от Марк Фишър

Вероятно не всеки би припознал за себе си залога на тази статия. Тя е мислена да служи като критика на определени дискурси в кръговете на хора, занимаващи се с политическа организация, публицистика, а може би в някакъв смисъл и с „активизъм“, при това от специфично леви и по-скоро радикални позиции. От друга страна, проблемите, от които тръгват тези дискурси, са значими за много хора – например как социалните мрежи и т.нар. комуникативен капитализъм, с фалшиво егалитарната им претенция, създават изкуствени анклави на идентичностите и желанията, и обезсилват всяка универсалистка заявка.

Текстът в огромна степен отразява културния и политически контекст на Великобритания и Западния свят. „Преносът“ му в българската среда обаче ми се струва навременен. Политическото въображение и действие на Запада, с всичките му разновидности, актуалности, нестабилности и възможни развития, е вече част и от българската публичност. Понякога привнасянето му е изкуствено или поне наложено насила, но друг път то се просмуква по естествен начин чрез артериите на глобалния свят.

Такъв е случаят с пристигането и по нашите политически ширини на въпроса за съдържанието и ефектите на това, което се определя като „идентичностна политика“ (identity politics). Според мен употребата му в последно време, особено във виртуалните ширини, е вулгарно ехо от съществуваща вече поне петдесет години критическа традиция, ангажирана с това кой е/да бъде субектът на историята (и има ли такъв изобщо). Не бива нито за момент да забравяме, че рамкирането на това понятие и вмъкването му в глобалното киберпространство е дело на реакционерското дясно в услуга на консервативната вълна, при това от съвсем скоро – авторът по-долу, пишейки преди години, не го използва нито веднъж. Същевременно явно имаме работа със същински и неразрешен проблем в нашите движения, щом като и в „активистките“ среди у нас все по-често избухват контрапродуктивни препирни за това как да съчетаваме и боравим с расата, пола и класата, доколко и защо се занимаваме с идентичности изобщо. Струва ми се, че, като посочва и деконструира ситуации, които са вече разбираеми и у нас, Фишър предлага остро напомняне на какво почива историческата роля на радикалното ляво – може би преди да бъде дезориентирано от някои влияния на постструктурализма, – а именно на класата и класовите антагонизми като организиращ принцип.

Статията излиза за пръв път преди пет години (в The North Star на 22 ноември 2013 г.) и до днес е превеждана и препечатвана многократно. Междувременно, преди по-малко от две години, Марк Фишър сложи край на живота си след дълга борба с депресията. Оставя наследство в духа на този текст, който според мен обяснява и популярността му: оригинален стил, и преди всичко – талант да забелязва и обяснява значими социални и политически болки не когато са вече отминали и удобни за диагноза, а докато се усещат най-силно.

Станислав Додов

Това лято сериозно обмислях да се оттегля от всякакво участие в политиката. Носех се, уморен от твърде много работа и неспособност за продуктивна дейност, из социалните мрежи, усещайки нарастването на депресията и изтощението ми.

„Левият“ Twitter често е нещастно и обезсърчаващо място. По-рано тази година там се разразиха няколко „сензационни бури“, в които някои самоопределящи се като леви бяха посочени с пръст и остро осъдени. Това, което те бяха казали, беше в някои отношения неприятно и действително осъдително. Но начинът, по който бяха превърнати в злодеи и гонени до дупка, остави ужасна утайка, воня на унижение и морализъм като при лов на вещици. Срам ме е да кажа, че причината да не се намеся, беше страх. Хулиганите бяха в друга част на площадката. Не исках да привличам вниманието им към себе си.

