиск, ако го има, не е успешен процес – по този въпрос е най-добре да се допитаме до хората на терен от последните години. (Скорошната заявка на Прокуратурата да въведе престъпления от омраза по признак хомофобия в НК е невиждана историческа ирония и революция, която не вярвам да се случи – това е просто декоративна експлоатация.) 

Ако съм прав относно фокуса на дейностите, единственото ми притеснение е, че, общо погледнато, културната репрезентация и самоорганизация водят до нежелано-несъзнавано отчуждение от политиката. Това е логиката на обидата и огорчението, това е логиката и на хумора – колко повече се шегуваш, толкова повече намираш механизми да преодоляваш.

Културата е страхотно средство за овластяване и смятам, че цялата куиър общност се справя невероятно в една много враждебна среда да оцелява психически и физически. Понеже ние като общност нито сме представени, нито реално защитени, се крием в дебрите на културата – разбираем компромис, но той сякаш има склонността към безвремие. Културата обаче е пристан на утехата, не на политическата промяна, уви. Не е достатъчно да кажем, че личното е политическо: културата доказва това, като го показва, и това е прекрасно, но политическата равнопоставеност, както и общественото приемане, не могат да бъдат породени от концентрирани успехи в този тип дейности, каквито според мен доминират. Самият прайд е все повече културно събитие, макар, парадоксално, все повече хора да го мислят като политическо такова – което не означава, че правят нещо политически така, както куиър съществуването ти като неизбежно политически екзистенциален акт не променя реалната политика. И именно заради това разминаване вакуумът е все по-голям и огорчителен за куиър хората. Точно затова трябва да не забравяме, че културата ни е обречена на политиката. Виждам сериозен активизъм, но сведен до културна мобилизация, просто защото политиката отказва достъпа ни до себе си. А и аз самият допринасям за тази мобилизация чрез СКФ вече 10 г. Но не смятам, че тя действително променя обществените нагласи, а какво да говорим за политическа чувствителност или процеси. В този смисъл мога да обвинявам и себе си за това, че съм избягал в културата за сметка на политиката. 

По отношение на препятствията, на първо място – за кого говорим, когато казваме „движението“? Хипотезата е, че говорим за активистите. Налага се постоянно да си припомняне делението между движение и общност. Налага се и да си напомняне, че куиър „общност“ е изключително нелегитимно понятие в България, защото тези среди са изключително политически пасивни, а културно са все по-изразителни. В този смисъл не сме напреднали особено в сравнение с първия период: хората, които се предполага, че са част от движението, са ситуативна маса, мотивирана основно от личния си жизнен интерес. Знам, че звучи обидно, но реалността е такава, че от 15 000-те посетители на тазгодишния парад не повече от 20 – 30 души биха се наели да превърнат – буквално – живота си, същността си в някакъв вид професия. А да бъдеш куиър активист у нас означава да станеш нещо като „професионален гей/лесбийка“ и т.н. – и това се завърта като подигравка както от обществото, така и от „общността“.

За съжаление, елитарната логика на репрезентацията и огорчения активистки гняв към общността все още доминират и има логика да е така. Но все пак нищо не може да оправдае определен тип социално презрение, което съм виждал и продължавам да виждам у куиър активистите днес. То трябва да бъде превъзмогнато, в противен случай няма да има никакво значение дори и да достигнем 100 000 посетители на прайда. От едната страна имаме презрените активисти-супергерои, жертвали живота и често професионалните си кариери, за да се посветят на каузата на равнопоставеността ни. От другата страна имаме безчет куиър люде, които са готови да пожертват активистите във всеки един момент, в който решат просто защото… ами защото такава е логиката и същността на политическата репрезентация. Ако искат да бъдат елит (а това е някак неизбежно), активистите (които по неизбежност са вид политици) просто следва да приемат, че са едновременно жертва и палач. Именно активистите трябва да осъзнаят и разберат, че никога няма да мобилизираме политически промени, ако не спрем да се отнасяме снизходително към хилядите герои на колебанието, които всяка година виждаме все повече на прайда.

На едно по-общо и философско равнище може да се каже че куиър активистът у нас е много точно копие на фигурата на съвременния политик – готов на презрение винаги, когато бъде предизвикан, и на любов, без никога да му бъде поискана. Все пак да станеш политик е вид жертвоготовност, както през последните години усърдно ни се натяква – и има доза искреност в това. Тъй като нямаме пример за куиър активисти, влезли в политиката (а и нямаме обратното – политици, разкрили се като куиър, с едно изключение – Виктор Лилов, който не е действащ политик), засега явно сме обречени на този репрезентационистки вакуум. Но нека все пак признаем огромната победа през годините на София прайд: това е най-големият понастоящем ежегоден протест, който не бива мислен като такъв (много често и основно – даже и от участниците в него). Това произвежда огромна фрустрация в обществото, независимо дали през февруари посещаваш Луковмарш или през юни – София прайд. В този вакуум между февруари и юни живеем от 2008 г. И докато той не бъде политически рационално снет, няма големи надежди за смислена мобилизация. И колкото и организаторите на София прайд да броят нарастващите хиляди, маса, народ на събитието, цифрите няма да имат значение. София прайд е просто един пример за една успешна мобилизация на безпомощността, от която не произтича нищо чисто политически. Самите организатори през последните години допълнително компрометираха събитието с определени решения, които всяват съвсем правдиво смут в и извън „общността“ – приемането да работят с „Уолтопия“ и H&M, подкрепата на израелския апартейд в Палестина и т.н. В този смисъл има чисто обективни причини да кажем, че мобилизацията е и в някакъв смисъл подривана от самото „движение“ („активистите“) спрямо „общността“; по някаква причина организаторите смятат, че техните идеи отразяват мислите на общността. Нека е така, но нека не забравят, че всеки представител е едновременно, както казах вече, и жертва, и палач. Ако бяха готови да признаят своите идеи като свои, нямаше да проблематизирам редица техни контрапродуктивни решения, но, уви, те се стремят да ги представят превратно като „господстващите мисли на господстващата класа“. 

