„Сега като гледаме…Абе, боли ни!“
Интервю с Йордан Пейчев и Стефан Вачев, миньори-бригадири от Бобов дол
През седмицата в рудник „Бабино“ в Бобов дол имаше стачка, при която стотици работници стояха с дни под земята, в знак на протест срещу концесионера Христо Ковачки, отказващ да плаща заплати и ваучери за храна. При здравословна норма от 7 часа, миньорите издържаха почти 3 денонощия под земята и устояха на редица опити за манипулации и провокации от страна на ръководството на фирмата, което в крайна сметка се видя принудено да започне да изплаща дължимите заплати и да приеме исканията на работниците. Все още се водят преговори, в които ще си проличи дали компанията ще удържи на обещанието си.
DВЕРСИЯ представя на читателите си интервю с Йордан Пейчев и Стефан Вачев, пенсионирани бригадири от Бобов дол, които в последния решителен ден на протеста бяха дошли да подкрепят колегите си. Йордан Пейчев продължава да е свързан с рудника и е наел малко кафене в сградата. Синът на Стефан Вачев е един от миньорите, които по време на нашия разговор все още стачкуваха под земята.
Пeтър Добрев (П.Д.): Днес сте тук да подкрепите някогашните си колеги. Колко години сте работили в рудника?
Подобни статии:
Йордан Пейчев (Й.П.): Да. Първи курс съм влезнал . През 68 г. съм влезнал за първи път в рудника. Но не в този точно, а в “Миньор” в Бобов Дол.
Стефан Вачев (С.В.): Той ги изгреба комплексите тука, бе!
Й.П.: И това са години наред …. и сега още живеем с тези хора. Виждаш, тука ми е кафенцето, работим тука. Около 30 години вече.
П.Д.: Цял живот?
Й.П. : Цял живот. Аз съм се пенсионирал в мината. Прадядо ми, дядо ми, баща ми, аз и брат ми, всички сме работили в нея.
Жана Цонева (Ж.Ц.): Какви са проблемите с мината сега?
Й.П.: Знаете, след 10 ноември започва да се говори че въгледобива ще се ликвидира. Ние пак тук имахме късмет в Бабино. Нашето басейнче си го работихме малко по-дълго, иначе на други места бързо затвориха. След ликвидацията на рудник Маново, на Иван Русев и тука затвориха някои шахти и остана само това да се работи, което виждате в момента. Работят колегите с техниката от 85-та година, само се купуват резервни части, друго нищо. Всичко друго е амортизирано. Амортизирано е – не издържа вече. Затова са и слаби добивите. Отделно, слаб инженерно-технически персонал. Кадрите са слаби и оттам идват проблемите.
П.Д.: Значи казвате че до 85-та е било доста високо техническото ниво.
Й.П.: Не до 85-та, аз се присъединих точно към този рудник през 99-та година, пенсионирах се, след това ме върнаха тука поработих още половин година – имаше един проблем тогава и се наложи. До 2002 г. някъде се държеше все още някакво ниво, но постепенно техниката се амортизира.
П.Д.: Какво ще стане сега с мината, според Вас? Ковачки ще продаде за скрап техниката?
Й.П.: Нее, нищо няма да продаде. Това не е негово. Тя техниката си е на мината. Той говори, че не е печеливша. И явно наистина е така, ако са направили такива разчети, които ги интересуват. Ковачки казва, че не му отърва да произвежда такива въглища на такава дълбочина. Иначе това са най-добрите и качествени въглища, специално направен е ТЕЦ-ът за тях. В открития рудник са 1000-1200, тука са 4500 калории. Знаете, все едно да ядете хубаво месо или да ядете със соя.
Йордан Пейчев, миньор-бригадир от Бобов дол. Снимка: Жана Цонева
П.Д.: Казвате, че преди е вкарвана техника и експерти от Русия, от Германия?
Й.П.: Ние бяхме на специализация и в Русия, аз съм бил няколко пъти в Германия. И тук идваха постоянно. Живееха си тука в хотела и с нас си работеха. Те си контролираха техниката в началото, Сименс, хидравликата и т.н. Обмяна на опит имаше.
П.Д.: Защото има този мит, че през соц-а е имало заводи, но с много остаряла техника?
Й.П.: Много добра техника докараха. И много въглища се даваше. Ние за 24 часа дадохме при изпитанието на фронта, дадохме на комплекса 5200 тона, което сега за 1 месец го дава рудник “Миньор”. Много високо производство! По света на такава височина, нямаше друг такъв фронт. Нямаше такъв фронт на 6 метра височина. Бяха опитали в Румъния и там го бяха затворили, и край.
П.Д. : Тоест, било е наистина висока технология? Добре, щом като имаш нещо такова, защо не продължаваш да го развиваш?
