Акценти

Екологичният въпрос в социалистическа Югославия

от Александър Николич

превод от сръбски: Станимир Панайотов

Източник

Днешните екологични движения имат своите корени в борбата за опазване на околната среда през периода на социалистическа Югославия.

Когато говорим за социалистическа Югославия, обикновено имаме предвид обществено-икономическите и политически теми, докато темата за екологията е неоправдано избутана в ъгъла. В Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ) проблемите на околната среда са много важни, особено през седемдесетте и осемдесетте години, с появата на движения и организации, които предупреждават за различни проблеми на жизнената среда. Най-усилната дейност на тези движения е свързана с потенциалната опасност, идваща от атомните електроцентрали след катастрофата в Чернобил през 1986 г.

Социалистическата система поставя на преден план човека и неговия прогрес и развитие; поради често едностранчивото представяне на индустриализацията и урбанизацията като негови успехи, днес проблеми като екологията в Югославия не се споменават. Това е и основната причина нашите читателки и читатели да следва да се запознаят с тази тема. 

 

Отношението към опазването на природата по царско време

Вглеждайки се в съвременната история на Сърбия, по-сериозната експлоатация на природните ресурси започва още през 19 век. Това се отнася преди всичко до използването и унищожаването на горите. Още през 1820 г. автократично настроеният княз Милош Обренович издава заповед, според която хората не трябва „неразумно да унищожават горите“. Службите по опазването на горите са поети от тогавашното Министерство на вътрешните работи, което е официализирано в краткотрайната Сретенска конституция от 1835 г. Взема се под внимание и фауната, така че ловът на елени и кошути да бъде забранен. По-късно се приемат и някои други постановления, свързани със забраната за изсичане на горите, и в крайна сметка през 1891 г. влиза в сила Законът за горите, който предписва зонирането и рационалното им използване.

След Първата световна война в Кралството на сърби, хървати и словенци се образува Министерство на горите и мините. От името на държавата министърът се разпорежда с държавните гори, крайречните плажове и мините и ги стопанисва, а други гори, както и минни предприятия са под надзор в съответствие с разпоредбите на действащите закони. В Кралство Югославия се появява нуждата от опазване на специални природни райони и така в края на 1930-те години се приема Указ за националните паркове. Не остава време обаче този документ да бъде приложен на практика, защото вихрушката на Втората световна война сполетява и този регион.

 

Влашкият бунт

В държава от типа на капиталистическата обществено-икономическа система, каквато е Кралство Югославия, големите предприятия (рудници, фабрики) са предимно под контрола на чуждестранния капитал. Така например в Бор, едно от малкото промишлени места в Сърбия по това време, оперира Френското сдружение на борските мини (FDBR). Тази чуждестранна компания като цяло е много успешна в производствения процес и е силно привилегирована в Кралство Югославия. Състоящ се от две медни мини, пет доменни пещи, флотация (преработка на минерали), електролиза (производство на катодна мед), топлоелектрическа централа и кариера в Кривел, рудникът „Бор“ е на практика комбинат. През тридесетте години на миналия век Бор се радва на голяма репутация заради мината, която работи на пълни обороти, но събитията от май и юни 1935 г. променят това.

В пресата се пише за отровните газове на борската мина, които „унищожиха плодородните ниви и отровиха водите“, което се оказва вярно. Установява се, че водата е отровна и на места се е образувала „пустиня без каквато и да била растителност“, а после Държавната комисия изчислява каква сума администрацията на FDBR трябва да изплати като обезщетения. Селското население там, което се занимава основно със земеделие, обаче не е доволно от размера на тази компенсация и започва да се бунтува.

На няколко пъти през април и май хората настояват да им бъдат изплатени обезщетения, да им се осигури здравословна питейна вода и димът от комините на топилния завод да „не пуши“, докато не бъдат изпълнени исканията им. За отбелязване е, че топилната спира да работи и недоволните селяни стигат до физически сблъсък с членове на жандармерията. Влошава се не само положението на селяните, но и на работниците, тъй като те са лишени от средствата си за препитание, спирайки работата на мината.

Администрацията на FDBR постепенно губи търпение поради този развой на нещата и през юни иска от министъра на вътрешните работи да изпрати някой държавен служител, който да „оправи“ нещата. Това със сигурност не попречва на селяните от околните места да влязат в сблъсък с администрацията. Около 250 души, въоръжени с тояги, брадви, ножове и револвери, са посрещнати от жандармеристи, разположени на борския площад. В последвалия сблъсък има леки и тежки наранявания (някои от тях по-късно издъхват от раните си), а след края на конфликта жандармерите започват арести на откроилите се по време на бунта. Тези протести са наречени Влашки бунт, защото в тях най-много участват жители от влашки произход. Смята се, че това са първите екологични протести в Европа. 

 

Изображение на ядосан селянин, след като замърсяването унищожава реколтата му. Графика от картата „Кърваво злато“, направена от Джордже Андрейевич Кун и вдъхновена от Влашкото въстание.

Социализъм, законодателство и конференции

След Втората световна война нова Югославия е изправена пред различни предизвикателства, включително проблеми на околната среда. В югославските републики от 1947 до 1949 г. са приемат закони за опазване на паметниците на културата и природните забележителности. Първата петилетка обаче почти напълно пренебрегва опазването на околната среда, защото акцентът пада върху индустриализацията и електрификацията, което води до проблеми със замърсяването на въздуха.

Но по това време, както и през петдесетте години, се създават определени научни институции като Института за опазване и научно изследване на природните забележителности на Народна република Сърбия, който си сътрудничи с други институти и факултети. Един от първите резултати от това сътрудничество е обнародването на Резолюцията за опазването на водопадите Велика и Мала Рипалка в планината Озрен през 1949 г.

Въпросът за националните паркове, който не бива решен в Кралство Югославия заради избухването на Втората световна война, е уреден от социалистическите власти с Указа за управление на националните паркове през 1948 г. Така през същата година Фрушка гора е обявена за сръбски народен курорт, като през 1960 г. най-накрая получава статут на национален парк, а до края на съществуването си Югославия разполага с 22 национални парка.

Въпросите за опазването на природата се обсъждат през 1953 г. на Междурепубликанска конференция в Белград. Тогава бива приета Резолюцията за необходимостта от обща защита на природата, а не само на природните забележителности. През същото десетилетие Югославия ратифицира и някои международни конвенции, свързани с опазването на околната среда. Тук ще споменем само някои: Конвенцията за защита на растителността (1951 г.), Конвенцията за създаване на Европейска и средиземноморска организация за растителна защита (1951 г.), Конвенцията за рибарството и опазването на живите ресурси в открито море (1958 г.).

Приемането на нови закони продължава и през шестдесетте години, от които може би най-важният е Основният закон за защита на въздуха от замърсяване от 1965 г. В края на шестдесетте години на миналия век избухва световна екологична криза, на която Югославия бързо отговаря. Тази криза е причинена от пренаселеността, неконтролираната експлоатация на природните ресурси, изоставането в производството и мръсните технологии. Ето защо ЮНЕСКО организира международна конференция в Сан Франциско през ноември 1969 г., озаглавена „Човекът и неговата среда: поглед към оцеляването“.*[*На конференцията се обсъждат въпроси, свързани с проблемите на околната среда, хранителните доставки, оцеляването и опасността от ядрената енергия. Тя е подготовка за Конференцията на ООН за човешката среда през 1972 г. в Стокхолм.] Югославия откликва бързо на кризата с петгодишен план от 1971 г., в който в един определен параграф се посочва, че решаването на проблема с качеството на човешката среда ще бъде третирано „като съществен елемент от жизнения стандарт“ и че подходящи икономически мерки и разпоредби ще насърчат въвеждането на технологии, които не са вредни за околната среда.

През същата 1971 г. в Херцег Нови се провежда Четвъртата международна конференция „Наука и общество“, чиято тема е „Науката, човекът и околната среда“. Това събитие се явява един вид подготовка за много важната Конференция на ООН за човешката среда в Стокхолм през 1972 г. По този начин Югославия заявява интереса си към важни екологични въпроси. Стокхолмската конференция приема и декларация, очертаваща екологичните проблеми в 26 принципа, отбелязвайки началото на преговорите между индустриализираните и развиващите се страни относно връзката между икономическия растеж, замърсяването на въздуха, водата и океаните.

Разгледано по същество, екологичното законодателство е относително развито. Както показва социоложката Йелисавета Петрович, в средата на осемдесетте години има около 400 закона и над 1000 съпътстващи постановления, уреждащи екологичната проблематика, но тези законови решения не се прилагат достатъчно на практика.

 

Екологичен активизъм

Различни екологични движения и организации започват да работят през петдесетте години на миналия век.*[*Важно е да се подчертае, че по това време в системата не е имало гражданско общество в класическия смисъл на думата, тъй като социалистическата система не толерира никаква форма на извънинституционално действие. Въпреки това, ядрото на днешното гражданско общество се състои от повечето от тези организации.] В някои части на Югославия са създадени организации, които се занимават със залесяване и опазване на природата и които си сътрудничат много тясно с държавните институции. Например в Пожаревац на хълма Чачалица през 1960 г. се създава Движението на лесничеите в Сърбия.

През 1971 г. в Словения е създадена Сдружението за опазване на околната среда. Въпреки че властите приемат съществуването на тази организация, това пречи на някои политици, т.е. технократи (както ги наричат тогава), които смятат, че няма нужда от открито обсъждане въпросите на околната среда и не искат да слушат жалби и предложения на активисти.

Организират са протести срещу изграждането на хидроенергийни инсталации в Национален парк „Триглав“, а природозащитниците успешно се борят срещу използването на енергия при река Соча и езерото Церкница. Особено успешна е четиригодишната кампания (1984 – 1988 г.) срещу изграждането на няколко водноелектрически централи при река Мура. Експерти по екология, млади хора и фермери от Прекомурйе обединяват усилия, за да подпомогнат спирането на проекта, тъй като изпълнението му би унищожило района около реката и ефектите му биха имали отрицателно въздействие върху селското стопанство. Дори организации от Австрия и Унгария помагат на активистите в тази кампания.

Спонтанни екологични протести се организират и в други югославски републики. През 1979 г. около 2500 души в Какандж протестират срещу замърсяването на въздуха от Фабриката за цимент, както и въглищните мини и местния ТЕЦ. През следващата 1980 г. в Зайчар 750 граждани подписват петиция с искане Фабриката за кристал да инсталира филтри.

Една от важните организации е Югославският съвет за опазване и подобряване на околната среда. Учредителното събрание се провежда в Белград през 1973 г. в присъствието на множество „общественици“, които се занимават с екологични проблеми. Едвард Кардел говори на събранието като пратеник на Йосип Броз Тито (покровител на учредителното събрание), приветствайки подобна инициатива. Влиянието на Съвета се доказва и от факта, че чл. 192 е вмъкнат при намесата му в Конституцията от 1974 г., която определя правото на човека на здравословна околна среда. С течение на времето обаче Съветът се превръща в бюрократизирана организация от второстепенно значение.

През осемдесетте години, които се считат за криза както в икономически, така и в политически план, се появяват някои други организации: „Унски смарагди“, „Еколошка явност“ и „Сварун“ (Хърватия), Дружество за защита на човешката среда и „Зелена звезда“ (Сърбия), Екологично дружество „Бисерка“ (Черна гора) и „Опстанок“ (Македония).

В Панчево през 1987 г. е създадена организацията „Зелена ПЕГА“, която води протести срещу замърсяването на въздуха, причинено от работата на местната петролна рафинерия. „Зелена ПЕГА“ официално провежда дейности в рамките на Съюза на социалистическата младеж на Войводина (SSOV), но както казва един от активистите: „Ние обаче не се поколебахме да критикуваме замърсителите – Южната зона, както и общинските власти, които имаха навика да канализират недоволството от замърсителите и да се хвалят с екологично осъзната младеж“. Те се занимават и със засаждане на дървета и искат Панчево да бъде обявено за постоянно екологично застрашена зона. Нищо от това не бива изпълнено, и „Зелена ПЕГА“ изчезва през 1991 г. заедно със Съюза, в рамките на който е сформирана.

 

АЕЦ Кършко; Снимка: Katja143 / Wikimedia Commons

 

Криза на системата и антиядреното движение

Най-голямото предизвикателство пред екологичния активизъм определено е потенциалната опасност от ядрената енергия, чието използване за граждански цели било сериозно обмисляно в Югославия. Гражданите са притеснени и недоволни, защото не получават информация за плановете за изграждане на АЕЦ на различни места. Въпреки това, по думите на историка Драгомир Бонджич, Югославия няма „нито достатъчно пари, нито достатъчно познания, за да започне проекти за изследване и използване на ядрената енергия“, въпреки че изграждането на още 20 електроцентрали в Югославия е било планирано в дългосрочен план до 2000 г. Както е известно, единствената построена атомна електроцентрала в Югославия е тази в Кършко в Словения.

До избухването на ядрената авария в Чернобилската електроцентрала на 26 април 1986 г. югославската общественост говори положително за ядрената енергетика. Въпреки мащаба на катастрофата в Чернобил, ядреното лоби в Загреб провежда ожесточена кампания през 1987 г., за да убеди гражданите, че ядрената енергия е безопасна и че подобна технология не носи със себе си голям риск.

Радиоактивни облаци от Чернобил на два пъти достигат до територията на Югославия. Първият път това се случва на 29 април 1986 г. (в северозападната част), а вторият път на 1 май (засягайки източната и централната части на страната). Забелязва се, че Златибор, Овчар Баня и Ужичка Пожега са местата с най-много замърсяващи валежи в Сърбия. Ученици и студенти, които не са били информирани за инцидента, са били „вътрешно и външно заразени“ след завръщане от екскурзия в Украйна. Радиоактивно сребро се появява даже и в РТБ „Бор“.

Антиядреното движение се надига, след като научава за катастрофата в Чернобил. То има най-голямо влияние в Словения, където се провеждат различни дискусии и конференции. Антиядреното движение присъства и в Сърбия, където през 1986 г. са организирани няколко антиядрени акции. Първият антиядрен митинг е организиран във Факултета по политически науки в Белград през май, докато през юни 70,000 гимназисти в Сърбия подписват петиция срещу изграждането на атомни електроцентрали.

Инициатор на подписката е студентът Александър Кнежевич, който казва пред сп. „НИН“, че е бил заплашен от 60 дни затвор и са го предупредили, че баща му ще загуби работата си. През юни властите забраняват антиядрен митинг на открито в Белград, затова той се провежда в Студентския културен център.

Забелязва се дейността на антиядреното движение в Хърватия, в споменатата вече организация „Сварун“ (наречена на славянския бог на слънцето, огъня и небето). Тази организация действа в рамките на Сдружението на социалистическата младеж на Хърватия (SSOH). „Сварун“ се определя като група, която обединява пацифистки, феминистки и екологично ангажирани активистки и активисти. Строителството на атомна електроцентрала край Загреб не се състоява, тъй като „Сварун“ организира петиция, подписана от голям брой граждани. Както заяви един член: „Чернобилската катастрофа определено изигра голяма роля за мобилизирането и осведомяването на хората, че цялата история с екологията е нещо важно, на което трябва да се обърне внимание“.

Подобно развитие на ситуацията допринася за по-нататъшни изследвания в областта на ядрената енергия. На 16 юни 1989 г. Събранието на СФРЮ приема Закона за забрана на строителството на атомни електроцентрали в СФРЮ, с което на практика приключва работата по югославския ядрен проект.

 

Заключение

С разпадането на социалистическа Югославия интересът към проблемите на околната среда спада, тъй като язвите на национализма и войната, социалната и икономическа криза стават основният проблем за обикновените хора. И все пак, около тридесет години по-късно, проблемите на околната среда отново са в центъра на вниманието на обществеността.

Темата за екологията беше повдигната в Сърбия чрез протести и други видове гражданска съпротива по време на управлението на Александър Вучич и Сръбската прогресивна партия (СПС). Със сигурност има основателна причина за това, тъй като компании като „Rio Tinto“ сериозно заплашват да застрашат околната среда. Правителството на СПС показа, че за него са важни само печалбата и личната изгода и изобщо не се интересува от бъдещето и здравето на гражданките и гражданите.

Предизборните дейности и резултати показаха, че за голяма част от гражданите екологията е изключително важна тема, която може да се очаква да бъде и една от ключовите за в бъдеще. Както по време на социализма, борбата за опазване на околната среда трябва да означава и борба за по-добро положение на човека в обществото. В този дух смятаме, че е подходящо да завършим този текст с цитат от известния бразилски синдикалист и природозащитник Чико Мендес: „Екологията без класова борба е просто градинарство“.

 

Заглавно изображение: Протест срещу замърсяването на въздуха в Заячар, 1988 г.; Фото: skvermagazin.com / Скан: Милош Лазаревич, фотограф: Байрам Салийевич

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments