Отново за бежанците и европейските ценности
Кристиян Ковачев
От няколко години Европейският съюз е изправен пред сериозно предизвикателство, свързано с масовата бежанска вълна, която „залива“ Стария континент. Според статистика на Евростат най-много бежанци идват към Европа от Сирия. [1] През 2011 г. там избухва гражданска война и още тогава много сирийски граждани напускат родината си, за да търсят подслон и сигурност в съседните държави с надеждата, че конфликтът ще продължи само няколко седмици, в най-лошия случай няколко месеца. Войната обаче продължава и до днес, а голяма част от избягалите от Сирия вече са изгубили надежда, че ще видят отново отечеството си. Много от тях продължават да живеят в бежански лагери. [2] Други решават да тръгнат по пътя към неизвестното в търсене на един по-сигурен свят, където да изживеят остатъка от своя живот. Мнозина, пътувайки към въображаемия „рай“, намират смъртта си. Една част от тях биват застигнати от куршумите на граничните власти на държавите, където иначе искат да се спасят. [3]
Преминаването на океаните и моретата е познат феномен отдавна, в повечето случаи по търговски причини и/или в търсене на нови възможности, на „нов свят“. Според древната легенда синът на троянеца Анхиз и на богинята Афродита Еней, заедно с част от оцелялото население на разрушената Троя, били принудени да напуснат родното си място, за да достигнат след дълги скитания до Италия. [4] През ХХІ в. „Арабската пролет“, войната в Сирия, събитията в Либия и в Йемен доведоха до бум на незаконното придвижване на бежанците по море. По пътя си към Европа мнозина намират смъртта си в студените води на Средиземно море. Периодично през последните години публичното пространство е заливано от новини за стотици удавени бежанци. Европейският съюз решава трикратно да увеличи патрулите по морските граници с цел спасяване на бежанци и паралелно с това – с цел разбиване на трафикантските мрежи за пренос на хора. [5] Като част от тези задължения италианската брегова охрана на няколко пъти през годините спасява хиляди човешки животи.
Описание: Лодка с бежанци в Средиземно море, Източник: twitter
Търсейки помощ и закрила, бежанците обаче са посрещани в отделните европейски държави с подозрения и са възприемани като „заплаха“ [6] не само за отделните нации, но и като цяло за „европейската идентичност“ и за християнската природа на Стария континент. Особено мъжете бежанци често са проблематизирани като заплаха за „нашите“ жени и деца. [7] Отделни престъпления, извършени от бежанци в Кале, Хамбург, Виена, Берлин, Инсбрук подсилват страха от прииждащите бежанци. [8] Често се генерализира на базата на отделни примери за всички „ислямски бежанци“.
Средствата за масова комуникация, използвани като инструмент за прокарване на политики от висшите към нисшите слоеве на обществото и за формиране на нагласи при последните, също се включват в процеса по представяне на отрицателния образ на „другия“. Именно т. нар. „масмедии“ често определят бежанците спрямо тяхната религия. Използвайки тази реторика, някои политици и/или експерти разглеждат „мюсюлманските бежанци“ като възможна заплаха или пък директно ги свързват с радикалния ислям. Показателно в този ред на мисли е и изявлението на директора на Федералната служба за защита на Конституцията Ханс-Георг Маасен, че радикални ислямисти се опитват да набират нови последователи сред „мюсюлманските бежанци“ в Германия. [9] Така се вкарва конфликта между християнските ценности („цивилизация“) и мюсюлманската култура („варвари“ [10]). Разбира се, изтъква се „хуманния“, „цивилизован“ начин на раздаване на правосъдие у европейските държави, за разлика от „варварските“ арабски земи: „Във Финландия мюсюлмански бежанци бяха арестувани. В Ирак те убиват с куршум в главата.“ [9]
Подобни статии:
Протест на PEGIDA в Лайпциг срещу бежанците. Източник: Ghetty Images
На 13 ноември 2015 г. в Париж е извършен терористичен атентат, определен от тогавашния президент Франсоа Оланд като „акт на война“ от страна на „Ислямска държава“. [12] На 22 март 2016 г. терористичен акт е извършен и в Брюксел. [13] През 2017 г. терористичните атаки продължават. Тероризмът зае изключително важно място в дебатите за бежанците. Ако до този момент бежанците бяха основно хората, „които изнасилват“, то след многото терористични атаки, за които отговорност пое „Ислямска държава“, образът на всички прииждащи към Европа мюсюлмански бежанци се модифицира в „джихадисти“. Атаките бяха използвани като аргумент срещу тяхното усядане на континента. Някои движения, като например основаното през 2014 г. в Дрезден Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада (PEGIDA), веднага издигнаха лозунги от типа на „Tired of Terrorism? Close the Borders!“. [14] В България бяха издигнати подобни лозунги за изгонване на бежанците и за тяхното недопускане до българската територия. През ноември 2013 г. на протест срещу бежанците в София, организиран от движението „Национална съпротива“, освен обичайните за този тип националистически шествия скандирания като „България на българите“ и „Да живее България!“ протестиращите крещяха и „Бежанците вън“ и „Долу ЕС!“. [15] Въпреки това изравняване на бежанците до „джихадисти“ и опасенията, че в редиците на прииждащите идват и терористи, Европейската комисия заявява, че „по последни данни на Европол липсват сигурни доказателства, че терористите използват систематично потоците от бежанци, за да влязат в Европа незабелязано.“ [16]
Днес един от страховете, особено на населяващите Балканите, е да не би „мюсюлманските бежанци“ да поискат да се заселят трайно по тези земи и да направят свое държавно формирование. Този страх е подсилен в балканските страни и може да бъде обяснен с конструирания наратив за петвековното робство, с образа на жестокия кръвожаден мюсюлманин, изнасилващ и убиващ млади девици, както и с мъченическия разказ за борбата за преследваната православна вяра. Тази травма от общото балканско минало е онази сила, която поддържа страха от мюсюлманина сред обикновеното население и до днес. Националните политики и техните изпълнители в лицето на властимащите (особено националистическите кръгове) поддържат и до днес стереотипите за другия по вяра живи. Няколко български града (София, Варна, Ямбол) дори се вдигнаха на протест срещу бежанците. [17]
Впрочем, ако трябва да конкретизираме исторически, то трябва да кажем, че страхът от мюсюлманите не е ново явление за Стария континент. От осми век насетне Европа е в страх от мюсюлманите. През 717 – 718 г. арабите обсадили по суша и вода византийската столица Константинопол. Действията на император Лъв ІІІ Сириец, подкрепен от българския хан Тервел, довели до успешното отблъскване на арабите от Европа. През 732 г. пък Карл Мартел победил арабите при Поатие, с което спрял тяхното нахлуване в Европа от запад. В началото на четиринайсети век група османци се настанили на Галиполи и започнали да обработват земята. Въпреки че голяма част от тях напускат полуострова през 1307 г., Ирен Белдичану предполага, че вероятно някои семейства решили да останат. [18] В средата на века османците основали своята първа база в местността Цимпе и започнали своя поход на север. До края на четиринайсети век паднали почти целите Балкани, а през 1453 г. бил завладян и Константинопол. Чак през деветнайсети век на Балканите от властта на мюсюлманската Османска империя успели да се отделят няколко народа и да създадат свои национални държави (Гърция, Сърбия, Румъния, България), които поставят за своя официална религия християнството. С развитието на национализмите през деветнайсети и двайсети век Старият континент и особено балканските земи са възприемани като територия, чието население е запазило своята идентичност и връзка с миналото си благодарение на своята християнска вяра. Поради тази причина отношението към другия, който в продължение на пет века е поставял на изпитание вярата чрез репресии, е по-различно.
Влизането на балканските страни в Европейския съюз носи със себе си и очаквания за промяна на мисленето на „новите“ европейски граждани. Очакванията обаче не се оправдават. Все още „другият“ се възприема като заплаха (към вярата и идентичността) и всяко решение на европейските институции, което заплашва съответната национална идентичност, е възприемано като лошо деяние, на което обществото с цялата си сила трябва да се противопостави.
Протест в Харманли срещу бежанците.
Като част от политиката си спрямо бежанците Европейският съюз наложи задължителни квоти за приемане на мигранти от отделните държави. Някои държави, главно от Източна Европа, отказаха да се съобразят с това решение на Съюза и категорично заявиха, че няма да приемат мигранти. Това принуди Европейският комисар по миграционните въпроси Димитрис Аврамопулос да излезе с изявление, в което казва, че е неприемливо страни, членки на Европейския съюз, да отказват да участват в приема на кандидати за убежище. [19] Релевантният въпрос е: какво е да си член на Европейския съюз – дали е само правото да се възползваш от усвояване на евросредства по европейски програми или е и това да започнеш да мислиш като европейски гражданин, да съобразиш своето поведение с официално декларираните европейски ценности? Ако успеем с второто и се опитаме да разберем „другия“, „непознатия“, търсещия убежище, то светът (или поне Европа) би се променил към малко по-добър и по-хуманен.
