„Полицията и законът са две различни неща.“ Интервю с Дейвид Корейа
от Станислав Додов
В последните седмици България се тресе от антиправителствени протести. Начинът, по който са организирани, редом с книгата Police: A Field Guide, ме накараха да проведа това интервю с Дейвид Корейа. Той е доцент по Американистика в Университета в Ню Мексико, както и опитен активист в борбите за премахване на полицията в САЩ.
В Police: A Field Guide Корейа и Тайлър Уол правят „изследване на езика на полицията и полицейската дейност. Проучва приетия за даденост език на полицията, езика, който всички сме принудени да използваме, когато говорим за полицията.“ Наричат го „copspeak“ („език на ченгетата“), и чрез анализа му предлагат популярна и същевременно задълбочена критика на полицията като институционална практика и идеология. В българския протестен контекст можем да дадем митичната фигура на „провокатора“ като бърз пример за език на ченгетата, който всъщност всички използват.
Колкото до самите протести, който следи новините и коментарите около тях, може да остане с впечатлението, че полицията играе само поддържаща роля във филм с далеч по-интересни персонажи: протестиращите, от една страна, и правителството, от друга. Полицията се появява спорадично, винаги с привидно противоречива, морално неясна роля, докато основните персонажи са винаги или добри, или лоши (според това кой пише сценария).
Но помня линча срещу журналистката Ива Николова при служебния вход на Народното събрание на 13 август 2020 г. Тя беше обстрелвана с какво ли не и обиждана, заради наистина експлицитно проправителствената агенция „ПИК“, за която тя работи, докато същевременно полицаите (изключително мъже) получаваха цветя, бутилки вода или вдъхновяващи речи в хода на последните седмици, сякаш те не работят официално за правителството.
Не мога да забравя и побоя над четиримата протестиращи до Министерски съвет. Дисциплинарните уволенения не са достатъчни, разследването е напълно непрозрачно и пострадалите с право изискват наказания по Наказателния кодекс.
Подобни статии:
По време на огромния протест на 2 септември полицаите най-накрая демонстрираха, че няма да се поколебаят да нарушат закона (например чрез произволните арести) и че няма да се поколебаят да използват всякакви техники и средства за контрол на тълпите, нито пък ще се поколебаят да използват физическо насилие. За мнозина това беше шокиращо, може би защото не се беше случвало от години.
Доста хора предлагат прост, но привлекателен аргумент – ако имахме по-добро правителство, щяхме да имаме и по-добра полиция. Но нима е така просто? Протестите изведоха наяве иначе негласния консенсус в България за нуждата от истински разговор за ролята на полицията – като институция и като идеология. Това се опитва да направи и настоящото интервю, черпейки от най-известния световен опит – този на движенията в САЩ.
Станислав Додов (СД): Ще започна нашия разговор с числа. Броят „полицаи на 100 000 души“ е често използван индикатор в българското публично пространство. От време на време някоя медия или говорител цитира най-скорошната статистика, достига до заключението, че България е „полицейска държава,“ и отправя призив за реформа. И е факт, че спрямо последните национални данни в България има 335 униформени на 100 000 души, докато в Съединените щати има „само“ 238 (2018). За повечето хора това е явно доказателство, че живеем в „полицейска държава.“ Но какво всъщност означават тези статистики?
Дейвид Корейа (ДК): Изобщо не мисля за полицията само през призмата на униформените ченгета и не смятам, че те са лицето на полицейската дейност като цяло. Вместо това трябва да гледаме на полицията като на сбор от практики и институции, а след това да проследим мрежите, които тези институции строят и развиват – как работят, каква е тяхната връзка с държавата и капитала. Това ме интересува повече.
Този тип статистики обикновено се ограничават в своя анализ до това, което можем да наречем „публична полиция,“ официалната униформена полиция. Не включват например частните охранители, които биха били много трудни за преброяване в САЩ. Също така не включват информаторите на полицията, които са де факто полиция. Например, фашистките паравоенни хайки в Съединените щати всъщност работят като полиция, заедно с полицията и в координация с полицията. Не знам дали има лесен начин да се направи транснационално сравнение на интензитета на полицейската дейност в различните общества, но това се опитват да направят тези статистики.
Това, което Тайлър и аз се опитваме да направим и което други са правили брилянтно преди нас, е да демонстрираме, че ролята на полицията в либералните капиталистически демокрации е да бъде инструмент на държавите да се справят с антагонизмите и конфликтите, които неизменно изригват в едно капиталистическо общество. Капиталът и държавата имат нужда от полиция, за да налагат определен ред – в това отношение черпим от Марк Неоклиъс, британски изследовател, който се занимава с полицията: полицията произвежда обществения ред. Маркс пише за това в Капитал, Том I, където говори за примитивната акумулация – как земеделският труд и крепостният селянин се превръщат в пролетарски труд и наемен работник. Полицията управлява мобилността на работещите бедни, за да ги направи налични за наемен труд. И тази институционална логика, логиката на полицията като източник на обществения ред, започва да се просмуква в либералните общества на по-генерално ниво.
СД: От медиите често изглежда сякаш с изключение на няколко кампании срещу големи криминални босове и мрежи, протестни ситуации и ежедневните срещи с пътната полиция, повечето полицаи всъщност нямат нищо смислено за вършене. Съществува този много ярък образ на полицаите като безполезни, дебели ченгета, които нямат истинска работа за вършене и на които интернет културата обожава да се подиграва.
ДК: Фокусът в противопоставянето срещу полицията трябва да бъде върху истинската практика: „Какво вършат те всъщност?“ Нека разберем какво правят, нека видим на кого го правят, затова и тук в САЩ се организираме заедно със и между хората, срещу които полицията върши, каквото върши. Може да изглежда очевидно, но брилянтността на демокрацията е в това как дегизира толкова много от своето насилие и принуда като нещо различно от насилие и принуда, което разбира се в крайна сметка представя участието, съгласието на гражданите като резултат от нещо различно от насилие и принуда. Това е една от причините за огромното възмущение в САЩ, когато полицията извърши действия, които хората виждат като скандални и хипер-насилствени. Това е възмущение, основано на абсурдната идея, че полицейското насилие просто не би могло да се случва в едно „свободно общество.“
Не можем да се организираме само около тези скандални примери за полицейско насилие, например погрома в България. [Разказах на Дейвид за случая в Габрово през пролетта на 2019 г., когато полицаите просто наблюдаваха как ромски къщи биват опустошени]. Необикновените случаи на полицейско насилие изкарват хората на улицата и радикализират мнозина, но трябва да се организираме и около ежедневните прояви на полицейско насилие. Те често са невидими.
Част съм от група, която излиза на улицата, за да говори с хора, които са ежедневна мишена за полицията. Това са основно бедни хора, които живеят на улицата и употребяват наркотици. Много от тях страдат от психически заболявания. В Албъкърки има и много от коренното население. Техните истории са изпълнени с тормоз и насилие. И все пак в очите на повечето хора това не е дейността, която полицията върши. За много хора в Съединените щати, консерватори и либерали, полицията буквално е границата между онова, което полицаите обичат да наричат „цивилизация,“ и „диващината.“ Полицаите в САЩ наричат това „тънката синя линия.“ Прекарваме много време, опитвайки да подкопаем тази идея и да покажем, че тънката синя линия не е нищо повече от реакционна идеология. Реакционна е, защото ако полицията е тънката синя линия между „цивилизацията“ и „диващината,“ то самата цивилизация е достижение на полицията. Либералите са особено склонни да симпатизират на идеята за тънката синя линия. Когато говоря с либерали за премахването на тази полиция, която познаваме, реакцията им често е: „На кого да ще се обадя тогава?“ В отговор ние обикновено питаме дали някога са звъняли на полицията за помощ: „Правили ли сте го преди, обаждали ли сте се на полицията?“ Повечето отговарят: „Да.“ „И… помогнаха ли?“ питаме ние. Те обикновено казват: „Не, не помогнаха.“ И все пак това не успява да ги убеди. Защото идеята за полицията като последна защита срещу „диващината“ включва в себе си мита за подобрението и потенциалното съвършенство на полицията: „Ченгетата са лоши сега,“ либералите ще признаят, „но ще поправим това и ще имаме един идеален израз на обещанията на либералното демократично общество.“ Ето защо обикновено започваме разговора от идеята за ред, вместо от законността, след което показваме начините, по които полицията следва логиката на реда, и че има институции, които изпълняват полицейска функция и които бихме могли да възприемем като полицейски институции, без обаче те да са разпознаваеми като такива. Те произвеждат обществения ред чрез принуда или заплаха за насилие. Когато разберем, че полицията е въпрос на реда, следващият въпрос е: „На чий интерес служи този ред?“ Защото не е в интерес на всички.
СД: Добре, представи си следното. Идваш в София, чужденец си, виждаш протести срещу правителството, които настояват за оставка и затвор (какъвто наистина е случаят). И виждаш следните сцени: раздаване на цветя и вода на полицаи, речи, полицейска проверка на личните ти вещи на предполагаемия „вход“ на протеста. Какво ще си помислиш?
ДК: Нека опростим нещата. Ако се окажеш в ситуация, в която говориш с ченге, ти си полицейски информатор; ако се окажеш коленичил с ченгета на протест, ти си полицейски реформатор; ако се окажеш в позиция да даваш цветя на ченге, ти си полицейски сподвижник. Не се интересуваме от създаването на връзки с ченгетата. Вече сме във връзка с тях и тази връзка е структурирана от насилие и защитава интересите на капитала и държавата. Не искаме да заглаждаме острите ръбове на полицията. Искаме да разкараме полицията, защото полицията е една от основните оси на капиталистическите отношения и цялата експлоатация, която те изискват.
Онези, които се изправят пред полицията, търсейки приятелски отношения с нея, са противници на бунта, контрабунтовници. Да инфектираш дръзко, агресивно опозиционно движение със своите либерални глупости – „Нека просто бъдем мили с тези ченгета!“ – е вид антиреволюционна дейност. Това подкопава солидарността, която движенията срещу полицейското насилие изискват. Тези хора често са объркани либерали или икономически либертарианци. Понякога обаче знаят точно какво правят, но така или иначе разбират, че редът, който полицията налага, защитава техния интерес, затова и тяхната опозиция не е насочена срещу полицаите и полицията като институция, а срещу това, което те възприемат като ексцесия на полицията (все едно тя не е структурирана чрез насилие). Никога не можеш да достигнеш до тези хора. Техните интереси съвпадат с тези на полицията. С втората категория може да се работи. Те може първоначално да споделят либералната критика към полицията, но само защото не разбират полицията и нямат политическия опит да проумеят нейната роля в обществото. Те най-вероятно никога не са били жертви на полицейско насилие, но протестират срещу полицията, защото са възмутени от насилието, което виждат, да кажем, на протест, и не могат да повярват какво се случва. Като много други в това положение, те смятат, че това е някакво чудовищно изключение, и знаят само как да се опитат да поправят нещата чрез либерална помирителна политика. Това са онези, които могат да бъдат радикализирани чрез организация и информация.
СД: Добре, но тогава как се организира ефективен протест?
