Уводни думи към 15 брой „Агитирай! Организирай“
Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
Предметът на интерес на този петнайсети брой на сп. dВЕРСИЯ е почти ясен от само себе си. Искахме да обърнем внимание на най-актуалните борби за социална справедливост в България и да изследваме начините на организиране, стоящи зад прогресивната им страна. Благодарим на всички автори и преводачи, които се включиха в този, струва ни се, първи подобен опит.
Неясното и сложното идва от другата задача, а именно броят да е не само колекция от факти за разглеждане или статична картина за гледане, но и стимул и пространство за рефлексия (а защо не и вдъхновение). Предметът, обектът, а в случая и субектът на броя са в голяма степен едно и също и обещанията му са най-вероятно по-големи, отколкото сме могли да изпълним. Със сигурност нито сме предоставили достатъчно изчерпателна картина на (само)организираното действие вляво у нас, нито пък едно-единствено издание, каквото и да е то, може да отговори на потребностите за мислене на, в и за полето. Така задачата броят да е и пространство за рефлексия става особено предизвикателна по поне два начина. Първият е, че dВЕРСИЯ е сама по себе си самоорганизирана форма, самите ние сме предмет на интерес тук. След седем години, 15 броя и шест други издания списанието все още е възможно заради собствените усилия на колектива и най-вече заради мрежата, средата, системата от читатели, колективи, организации и изобщо другари, които намират смисъл в това dВЕРСИЯ да е тук. Така че е удивително – и показателно, но на това ще се върнем малко по-надолу, – че едва преди да приключим с редакцията на събраните текстове усетихме как от всички споделяния и осмисляния из другите материали липсва тъкмо нашият опит и рефлексия. Отговор на тази наша находка от работата върху броя е заключителният текст.
Втората причина за предизвикателността на броя е, че всъщност не е много ясно кой е обектът (и субектът) на интерес и дали изобщо е един. Организации, колективи, движения, синдикати, партии… С такова гнездо от организирани форми на действие може само да се започне, но следва по-сложният и по-важен въпрос: какви и защо? Отговорът може да е сравнително праволинеен – такива, които се борят за социална справедливост, освобождение, дори превъзмогване на капитализма. Но става толкова по-сложно, колкото повече започнат да се наслагват идеологическите, историческите и културни обстоятелства и различия, в които броят се появява.
Подобни статии:
Червеното знаме не е знаме на една партия, то е символ на едно движение за коренна промяна на това, в което живеем. А ние скриваме това червено знаме, комунистите реално са отново в нелегалност. Ние все повече се деидеологизираме в името на някаква близка цел, но не знаем каква е голямата ни цел.
Още на тези думи (казани по повод на БСП, но относими далеч отвъд нея) някой ще отвърне поглед само заради червеното знаме или комунистите или ако не, заради автора им – Анжел Вагенщайн, навършил на 17 октомври 100 години*, и неговата партия. Но ще изведем ключовите изрази: „коренна промяна“; „отново в нелегалност“; „не знаем каква е голямата ни цел“.
Събраните в този брой опитности от терена на (само)организираното политическо действие със сигурност не са еднопорядкови по континуума „реформа или революция“. Някои колективи и организации безкомпромисно се борят за и практикуват един по-добър свят; други организации и общности, не се съмняваме, виждат и желаят този свят, но борбата им е вкоренена в непосредственото ежедневие и в промяната на условията на работещите и потисканите тук и сега; трети лавират между утопичното и прагматичното, променяйки формите и тактиките си, без обаче да се отклоняват от голямата цел. Общото все пак е, че във всички текстове има свидетелства за оспорване реалността на късния капитализъм, неговата експлоатация и йерархиите, от които зависи, така че най-малкото до тази степен те безспорно са част от всеобщото движение към коренна промяна.
Значително по-разнопорядково из текстовете в броя стои проблемът за нелегалността, както я има предвид Вангещайн, или в случая – за това как се преследва коренната промяна и в какъв режим спрямо доминиращия ред. Неминуемо за днешния свят, един радикален дискурс като този на Феминистки мобилизации например, представен във втория текст, е в пъти по-лишен от ресурси и публичност от този, да речем, на Зелено движение или пък на синдикалните конфедерации, които чрез много по-компромисна, мека, често центристка и дори понякога дясна политика си осигуряват достъп до коридорите на властта. Тези организации трудно могат да се сложат в един ред. Но тук са в едно издание, така че подобава да споменем работното му заглавие: „(само)организации и мобилизации“. Мобилизации на хора, групи и общности за борба е по-скоро ясно, но самоорганизиране и организиране, особено с тези скоби, е двусмислие, ако не и конфликт. Едното извиква в ума както по-неформалните, по-нови, по-радикални и както споменахме, по-лишени от ресурси и власт, но и по-децентрализирани и по-склонни да отхвърлят йерархиите и установените институции, често ъндърграунд форми на политическо действие (активизъм), така и понякога определени общности и движенията в тяхната органична същност и цялост; другото обозначава по-традиционни форми, исторически по-сраснати с официалните институции, йерархични и готови на значителни компромиси с капитала. Легалност, легитимност, неформални и формални, нови и радикални, традиционни… В крайна сметка власт и хегемонни борби са теми, които не присъстват експлицитно между редовете на този брой, но нека и това е предизвикателство за дискусия в бъдеще.
Откъдето стигаме до друга от находките ни, работейки върху броя. Не може отведнъж да се компенсира липсата на диалог или пък на назован конфликт особено когато такава нужда е зарината под десетилетия тактическо мълчание и избягване. Дали всички сме комунисти, връщайки се към думите на Вагенщайн – със сигурност не, не и в тривиалния смисъл в една антикомунистическа реалност. Но от колектива сме съставили броя на база убеждението си, че по различни начини всички текстове и споделен опит могат да се отнесат към общото ни социалистическо наследство и стремления – български и отвъд.
Не очакваме тази разнородна колекция и рефлексия на редакцията да е всеобщо приета – напротив, вероятно доста читатели ще възразят на поне един текст сред всички други, а може би и на тези думи дотук. Но вярваме, че това е за добро. Общественият ни и политически живот е до такава степен деполитизиран и задушен от хватката на антикомунизма, че общите ни корени в борбата за коренна промяна често дори не могат да бъдат назовани. Оттам е трудно и да се осмислят, а какво остава да търсим открито точките на допиране и разминаване – тактически и стратегически. Освен това, в епохата на социалните мрежи, на анклавите на харесване и неприязън, във време на нормирано отчуждение е по-лесно за някои неща просто да не се говори, колкото и очевидни и често спешни да са те. Така например е възможно синдикати никога да не са търсили феминистки организации или пък членове на зелена партия яростно да се противопоставят на леви идеи. Необходимостта от пространства, в които да се срещаме, спорим и свързваме, да мислим в, за и от полето е печално задоволена от социалната мрежа в една цялостно деполитизирана публичност, така че е необходимо целенасочено усилие на волята и организацията да създаваме тези пространства. Надяваме се този брой да е от помощ.
Осъзнаваме и че броят носи усещане за разкъсаност, за колективи и активисти, които работят отделно едни от други. От една страна, това е вярно и тревожно наблюдение, което потвърждава впечатлението, че голямата обединителна цел остава абстрактна и неназована. Същото усещане за разкъсаност обаче носи и оптимистичен заряд, защото показва, че полето е голямо и широко. Напомня, че много хора не просто искат промяна, а работят за постигането ѝ. Неслучайно в броя ни рамо до рамо стоят зелените, градските, синдикалните, ромските и куиър борбите. Това не е просто редакторско куриране, базирано на формалния принцип за разказване на някакво (само)организиране. Това е пряк резултат от стремежа ни да подчертаем общия и в крайна сметка социалистически стремеж за „коренна промяна“ с всички възможни възражения срещу кривиците на практическото ѝ изпълнение – сегашно и историческо, местно и глобално, и отделно от огромния разговор за целите и средствата.
Същото това разкъсване означава, че броят ни не е съвсем изчерпателен. Може би изчерпателното писане за полето на (само)организациите и мобилизациите е по принцип невъзможна задача, защото полето е по необходимост динамично. Откакто започнахме работа през февруари, се случиха много неща. Не знаехме например, че ще избухне войната в Украйна. Но емоционалният и социален ступор, който тя предизвика, не беше достатъчно силен, за да спре опитите за антивоенна мобилизация. Те, макар и слаби и бързо потушени у нас, заслужават своя разказ и осмисляне, най-малкото защото са частица от много по-мащабния пъзел на антивоенната съпротива навсякъде по света, а най-вече – защото знаем и виждаме, че тази съпротива тепърва ще се разгръща.
Тази година, благодарение и на отслабване на COVID-19 пандемията, се случиха и редица събития на живо, които дадоха тласък и глътка свеж въздух на още по-раздробеното поради войната ляво пространство. Голям международен форум, посветен на градските неравенства, беше организиран от сдружение КОИ в средата на юни. Десетки активисти и изследователи се събраха в София, за да обменят опит и идеи за проблемите на градската среда в България и региона, давайки прогресивен заряд в една от най-горещите теми на последните години и предвид предстоящите местни избори през 2023 г.
През август смела заявка направи с появяването си Лява платформа „Прогрес“ – „неформално обединение на леви избиратели, работници, интелектуалци и политици“, целящо отваряне на пространство за дискусии и създаване на условия за изграждането на движения вляво и за натиск върху официалните политически субекти.
През септември се състоя мащабната Транснационална среща – колаборация между българския феминистки колектив ЛевФем и Transnational Social Strike (TSS, за които сме писали в други наши издания). Срещата бе както част от активистката мрежа EAST (Essential Autonomous Struggle Transnational), бореща се за справедливост в полето на социалното възпроизводство, така и от поредица подобни транснационални срещи, организирани от TSS. По броя на участниците си (над 150), по споделения опит и изградени връзки срещата бе от изключително значение за България, региона и Европа и също заслужава свой подробен разказ*.
Паралелно с всичко това протестният и особено стачен живот нарастваше с всеки изминал месец. Освен няколко големи протеста, свързани с войната в Украйна, протести имаше още в НЗОК, РЗИ, библиотеките, в болнични заведения из цялата страна, за да споменем по-значимите. Вълна от стачки започна да залива страната още през септември*, засягайки различни ведомства, градския транспорт, здравеопазването и редица предприятия. Продължи и се задълбочи въстанието срещу теократичната диктатура в Иран, предизвиквайки все повече акции в солидарност по целия свят*.
Списъкът трудно може да бъде изчерпан, а и може би не е нужно. Както казахме, надяваме се броят да е не каталог, а по-скоро стимул обменът на идеи, на опит, на конструктивна и критична рефлексия да се задълбочи; дори, по възможност, да е насърчение за действие, свързване, мислене и отново, още действие, свързване, разграничение и мислене. Но ще трябва да отваряме все повече пространства.
Желаем ви приятно и ползотворно четене!