Й.П.: Защото пада интересът. Виждаш какво е. Електро, водни централи…
Ж.Ц.: Е, добре, Ковачки ако се откаже от концесията? Не може ли вие да си окупирате рудника и да функционира с работническо самоуправление?
С.В: Няма да са откаже никога той! Тука има голям гювеч, разбираш ли? Той трябва да лапа още. Или ще им отпуснат много солидна сума за закриването на рудника и той иска да си я прибере.
Й.П.: Доколкото знам, договорът им е, че той сам трябва да си прави ликвидацията. Виж, хората, които ще правят план за ликвидация са пак тия, дето са стари инженери, защото това е много сложен процес. Други няма кои да са. Мога да ги поздравя: Мишо Михайлов – професор. Инженер Марков, инженер Атанасов, това са хора златни. При такива ситуации, както са сега двата добивни участъка – веднага идваха. От Министерството на енергетиката веднага правеха проект. Сега никой!
С.В.: Вече няма никой, никакъв човек няма тука. Нито профсъюзи, умряла работа. Няма интерес.
Ж.Ц.: Вие членове ли сте на някой профсъюз?
Й.П.: Вече не. В момента те са пратили от „Подкрепа“ само 1000 лв. Вижте, ние сме се учили на най-големите мини в Новосибирск, „шахта-разпускает“. По-миналата година ли, гръмна! Значи един фронт, един такъв добивен участък, на 100 м, на височина 3.50 даваше 1 млн. и 200 хил. тона въглища. Старият директор беше завършил минно дело в Чехия, главният инженер беше от Полша, Кличев… Тука имаше кадри-злато.
П.Д.: Сега, казвате след 90-та?
Й.П.: Сега слаби кадри, слаби!
П.Д.: А преди членувахте ли в профсъюзи?
С.В.: Ами как. Можеш ли да не си член на профсъюза по онова време. След 89-та станаха много Промени, Подкрепи. Какви ли не профсъюзи се появиха тогава.
П.Д. : Какво им беше отношението към тукашното положение през 90-те?
Й.П.: Едно време викаха по партийния секретар „Ще го дири подземен” – т.е. партийните секретари се пенсионираха, все едно са били миньори. Футболистите от местния отбор също. След 90-та всички от всичките три профсъюза почнаха да ги водят подземни, т.е. миньори.
С.В.: Всичко е подземно тука! Хаха! И си траят, не смеят да се обадят в наша полза, защото ще го изпънат, ще си изгуби трудовия стаж за пенсия. Заради това няма никой представител сега. Колко пъти е влизал досега в рудника сегашният представител? Той е влизал три пъти досега.
Й.П.: Той не е длъжен да влиза всеки ден, защото си има главен инженер, който отговаря. Главният инженер е лицето. Партията като докара Жак Каракаш, бог да го прости, от ТЕЦ-а човекът разбираше ли? Той не разбираше нищо. Звучи нескромно, ама тия долу, дето бяхме, си знаехме работата. Сега вече няма долу специалисти. Изчезнаха. Ами като не му даваш на човека пари, той акълът му е на друго място, дали да ходи до Италия, Германия.
Момент от преговорите на миньорите с представители на ръководството пред рудник “Бабино”. Снимка: Жана Цонева
Ж.Ц.: Казвате, че преди с миньорските заплати стандартът е бил съвсем друг?
Й.П. : Стандартът на живот на българския и западногерманския миньор през 80-те бяха сравними. Те плащаха сметката в ресторант, ама и ние плащахме.
С.В.: Пфф, е, как? Хиляда лева взимаш пари, 75-та година ти знаеш ли колко са? Не можеш да ги похарчиш, бе! Отиваш в ресторанта, да са храниш, една тройка кебапчета с една бира струваше 1 лв и 20 ст., разбираш ли? Петък, събота и неделя – бях в Балкантурист на ресторант! Три дена. Не, че искам да говорим, че искам да връщам старото, ама казвам ви какво е било! Имаше работа. Навсякъде можеш да почнеш – строителството, ЖП-то, селското стопанство. Където искаш. Тогава всичко беше кадърно, всичко беше с опит, богат опит. Влизаш вътре общ работник, постепенно ставаш началник участък, минаваш през всички процедури. Аз съм карал трудови резерви. За миньор, за специализиран миньор – трудови резерви – 10 месеца! Накрая станах бригадир.
Й.П.: И аз съм почнал ремонт, най-ниското стъпало, а завърших началник участък – бригадир. Но тогава и условията бяха съвсем други. Като си спомня сградата…Имаше огромна столова, прекрасно ядене. Отделно, преди да влезеш на смяна, ти даваха пакет с храна за долу. Горе имаше библиотеки, кафенета. В последните години не им дават никаква храна, какво сами си донесат – това е. Сега като гледаме… Абе, боли ни!