ДК: В САЩ има силен фетиш към ненасилието. До голяма степен това е либерален фетиш. Консерваторите осъждат насилието само когато се използва срещу тях. Либералите сякаш са убедени, че либерализмът магически е изтрил насилието от политическото тяло. Това е толкова дълбоко убеждение и е толкова често срещано в Щатите, че съществува дори сред по-радикалните кръгове. Но ако откровено разгледаме протестите за граждански права от 1960-те, те са всичко друго, но не и ненасилствени. Целият смисъл е полицаите да бъдат провокирани към насилие. Идеята е била да няма отговор на това насилие, да липсва директната провокация. Така светът бива принуден да види колко насилствена е всъщност полицията. Това не е тактика на ненасилието, а тактика за изобличаване на насилието. Движението за граждански права през 1960-те включва и по-радикални движения, организирани около самоотбраната и използването на насилие срещу капитала и държавата. Чак сега, след убийството на Джордж Флойд, повече хора от радикалното ляво се връщат към тази гледна точка, изоставят либералните идеи за ненасилие и казват: „Стига с този фетиш! Ще се защитаваме!“ Портланд, Орегон е най-трайният пример за това. Системните медии наричат това насилие, но дори сред тях има колебание срещу това да го представят като просто един насилствен протест. Това е нещо ново. Не е само показност или тактика на протест. Явно е, че трябва да се защитаваме от полицията, особено на улицата. Ето например Беларус: готовността на полицията да използва смъртоносна сила е безкрайна и това винаги ще бъде така. Няма нужда хора да бъдат пребивани и убивани. Това не е PR кампания. Трябва да се защитаваме от полицията, затова сега се налага да отиваме на тези протести, подготвени за уличен бой както срещу полицията, така и срещу фашистите, които действат заедно с първите и са де факто полиция. Основните плюсове на тази позиция са два: от една страна се установяват условия, в които младите активисти могат да бъдат радикализирани. Те виждат, че полицията реагира с насилие дори срещу очевидно мирен протест, затова разбират, че се налага да се защитаваме; от друга страна това, че се налага да сме открито агресивни към полицията, изисква вътрешна организация и солидарност, за да се защитаваме взаимно. Това изгражда солидарност. Първото нещо, което казваме на младите активисти е: „Ще поговорим за личната ни сигурност, а след това ще поговорим за колективната ни сигурност на улицата и как ще я постигнем.“ След това се организираме по начини, които не повтарят полицейската държава: не преследваме хора, не гледаме на всеки човек като на заплаха и на всеки момент като на криза така, както прави полицията. Вместо това виждаме колективната солидарност сред работещите като източник на своята безопасност. Полицията е истинската заплаха за нашите общности. Полицейската държава е истинската криза. Единствената ни защита срещу това е колективната ни отдаденост и вътрешна солидарност да ѝ се противопоставим. Тук в Съединените щати това е различна позиция от познатата ни от близкото минало. Без нея не се противопоставяш на полицейското насилие, а просто участваш в парад. Полицията и установеният елит желаят този парад, защото предпочитат да изразим гнева си публично под формата на парад и после да се приберем вкъщи. Ако е просто парад, то тогава всичко, което постигаме, е да подкрепяме и поддържаме легитимността на полицейската дейност и либералното общество.
СД: Няма как да не те попитам за настоящата ситуация около борбите за премахване на полицията и за расова справедливост в САЩ. Какво се случва към август 2020 г. и как би коментирал конкретните предложения за политики и реформи?
ДК: Определено в момента е концентрирано по-малко внимание върху публичните, колективни изражения на гнева, последвал убийството на Джордж Флойд от полицията в Минеаполис, убийството на Бреона Тейлър и на толкова много други. Медиите ги отразяват по-слабо, но това не значи, че борбите не продължават.
Трябва обаче да говорим за разликата между 2014 г. и 2020 г. С това кратко сравнение бихме могли да разберем малко повече за реакцията към протестите и характера на движението тук. Мисля, че в контекста на САЩ първото мащабно, национално движение, фокусирано изключително върху конфронтация с полицията от 1960-те насам беше през 2014 г., след убийството на чернокожия мъж на име Майк Браун от бяло ченге във Фъргюсън, Мисури. Гневът, мисля, се изрази в нещо, което можем да наречем въстание, и то се разпростря из всички щати. Но това беше реакция на полицейското насилие и тя не беше предшествана от форми на организация в общността, от политическо организиране, занимаващо се с политики за премахване на полицията и затворите [от тук нататък: аболиционистки политики – С.Д.]. Не че изобщо такива нямаше, но нямаше организации, създадени колективно от активисти „на терен“ по начина, по който ги има сега. Преди 2014 г. имаше групи като Critical Resistance, активисти и изследователи като Рут Уилсън Гилмор, Анджела Дейвис и всички онези, които се занимават с това от много години. Но към онзи момент тези групи не бяха достигнали до това „издълбоко“ да работят с местните общности и да ги организират.
Тънката синя линия на 2 септември 2020.
Неуспехът на движенията срещу полицейското насилие през 2014 г. в това да надмогнат реформистките тенденции в лявото беше част от причината Тайлър и аз да напишем Police: A Field Guide. Наблюдавахме как поддръжници на идеята за реформи в полицията се мобилизират срещу по-радикалните елементи и бързо успяха да кооптират голяма част от енергията на движението. Това винаги е било ключова тактика на полицейската реформа: да разреши кризата на полицейското насилие – която винаги се разглежда като криза на легитимността на полицията – с фалшиви обещания. И това работи. Митът за тънката синя линия е убедителен и широко разпространен в САЩ. И така, вместо да се изправят срещу полицията, реформистите изискаха по-добро обучение и повече правомощия на полицаите да надзирават общностите. Разказът за „гнилите ябълки“ отново победи – проблемът с полицията е проблем на само няколко отделни „гнили ябълки“. Това е начин да се избегне институционалната критика.
Разликата сега е голяма. В много градове, които избухнаха през 2014 г., като Минеаполис, Ню Йорк, Сиатъл, Албъкърки, посветихме години на това да се организираме. Аболиционистки активисти и радикални изследователи на полицията станаха част от изграждането на капацитета „на терен“, в общностите, за конфронтиране както на полицията, така и на реформистите. И сега можем да видим мрежи от аболиционистки организации, разполагащи с убедителна критика на институцията, както и с истински капацитет да се изправят срещу нея като огромно множество. Нищо от това не можеше да се очаква. Бях толкова изненадан, колкото всеки друг, от ангажираността с аболиционизма на сегашните движения, от това колко бързо тези групи се сляха в движение, привлякло милиони хора. През 2014 г. се карахме помежду си и това всъщност унищожи доста от организациите, с които работих в Албъкърки. Това е трудна работа, донякъде защото реформистката тенденция е често срещана дори сред иначе отдадени радикални активисти. Но сега, през 2020 г., тази тенденция е слаба. Призивите не са за това да се затворят отделните ченгета-убийци или за това да се реформира полицията, а за това да се намали финансирането ѝ, дори да се премахне. На улицата можеш да чуеш огромни множества да скандират „Fuck the police.“ Не можем да спасим или реформираме полицията, трябва да я унищожим. Това не беше толкова популярна позиция през 2014 г., колкото е днес.
Сега обаче следва един организационен проблем. Как да поддържаме всичко това? Едно от напреженията, които движенията в САЩ трябва да разрешат, касае конфликта между краткосрочните и дългосрочните цели. Тактиките са различни, но може да бъде трудно да се избягват реформистките мерки. Ченгетата ежедневно убиват, измъчват и тормозят хора. Нашето движение се стреми към заличаване на полицията, каквато я познаваме, но го има и утре-то, и полицията ще убива и утре, и в други ден. Трябва да се борим за премахване на полицията, но са ни нужни също така и нереформистки реформи, които конфронтират полицията днес и утре. „Нереформистки реформи“ е чудата фраза, но с нея правя разграничение между различните краткосрочни тактики. Реформистките реформи като тези, свързани с повече обучение или повече надзор в общностите, или промени в стандартите за наемане на полицаи не правят нищо, за да конфронтират полицията като институция. Нереформиските реформи, от друга страна, ограбват полицията от ресурси, от щат, от пари. Подкрепяме всяко предложение, което ограничава способността на полицията да функционира, както обичайно. То може и да не предизвиква логиката на полицейската дейност, но ограничава силата ѝ да убива и тормози, така че го подкрепяме. Реформистките реформи на либералите винаги разширяват мащаба и правомощията на полицията. Нереформистките реформи са за смаляване на полицията. Ето защо нашата краткосрочна цел е смаляването на физическите размери, свиването на полицията, размерите на техните бюджети, ограбване на възможностите им да нахлуват в животите на бедните. Вземете парите на полицията и ги използвайте за изграждане на капацитет за нещо, което да я замести. Това и виждаме днес, в 2020 г., което не виждахме през 2014 г. Ти спомена Минеаполис, можем да говорим също така и за Остин или за Сиатъл и Оукланд.
Но нека видим какво става в Минеаполис и Остин. В тези градове, както в Ню Йорк, отначало имаше обещания от страна на кметовете или общинските съвети за орязване бюджетите на полицията. Ню Йорк заяви, че ще вземе един милиард долара от полицейския бюджет. Но лека-полека тези заявки бяха оттеглени. Това, на което отначало се радвахме – намаляването на бюджетите в Минеаполис и Остин – сега изглежда по-малко вероятно. В крайна сметка, винаги има ответна реакция. Минеаполис се ангажира с това напълно да премахне полицейския си участък, което е в общи линии въпрос на пари, фискален проблем: колко пари да вземем от там и къде да ги използваме, така че да градим алтернативи? С други думи, какви са алтернативите на полицията? Трябва да разграничим това от всичко, случващо се където и да е другаде в страната. Има предложения и в други градове, включително моя, за алтернативи на полицията, но те са винаги в полицейските участъци. Това не е алтернатива, а разрастване, обичайния реформизъм, замислен, за да може в крайна сметка да увеличи мащаба на полицията. Но има и истински предложения и ангажименти от някои политически лидери в системата, които не можем да пренебрегнем. Когато ги разпознаем като нереформистки реформи, трябва да ги подкрепим.
Но в общи линии все още няма нищо конкретно, така че протестите продължават. След като Минеаполис гласува да намали бюджета на своята полиция, сега навлиза във вероятно едногодишен процес на планиране, който в САЩ неизменно ще даде възможност за различни консервативни, реакционерски и дори фашистки сили да опитат и притъпят всичко, носещо потенциал за радикална трансформация. Трудно е да се предсказва как ще изглеждат Минеаполис или Остин (който също се ангажира да намали бюджета на полицията).
Ченгетата са разтревожени от този процес. Много ченгета напускат и участъците срещат трудности да наемат нови. Не е случайност, че в този момент расистките милиции излизат отново. Фашистите нямат някаква ясна идеология или мислене. Те са просто реакционерско движение на онези, които виждат интересите си в синхрон с тези на полицията. Така че се организират с полицията, като защитават „частната собственост“, както и полицията го прави. Тъй като полицията бива наблюдавана от хората все по-строго, милициите вършат работата ѝ и оперират като полиция.
И въпреки всичко това, налице са истински, значими политически процеси, които се разгръщат в момента в резултат на нереформистките реформи. Но за да се реализират дори и те, се изисква съпротива срещу наистина добре координираната ответна реакция, захранвана от фашистките групи. Те се занимават с активно проследяване, имат собствени операции. Таргетират нашите членове и дейци, често цветнокожи жени. Един от тези фашисти застреля наш активист в Албакърки, опита да застреля и двама от нашите дейци от коренното население [показателна е също и стрелбата в Кеноша наскоро]. Така че всичко, това е истинска и значима част от ответната реакция днес, която е различна от преди. Трябва да се борим с нея.
СД: В заключение, какво мислиш за следното: защо изобщо да се занимаваме с аболиционизъм? Особено в по-малко колониални части на света като България това наистина не е много ясно за повечето хора.
ДК: Радикалното ляво се бори на много фронтове и това е едно от нещата, които ограничават възможността ни да правим борбите си устойчиви. Борим се навсякъде и едновременно. Един от аргументите аболиционизмът да бъде поставен в центъра на всички други борби се състои в това, че няма абсолютно нищо в либералните капиталистически демокрации, което да не е слепено с полицията. Ако сте загрижени за жилищните политики, за изхранването, за миграцията, за каквото и да е, тази борба е борба и срещу полицията. Така че не можеш да кажеш: „Да спрем да се фокусираме върху полицията, защото трябва да започнем да се занимаваме с това, че принудителните гонения на хора от от домовете им.“ Е, кой ги гони? Полицията. „Не можем да се фокусираме върху полицията, защото трябва да се фокусираме върху криминализирането на имигрантите по границата.“ Е, кой ги арестува, бие, криминализира? Полицията. Някои казват: „Не забравяй и затворите, трябва да се фокусираме върху тях.“ Но кой мислиш, че води хората в затвора? Ченгетата. Трябва да разберем полицията като институцията, която удържа всичко, което прави капитализма възможен. Полицията като логика и като институция е централният, продуктивен факт на капиталистическото общество. Те не са отделна програма и не идват после. Просто няма капитализъм без ченгета.
Това интервю е достъпно и на английски език.
Върху превода работиха Рада Попова и Станислав Додов.
