dВЕРСИЯ предлага на своите читател/к/и триптих от класически текстове по темата за империализма. От една страна тази инициатива е продиктувана от повсеместната милитаризация в международен план и отприщването на войната като основен инструмент на външната политика. Търсейки исторически паралели към друг период така плътно обусловен от завоевателска политика, геноцид и възход на национализма, попадаме в годините около и по време на Първата световна война. Там можем да почерпим опит от предизвикателствата на политическото позициониране вляво в сходни условия. Как са действали социалистическите движения от предходния исторически етап в навечерието и по време на война? Как са осмисляни дилемите на политическото действие? Как са артикулирани политическите противоречия? 

От друга страна тази инициатива е мотивирана от състоянието на съвременната дискусия за империализма. Често понятието липсва изцяло от анализа на текущото положение, защото се отписва като белег на отминала епоха, или пък се преобразува в синоним на геополитика, защото значението остава неясно. Така разграничението между велика държава и империалистическа държава започва да се схваща по-скоро като оттенък на морална оценка, в зависимост от ситуативни предпочитания, а не като различие в обяснението за произхода на милитаризма и войната. На предходния исторически етап е било далеч по-ясно, че геополитиката е идеологическа рамка, която служи да оправдае, а не да обясни милитаризма и войната. Геополитиката изтрива ролята на класовите противоречия в общественото развитие на национално и международно ниво, като представя картинка на хомогенни нации, движени от споделен интерес, който само по случайност съвпада с интереса на едрия капитал. Същевременно, класическата марксистка теория на империализма извежда на преден план милитаризма и завоевателската политика като специфична необходимост в процеса на натрупване на капитал, в която работничеството и различни вътрешни и външни угнетени групи се превръщат в разходен материал. Препрочитането на класическите текстове цели да ни подпомогне в изобличаването на геополитическите оправдания за милитаризма и войната, както и в осмислянето на класовия характер на империализма.

Започваме триптиха за империализма със статията на Роза Люксембург „Възстановяването на Интернационала“. Тя е написана в началото на февруари 1915 г. – дни преди да бъде арестувана по присъда за антивоенната ѝ позиция и, по-конкретно, заради призивите ѝ за неподчинение, отправени към военнослужещи на германската имперска армия. По това време Германската империя участва във война на основните империалистически държави за подялба на света в сфери на влияние. Днес подобни действия биха квалифицирали Роза Люксембург като чуждестранна агентка и биха привлекли осъдителни присъди за дискредитация на армията и за призиви към екстремизъм. Всъщност отправната точка за статията е превратното решение на партийното ръководство на германската Социалдемократическа партия (СПД) да гласува на 4 август 1914 г. подкрепа за предоставяне на кредити и допълнителни правомощия на правителството за целите на войната. Решението е превратно, защото слага край на дългогодишната политика на СПД срещу милитаризацията и войната и в подкрепа на международната работническа солидарност – линия, която СПД отстоява дълги години и в рамките на Социалистическия интернационал, където е водеща сила. Този повратен момент бележи началото на политика на т. нар. класова хармония в Германската империя, позната като Burgfrieden – мир в крепостта по време на войната. Тази политика олицетворява как класовият интерес на работничеството бива поставен в подчинение на нуждите за експанзия на капитала, представящи се за национален интерес. Същевременно решението разрушава инфраструктурата на международната работническа солидарност като слага край на Социалистическия интернационал.

Статията на Люксембург е полезна отправна точка за дискусията, защото представя ребром въпроса за противоречието между преследването на класовия интерес на работничеството и подчинението му на националния, т.е. капиталистическия, интерес по време на война. Заедно с това Люксембург извежда на преден план несъстоятелността на социалимпериалистическата позиция или с други думи – опитът империалистическата политика да бъде оправдана с мнимия интерес на работничеството при преследването на някакво изгубено величие на нацията. Люксембург описва по красноречив начин как войната изостря, а не облекчава класовите противоречия и по-този начин оспорва категорично възможността милитаризмът и завоевателската война да бъдат представени като някакъв споделен „национален“ интерес. Нещо повече, във своята статия Люксембург не прави разграничение между конкретните проявления на империализма – в аргументацията ѝ няма място за „правилен“ и „неправилен“ империализъм, т.е. за империализъм, който работничеството следва да подкрепи. Напротив, империализмът в нейния анализ е явление от световен мащаб, което въпреки спецификите на конкретните си проявления (в Германия, Обединеното кралство или Русия), може да бъде преодоляно единствено в своята цялост. В този смисъл съпротивата срещу империализма може да има или международен характер, или никакъв изобщо. Заключението на Люксембург е категорично: пътят към мира е пътят към възстановяването на Интернационала.

В следваща стъпка ще се запознаем с неуспешния опит на Карл Кауцки да ревизира теорията на империализма, за да изведе понятие за благосклонен империализъм („ултраимпериализъм“), представляващ свещен съюз между империалистическите държави. С това действие Кауцки търси да скъси дистанцията до геополитическия подход и стига до познати изводи, бленуващи състояние, наподобяващо съвременните мечти за „многополюсен“ свят. Ще завършим цикъла с текст, отразяващ духа на Цимервалдската конференция, която консолидира антивоенната и антиимпериалистическата позиция в международен план и скъсва оковите на геополитическата хватка на империалистическата рационалност. 

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА ИНТЕРНАЦИОНАЛА

Роза Люксембург

I

На 4 август 1914 г. германската социалдемокрация абдикира политически и същевременно Социалистическият интернационал рухна. Всички опити да се отрече или да се прикрие този факт, безразлично от какви мотиви те изхождат, имат обективно само тенденцията да увековечат ония съдбоносни самоизмами на социалистическите партии, ония вътрешни недъзи на движението, които доведоха до провала, да ги издигнат до съзнателно нормално състояние и с течение на времето да превърнат Социалистическия интернационал във фикция, в лицемерие.

Самият провал е безпримерен в историята на всички времена. Социализъм или империализъм — тази алтернатива резюмираше изчерпателно политическата ориентировка на работническите партии през последното десетилетие. Тя бе формулирана именно в Германия в безбройни програмни речи, публични събрания, брошури и вестникарски статии като лозунг на социалдемокрацията, като нейно схващане на сегашната историческа фаза и на нейната тенденция.

С избухването на световната война думата се превърна в плът, а алтернативата от историческа тенденция се превърна в политическо положение. Изправена пред тази алтернатива, която тя първа осъзна и доведе до съзнанието на народните маси, социалдемокрацията сви знамето и отстъпи без бой победата на империализма. Още никога, откакто има история на класовите борби, откакто има политически партии, не е имало партия, която по такъв начин след петдесетгодишен непрекъснат растеж, след като си е извоювала едно могъщество от първа величина, след като е събрала милиони около себе си, в разстояние на двадесет и четири часа като политически фактор да се превърне така изцяло в празен дим, както германската социалдемокрация. По нея, тъкмо защото тя беше най-добре организираният и най-добре дисциплинираният авангард на Интернационала, може да се докаже най-ясно днешният провал на социализма.

Кауцки, който като представител на така наречения „марксистки център“ или, политически казано — като теоретик на блатото, вече от години насам е деградирал теорията до степен на послушна слугиня на официалната практика на „партийните инстанции“ и с това е допринесъл много за днешния провал на партията, и сега е измислил вече една нова теория за оправдаване и прикриване на провала. Според нея социалдемокрацията била наистина инструмент на мира, но не средство против войната. Или както декретират верните ученици на Кауцки в австрийското списание „Кампф“ с много въздишки за днешните заблуждения на германската социалдемокрация: единствената политика, която приляга на социализма през време на войната, била „мълчанието“; чак когато бият камбаните на мира, той почвал пак да функционира.[1] Тази теория на доброволно поетото положение на евнух, [която твърди, че може да запази добродетелта на социализма, само като го изключва като фактор от] решителните моменти на световната история, страда от основната грешка на всички сметки на политическата импотентност — [а именно, че е направена] без кръчмаря.