В този смисъл куиър активизмът у нас е и много силно класово определен, а когато не е, често служи за платформа за класова мобилност. Това е типично за целия балкански регион и е вече коментирано в литературата. Куиър активистите са склонни, както всички политици, да обгръщат с благородство собствената си посредственост и представи за света. Комплексът на Нерон, в крайна сметка, идва от самопредстава за изключителност. Да не говорим колко често не са склонни въобще да говорят – камо ли да се съгласят – с куиър хора, които не искат да имат нищо общо с движението – например десни куиър центристи/радикали.

Как движението може да има по-голямо обществено влияние, т.е. да е по-успешно в организацията и мобилизацията си за своите каузи? 

Както вече казах: уви, за нас движението все още са активистите, а не някаква сплав от (политически) активисти и общности – сплав, която предполага различни нива на участие в политическото. Съжалявам, но няма как да говорим за „движението“ в един стихиен и спонтанен смисъл, ако разполагаме с двайсетина лица, готови във всеки един момент да участват в предаване в някоя от водещите национални телевизии. Изисква се много по-сериозно представителство, и то отвъд медиите, които и без това вече 20 години не се справят много добре с отразяването на нашата кауза. Основната промяна може да дойде само ако 1). активисти влязат в политиката; 2). политици се разкрият като куиър. Докато това не се случи, общественото влияние на медийната и всякаква друга видимост ще бъде безпоследствена. 

Това повдига редица тежки въпроси. Защо за повече от 20 години активизъм не успяхме да произведем поне един активист, решил да стане политик? С едно изключение – това на Виктор Лилов – не можем да очакваме промени, без да следваме, както всяка друга общност, логиката на репрезентацията. (Строго погледнато, доколкото ми е известно, това изключение не е породено от активистките среди.) Възможно ли е 20 години активизъм да не успеят да убедят нито един политик, че е ползотворно да се разкрие като куиър? Ако е възможно, какво ни казва това за активизма у нас? С други думи, не виждам особен смисъл да обсъждаме мобилизация около наши каузи вече извън строго политическия им смисъл на представяне. Проблемът е в това, че ако говорим за куиър активизма у нас, самото представяне е свръхпредставено. Но „политическа мобилизация“ не означава легализъм на всяка цена; не означава дори, че политик-активист ще спечели одобрение. Появата и мобилизацията на такива фигури ще изиграе за политиката ни роля, аналогична на тази, изиграна от парада през 2008 г. за цялото общество. 

Подкрепя ли движението борбите на други движения или общности в България?

Избирателно, но ги подкрепя – вече. Опасявам се, че дотук свършват добрите новини. Нагласите на активистите твърде често не са представителни за куиър хората в страната, както София не е никак представителна за куиър хората по принцип. Да не говорим, че куиър хората са много мобилна общност и е много трудно да се закълнем в идеята, че едни и същи хора казват и правят определени неща в два различни момента. Ако излезем от активизма, в редица заведения се случва расистко профилиране на посетители, най-вече на роми. Извън активистките среди расистките възгледи, по мои наблюдения, са все по-разпространени. Този куиър расизъм е силно пресечен с класово съзнание и класизъм. Това е особено притеснително за наблюдение и София не е някакво изключение. Идеята, че дискриминирани дискриминират други не трябва да ни изненадва; изненадата следва да идва от породения от това повърхностен морализъм, налаган от активистите – нагласа, която масово не е споделяна сред куиър хората. Струва ми се че много често самите ние погрешно предпоставяме предварително калкулирана чувствителност, която приписваме на всички други хора; в резултат, когато тази чувствителност не бива проявявана, а е видимо брутализирана от куиър хора, се опитваме да консолидираме и приписваме клише, обречено на подигравки от обществото – в допълнение към всички останали подигравки и социален сарказъм, с които израстваме. 

Нека не се кълнем в себе си и дейностите ни като в някаква сантиментална демокрация. Куиър хората са ужасни хора, както всички останали. Истинска пресечност ще имаме тогава, когато можем да си кажем искрено: ти си отвратителен човек и ако не искаш да приемеш „другите други“, аз ще намеря начин да живея в едно общество с теб. Но за съжаление ми се струва, че общността живее с прекалено емоционална идея за равенство, което така или иначе нямаме. Комбинацията от свръхчувствителност и неравнопоставеност – какво да говорим за физически тормоз и заплаха за собственото ти съществуване – са формула за демократична катастрофа. Последното нещо, което ми се иска, е ние да допринасяме за краха на това общество, но идеята, че можем да унищожим хомофобията (вместо да я сведем до минимум) вече е нормализирана. Пресечният активизъм е бъдещето, но бъдещето е невъзможно без пресичане на пътищата ни с нашите антагонисти. А свят без омраза не е свят на любов – той дори не е „свят“. Това е за мен големият въпрос на пресечните борби от куиър перспектива.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments