Сите патриоти и патриотари заедно (на хоро)
По принцип в dВЕРСИЯ избягваме да се занимаваме със сменящите се на талази повърхностни и истерични дебати – когато даден проблем избие и започне да се обсъжда от водещите медиите или по-често, първо започне да се обсъжда от водещите медии и после избие. Просто в тези скандали – на практика “дебатът” тече и се разпространява като такъв – рядко има място за провокация на общественото въображение. Случаят обаче е по-особен.
Вчера от Капитал публикуваха редакционен коментар със заглавие “На гребена на патриотарската вълна”. В брой 4 “Реконструкции” на сп. dВЕРСИЯ писах по въпроса за това защо дяснолибералният дискурс (на който Капитал е сред водещите носители в медийното пространство) няма никакъв проблем да съжителства с и дори да подкрепя националистическия такъв, поне в образованието. Повод тогава беше неотдавнашното приемане на новия Закон за предучилищното и училищното образование и неговата идейна същност и постройка. Започнах да пиша въпросната статия преди началото на работата върху Държавните образователни стандарти. В момента сме на ниво обществено обсъждане на новите учебни програми, които са производни на стандартите, а народните хорà се предвиждат като част от програмата по физическо възпитание и спорт за всички класове. Струва ми се въпрос на последователност и отговорност да пиша отново, макар и да съм изкушен от изрази като “Казах ли ви аз на вас!”…
Какво хоро изобщо?
Както и от Капитал дават да се разбере, разговорът за задължителните хора не е сам по себе си, а е част от вече известните и много стари скандали какво съдържание е подходящо да се изучава в училище от гледна точка на възпитанието в национална идентичност. Т.е. независимо, че в рамките на учебния процес ученето на хорà е нещо много различно от изучаването на стихотворения например, възпитателните цели могат да са близки, а политически засягат едно и също. Настрана опитите на зам. министър Стаматов – ясно е, че хорàта, поне на публично ниво, не се касаят до “физическата издръжливост” на учениците.
По-скоро е сигурно, че хорото на дебата за това в какво е ценно да възпитаваме децата се тегли, от една страна, от националистическите субекти. Ангел Джамбазки изрази чрез сайта на a-specto класически аргументи в тази посока, казвайки за по-либерално настроените си противници “[в]сичко народно, национално, традиционно за тях е ретроградно, вредно, патрЕотично.” “Нищо, нека ги дразнят.”, завършва статията си Джамбазки. “Щом се дразнят и получават мисловни гърчове и словесни разстройства, значи сме на прав път.” Той стана за втори път център на скандал по същия повод само в рамките на два дни, след като влезе в грубиянски пререкания с други потребители в Twitter.
Хорото на дебата за това в какво е ценно да възпитаваме децата се тегли, от другата страна, от серия различни медии и активни граждани. В това отношение Джамбазки не бърка, когато вижда, както сам се изразява, “протестърската общност” като основен свой враг, тъй като всички познати лица на протестите от 2013 г. насам, като изразители и навигатори на дяснолибералния дискурс, се изказаха най-шумно под една или друга форма за народните хора.
Подобни статии:
Коментарът на Капитал от вчера е добро обобщение на всички тези мнения. В него се обсъжда и осъжда политиката на МОН за въвеждането на народните хора в училище. Статията прави и кратък обзор: “МОН увеличи класовете, в които се изучава “История славянобългарска”, върна стихотворението за Балканджи Йово – и то в часовете по история, а по литература включи възрожденски песни. Темата за “робството” пък, която предизвика изкуствен медиен скандал, беше приключена не с адекватно обяснение, а с реверанс към фалшивите патриоти.”
Нека е ясно, че не виждам Капитал като някакъв изолиран случай – бил той като медия, бил той като политически субект – и позоваването на редакционния коментар на сайта тук не е атака срещу тази медия като такава. На 6 май, в рамките на речта си по повод празника на Българската армия, президентът Росен Плевнелиев каза нещо, което беше широко подкрепено от различни либерални субекти вдясно, и което добре обяснява защо Капитал не е изолиран случай, а напротив – изразява цял един дискурс в това коя трябва да е приемливата степен на патриотичното чувство и какво точно съдържа тя:
“Да бъдеш патриот, който обича родината си и вярва в демократичните и общочовешки ценности, а не криворазбран националист, който мрази и ограничава правата на различния.”
Последно, “патриотизъм” или “патриотарщина”?
Задължителни хорà за всички класове явно предизвикват скандал, но кое предложение нямаше да ги предизвика? Хорàта да са задължителни само за някои класове? Хорàта да присъстват като избираем предмет? Или като извънкласна форма? И основният въпрос – количественото ли определя идейната граница?
Коментарът на Капитал продължава: “зад решението за въвеждането им се крие политическата слабост да се следват крайни обществени настроения само “за да са доволни хората”.” Изглежда, че МОН трябва да е хореографът, но едната половина от хорото се възмущава, че това не е строгият и справедлив хореограф, от който се нуждаем. Според Капитал явно имаме министерство мекушаво, непостоянно и, най-ужасното, несклонно на дълбоките реформи, чието провокиране е основна обществена задача на тази медия. Интересното в аргумента е, че “политическата сила”, изглежда, се корени в следването на умерените обществени настроения, а не на крайните такива. Както може би задължителни хорà в някои класове щеше да е приемливо решение, но във всички класове – не.
Първият проблем, който сякаш постоянно се пропуска, е, че “патриотизъм” и скалъпената дума “патриотарщина” имат един и същ корен, и колкото и люти да са пререканията, които виждаме, те все пак са двете страни на една и съща монета. Дори и да предположим, че патриотичното чувство е различно от национализма, нека не се заблуждаваме – първото предпоставя второто, а в условията на крещяща бедност и постоянно насаждан страх от загуба на идентичност, границата е на практика невидима. Все още – и това е провокацията, която опитах да отправя в предната ми статия – обсъждаме единствено коя страна на монетата да гледаме и ценим, но никога не обсъждаме каква е самата стойност на монетата и за какво ни е изобщо. Да кажем, че патриотизмът е изживяла времето си ценност, без която спокойно можем да живеем, че даже и да се развиваме по-успешно, не е най-радикалното нещо на света. Тази борба за идентичности, която ефективно насърчаваният национализъм предполага, е далеч назад от достиженията на образованието в 21-ви век. У нас обаче все още не се вижда значим дебат върху каквато и да е друга монета, дори и сред обичайно заподозрените пропагандатори на “съвременността” в образованието (те се занимават по-скоро с технологичната и методическа страна на нещата).
Когато разглеждаме този дискурс – имплицитно в коментара на Капитал и явно в речта на президента – за пореден път срещаме отчетливата идея, че “патриотизъм” е едно, а “патриотарщина”, “фалшив патриотизъм”, “криворазбран” национализъм” и пр. – друго. Според коментара на Капитал, “патриотарщината” е присъща на крайната политика и слабата управленска воля, а “патриотизмът”, “истинският” патриотизъм, обратно – на умерената политика и силната управленска воля.
“Самото начало на мандата на Меглена Кунева и нейния екип започна с голяма крачка назад, продиктувана от желанието да се угоди на “патриотично” настроената част от хората”, казват от Капитал. Явно “хората” няма да са доволни от нещо патриотично (забележете кавичките в цитата), а ще са доволни от нещо “патриотарско”, така че управлението по необходимост трябва да действа на контра, и Плевнелиев потвърждава това по свой начин и в друга ситуация. Или с други думи, можем да имаме патриоти, без да получим националисти, независимо от това как говорим за малцинствата, за “заплахата” от бежанците, как отразяваме открито фашистки фигури… И независимо, че очевидно никой не е имал проблем с втората цел (от общо 12) на новия училищен закон: “съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност”. Такава цел на един толкова значим закон “патриотична” ли е или “патриотарска”?
A съвсем без хорà закъде сме?
Тук започва вторият, по-дълбок проблем. Дяснолибералният дискурс действително черпи сила от умереността си. Ако актуалният дебат беше в религиозното поле, от Капитал щяха да настояват, че задължителното ходене на църква е назадничаво и че вярата е вътре в човека, но никога нямаше да поставят под въпрос за какво е нужна религиозна вяра изобщо. На доминиращия дискурс му е нужно темите да бъдат хем осезаеми за всички, хем управляеми. Чисто наративно, фокусирането върху на практика дребни теми като това трябва ли хорàта да са задължителни, трябва ли да се изучава един или друг текст и т.н. позволява да се избегне по-тежкият, но фундаментален дебат каква е релевантността на дадена обществена ценност или идентичност изобщо.
Фундаменталният разговор – в случая – за какво ни е патриотизъм в училище – плаши десните либерали, или поне със сигурност плаши дясното в тяхната либералност. Фундаменталният разговор е “крайност”, която не бива да се разпространява сред населението, защото предизвиква политическото малцинство, карайки го да адаптира своята умереност, експертност и власт изобщо. Технокрацията – властта на експертите и на компетентните, от чието име се говори – трябва да адаптира разказите си всеки път, тъй като фактическото политизиране на даден въпрос пряко застрашава властта ѝ. Фундаменталното питане “За какво ни е патриотизъм?” има опасност да повдигне серия други, социални въпроси, понеже такова питане оголва същностната употреба на националното чувство от властта. Вече няколко години, в резултат на политиката на бюджетни съкращения, властта продава идентичности, вместо действителни решения. Капитал или президентът не могат да си позволят да поставят под въпрос втората цел от новия училищен закон, защото ще загубят легитимност.
Настояването ми от предишната статия остава: имаме нужда от политизиране на образованието и от радикални философи, педагози и практици в полето. Иначе частните случаи ще продължават да ни разсейват от същината, докато междувременно предполагаемо демократичният процес върви към нови и нови решения.
Новото ми настояване – като провокация, която се надявам да бъде отправена от повече хора – е да заставим технократичните субекти от всякаква форма и размер да обяснят какво е “патриотично” за тях и как точно аргументират нуждата от него. Фундаментален въпрос, фундаментално поставен.
В противен случай (дясно)либералното куче си лае, а дясно(либералното) хоро си върви. Националистическото е само едно измерение на проблема – нещо като местно пригодим хоровод.
Заглавна снимка: ХАШТАГ-БГ, Милена Кичашка.
Снимката излиза като трети резултат при търсене в Google на ключови думи “националист българия”, за големи по размер изображения. Първи резултат е знамето на Български национален съюз.