Изправена пред алтернативата: за или против войната, социалдемокрацията в момента, когато изостави становището „против“, бе принудена от желязната необходимост на историята да хвърли във везните цялата си тежест за войната. Същият онзи Кауцки, който в паметното съвещание на фракцията от 3 август пледираше за гласуване на кредитите, и същите ония „австро-марксисти” (както самите те наричат себе си), които и сега в „Кампф“ приемат като нещо естествено гласуването на военните кредити от социалдемократическата фракция, проливат при случай сълзи над националистическите ексцеси на социалдемократическите партийни органи и над тяхната недостатъчна теоретическа школовка, именно в твърде острото разделяне на понятието „националност“ и на други „понятия“, което уж било виновно за ония заблуди. Но нещата имат своята логика дори когато хората не я искат. След като социалдемокрацията с парламентарното си представителство се реши за поддържане на войната, всичко друго се разви от само себе си с неизбежността на историческата съдба.

От 4 август германската социалдемокрация, далеч от мисълта да „мълчи“, пое крайно важната историческа функция: да бъде като щитоносец на империализма в настоящата война. Някога Наполеон бе казал: два фактора решават за изхода от едно сражение, „земният“ фактор като терен, качество на оръжията, атмосферни влияния и т.н. и „божият“ фактор, т.е. моралното състояние на войската, нейното въодушевление, нейната вяра в собственото дело. В настоящата война за „земния“ фактор се грижи от германска страна най-много фирмата Круп в Есен, а „божият“ на първо място е за сметка на социалдемокрацията. Услугите, които последната е направила от 4 август насам и всеки ден прави за германското воюване, са неизмерими. Синдикатите, които с избухването на войната изоставиха всякакви борби за заплати и окръжават с ореола на „социализма“ всички [силови] мерки на военните власти за предотвратяване на народни безредици; социалдемократическите жени, които изтеглят от социалдемократическата агитация всичкото си време и енергия, за да ги употребят ръка за ръка с буржоазни патриотки за облекчаване страдащи семейства на бойци; социалдемократическата преса, която с някои изключения използува своите ежедневници и седмични и месечни списания, за да пропагандира войната като национално дело и като дело на пролетариата, да описва според хода на войната руската опасност и ужасите на царското управление, да излага коварния Албион на омразата на народа, да ликува за въстанията и революциите в колониите, да предсказва възстановяване на силата на Турция след тази война, да обещава свобода на поляците, на [украинците] и на всички народи и да насажда военна храброст и геройство сред пролетарската младеж — с една дума, да обработва напълно общественото мнение и народната маса за идеологията на войната; и най-после социалдемократическите парламентаристи и партийни водачи, които не само гласуват парични средства за воденето на войната, но и търсят енергично да задушат всяко обезпокоително чувство на съмнение и на критика сред народните маси като „вредителство“, а от своя страна поддържат правителството чрез лични услуги от дискретно естество, както и чрез брошури, речи и статии на истински националногермански патриотизъм — кога е имало в световната история война, в която да е станало нещо подобно?[2]

Къде и кога отменяването на конституционните права е било прието покорно като нещо толкова естествено? Къде някога при най-строга цензура на пресата из редиците на опозицията е бил изпяван такъв химн, както в отделните вестници на германската социалдемокрация? Никога още една война не е намирала такива пиндаровци, никога една военна диктатура не е намирала такова покорство, никога една политическа партия не е [жертвала] всичко онова, което е била и което е притежавала, така ревностно пред олтара на едно дело, против което хиляда пъти се е заклевала пред себе си и пред света да се бори до последна капка кръв. Измерени по тази промяна, националлибералите са истински римски катоновци, rochers de bronze (бронзови скали). Тъкмо мощната организация, тъкмо прехвалената дисциплина на германската социалдемокрация се доказаха в това, че по заповед на шепа депутати от парламента броящата четири милиона маса в разстояние на двадесет и четири часа се остави да бъде обърната и впрегната пред една кола, която тя, социалдемокрацията, имаше за цел в живота си да атакува. Петдесетгодишната подготвителна работа на социалдемокрацията се осъществява в сегашната война, за чиято огромна тежест и победоносна сила от германска страна синдикатите, както и партийните водачи до голяма степен претендират, че са плод на „школовката“ на масите в пролетарските организации. Маркс, Енгелс и Ласал, Либкнехт, Бебел и Зингер школуваха германския пролетариат, за да може Хинденбург да го води. И колкото на по-високо равнище са школовката, организацията, прочутата дисциплина, изграждането на синдикатите и работническата преса в Германия в сравнение с Франция, толкова по-действена е военната помощ на германската социалдемокрация в сравнение с военната помощ на френската. Заедно със своите министри социалистите във Франция, ненавикнали в занаята на национализма и на воюването, изглеждат като същински несръчници, когато се сравняват делата им с услугите, които германската социалдемокрация и германските синдикати оказват на отечествения империализъм.

II

Официалната теория, която произволно злоупотребява с марксизма за съществуващата в даден момент домашна нужда на партийните инстанции за оправдаване на ежедневните им дела и чийто орган е „Нойе цайт“, се опитва да обясни дребното несъгласие между днешната функция на работническата партия и вчерашните ѝ думи с това, че международният социализъм наистина много се е занимавал с въпроса, какво трябва да се предприеме против избухването на войната, но не се е занимал с този, какво трябва да се предприеме след нейното избухване.[3] Като услужливо момиче за всички тази теория ни уверява, че между днешната практика на социализма и неговото минало царувала най-добрата хармония, че никоя от социалистическите партии нямала за какво да си направи упрек, което би поставило под въпрос нейната принадлежност към Интернационала. Същевременно обаче тази гъвкава теория има вече в джоба си достатъчно обяснение за противоречието между днешната позиция на международната социалдемокрация и нейното минало, противоречие, което сега все пак се вижда и от най-късогледото око. Интернационалът обсъдил само въпроса за предотвратяване на войната. Сега обаче „войната бе налице“, както гласи формулата, и се оказа, че след избухване на войната за социалистите важат съвсем други правила за поведение, отколкото преди войната. Щом войната е налице, за всеки пролетариат важел още само въпросът: дали ще има победа или поражение. Или както заявява един друг „австромарксист“, Ф. Адлер, повече естественонаучно-философски: като всеки организъм нацията трябвало преди всичко да запази своето съществувание. На добър немски език това ще рече: за пролетариата няма едно правило за живота, както оповестяваше досега научният социализъм, а две: едно за мира и друго за войната. В мирно време вътре във всяка страна се касаело за класовата борба, а навън — за международната солидарност, във военно време пък вътре в страната се касаело за [солидарността между класите], а навън — за борбата между работниците от различни страни. Световноисторическият апел на Комунистическия манифест претърпява съществено допълнение и сега според корекцията на Кауцки гласи: Пролетарии от всички страни, съединявайте се в мирно време и режете си гърлата във военно време! Следователно днес „всеки куршум — един руснак, всеки удар — един французин“, а утре, след като бъде сключен мир: „Прегърнете се, милиони — тази прегръдка на цял свят“[4]. Защото Интернационалът е „главно инструмент на мира“, а „никакво ефикасно средство във време на война“.[5]

Тази услужлива теория открива не само пленителни перспективи за социалдемократическата практика, като издига направо в основна догма на социалистическия интернационал променчивостта на фракцията-въртележка, съединена с изуитизма на центъра. Тя открива още и една съвсем нова „ревизия“ на историческия материализъм, ревизия, срещу която всички някогашни опити на Бернщайн се явяват като безобидна детска игра. Пролетарската тактика преди избухване на войната и след това избухване трябва да следва съвсем различни, дори направо противоположни правила. Това предполага, че и обществените условия, основите на нашата тактика, са коренно различни в мирно и във военно време. Според историческия материализъм, както го обоснова Маркс, цялата писана досега история е история на класови борби. Според ревизирания материализъм на Кауцки трябва да се добави: с изключение на военните времена. Следователно поради обстоятелството, че от хилядолетия насам общественото развитие е изпълнено периодично с войни, то протича по следната схема: един период на класови борби, след това пауза, през която има сближение на класите и национални борби, след това пак един период на класови борби, пак пауза и сближение на класите и така грациозно напред. Всеки път основите на обществения живот в мирно време се обръщат наопаки от избухването на войната, а тия от военния период — от момента на сключването на мира. Това, както се вижда, не е вече теория на общественото развитие „с катастрофи“, срещу която някога Кауцки трябваше да се отбранява заедно с други „саботьори“; това е теория на развитието с премятания. Тук обществото се движи един вид като плаваща планина в пролетни води, която, когато основата ѝ се разтопи наоколо в хладното течение, се прекатурва след известно време, след което тази мила игра се повтаря периодично.

Сега обаче не само всички познати факти на досегашната история бият грубо по лицето този ревизиран исторически материализъм, като — вместо прясно конструираната противоположност между войната и класовата борба — показват по-скоро вече ясно забележимо едно постоянно диалектическо обръщане на войните в класови борби и на класовите борби във войни и по този начин тяхното вътрешно единство по същество. Така е във войните от историята на средновековните градове, така е във войните на реформацията, така е в холандската освободителна война, така е във войните на Великата френска революция, така е във войната за освобождение на робите в Северна Америка, така е във въстанието на Парижката комуна, така е в голямата руска революция от 1905 година. Взета и чисто абстрактно-теоретически, теорията на Кауцки за историческия материализъм, както показва ясно едно кратко обмисляне, не оставя да съществува и камък върху камък от марксистката теория. Сиреч ако — както приема Маркс — както класовата борба, така и войната не падат от небето, а са резултат от дълбоки икономическо-социални причини, в такъв случай те и двете не могат да изчезват периодично, ако причините им не се превръщат в празен дим. Сега пролетарската класова борба е само неизбежна последица от отношението на заплатите, както и от политическото класово господство на буржоазията. Но през време на война отношението на заплатите ни най-малко не изчезва, а, напротив, тежестта му силно се увеличава поради спекулата и предприемаческата треска, които цъфтят върху богатата почва на военната индустрия, както и поради натиска на военната диктатура върху работниците. Политическото класово господство на буржоазията също така не престава във военно време: напротив, чрез отменяването на конституционните права то се издига до гола класова диктатура.

Следователно, когато икономическите и политическите извори на класовата борба във военно време кипят десеторно по-силно в обществото, как може да престане тяхната неизбежна последица — класовата борба?

Наопаки, войни в днешния исторически период се получават от конкурентните интереси на капиталистическите групи и от нуждата за разширение на капитала. Но тези две движещи пружини действуват не само докато топовете гърмят, а и в мирни времена, с което подготвят и правят неизбежно избухването на войните. Нали войната, както Кауцки цитира с предпочитание от Клаузевиц, е само „продължение на политиката с други средства“. И нали тъкмо империалистическата фаза на господството на капитала е направила мира илюзорен с надпреварването във въоръжаването, като всъщност е обявила диктатурата на милитаризма, перманентната война.

От това се получава за ревизирания исторически материализъм едно или—или. Или класовата борба и във военно време е извънредно силният закон за съществуване на пролетариата и прокламирането на класовата хармония вместо него във военно време от партийните инстанции е престъпление спрямо пролетарските жизнени интереси — или класовата борба и в мирно време е престъпление срещу „националните интереси“ и „сигурността на отечеството“. Или основният фактор на обществения живот във военно време, както и в мирно време, е класовата борба — или такъв фактор е класовата хармония. Практически алтернативата изглежда още по-ясна: или социалдемокрацията като някогашна млада разпусната жена, а днешна стара лицемерна набожница в нашите редици, вече каеща се, ще трябва да обяви, да каже пред отечествената буржоазия pater peccavi [Отче, аз сгреших] и да ревизира основно и в мирно време цялата си тактика и принципите си, за да се приспособи към днешната си социалимпериалистическа позиция — или тя ще трябва да каже pater peccavi пред международния пролетариат и да приспособи поведението си във военно време към принципите си в мирно време. И това, което се отнася за германското работническо движение, се отнася, разбира се, и за френското.

Или Интернационалът ще остане куп развалини и след войната — или неговото възкръсване ще започне на почвата на класовата борба, от която сам той черпи жизнените си сокове. Той няма да се съживи пак след войната чрез изваждане на старата латерна, на която да се свирят бодро-скромно-радостно и свободно, като че ли нищо не се е случило, старите мелодии, които до 4 август омагьосваха света. Само чрез „жестоко основно осмиване на собствените половинчатости и слабости“, на собственото морално падение от 4 август насам, през ликвидиране на цялата тактика от 4 август насам може да започне възстановяване на Интернационала. И първата стъпка в това направление е акцията за бързото свършване на войната, както и за изграждането на мира според общите интереси на международния пролетариат.

III

Две различни направления изпъкнаха досега на преден план в редиците на партията, що се отнася до въпроса за мира. Едното, представено от члена на партийното ръководство Шайдеман и мнозина други депутати от Райхстага и партийни вестници, дава — в отговор на правителството — лозунга за „издържане докрай“ и оспорва движението за мир като ненавременно и опасно за военните интереси на отечеството. Това направление препоръчва продължаване на войната, следователно грижи се обективно войната да продължи в смисъла на господствуващите класи „до победата, която ще отговаря на жертвите“, до „осигурения мир“. С други думи, привържениците на „издържането докрай“ се грижат обективната тенденция на войната да доведе колкото се може по-близо до империалистическите завоевания, които са изразени открито като цел на войната от „Пост“, Рорбах, Дикс и други пророци на световното господство на Германия. Ако всички тези красиви мечти не се превърнат в действителност и дърветата на младия империализъм не израснат още до небето — това ще бъде толкова малко вина на хората от „Пост“, колкото на техните водачи в редовете на германската социалдемокрация. Очевидно меродавни за изхода на войната не са тържествените „декларации“ в парламента „срещу всяка завоевателна политика“, а препоръката за „издържане докрай“. Войната, за чието продължаване се застъпват Шайдеман и други, има своята собствена логика, чиито призвани носители са ония капиталистическо-аграрни елементи, които днес в Германия седят в седлото, а не скромните фигури на социалдемократическите парламентаристи и редактори, които им държат само стремето. В това направление се изразява най-открито социалимпериалистическото държане на партията.

Докато и във Франция партийните водачи — разбира се, изхождайки от съвсем друга военна ситуация — държат за [лозунга] на „издържането до победа“, във всички страни постепенно все повече и повече се забелязва едно движение за най-скорошно свършване на войната. Онова, което най-остро характеризира всички тези мисли за мир и желания за мир, е най-грижливото описване на гаранциите за мир, които трябва да се искат при свършване на войната. Свидетели сме не само на единодушното искане: никакви завоевания, но и на цяла редица нови искания: общо разоръжаване или, по-скромно: планомерно ограничаване на надпреварването във въоръжаването, премахване на тайната дипломация, свободна търговия за всички нации в колониите и какви ли не още хубави неща. Във всички тези уговорки за бъдещо ощастливяване на човечеството и за предотвратяване на бъдещи войни възхитителен е несъкрушимият оптимизъм, който, излязъл незасегнат от страшната катастрофа на сегашната война, насажда още над гроба на старите надежди нови — резолюции. Ако провалът от 4 август е доказал нещо — това е

световно-историческата поука, че една ефикасна гаранция за мира и една фактическа защитна стена срещу войните не са набожните желания, хитро измислените рецепти и утопичните искания, които се отправят към [господстващите] класи, а единствено енергичната воля на пролетариата да остане верен на своята класова политика, на своята международна солидарност през всички пристъпи на империализма.

Не искания и формули, а способност да се поставят зад тези искания волята и делото в духа на класовата борба и на интернационалността липсваше у социалистическите партии на страните с решително значение и преди всичко у германската. Днес след всичко онова, което преживяхме, да се схваща акцията за мир като измисляне на най-добрата рецепта срещу войната би означавало да се констатира най-опасното нещо за международния социализъм — именно: че въпреки всички жестоки поуки той нищо не е научил и нищо не е забравил.

И за това нещо намираме образцовия пример в Германия. В „Нойе цайт“ неотдавна депутатът от Райхстага Хох изложи една програма за мир, която — както му засвидетелствува един партиен орган — той препоръча с голяма сърдечна топлота. В тази програма не липсваше нищо: нито списък от изброени по номера „искания“, които да предотвратят бъдещи войни по безболезнен и сигурен начин, нито твърде убедително изложение, че скорошният мир бил възможен, необходим и желан. Само едно нещо липсваше: декларацията, че за този мир трябва да се действува — а и по какви пътища трябва да се действува: с дела, а не с „желания“! Авторът принадлежи именно към компактното фракционно мнозинство, което не само гласува два пъти за военните кредити, но и всеки път препоръчваше това съгласие като политическа, патриотична, социалистическа необходимост и, отлично обучено в новата си роля, е готово със същата естественост да гласува и други кредити за продължаването на войната. В един дъх да се препоръчват материални средства за продължаването на войната и да се възхвалява желателността на скорошния мир с всичките му благословии, „с едната ръка да се пъха мечът в  ръката на правителството, а с другата да се размахва благото палмово клонче на мира над Интернационала“ — това е класически къс от практическата блатна политика, която се пропагандира теоретически в същото „Нойе цайт“.

Ако социалистите от неутралните страни, ако например Копенхагенската конференция счита съвсем сериозно изработването върху хартия на искания за мир и рецепти за мир като акция за скорошно свършване на войната — това е сравнително безобидна заблуда. Познанието на решителните точки в сегашното положение на Интернационала и причините за неговото рухване може и трябва да стане общо достояние на всички социалистически партии. Спасителното дело за възстановяването на мира, както и на Интернационала, може да изхожда само от социалистическите партии на воюващите страни. Първата стъпка към мира, както и към Интернационала, тук е връщането от пътя на социалимпериализма. И ако социал-демократическите парламентаристи гласуват и по-нататък средства за воюването, то техните искания за мир и рецепти за мир и техните тържествени декларации „срещу всяка завоевателна политика“ конкретно са това, което е „Интернационалът“ на Кауцки, чиито членове „нямат за какво да си направят упрек“ и които периодично се прегръщат братски или си режат гърлата, а именно — лицемерие и това, което е още по-лошо — заблуда. И тук нещата си имат своята собствена логика. С гласуването на военните кредити хоховци предават юздите от ръката си и причиняват почти обратното нещо на мира, а именно „издържането докрай“, както шайдемановци, които чрез препоръчването на „издържането докрай“ фактически предават юздите на хората от „Пост“ и по този начин причиняват обратното нещо на своите тържествени декларации срещу „всяка завоевателна политика“, а именно развихрянето на империалистическите инстинкти — до обезкръвяване. И тук също има само едно или—или: или Бетман Холвег — или Либкнехт. Или империализъм — или социализъм, както го разбираше Маркс.

Както у самия Маркс острият анализатор на историята и смелият революционер, човекът на мисълта и човекът на делото са били неразривно свързани един с друг, поддържали са се и са се допълвали взаимно, така марксизмът като социалистическо учение за пръв път в историята на съвременното работническо движение свърза теоретическото познание с революционната енергия на пролетариата, осветли и оплодотвори едното чрез другото. И двете тези неща принадлежат еднакво към вътрешната същност на марксизма; всяко едно от тях, разделено от другото, превръща марксизма в тъжна карикатура на самото себе си. Германската социалдемокрация в течение на половин столетие пожъна най-богатите плодове от теоретическото познание на марксизма и с техните сокове отгледа мощна снага. Поставена пред най-големия исторически изпит — изпит, който тя свръх това предвиди теоретически със сигурността на естествоизпитател и предсказа във всички съществени черти, — напълно ѝ отказа помощта си вторият жизнен елемент на работническото движение: енергичната воля не само да се разбира историята, но и да се прави тя. Заедно с образцовото си теоретическо познание и с организаторската си сила тя бе обхваната от водовъртежа на историческото течение, обърната за миг като разбит кораб без кормило и поставена под скрипеца на империализма, срещу който тя трябваше да напредва към спасителния остров на социализма. Поражението на целия Интернационал бе вече дадено с тази зла участ на неговия „авангард“, най-школувания, най-силния му елит, дори и без грешките на други.

Един първокласен световноисторически провал, който заплита и забавя по опасен начин освобождаването на човечеството от господството на капитализма. Но дори и да беше неизбежно да се стигне дотам — марксизмът все пак няма тук никаква вина. И всички опити да го приспособят днес към моментното безсилие [пълната немощ] на социалистическата практика, да го принизят до степен на продажно апологетство на социалимпериализма, са по-опасни дори от всички скрити и крещящи ексцеси на националистическата заблуда в редиците на партията; тези опити водят към това — да скрият още не само истинските причини за дълбокото падение на Интернационала, но и да се сипят изворите за неговото бъдещо издигане от това падение. Интернационалът, както и един мир, който [съответства] на интереса на пролетарското дело, могат да се родят само от самокритиката на пролетариата, от неговото съзнание за собствената му мощ, онази мощ, която на 4 август се пречупи като бита от буря жилава тръстика, но която, изправена в истинския си ръст, е призвана от историята да повали хилядолетни дъбове на социалната неправда и да премести планини. Пътят към тази мощ — не книжни резолюции — е същевременно пътят към мира и към възстановяването на Интернационала.

Статията на другарката Люксембург бе написана още в началото на февруари. Тъй като от своето арестуване насам тя не може вече да измени нищо в нея, аз се считам задължен да направя фактическата забележка, че оттогава Кауцки оспори да е пледирал за военните кредити. В една полемика самият той казва за тогавашното си становище: „Аз мислех, че трудностите на положението можеха да бъдат избегнати по-скоро чрез въздържане от гласуване. Тъй като с този начин не се съгласиха нито мнозинството, нито малцинството, видя ми се поне като заслужаващо да се обмисли това — решението да се постави в зависимост от даването на гаранции.“ По това нещо „Хамбургер ехо“, на който един или дори двама от редакторите принадлежат към райхстагската фракция, отбелязва: „Съвсем сигурни партийни другари — сигурни наблюдатели — казват впрочем, че при официалните преговори, към които бе привлечен, Кауцки не е препоръчвал сериозно никакво въздържане от гласуване. Ако е направил това, то е било може би пред кръг от неотговорни хора на чаша кафе.“ На това не последва вече никакъв отговор. Виж брой 50 на „Хамбургер ехо“ от 28 февруари тази година.

Освен това трябва да се добави, че на 20 март другарят Хох принадлежеше към фракционното малцинство, което преди гласуването напусна залата на Райхстага, защото той не искаше да гласува бюджета, не искаше също да гласува и десет, а само пет милиарда нови военни кредити.

Франц Меринг

„Ди интернационале“, кн. 1, 1915 г.

Люксембург, Р. (1960). Възстановяването на интернационала. В Избрани произведения (с. 525–540), прев. А. Крежов, И. Тутев и Л. Ангелова. София: Издателство на БКП.

От колектива на dВЕРСИЯ благодарим на Стойо Тетевенски за предоставянето на печатно копие от превода текста. Оригиналът на статията излиза в сп. „Die Internationale“, кн. 1, 15 април 1915 г.

Заглавно изображение: Иван В. Бакалов

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments