Войната в Турция и революцията в Рожава - какво става и защо е важно?

Вчера, неделя, 24 април 2016 г., в клуб Neu Berlin в гр. София се състоя лекция и дискусия, посветена на ситуацията в Рожава, Сирия, и развитията с войната в Северен/Турски Кюрдистан (Бакур, Югоизточна Турция). Лектор на събитието беше Еркан Айбога, който живее в Диарбекир, Турция, и е член на Месопотамското екологично движение. Лекцията беше на английски език, а доброволно с консекутивен превод на български език се нае Мартин Петров. Организатор на събитието беше Мрежа “Бъди промяната-София”. Facebook събитието е тук.

На въпроса “Какво става?” несъмнено Еркан даде изчерпателен отговор. Лекцията му разказа много за това как се е стигнало до там кюрдският народ да е в момента разкъсан между границите на четири държави, как са се развивали кюрдските движения, как е узряла идеята за демократически конфедерализъм като форма на устройство на обществото, какво означава той на практика в своята комплексна цялост в Рожава, как същата тази идея е “заразила” хората в Турски Кюрдистан, защо това предизвиква бруталното насилие на турското правителство…

Най-добра представа – почти като да сте били там – ще си съставите от аудиозаписа от събитието, презентацията, която Еркан любезно предостави, и снимките в края на статията.

Аудиозаписи в Mixcloud:

Подобни статии:

Презентацията в Issuu.

Въпросът “Защо всичко това е важно?” обаче изисква по-обстоен отговор.

Интуитивно веднага се появява реакцията “Защото за кюрдите у нас не се говори”. От гледна точка на масмедиите това със сигурност е така. Когато нещо все пак се появява, то е изключително рядко, в телеграфен стил и, претедендирайки за обективност, на практика взима страната на силния, за да премълчи борбите и успехите за по-добър живот на огромни групи хора.

Като колектив ние в dВЕРСИЯ опитваме да пропукаме това изкривяващо мълчание – напомням за няколкото преводни и авторски статии тук, на сайта, както и за двата материала в последния ни брой 4: “Реконструкции” – интервюто с Джанет Бийл (партньорка на Мъри Букчин, вдъхновил идеите за демократически конфедерализъм у кюрдското движение), преведено от списание ROAR, както и текста на Неда Генова “Кюрдистан без Кюрдистан?”, отразяващ лекция на Дилар Дирик, активистка и изследователка на кюрдското освободително движение и особено на женското му крило, в Лондон.

Много пъти по темата е писано и на сайта на Живот след капитализма.

Колкото ни стигат силите, опитваме да подчертаем, че, по своята значимост, кюрдският въпрос не е само кюрдски. И че всъщност, да действаме напук на информационното затъмнение не е самоцел.

Докато вчера слушах Еркан, едно сравнение с българската действителност ми се натрапи изключително силно. Историята на българския народ е в някакъв смисъл изградена от едри и почти монолитни “мисловни” блокове. Отделно от въпроса “кой се счита” или “бива считан” за такъв, отделно от многото нюанси, разкривани от етнографите и историографите, много столетия огромната част от българите сме населявали приблизително едни и същи територии. Цялостта на страната, въпреки няколкото сътресения в модерни времена, се е запазвала повече или по-малко, или поне това е със сигурност така в сравнение с териториите на други народи. Развитието на държавата ни е било винаги определяно от факта, че все пак сме имали глас в международните отношения, които са ни засягали, и честото обвинение за прекалена обвързаност с една или друга велика сила е само част от тази картина. Днес, с оглед на всичко това, публичният дебат е диктуван от опростени полюсни мнения и афилиации, обвързани със съответни световни сили и почти изпразнени от конкретика идеологически позиции. Така да се каже, “ние сме едно голямо цяло и мислим през други големи цялости”.

Нищо от това не може да се каже за кюрдите. Множеството имена, локации, процеси, партии, движения, събития, които често могат да объркат слушателя или читателя, са само едно просто свидетелство за това, звучейки екзотично или далечно за “българското ухо”. Но Алепо, Сирия, и Диарбекир, Турция, са само на по 1500 км от границата ни. Самите кюрди, принудени да обитават маргиналията на световноисторическата книга, са в положение да предвизикват системните сили във всяка практика на своя живот. И те го правят. Успяват и в борбите им за независимост и в проектите им за нов, по-справедлив живот заедно…

Да останем в неведение за тяхната съдба означава не просто да откажем да бъдем солидарни с борбите им. Да не знаем и да не търсим, да не се застъпваме за делата им би означавало да приемем, че харесваме и одобряваме системните сили, в които сме вплетени и самите ние. А поне в dВЕРСИЯ сме убедени, че това не е така.