Откритата диващина на тези обмени беше съпроводена от нещо по-дълбоко и затова може би по-обезсилващо: атмосферата на заядливо възмущение. Най-честият му обект беше Оуен Джоунс, а атаките срещу него – човекът с най-голям принос за повишаване на класовото съзнание във Великобритания през последните няколко години – бяха една от причините дотолкова да се обезсърча. Ако това се случва на един ляв човек, който действително успява да отнесе борбата в центъра на британския живот, защо някой би искал да го последва в мейнстрийма? И нима единственият начин да се избегне това кръвопускащо малтретиране е да се остане в позиция на импотентна маргиналност?

Едно от нещата, които ме изведоха от депресивния ступор, беше, че посетих Народната асамблея в Ипсуич, близо до мястото, където живея. Тя беше посрещната с обичайната насмешка. Казваше се, че това е безполезен, но ефектен номер, в който медийната левица, включително Джоунс, се самовъзвеличава чрез поредната проява на йерархичната звездна култура. Това, което всъщност се случи, беше много различно от подобна карикатура. Първата половина от вечерта кулминира във въодушевяваща реч на Оуен Джоунс и определено беше диктувана от подиумните говорители. Но втората половина накара активисти на работническата класа от цял Съфолк да говорят помежду си, да се подкрепят, да споделят опит и стратегии. Далеч без това да представлява поредния пример за йерархично левичарство, Народната асамблея показваше как вертикалното може да бъде съчетано с хоризонтално: медийната мощ и харизмата могат да привлекат в една зала хора, които преди не са били на политическа среща, където да говорят и да изграждат стратегии заедно с опитни активисти. Атмосферата беше антирасистка и антисексистка, но и освежаващо свободна от парализиращото чувство за вина и подозрение, висящо над левичарския Twitter като задушлива люта мъгла.

Пък и там беше и Ръсел Бранд. Отдавна съм му почитател – един от малкото известни комедианти на сцената днес, идващи от работническата класа. През последните няколко години се забелязва постепенно, но безпощадно оборжуазяване на телевизионната комедия, където нелеп ултрашикозен глупак като Майкъл Макинтайър и отегчителното мелене на мазни, яхнали вълната висшисти, доминират сцената.

Ден преди вече известното интервю на Бранд с Джереми Паксман да бъде излъчено по BBC Newsnight, гледах шоуто на Бранд в Messiah Complex в Ипсуич. То беше дръзко проимигрантско, прокомунистическо, антихомофобско, пропито с работническа схватливост и нестрахуващо се да я покаже; и куиър по начина, по който популярната култура някога беше куиър (т.е. нищо общо с вкиснатата физиономия на идентитарната благочестивост, натрапвана ни от морализаторите на постструктуралисткото „ляво“). Малкълм Х, Че, политиката като психеделично разобличаване на съществуващата реалност: това беше комунизмът като нещо готино, секси и пролетарско, вместо като размахваща пръст проповед.

Следващата вечер вече беше ясно, че появата на Бранд е създала момент на разделение. За едни от нас реторически прецизният начин, по който Бранд събори Паксман, беше дълбоко въздействащ, свръхестествен; не помня кога за последно човек, идващ от работническата класа, е разполагал с пространство, в което толкова успешно да унищожи класово по-„високопоставен“ от него, използвайки остроумието и разума си. Това не беше Джони Ротън, псуващ Бил Грънди – един антагонистичен акт, който затвърди, вместо да предизвика класовите стереотипи. Бранд надви Паксман с остроумие – и използването на хумор е онова, което го отграничи от строгостта на голяма част от „левичарството“. Бранд кара хората да се чувстват добре със себе си; докато морализиращото ляво специализира в това да кара хората да се чувстват зле, и не е доволно, докато главите им не се сведат от вина и себепогнуса.

Морализиращото ляво побърза да се увери, че случката не касаеше изключителния пробив на Бранд в мазните съглашения на медийния мейнстрийм „дебат“, нито твърдението му, че революцията ще се състои. (Това твърдение можеше да бъде чуто само от безчувствените уши на дребнобуржоазното нарцистично „ляво“ като заявка от Бранд, че той иска да води революцията – нещо, на което те отговориха с типичното отвращение: „Не се нуждая от прехвалена знаменитост да ме води.“) За морализаторите основната история беше за личното поведение на Бранд – особено за сексизма му. В трескавата маккартистка атмосфера, ферментирана от морализаторското ляво, коментари, които могат да бъдат конструирани като сексистки, означават, че Бранд е сексист, което също значи, че той е женомразец. Безкомпромисно довършен, заклеймен.

Правилно е Бранд, както всеки от нас, да отговаря за поведението си и за езика, който използва. Но това трябва да става в атмосфера на другарство и солидарност, и вероятно на първо място, не публично – макар че, когато Бранд беше разпитван за сексизма от Мехди Хасан, той показа точно този вид добронамерен хумор и скромност, които липсват напълно от каменните лица на онези, които го съдеха. „Не мисля, че съм сексист, но помня баба ми, най-милият човек, когото някога съм познавал, но беше расист, но не мисля, че знаеше за това. Не знам дали имам някакъв културен махмурлук, знам, че питая огромна любов към пролетарския език, като „скъпа“, „пиленце“. Така че ако жените смятат, че съм сексист, те са в по-добра позиция да съдят за това, отколкото съм аз, така че ще работя върху това.“

Намесата на Бранд не беше заявка за водачество; тя беше вдъхновение, призив за война. И поне аз бях вдъхновен. Където само допреди месеци щях да стоя притихнал, докато морализаторите на Шикозното ляво подлагаха Бранд на престорения си съд – с „доказателства“, обикновено придобити от дясната преса, винаги готова да подаде ръка, – сега вече бях готов да се изправя срещу тях. Много скоро отзивите към Бранд станаха толкова значими, колкото самият обмен с Паксман. Както Лора Олдфийлд Форд посочи, това беше момент на просветление. И едно от нещата, които се изясниха за мен, беше начинът, по който през последните години голяма част от самозваното „ляво“ потискаше въпроса за класата.

Класовото съзнание е крехко и преходно. Дребните буржоа, доминиращи академията и културната индустрия, разполагат с всякакви средства за фино изкривяване и обезсилване, чрез които да не допускат темата дори да излезе наяве, и после, ако все пак излезе, карат човек да смята, че това е ужасно нахалство, нарушаване на етикета. От години говоря на леви и антикапиталистически събития, но рядко съм говорил и рядко съм бил канен да говоря публично за класата.

Марк Фишър (1968-2017)

Но веднъж щом класата се появи отново, беше невъзможно да не я виждаш навсякъде в реакциите към аферата с Бранд. Той бързо бе осъден и/или разпитан от поне трима леви възпитаници на частни училища. Други казваха, че Бранд не може наистина да е от работническата класа, тъй като е милионер. Буди тревога колко много „леви“ изглеждат фундаментално съгласни с намерението, стоящо зад въпроса на Паксман: „Какво дава на този човек от работническата класа правото да говори?“ Също буди тревога, всъщност печал, това, че те изглежда смятат, че хората от работническата класа трябва да си стоят в бедност, мрак и импотентност, за да не загубят своята „автентичност“.

Някой ми даде да видя публикация, написана за Бранд във Facebook. Не познавам човека, който я е написал и не бих искал да го назовавам. Важното е, че публикацията е симптоматична за набора от снобски и снизходителни нагласи, които явно е приемливо да бъдат показвани, докато човек същевременно се самоопределя като ляв. Целият тон беше ужасяващо повелителен, сякаш авторът бе учител, проверяващ работата на дете, или психиатър, оценяващ пациент. Изглежда, че Бранд е „очевидно изключително нестабилен … от пропадането обратно в наркотичната зависимост или нещо по-лошо го делят една неуспешна връзка или кариерен неуспех.“ Макар човекът да твърди, че „наистина доста харесва [Бранд]“, може би никога не му е хрумвало, че една от причините, поради които той може да е „нестабилен“, е точно този тип покровителствено оценяване от „лявата“ буржоазия по един безчувствено-безупречен начин. Между редовете присъстваше и шокиращо, но показателно небрежното споменаване на „характерните за самоукия скърпено образование [и] грешки на езика, от които те побиват тръпки“ – с които, казва авторът великодушно, „нямам никакви проблеми“ – колко хубаво от негова страна! Това не е някой колониален бюрократ, пишещ за опитите си да научи някакви „местни“ на английски език през деветнайсети век, нито викториански училищен директор на някоя частна институция, описващ свой стипендиант, а „левичар“, писал преди няколко седмици.

