Републиканският ред на Еманюел Макрон
от Жак Рансиер
превод от френски: Момчил Христов
Източник: L’ordre républicain d’Emmanuel Macron – AOC media
През последните седмици Еманюел Макрон и неговите министри съзнателно прекрачиха три червени линии, пред които техните предшественици се спираха. Първо, те наложиха закон, който не беше подложен на гласуване от Народното събрание и беше отчетливо непопулярен. След това заявиха безусловната си подкрепа за най-насилствените форми на полицейско насилие. Най-сетне, в отговор на критиките на Лигата за правата на човека, загатнаха, че ако организации в обществена полза критикуват действията на правителството, може и да се простят с държавните субсидии.
По всичко личи, че прекрачването на тези три линии е системно и ни разкрива истинската природа на властта, която ни управлява. Прекрачването на първата линия стъписващо контрастира с поведението на Жак Ширак по време на стачките през 1995 г. и на Никола Саркози спрямо социалното движение срещу Закона за първо наемане на работа*. И единият, и другият не са известни със своята социална чувствителност. Ширак беше избран въз основа на дясна програма, а Саркози си показа цвета, като обяви, че иска да накара Франция да работи.
И двамата обаче прецениха, че не е възможно да се прокара закон, който изменя света на труда, но се отхвърля масово от засегнатите. Като политици от старата школа, те все още се виждаха отговорни пред един субект, наречен „народа“: жив субект, който не се свежда до резултатите от избори и чийто глас, изразяван от синдикатите и от уличните протести, не можеше да бъде пренебрегван. Ето защо през 2006 г. законът не влезе в сила, въпреки че получи подкрепата на парламента.
Както изглежда, Еманюел Макрон не споделя това наивно схващане. Той не вярва, че отвъд преброяването на изборните бюлетини съществува нещо като „народ“, за което да го е грижа. Навремето Маркс казваше, с известно преувеличение, че държавите и техните представители не са нищо повече от търговски посредници на световния капитализъм. Еманюел Макрон може би е първият държавен глава у нас, който с точност потвърждава тази диагноза. Той е решен да прилага до край програмата, с която се е нагърбил: програмата на неоконсервативната контрареволюция, която още от времето на Маргарет Тачър цели да разруши всички остатъци от т. нар. социална държава и всички контра-власти в света на труда, за да осигури триумфа на абсолютния капитализъм, който подчинява всички форми на социален живот на закона на пазара.
Подобни статии:
Тази офанзива си измисли име – неолиберализъм, – което даде храна за всякакви обърквания и извинения. Ако вярваме на неговите защитници, но и на много от онези, които смятат, че се борят с него, думата либерализъм чисто и просто означава приложение на икономическия закон за свободно движение на хора, стоки и капитали (laisser-faire laisser-passer) и е свързана с ограничаването на държавната власт, която трябва да се занимава само с мениджърски задачи, без да упражнява принуда върху публичния живот. Някои умници добавят, че свободното движение на стоки и либералната държава, която посредничи, а не репресира, хармонично се съчетават с нравите и нагласите на индивидите, загрижени единствено за своите индивидуални права.
Само че тази басня за хлабавия либерализъм беше опровергана още в началото от щурма на конната полиция, изпратена от Маргарет Тачър през 1984 г. в битката при Оргрейв, където целта бе не само да се наложи затваряне на мините, но и да се покаже на работническите синдикати, че те нямат думата относно икономическата организация на страната. No alternative означава също и: млъкнете! В програмата за налагане на абсолютния капитализъм няма нищо либерално: това е бойна програма за разрушаване на всяка пречка пред закона на печалбата – заводи, работнически организации, социални закони, работнически и демократични традиции на борба.
Когато държавата бъде сведена до своята елементарна същност, тя става не държава-мениджър, а полицейска държава. В това отношение Макрон и неговото правителство са показателни. Той няма какво да обсъжда нито с парламентарната опозиция, нито с централите на синдикатите, нито с милионите протестиращи. Изобщо не му пука, че общественото мнение е срещу него. За него е важно да му се подчиняват и единствената годна според него сила, за да го постигне – единствената, на която, в крайна сметка, може да се опре неговото правителство – е тази, която има за цел да принуждава към подчинение, а именно полицейската сила.
Оттук и престъпването на втората червена линия. Десните правителства преди Макрон явно или неявно спазваха две правила: първото беше, че при потушаването на протести полицията не трябва да убива; второто – че правителството е виновно, когато стремежът му да наложи своята политика има за последица смъртта на нейни противници. Това беше двойното правило, на което се подчини правителството на Ширак през 1986 г. след смъртта на Малик Усекин, пребит до смърт от моторизиран полицейски отряд по време на протест срещу закона, ограничаващ достъпа до висше образование чрез селекция. Не само че моторизираната щурмова полиция беше разпусната, но и самият закон беше оттеглен.
Тази доктрина очевидно остана в миналото. Въпросната моторизирана полиция беше възкресена, за да потисне бунта на Жълтите жилетки, и сега бе непоколебимо използвана за потискане на протестите в Париж и в Сент-Солин, като една от жертвите ѝ все още се бори за живота си. Но във всичките си изявления властите изглежда са единодушни, че вече няма червена линия: насилствените действия на полицейските бригади BRAV-M съвсем не са доказателство за прекомерна употреба на сила от страна на правителството в яростното му желание да защити една непопулярна реформа, а легитимна защита на републиканския ред, т.е. на реда на правителството, което иска на всяка цена да наложи реформата. И всички, които участват в протести с голяма вероятност за сблъсък с полицията, сами носят отговорност, ако бъдат набити.
Ето защо правителството не приема никаква критика към действията на полицията и реши да престъпи трета червена линия, като нападна една асоциация – Лигата за правата на човека, – която неговите предшественици се пазеха да атакуват фронтално, тъй като самото ѝ име е символ на защитата на правовата държава, с която се съобразяваха и леви, и десни правителства.
Наблюдателите от Лигата си позволиха да оспорят действията на силите на реда, които попречиха на евакуирането на ранените*. Това беше достатъчно да накара вътрешния министър да се усъмни дали асоциацията заслужава да получава държавни субсидии. Но казаното не е просто реакция на полицейски началник срещу критика към неговите подчинени. Нашата най-социалистическа министър-председателка доуточни: реакцията на Лигата спрямо полицейските репресии от Сент-Солин е доказателство за нейното отколешно анти-републиканско поведение, което я било превърнало в съучастница на радикалния ислямизъм. Наистина, след като се запита доколко са валидни законите, ограничаващи индивидуалната свобода, когато забраняват забулване на лицето в публични пространства, Лигата за правата на човека се развълнува от текстовете в закона, „подкрепящ принципите на Републиката“*, които фактически ограничаваха свободата на сдружаване. Накратко, нейният грях – и на всички, които се питат дали нашата полиция спазва човешките права – е, че не е достатъчно републиканска.
Не бива да виждаме в думите на Елизабет Борн просто аргумент, измислен за конкретния случай. Те са логичен завършек на онази т. нар. републиканска философия, представляваща интелектуалната версия на неоконсервативната революция, чиято икономическа програма прилага нейното правителство. Философите „републиканци“ отдавна ни предупредиха, че правата на човека, някога тачени в името на борбата срещу тоталитаризма, не са чак толкова хубаво нещо. Те обслужват каузата на врага и заплашват „социалната връзка“: демократичният индивидуализъм на масите разгражда колективните ценности в името на всякакви партикуларизми.
Този призив към републикански универсализъм в противовес на прекомерните права на отделни групи бързо си намери любима мишена: французите с мюсюлманска вяра и младите гимназистки, които настояват на правото да ходят забрадени на училище. Срещу тях беше изкопана една стара републиканска ценност – светскостта (laïcité). Някога тя означаваше, че държавата не трябва да финансира религиозното образование. Но след като днес тя фактически го финансира, тази дума придоби ново значение: тя започна да означава задължението да не покриваш главата си и тъкмо този принцип оспорваха гимназистките със забрадки и активистите с качулки, маски или шалове по време на протест.
По същото време един републикански интелектуалец изобрети термина „ислямо-левичарство“, за да идентифицира всички защитници на потъпканите права на палестинския народ с ислямисткия тероризъм. Постепенно се наложи едно приплъзване от искането за права и политическия радикализъм към религиозния екстремизъм и тероризма. През 2006 г. някои искаха да забранят заедно с носенето на забрадки и изразяването на политически идеи в училище. През 2010 г. обаче забраната за скриване на лицето на публични места позволи жените с бурка и носещите шал протестиращи да бъдат асимилирани с терористи, които крият бомби под дрехите си.
В тази връзка, тъкмо на министрите на Еманюел Макрон се пада заслугата за две постижения в „републиканското“ приплъзване: голямата кампания срещу ислямо-левичарството в университетите и „закона, подкрепящ принципите на Републиката“, който, под претекст че се бори срещу ислямския тероризъм, налага на неправителствени организации и асоциации сключването на „договори за републикански ангажимент“, които са толкова мъгляви, че да могат да бъдат обърнати срещу тях. Заплахите срещу Лигата за правата на човека се вписват в тази политическа линия.
Някои си мислеха, че нормите на „републиканската“ дисциплина се отнасят единствено до мюсюлманите с имигрантска история. Днес става ясно, че тези норми се целят във всички, които се противопоставят на републиканския ред, както го разбират нашите управляващи. „Републиканската“ идеология, която някои все още се опитват с различни еквилибристики да асоциират с ценностите на универсализма, равенството и феминизма, е само официалната идеология на полицейския ред, който има за задача да осигури триумфа на абсолютния капитализъм.
Сега е моментът да си спомним, че във Франция има не една, а две републикански традиции. Още през 1848 г. имало републиката с главно „Р“ – тази на роялистите, и социалната и демократична република, премазана от тях на барикадите през юни 1848 г., изключена от право на глас с изборния закон от 1850 г. и после наново смачкана със сила през 1851 г. През 1871 г. Републиката на версайците на свой ред удави в кръв работническата република на Парижката комуна. Без съмнение Макрон, неговите министри и неговите идеолози нямат намерение да убиват. Но те ясно са избрали коя от двете републики е тяхната.
