Къде е бъдещето на ромското движение?

Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
от Михаил Мишев
Ромското движение не може да бъде характеризирано с една личност или организация. Основната цел, около която гравитира то, е благополучието на ромската общност. Затова ромското движение в България има нужда от преосмисляне на „функционирането си“. А благополучието на ромската ни общност трябва да се постига чрез изпълнението на общоприети основни интереси (стълба) за общността, без посредници между различните участници в движението (хора от общността, активисти, НПО-та, експерти, политици). В противен случай ще получим атомизиран и слаб резултат.
За да успеем да разберем процесите в ромското движение в наши дни, е нужно да направим кратък исторически преглед. За баща на ромското движение в България е сочен Шакир Пашов, чийто политически и просветителен път започва, след като попада през 1918 г. в средите на работническото движение, ставайки член на Българската работническа партия, а през 1919 г. става председател на 18-тия отечествен фронт в София. Той създава първата ромска организация в България „Общоциганска организация за борба срещу фашизма и расизма и за културното издигане на циганското малцинство в България“ през 1945 г., а в годините преди това издава вестниците Романо Еси* и Тербие*, където основна тема е възхвала на марксизма, революцията в Русия и обещания към българския народ за всички хубави неща, които го очакват при идването на комунистите на власт.
Нима е било възможно
такова слънце да грей?
Трети Април като отпечатък в сърцето и джигера няма да избелей.
Камионът профуча със скъпия гост и викаха „Ура!“ и бащите, и майките, и децата.
Язовири и тунели
да строим при всеки зов
вдъхновени със сила, гордост
от Шакир М. Пашов*
Шакир Пашов се превръща в първия открит ромски общественик, който става депутат в VI велико народно събрание през 1946 г. Година след това, Пашов се преборва да бъде създаден държавният цигански театър „Рома“ през 1947 г. Бъдещето на ромското движение изглежда добро не само заради успехите на Шакир Пашов в издателската и културната сфера, включително и с отварянето на училища, но и заради разширяването на влиянието на организацията му чрез 194 местни структури в страната. Те се превръщат в средище на просвещение, самоорганизиране и обединение на ромската общност. Заради вътрешни страхове на комунистическия елит за обединение на ромската общност в България и последвалата политика на асимилация по „националния въпрос“, Шакир Пашов е изключен от редиците на Българската комунистическа партия и е осъден и изпратен в трудовия лагер в Белене. През 1952 г. ромските вестници са принудени да прекратяват издателската си дейност, театърът е закрит, а всички 194 местни структури на „Общоциганска организация за борба срещу фашизма и расизма и за културното издигане на циганското малцинство в България“ са интегрирани в редиците на Отечествения фронт*. По този начин фактически се слага край на първия етап на ромското движение в България, което, ако в началото си е било подкрепяно и насърчавано от държавата, то след 50-те години рязко променя посоката си.
Ромското движение се пробужда отново в края на 80-те и началото на 90-те години, когато в страната се сформират организациите „Обединен ромски съюз“ в Сливен с лидер Васил Чапразов, Демократичен съюз „Рома“ на Мануш Романов и други по-малки местни организации, които целят директно участие на ромската общност в политическия живот на страната. Промените след падането на социализма в България през 1989 г. предоставят възможности пред ромските лидери – те вече не биват преследвани от властта за своята дейност по обединяването на общността. Някои, макар и за кратко, биват активни участници в последвалите политически процеси. Така например Мануш Романов, председател на Демократичен съюз „Рома“, дори става депутат в VII велико народно събрание заедно със своите съратници Съби Големанов и Петър Александров, докато днес е трудно да посочим името на един ромски народен представител.
През 90-те се наблюдава засилено политическо самоорганизиране сред ромите, което е ответна реакция на политическите и икономически кризи. През този период се създават партиите „РОМА“ на Тома Томов, „СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ“ на Кирил Рашков, „Евро Рома“ на Цветелин Кънчев, „Демократичен конгрес“ на Рамадан Рашид, „Бъдеще“ на Съби Големанов и други. Ако преди роми са участвали в партии или дори в ЦК на БКП, то през 90-те вече има партии, чието ръководство е изцяло от роми. Подобно активно участие в обществения живот се наблюдава и в средата на 2000-та година: общинските съветници от ромски произход наброяват близо 300 в цялата страна; има избрани кметове и заместник-кметове на малки и големи населени места; над 400 ромски служители работят в местните администрации. Въпреки това факт е, че основните политически сили нехаят за проблемите на общността, появили и засилили се след 1989 г. – висока безработица, ширеща се бедност, опресия от новосформираните силови групировки. Точно обратното – заради увеличаващото се влияние на ромските лидери, в годините около присъединяването към ЕС водещите партии в страната като ГЕРБ, БСП и ДПС предприемат подход на атомизацията на общността и раздробяване на лидерството. От началото на 2012 г. се забелязва целенасочена атака – ромските експерти са отстранени от позициите си, а срещу лидерите на местно и национално ниво е предприета кампания на преследване и намаляване на влиянието им. Тези преследвания принуждават много от лидерите да приключат политическата дейност и да се обърнат към неправителствения сектор.
Поради може да се проследи и види преходът от силен политически фокус сред ромските активисти към изграждане на експертиза и израстване както в държавните институции, така и в неправителствени организации. След средата на 2000-та г. ромските организации започват да се фрагментират и позиционират в тясна експертиза в конкретна област. Така се оформят национално представени организации като „Амалипе“, „Арете“, „Интегро“. По-голямата част от организациите обаче остават фокусирани на регионално или общинско ниво. За съжаление, в продължение на дълги години ромските организации не съумяват да се обединят около няколко общи приоритета на общността и да работят заедно за тяхното решаване. Основните причини за невъзможността да се консолидират са приоритизирането на личните проекти, състезателен характер между лидерството на различните организации и лицемерие. Те продължават да работят по основните си направления, като си сътрудничат рядко по общи проекти, и то единствено за да отговорят на изискванията за финансиране, отколкото, за да постигнат общ успех. В този аспект ромските организации обаче не се отдалечават от цялостната тенденция на функциониране на т. нар. граждански сектор в България.
Ясно може да се разграничат двата периода в развитието на ромското движение – първоначален фокус върху активното участие в политическия живот на страната и последващи усилия върху проектна и нестабилна дейност през гражданския сектор. Във втория период, започнал с Десетилетието на ромското включване през 2005 г., организациите като че ли не съумяват да участват в разработването на проектозакони и политики, които да бъдат в интерес на ромската общност. Пореден опит за участие на ниво политики се появи с формирането на гражданското движение „Постоянна ромска конференция“ (ПРК). Макар ПРК да съумя да постави ромската общност на масата за дискутиране на ромските нужди на ниво политики, сложната и непредвидима политическа ситуация и вътрешни конфликти не ѝ позволиха да постигнат устойчива промяна по отношение на защита на ромския интерес.
Моите лични наблюдения ме подтикват да смятам, че липсва консолидация на ромското лидерство и движение в момента. Организациите са фрагментирани и всяка една от тях работи по свои приоритети и проекти, които да гарантират съществуването й. Често се случва проектите, които се изпълняват, да поставят младите хора в символична позиция при изпълнението на проектите. Реално не се инвестира в политически, организационни и лидерски умения в ромските младежи, които да гарантират развитието на ромското движение и лидерство, а се поставя фокус на младежки и доброволчески дейности като боядисване на пейки, почистване на зелени площи. Нека уточним, че създаването на лидери не е самоцел. Създаването на лидерство с принципи, които навеждат към консолидиране и участие директно в политиката биха били своеобразен гарант за развитието и обединяването на ромското движение. Допуска се груба грешка да не се позволява на млади хора да израстват, защото се приемат като конкуренция от сегашните лидери на общности и организации, които гледат на фондациите като бизнес и свой основен доход. Реално съществуват условия за поява на нови и млади лица, но те биват потискани и заставяни да следват установената вече линия. Забележимо е как младежите, които участват в дейностите на установените организации, възприемат като конкуренция младежите от други организации, най-често поради спецификата на лидерското образование, което акцентира върху въпросната конкуренция. Това на практика продължава фрагментирането на ромското движение още в зародиш на следващото поколение лидери.
За да се гарантира, че ромските организации ще съумеят да се позиционират адекватно в страната ни, е нужно да се случат следните неща:
- Поставяне на общи приоритети на ромската общност в национален план с ясни финансови измерения, политическа подкрепа и обща работа между лидерството.
- Инвестиране в изграждането на организационен и политически капацитет в младежите.
- Активното въвличане на ромските бизнесмени, предприемачи и духовни лидери в каузата и движението.
- Реално, а не формално, участие в планирането, изпълнението и мониторинга на местни политики и планове.
Тези стъпки трябва да бъдат осъзнати както от старото лидерство, така и от младото, за да се гарантира правилният път на развитие на ромското движение и общност. Днешните младежи трябва да бъдат тези, които ще съумея да обединят най-добрите практики от миналото – фокусът за политическо участие на ромите, изграждането на експерти сред общността, ангажирането на бизнеса и вярата в организационните процеси и отстояването на конкретни предложения за политики, които да бъдат подкрепени с финансов ресурс. Това е нужно да започне да се случва от днес, защото ромските младежи не са само бъдещето на общността и движението, а и неговото днес!