Накъде от тук насетне? Преди всичко е нужно да се набележат характеристиките на дискурсите и на желанията, довели ни до това жестоко и покваряващо състояние, в което класата е изчезнала, а морализмът е навсякъде, където солидарността е невъзможна, но вината и страхът са вездесъщи – и то не защото сме тероризирани от дясното, а защото допуснахме буржоазните форми на субективност да заразят нашето движение. Мисля, че има две либидно-дискурсивни конфигурации, които доведоха до тази ситуация. Те се наричат леви, но – както случаят с Бранд показа – всъщност са знак, че лявото – определяно като агент на класовата борба – просто е изчезнало.

В Замъка на вампирите

Първата конфигурация е това, което наричам Замъка на вампирите. Замъкът на вампирите е специализирaн в разпространението на вина. Движен е от желанието на свещеника да отлъчва и заклеймява, от педантичното желание на академика да бъде първият, забелязал грешка, и желанието на хипстъра да бъде част от „по-вътрешната“ група. Опасността да се атакува Замъкът на вампирите се състои в това, че може да изглежда, сякаш атаката е и срещу борбите против расизма, сексизма и хетеросексизма (и той ще направи всичко възможно, за да подсили тази мисъл). Но далеч без да е единственото легитимно изражение на тези борби, Замъкът на вампирите може да бъде най-добре разбран като буржоазно-либерална перверзия и апроприация на енергията на тези движения. Замъкът на вампирите беше роден в момента, в който борбата да не бъдем определяни според идентичностни категории, се превърна в поход тези „идентичности“ да бъдат припознати от буржоазния голям Друг.

Привилегията, на която със сигурност се наслаждавам като бял мъж, се състои частично в това, че съм несъзнателен за моя етнос и пол и това, че от време на време съм подтикван да осъзная тези слепи петна е отрезвяващо преживяване, един вид откровение. Но вместо да търси свят, в който всеки постига свобода от идентитарната класификация, Замъкът на вампирите се стреми да огражда хората обратно в лагери на идентичностите, където те биват завинаги определяни в термините на доминиращата власт, осакатявани от самосъзнанието си и изолирани чрез солипсистка логика, според която не можем да се разберем едни други, освен ако не принадлежим към една и съща идентичностна група.

Забелязал съм един впечатляващ, магически инверсивен механизъм за проекция и отхвърляне, при който самото споменаване на класа автоматично се третира, сякаш това споменаване е опит за омаловажаване на расата и джендъра. Всъщност, точно обратното е случаят, тъй като Замъкът на вампирите използва едно в крайна сметка либерално разбиране за расата и джендъра, за да размътва класата. Във всички абсурдни и травматизиращи Twitter бури за привилегията по-рано тази година беше отчетливо как дискусията за класовата привилегия напълно отсъстваше. Задачата, както винаги, остава учленяването на класата, джендъра и расата, но основният ход на Замъка на вампирите е откъсването на класата от другите категории.

Проблемът, който Замъкът на вампирите e създаден да разреши, е следният: как да притежаваш безмерно богатство и власт, докато същевременно изглеждаш като жертва, маргинал и опозиция? Решението вече е налице – в християнската църква. Така че Замъкът на вампирите прибягва до всички дяволски стратегии, тъмни патологии и психологически инструменти за изтезание, изобретени от християнството и описани от Ницше в Генеалогия на морала. Това духовенство на нечистата съвест, това гнездо на набожни търсачи на вина, е тъкмо предсказаното от Ницше, когато казва, че нещо по-лошо от християнството е на път да се появи. И ето го…

Замъкът на вампирите се храни от енергията, тревожностите и уязвимостите на млади студенти, но най-вече живее, преобръщайки страданието на определени групи – колкото по-„маргинални“, толкова по-добре – в академичен капитал. Най-хвалените фигури в Замъка на вампирите са тези, които са забелязали нов пазар на страданието – тези, които могат да открият група, по-потискана и подчинявана от всяка друга експлоатирана преди, ще се видят издигнати в ранг много бързо.

Първият закон на Замъка на вампирите е: индивидуализирай и приватизирай всичко. Макар на теория да се застъпва за структурна критика, в действителност никога не се фокусира върху нищо, освен върху индивидуалното поведение. Някои от тези работнически типове не са особено добре възпитани и понякога могат да бъдат ужасно груби. Запомнете: заклеймяването на отделни хора винаги е по-важно от това да се отделя внимание на безличните структури. Истинските властващи класи пропагандират идеологии на индивидуализма, докато в същото време имат склонност да се държат като класа. (Голяма част от това, което наричаме „конспирации“, е просто властващата класа, показваща вътрешно-класова солидарност.) Замъкът на вампирите, бидейки наивен слуга на властващата класа, прави обратното: лицемерно защитава „солидарност“ и „колективност“, докато винаги действа така, сякаш индивидуалистките категории, налагани с власт, са действително издържани. Тъй като до мозъка на костите си те са дребна буржоазия, членовете на Замъка на вампирите са изключително състезателни, но това бива потискано от пасивно-агресивния маниер, типичен за буржоазията. Тях ги събира не солидарността, а общия страх – страхът, че могат да са следващите, изложени на показ и заклеймени.

Вторият закон на Замъка на вампирите е: прави мисленето и действието да изглеждат много, много трудни. Не може да има лекота и със сигурност не бива да има хумор. Хуморът не е сериозен поначало, нали? Мисленето е тежка работа за хора с изискани гласове и набръчкани чела. Където е налице увереност, покажи скептицизъм. Кажи: не прибързвай, трябва да помислим по-задълбочено върху това. Запомнете: да имаш убеждения е потисническо и може да доведе до ГУЛАГ.

Третият закон на Замъка на вампирите е: пропагандирай колкото можеш повече вина. Колкото повече вина, толкова по-добре. Хората трябва да се чувстват зле: това е знак, че разбират сериозността на нещата. Окей е да си класово привилегирован, ако се чувстваш виновен за привилегията и караш другите, класово подчинени спрямо теб, също да се чувстват виновни. И ти вършиш някои полезни неща за бедните, нали така?

Четвъртият закон на Замъка на вампирите е: есенциализирай. Макар флуидността на идентичността, плуралността и множествеността да са винаги поддържани от членовете на Замъка на вампирите – частично, за да прикриват собственото си богатство и привилегирована или буржоазно-асимилационистка история, – врагът винаги трябва да бъде есенциализиран. Тъй като желанията, одухотворяващи Замъка на вампирите, са в голяма степен желанията на свещеника да отлъчва и заклеймява, трябва да е налице ясно разграничение между Добро и Зло, където последното е есенциализирано. Забележете тактиката. Х отбелязва нещо/държи се по определен начин – това, което отбелязва/това поведение, може да бъде тълкувано като трансфобско/сексистко и пр. Дотук добре. Но ключът е в следващия ход. Х бива определен като трансфоб/сексист и пр. Цялата им идентичност започва да се определя от един зле преценен коментар или недомислена постъпка. Веднъж щом Замъкът на вампирите е свикал своя лов на вещици, жертвата (често от работническата класа и съответно необучена в пасивно-агресивния етикет на буржоазията) може да бъде предизвикана да загуби търпение, което допълнително ще подсили позицията ѝ на парий, която ще бъде изядена с костите.

Петият закон на Замъка на вампирите: мисли като либерал (защото си такъв). Работата на Замъка на вампирите непрестанно да подклажда реактивен гняв се състои в това безкрайно да посочва крещящо очевидното: капиталът се държи като капитал (не е много приятно!), репресивният държавен апарат е репресивен. Трябва да протестираме!

Неоанархия във Великобритания

Втората либидна формация е неоанархизъм. Под неоанархисти аз определено нямам предвид анархистите или синдикалистите, замесени в действителна организация на работното място, каквито са Solidarity Federation. По-скоро имам предвид онези, които се определят като анархисти, но чието участие в политиката рядко излиза отвъд студентските протести и окупации и коментирането в Twitter. Както обитателите на Замъка на вампирите, неоанархистите обикновено идват от дребната буржоазия, ако не и от по-привилегирована класова позиция.

Те са също в огромната си част млади – в двайсетте или най-много в ранните си трийсет години, като именно тесният им исторически хоризонт обосновава неоанархизма. Неоанархистите не са преживели нищо друго, освен капиталистически реализъм. Към момента, в който неоанархистите достигнаха политическа осъзнатост – а много от тях достигнаха политическа осъзнатост забележително скоро, имайки предвид хулиганското перчене, което понякога демонстрират – Лейбъристката партия стана черупка на блеъристи, прилагащи неолиберализъм с малка доза социална справедливост за гарнитура. Но проблемът с неоанархизма е в това, че без да иска отразява този исторически момент, вместо да предлага изход от него. Той забравя или може би е истински несведущ за ролята на Лейбъристката партия за национализацията на ключови индустрии и обществени услуги или за основаването на National Health Service (Националната здравна система във Великобритания). Неоанархистите твърдят, че „парламентарната политика никога не е променила нищо“ или че „Лейбъристката партия винаги е била безполезна“, докато участват в протести в защита на NHS или докато споделят в социалните мрежи оплаквания за разрушаването на остатъците от държавата на благоденствието. Тук се наблюдава едно странно имплицитно правило: окей е да протестираш срещу направеното от правителството, но не е окей да влезеш в парламента или масмедиите в опит да произведеш промяна оттам. Мейнстрийм медиите трябва да бъдат презирани, но трябва и да се гледа BBC Question time и да се мрънка по негов адрес в Twitter. Пуризмът прелива във фатализъм; по-добре да не бъдеш опетнен от корупцията на мейнстрийма, по-добре безполезно „да се съпротивляваш“, отколкото да рискуваш да си изцапаш ръцете.

Ето защо не е учудващо, че толкова много неоанархисти са депресирани. Тази депресия без съмнение бива подсилвана от тревогите на живота след университета, тъй като, както при Замъка на вампирите, неоанархизмът има за свой естествен дом университета. Обикновено се пропагандира от пишещите магистърски или докторски тези или от наскоро завършилите такова образование.

Какво да се прави?

Защо тези две конфигурации излизат на преден план? Първата причина е, че им беше позволено да се развиват от капитала, тъй като обслужват неговите интереси. Капиталът подчини организираната работническа класа, разграждайки класовото съзнание и яростно поробвайки синдикатите, докато съблазняваше „усърдно работещите семейства“ да се идентифицират със собствените си тясно определени интереси, вместо с интересите на по-широката класа. Но защо капиталът би се занимавал с едно „ляво“, заместващо класовата политика с морализиращ индивидуализъм и разпространяващо страх и несигурност, вместо солидарност?

Втората причина е в това, което Джоди Дийн нарече комуникативен капитализъм. Може би щеше да е възможно Замъкът на вампирите и неоанархистите да бъдат пренебрегнати, ако не беше капиталистическото киберпространство. Благочестивото морализаторство на Замъка на вампирите от много години характеризира едно определено „ляво“; но ако не си бил член на точно тази църква, си можел да избягваш проповедите ѝ. Социалните мрежи направиха така, че това вече не е случаят и има твърде малко защита от психическите патологии, пропагандирани от тези дискурси.

Така че какво можем да направим сега? Преди всичко, задължително е да отхвърлим идентитаризма и да признаем, че не съществуват идентичности, а само желания, интереси и идентификации. Част от значимостта на британския културоложки проект – както показва много силно и разчувстващо инсталацията на Джон Акомфра Незавършеният разговор и неговият филм The Stuart Hall Project – е, че се съпротивлява на идентитарния есенциализъм. Вместо да замразява хората във вериги от вече съществуващи еквивалентности, целта беше всяко учленяване да се третира като условно и пластично. Нови такива винаги могат да бъдат създадени. Никой не е поначало никакъв. За съжаление, дясното мобилизира това прозрение по-ефективно от лявото. Буржоазно-идентитарното ляво знае как да пропагандира вина и да провежда лов на вещици, но не знае как да обръща хората във вярата си. Но това не е и целта, в крайна сметка. Целта не е да се популяризира някаква лява позиция или да се печелят хора за нея, а да се поддържа елитарното превъзходство, като класовото превъзходство сега се удвоява чрез морално такова. „Как смееш да говориш – ние сме тези, които говорят за страдащите!“

Но отхвърлянето на идентитаризма може да се постигне само чрез препотвърждаването на класата. Ляво, което не съдържа в ядрото си класата, може да бъде само либерална група за натиск. Класовото съзнание винаги е двоично: то включва едновременно знание за начина, по който класата рамкира и оформя всеки опит, и знание за конкретната позиция, която заемаме в класовата структура. Трябва да се помни, че целта на нашата борба не е признание от буржоазията, нито дори унищожението на самата буржоазия. Класовата структура – структура, която ранява всички, дори и тези, които материално черпят ползи от нея – е това, което трябва да бъде унищожено. Интересите на работническата класа са интересите на всички; интересите на буржоазията са интересите на капитала, което пък са ничии интереси. Нашата борба трябва да бъде за създаване на нов и удивляващ свят, а не за съхранението на идентичности, оформяни и разстройвани от капитала.

Ако това изглежда като заплашително голяма задача, такава е. Но можем да се въвлечем в множество дейности, които да ни ориентират, още сега. Всъщност такива дейности ще постигнат много повече от това да ни снабдят с прототип – те могат да започнат един „добродетелен кръг“, самосбъдващо се пророчество, в което буржоазните форми на субективация биват демонтирани и където една нова универсалност ще започне да се самоизгражда. Трябва да се научим, или да научим наново, как да създаваме другарство и солидарност, вместо да вършим работата на капитала, като се порицаваме и обиждаме едни други. Това, разбира се, не означава, че трябва винаги да се съгласяваме – напротив, трябва да създадем условия, в които несъгласието е възможно без страх от изключване и отлъчване.

Нужно е да мислим много стратегически за това как да използваме социалните медии – винаги помнейки, че, въпреки егалитаризма, приписван им от либидните инженери на капитала, те в момента са вражеска територия, посветена на възпроизводството на капитала. Което не означава, че не можем да окупираме терена и да започнем да го използваме за целите на производството на класово съзнание. Трябва да разбием „дебата“, поставен от комуникативния капитализъм, в който капиталът безкрайно ни придумва да участваме, и да помним, че сме въвлечени в класова борба. Целта не е „да бъдеш“ активист, а да подпомогнеш работническата класа да активира – и да трансформира – себе си. Извън Замъка на вампирите всичко е възможно.

Още от Марк Фишър в dВЕРСИЯ:„Дистопия сега“, публикувана в бр. 7 „Политпоп“

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments