През септември излезе The World After Amazon: Speculative Stories from Amazon Workers Радикалният заряд на изданието, видим още от заглавието му, неминуемо привлече вниманието ни. Разговаряме с Макс Хейвън, един от двигателите на проекта. Той е канадски писател и преподавател и ръководител на катедрата за изследвания в областта на радикалното въображение. Последните му книги са Palm Oil: The Grease of Empire (2022), Revenge Capitalism: The Ghosts of Empire, the Demons of Capital, and the Settling of Unpayable Debts (2020) and Art after Money, Money after Art: Creative Strategies Against Financialization (2018). Хейвън е още и редактор на VAGABONDS, една радикална поредица на Pluto Press. Преподава в Lakehead University, където е начело на ReImagining Value Action Lab (RiVAL).

Станислав Додов: Изглежда, че си доста зает с представянето на книгата. Как върви?

Макс Хейвън: Всичко върви чудесно, тъкмо представихме книгата за пръв път – в Лондон на 15 септември, а на 26 септември предстои представяне тук, в Берлин. След това ще я представим и в Торонто, Ню Йорк и на други места в Канада и Германия. Хубаво е, че книгата се разпространява.

СД: Звучи като филмова премиера – едновременно на десет различни места!

МХ: Все повече имам чувството, че книгите служат като катализатор за определени видове разговори и насърчават развитието на общности и общуването. Изглежда, че се намираме в епоха, в която все по-малко хора четат, но все повече са привлечени от книгите – странна ситуация.

Защитни механизми

СД: Докато се подготвях за интервюто, ми хрумна нещо, което може да е привидно несвързано с темата. Става въпрос за два вида коментари и реакции, които често получавам при работа с хора, особено в групов и образователен контекст. Първият е: „Всичко това е добре, но ми дай нещо практично – дай ми ръководство стъпка по стъпка как да го постигна“. Втората, която според мен е донякъде свързана, е: „Всичко това е хубаво, но е утопично. Хората или системата не са такива, така че дори и да се опитам, знам, че със сигурност ще се проваля, затова предпочитам дори да не го обсъждам“. Тези реакции изглеждат доста често срещани и исках да попитам за твоя опит с тях и как успяваш да се справиш с тях.

МХ: Трудно е. Мисля, че тези реакции са основани на страх, но се коренят в реални преживявания. Наследяваме свят, който се е наживял на разрушителни утопични схеми, и много от нас живеят в руините на подобни визии – независимо дали става дума за комунистическия утопизъм на Съветския съюз или за остатъците от неолибералните капиталистически мечти. Това допринася за цинизма на хората.

Вярвам обаче, че тези реакции често са породени от друг вид страх. Ако искрено вярваш, че утопията е възможна и че обществото може да се промени, това предполага, че може да се наложи да се държиш по различен начин, може да се наложи да предизвикаш себе си и околните, да поемеш неудобни рискове и да действате по начин, който се стреми да доведе до по-добър свят, или пък да живееш с признанието, че си могъл да опиташ, но не си го направил и следователно носиш известна отговорност за последиците от провала си.

Дори хората, които не са замислят особено, интуитивно разбират, че възприемането на утопично мислене може да доведе до трудни промени в живота им. Затова смятам, че хората реагират много реактивно на подобни предложения, като се придържат към есенциалистки представи за „човешката природа“ или към изкривена версия на една история, която никога не се е състояла, за да си позволят накрая да кажат: „Това е невъзможно, така че спокойно можем да го оставим настрана“.

Или, както отбеляза, искат практическо ръководство стъпка по стъпка към утопията. Но бих казал, че в 95% от случаите те не искат истински такъв наръчник – искат изписани стъпките, за да ги проблематизират и отново да докажат, че това е невъзможно, и да се освободят от последствията.

В зависимост от обстоятелствата има няколко начина, по които се справям с това. Наскоро провеждах семинар с работници от Amazon и някои от тях бяха наистина разочаровани и казваха: „Предполага се, че трябва да имаме обучение за организатори, а вие искате от нас да си представим по-добро бъдеще, в което ние управляваме Amazon, но това е безполезно.“ Реших, че ще стана наистина реактивен, и казах: „Не, въображението има значение – то е част от основното ни човешко достойнство! Имаме право и задължение да го използваме! Нека поне веднъж да оставим настрана манията си по прагматизма и да отделим половин час, за да въобразяваме заедно, просто за радостта от това. Заради факта, че това ни прави по-големи и по-широки като хора. Заради факта, че не всичко трябва да има резултат!“ Така че понякога като фасилитатор ставам малко настойчив и хората обикновено се изненадват от това, а самата изненада отваря някакво пространство. Понякога трябва да бъдеш проблема, който искаш да видиш в света.

Друг подход, който прилагам, ако има достатъчно време и подходящи обстоятелства, е внимателно да наблюдавам реакциите на участниците, основани на страха от утопизма, и след това да попитам хората в залата: „Защо? Нека да анализираме себе си и да разберем източника на този страх.“ Обикновено по-голямата част от аудиторията бързо стига до същото заключение, което тъкмо споделих: че хората се страхуват от последствията, страхуват се да не би надеждите им да бъдат предадени, че няма да бъдат достатъчно добри и др. Това също може да бъде доста съзидателен опит.

Разбиране на антиутопията

СД: Да поговорим за сборника The World After Amazon: Stories from Amazon Workers – сякаш е доста антиутопичен, нали? Повечето, ако не и всички разкази са доста мрачни, което не очаквах. Тук-там има малки проблясъци на съпротива, но това по същество е „утопичната“ подправка. Какви бяха очакванията на екипа по отношение на тази дихотомия антиутопия-утопия и как тълкувате крайния резултат?

МХ: Това е нещо, което обсъждахме доста в екипа, който работи по книгата, защото и ние бяхме малко изненадани. Ксения Бениволски има теория, че повечето от писателите, с които си сътрудничихме, са на възраст между 25 и 45 години и са израснали на доста стабилна диета от антиутопии в популярния ни медиен и литературен пейзаж. Особено от 2000 г. насам се появиха множество антиутопични произведения на научната фантастика и това е нещо, към което хората са привикнали и върху което се фокусира въображението им, когато ги питаме за бъдещето. Мисля, че това вероятно е най-разумното обяснение, но имам и други, които са по-спекулативни и с които се заигравам.

В научната ми работа върху радикалното въображение твърдя, че то е въплътено – възниква от нашия житейски опит със системите на господство и от начина, по който те влияят на нашето тяло и съзнание и оформят нашите социални пространства. Ако се замислите за работника в Amazon, той или тя са месото, което се подава на машината за печалби, състояща се предимно от роботи и алгоритми. Шофьори или складови работници – огромното мнозинство от работната им сила – тези хора изпълняват задачи или защото Amazon не е изобретил робот, който да ги замени, или защото е по-евтино просто да се мели човешкото месо, отколкото да се създаде робот. Това е невероятно антиутопичен начин да бъдеш третиран от своето общество. И за какво? За да могат хората да се сдобият със стока, която искат, малко по-бързо и малко по-евтино? Това е пълен ужас. Мисля, че писането на работниците отразява факта, че те вече са субекти в една антиутопия. Така живеят и в известен смисъл ние искаме от тях да пишат за някакво бъдеще, но те всъщност пишат за настоящето; то просто е с привкус на бъдеще.

По същия начин това, което можете да си представите като различно общество, произтича от вашия социален и политически живот тук и сега.

Ако искате да си представите общество, в което хората си сътрудничат по различен начин, грижат се един за друг по различен начин и си взаимодействат със света по различен начин, е много трудно да го направите, ако рядко сте имали подобен опит.

Както знаем, Amazon използва своите алгоритми, роботи, наблюдение и изключителен контрол над работниците от страна на мениджмънта, за да гарантира, че хората са разделени в пространството, по график, по протокол. Компанията е толкова параноична по отношение на синдикализирането на работниците и толкова заинтересована да фрагментира работната си сила, че не създава условия за елементарно общуване. В много складове например няма стаи за почивка, а възлагането на шофьорските задачи на подизпълнители означава, че те рядко имат възможност да се срещат. При това положение откъде ще дойде утопичната искра? Мисля, че за хората е много, много трудно да си представят нещо повече от това да кажат „Не!“.

Но именно тук според мен се проявява утопичното ядро на книгата. В повечето от историите, въпреки че са антиутопични, има герой или герои, които в някакъв момент просто казват „Не!“. Често телата им просто казват „Не!“ – те се сриват, отхвърлят, отказват да участват по някакъв начин или полудяват. Може би това е единственият начин, по който едно тяло, което е било изолирано и измъчвано от тоталитарна корпоративна система, отказва и се бунтува.

В тези иначе антиутопични истории има и друга утопична „подправка“ (както я наричаш ти): личните отношения на героите или отношенията им с други работници, или с другари при определени обстоятелства, а често и със семействата им. Много от разказите се фокусират върху събирането на семейства, които са били разделени от войната, работата или други обстоятелства. Виждам в това един вид желание-образ, заемайки термин от Ернст Блох, на солидарността, която все още не може да се изрази напълно по начина, по който някой като мен би искал да види изразена солидарността. Но това все пак отваря пространство.

СД: Това ми напомня за статията на Марк Фишър „Дистопия сега“. Мисля, че аргументите на колежката ти отразяват неговата гледна точка – че съвременната културна продукция е наситена с дистопични теми. Фишър също така отбелязва, че ако в тези антиутопични сценарии има проблясъци на надежда, те се крият в малките, почти невъзможни връзки между индивидите, които се съпротивляват въпреки всичко.

МХ: Мисля, че това е много уместна препратка. Напоследък мисля много за фашизма – както за съжаление всички ние – и се връщам към Блох, който се опитва да го разбере от утопична гледна точка. Той е бил писател, активен във Ваймарската република и по време на възхода на нацистите, след което заминава в изгнание и накрая става виден интелектуалец на ГДР. Бил е много разочарован от колегите си от Франкфуртската школа и от други места, които през 1920-те години изглежда са искали да сведат очарованието на фашизма до истерия и ирационалност, до някакъв вид атавизъм, връщащ се към някаква първична племенност.

Неговият принос, който е много близък до този на Валтер Бенямин, е, че фашизмът се възползва от погубените мечти на нашите революционни предшественици и ги изкривява и изопачава. Не бих казал, че всички антиутопии са фашистки, но мисля, че можем да направим подобно наблюдение за влечението на хората към антиутопичните разкази днес: те често се появяват от съкрушителността на историята (the heartbreaks of history – бел. авт.). Така че един дистопичен разказ като „Игрите на глада“ или тези, които виждаме в нашата книга, често съдържат натрапчиво ехо, далечна утопична музика, изкривена, но трайна.

СД: Намирам това за много интересно и определено виждам паралели в настоящия български контекст. Може да звучи пресилено, но имам чувството, че обществото тук е клинично мъртво. През последните няколко месеца нещата на законодателно ниво бързо се влошават и ситуацията става все по-мрачна. Опитвам се да разбера защо хората са толкова колебливи да кажат поне: „Не! Този закон е абсурден, няма да го приемем“ или нещо подобно. Това, което казваш, има смисъл – че някои фашистки тенденции изглежда се хранят с разбитите мечти от последните 35 години и ги превръщат в чудовища.

МХ: Мисля, че го виждаме навсякъде на някакво ниво. Много неща можем да кажем за страха, конформизма и индивидуализма на хората в лицето на надигащия се фашизъм. Но мисля, че на някакво ниво се намираме и в този много странен момент в много общества, в който, когато се разкрие нов ужас, реакцията е изключително апатична (blasé – бел. авт.). Част от това, според мен, е, че хората си казват, може би несъзнателно: „Е, ако се противопоставя на този нов ужас, ще трябва да се противопоставя на всичко останало, ще трябва да се противопоставя на предишния и на предишния…“ и тогава това бързо се превръща в непреодолим проблем. И как живеете със себе си, че сте позволили да се стигне толкова далеч? Приемаме новия ужас, защото сме приели и предишните ужаси. Един вид болестен цикъл.

Но това като че ли поражда странни моменти, в които тези системи изведнъж се самовзривяват. Изведнъж десетки хиляди или дори стотици хиляди хора, които иначе са напълно съучастни – тихи или примирени – излизат на улицата, провокирани от неща, които понякога нямат никакъв смисъл. Но опасността е, че това може да отиде в много различни посоки. Подобни взривове могат много лесно да бъдат манипулирани от фашистки и реакционни сили, които предлагат прости и съблазнителни обяснения и решения, докато левите сили обикновено са в пълен хаос.

СД: Обратно към книгата – струва ми се, че има противоречие между заглавието и това, което всъщност е описано в историите. Не изглежда като свят след Amazon – по-скоро като свят, в който Amazon е на стероиди. Aко разгледаме разказите заедно – макар че може би това не е съвсем коректно спрямо авторите – каква историческа епоха описват те? Що за бъдеще според теб е това и какво биха разбрали бъдещите антрополози от тази книга?

МХ: Историите не се развиват в един общ свят; изграждането на света на всеки автор е различно. Въпреки това по-голямата част от тях се развиват в една и съща времева рамка, която в общи линии е следващите 20 години, макар че понякога се простира до следващите 100 години. Повечето от авторите мислят за света след Amazon въз основа на прогнози за доста близко бъдеще. В една от историите Amazon превзема системата на затворите и започва да създава човеко-животински хибриди, които да работят за тях. В друга история те заменят хората с роботи, а след това роботите и хората въстават и свалят Amazon…

СД: И има революционна любов между робот и човек!

МХ: Да, обожавам този разказ на Ибрахим Алсахари… Много от историите приличат на сценарий за крах на цивилизацията в стил „Лудия Макс“. Мисля, че тези истории ще бъдат запомнени като отражение на нашето настояще, те представляват това, което Стивън Шавиро нарича един вид „политика на екстраполация“ в новата си книга Fluid Futures, където се вземат настоящите тенденции и се екстраполират в бъдещето.

В предишните десетилетия екстраполацията е служила за отправяне на вид предупреждение: ако продължим по сегашната си траектория, може да стигнем до тази сериозна точка, затова нека се променим. Но днес ми се струва, че спекулативната и антиутопичната литература изпълняват по-скоро терапевтична функция. Научили сме се да се наслаждаваме на предупреждението заради самото него, може би защото, както вече споменах, то отразява нашите собствени антиутопични условия обратно към нас.

Както и да е, кой би могъл да действа според подобно предупреждение сега? Идиомът на антиутопията като предупреждение сам по себе си е малко утопичен, защото предполага, че читателят е част от някаква държава, която има някаква възможност да промени бъдещето. Днес ние, читателите, почти никога не се чувстваме в такава позиция и затова предупреждението функционира най-вече като тъжно забавление.

Но има и няколко истории, които са малко по-различни. Историята, с която завършва книгата, разказва за едно общество далеч в бъдещето, където хората са открили не само източник на безкрайна енергия, но и енергия, която е мистична в някои отношения. Интересното в този разказ е, че в него се спекулира с това, че това откритие може да бъде постигнато само след като се извърши един вид революция, и то много сложна революция. Авторът наистина е искал да подчертае, че това е и бъдеще, в което няма други форми на пропаганда и манипулация, внедрени в самите машини.

Така че мисля, че бъдещите антрополози биха оценили тази книга така: тя донякъде представя надеждите и страховете на хората през 2024 г. Тези надежди и страхове са изразени в жанр, който е до голяма степен оформен от културните навици на 2024 г. Ако се върнем 1000 години назад в Европа и попитаме хората какви са надеждите и страховете им за бъдещето, те ще ги изразят най-вече на религиозен език. И те са го правили: борбите на работниците преди 1000 години често са се изразявали в термините на Второто пришествие на Иисус и сбъдването на Откровение на Йоан. Това е бил културният идиом, чрез който те са можели да изразят надеждите и страховете си, стремежите си за бъдещето.

Мисля, че нашият културен идиом в това уж светско, хипермедийно общество често е антиутопичният разказ.

Ти също можеш и трябва да го направиш!

СД: Историите имат много отчетливи класови измерения, което донякъде очаквах, макар че е поразително колко ясно присъства тази тема навсякъде. Системите на класово подчинение заемат централно място и особено впечатление ми направи разказът за домашната помощница. Що се отнася до темите извън класата като такава, разказите също покриват широк спектър, включително критика на културната асимилация, технологиите и др. Но защо хората биха избрали да прочетат тази книга? Или защо е важно да я прочетат?

МХ: Това е много добър въпрос, който ни се задава от много издатели. Това е и една от причините, поради които в крайна сметка издадохме книгата чрез моята изследователска лаборатория, а не чрез конвенционално издателство. Нямам много добър отговор. Мисля, че причината е да бъдат вдъхновени да се съберат със своите приятели, другари или колеги и да напишат свои собствени истории. Ефективността на тези разкази не е толкова в това, че ще бъдат много приятни за четене – макар че аз ги намирам за много приятни – или дори че ще бъдат особено проницателни, а по-скоро, че това, което изразяват, те изразяват мълчаливо. Правилно, добро и важно е ние – независимо кои сме – да ценим и да упражняваме въображението си. Това не е само част от това да се събираме заедно, за да си представяме различни бъдещето, за да можем да се борим за тях; това е и голяма част от това да бъдем или да станем хора.

Мисля, че това е особено важно в епоха, в която бъдещето се пише за нас от сили, които са далеч извън нашия контрол. Де да бяха само политиците! Сега бъдещето се определя от милиардери като Джеф Безос, които са спечелили абсурдни суми от корпоративните си империи и ги използват, за да определят почти напълно свободно и безнаказано бъдещето на нашия вид по отношение на космическите пътувания, „изкуствения интелект“, геоинженерството, научните изследвания, развитието на глобалното здравеопазване и много други. До известна степен смятам, че една малка част от отказа да се поддържа тази система е – по много малък, но колективен начин – да си възвърнем силата да разказваме различни истории.

Затова се надявам, че истинският урок и послание на книгата е, че и вие можете да го направите; и вие трябва да го направите. Трябва да го правите за радостта от правенето му, а също и заради достойнство, че можете да го правите, защото едно от нещата, които тази система тихомълком ни казва, е, че огромното мнозинство от нас трябва да се задоволява с това, което има, и да остави въпроса за бъдещето на милиардерите.

Ако имаме късмет, няма да се окажем като домашната прислужница в разказа на Кори Глък Талия в Албиос, която основно чисти след ужасни богаташи, или като героя във Винаги на минутата, който една сутрин решава да напусне работата си в Amazon, защото не може да я понася повече, и се озовава в затвора само за да открие, че той е под управлението на Amazon. На някакво ниво мисля, че писането с други хора ни дава възможност да преосмислим собствената ни (пост)човечност. Това всъщност е ценно само по себе си.

Разбиране на утопията

СД: Нека се съсредоточим върху утопията за момент. Не четох по-голямата част от книгата, а я слушах чрез приложение за преобразуване на текст в реч.

МХ: Но ние разполагаме с аудиоверсия, прочетена от Сук-Ин Лий!

СД: Да, но го осъзнах твърде късно. Все пак смятам, че експериментът ми с приложението е много интересен, защото – разбира се, гласът на робота беше ужасен – ме накара да се замисля за медията. Каква е връзката между медията и способността ни да си представяме различно бъдеще? Изглежда, че днес разбирането ни за утопия – и за антиутопия, в този смисъл – е опосредствано предимно от изображения, а не от писмен текст или устно слово.

Едно от нещата, които много ми харесваха у Марк Фишър, беше подходът му да мисли за утопията по-скоро чрез звук, отколкото само чрез текст или изображение. По-специално, мисленето му за ретроутопията се опитва да открие онтологичните следи на минали утопии, които се усещат в музикалната носталгия. Мисля, че това може да оживи утопичните въображения и радикалното въображение днес по начин, който може да ни помогне да преодолеем някои от защитните механизми, които обсъждахме. Когато представите на хората една утопия – било то в литературата или в пространството на някой семинар – те често реагират по начините, които посочи: „Тази утопия никога няма да проработи; тя е нереалистична, не е в човешката природа“, или: „Да, добре, но ми покажи десетте стъпки, за да стигна до нея“. Мисля, че музиката по различен начин може да заобиколи тези защитни механизми. Би ми било много интересно да проуча това.

Освен това много мисля върху много добрата книга на К. Т. Нгуен Games: Agency as Art, която изследва какво е това, което намираме за толкова привлекателно в игрите. Не си спомням дали той използва думата „утопичен“, но едно от нещата, за които мисля много – тъй като също съм дизайнер на игри и в момента работя много в сферата на игрите – е неговата теза, че когато влезеш в игра, независимо дали е като Монополи или видеоигра, правилата на света са опияняващо опростени. Обикновено, когато си взаимодействаме със света, нашата деятелност (agency – бел. авт.) е невероятно сложна; ние се движим сред множество конфликтни системи на власт, социални взаимодействия, субективност и институции. Деятелността е много сложно нещо, особено в тази неолиберална епоха, когато всички ние сме натоварени със задачата да оцеляваме и да се ориентираме в множество работни места, училище, живот, романтика, социалност – всички тези различни нива в един свят без никакви гаранции. Но когато влезеш в играта, твоята деятелност е ясна, това, което трябва да правиш, е ясно, и твоите възможности за действие в заобикалящата среда са ясни. Мисля, че тази яснота е утопична. Нгуен пише за това колко очарователна е тази опростена деятелност и колко опасна може да бъде тази очарователност, когато вярваме, че реалният свят трябва да работи като игра.

Това са само два примера за нелитературни, нефилмови и неизобразителни подходи, които разглеждам в контекста на този голям въпрос за медията и утопизма. Моето усещане е, че базираните на образи текст медии като литературата и киното може би са твърде наситени както с провалени утопии, така и с харизматични дистопии. Мислителите и активистите на утопията може би трябва да се обърнат към други сетива, за да изследват тези неща.

Бих искал например да правя игри с работниците на Amazon. Когато изпълнявахме пилотния проект, който доведе до тази книга, дадохме на един семинар на работници от Amazon задача да измислят видеоигра, която да накарат всички мениджъри на Amazon да играят.

Имаше две много различни визии. Едната група си представяше играта, която очаквах – тя показваше колко ужасно и трудно е да се работи в Amazon, като поставяше мениджърите на мястото на работниците; това беше вид игра за отмъщение, нещо като сложен Тетрис, където трудността просто се натрупва до невъзможни нива.

Играта на другата група обаче основно се отнасяше до преквалификацията на мениджърите на средно ниво, за да признаят стойността на трудолюбивите работници пред мързеливите. Това беше игра, която можеше да бъде измислена от Amazon.

Мисля, че и двете игри имат „топианско“ ядро – не непременно утопично или антиутопично, може би по-скоро хетеротопично: друго пространство, което е в рамките на нашия свят, но и в разрез с него, изразяващо скрити надежди, страхове, мечти, кошмари…

СД: Това е много интересно. Мислил съм и за значението на диалога, особено във връзка с идеята на Фрейре, че назоваването на света променя света. Ако само разполагахме с времето и пространството – вероятно това е най-големият проблем – за да водим смислен диалог помежду си… Не е ли това основата на всички останали средства и техники, които обсъждаме?

МХ: Мисля, че си напълно прав и ако отново започна този проект, може би бих предвидил достатъчно място и време, за да могат хората да се разделят по двойки или да се съберат на групи по трима, за да напишат своите истории. Имам предчувствие, че ако направим това, историите може би ще са по-малко антиутопични.

СД: Струва ми се, че съществуват две основни тези за това къде можем да намерим утопията. Класическият възглед твърди, че утопията съществува някъде, някога и е някак недостижима – оттам и нейното име. По-новата гледна точка предполага, че утопията е тук и сега, нещо, което живеем, но може би не разпознаваме напълно, и което чака да му помогнем да се прояви в голям мащаб. Как трябва да мислим за утопията днес? Коя от тезите е по-жизнеспособна или има и трета възможност?

МХ: Един друг начин да формулираме въпроса ти би бил: „Утопията трансцендентно или иманентно явление е?“ Първото означава, че тя съществува някъде отвъд бреговете на нашия свят, пространствено или времево – някъде другаде, в бъдещето или може би в миналото. Мисля, че подобни митове могат да бъдат много полезни, но и много опасни. Със сигурност по света сме свидетели на невероятната опасност от мита за една отминала утопия: по времето, когато страната ни е била силна, когато Америка е била велика, когато мъжете са били истински мъже, а жените – истински жени, всички тези глупости. Но също така смятам, че дълго време хората са се организирали около визията, че един ден може да се пренесем към звездите или да създадем по-добро общество.

Аз съм на страната на тези, които вярват, че утопията иманентно явление. Тя е много по-всекидневна, много по-близка до нашия житейски опит. Както и в случая с разказите от книгата, начинът, по който утопизмът обикновено се усеща, е просто чрез отказ – отказ на тялото, отказ на хората да приемат условията си.

Често мисля, че утопията може да се изрази единствено в думата „Не!“. Работата на социалните движения и културните дейци е да ни покажат, че вътре в едно „Не!“ има утопично семе или семена. В крайна сметка, защо бихме отказали, ако не смятаме, че нещата могат да се подобрят?

И защо бихме поддържали отказа си отвъд първоначалния спазъм, ако някъде дълбоко в себе си не знаехме, че нещата могат да се променят? Но мисля, че повечето от нас са лишени от възможността да мислят систематично по този въпрос.

Бих се върнал към оригиналната Утопия на Томас Мор от 1516 г., която е интересна за мен не само защото е книга за едно трансцендентно друго място, за един по-добър свят, но и защото много от нея всъщност е за социалността, за приятелството, за пиршествата, за разговорите, за това как хората се отнасят един към друг. Истинският утопизъм е в отношенията. По същия начин, по който Одисея всъщност е за гостоприемството, Утопия също е книга за социалността. Мисля, че това разкрива нещо за иманентността на утопията: тя не е просто абстрактна концепция за по-добро общество; тя е нещо много силно застъпено в начина, по който се отнасяме един към друг, в начина, по който взаимодействаме като общество, и в радостта, която откриваме в игривостта, а не в конкретна визия за по-добро утре.

Радикалната радост и нуждата да въобразяваме заедно

СД: В Диверсия доста се борим с изданието, от което това интервю ще бъде част някой ден (първоначално мислехме, че ще бъде брой на списанието, но сега обмисляме да бъде сборник). Много ни е трудно да съставим план и действително да го следваме. Нещата обикновено се разпадат на различни етапи и в крайна сметка се връщаме в изходна позиция. Струва ми се, че когато хората се опитват да се ангажират с този вид съзнателно мислене за утопия – особено когато има ясна политическа цел – системата се проектира в нас, блокирайки способността ни наистина да започнем и да се отдадем на процеса.

МХ: Мисля, че си напълно прав. Собствената ни интернализация на системата ни прави алергични към оптимизма на някакво ниво. Аз съм много недоверчив към теориите, които се концентрират около травмата, но ако трябва да се спра на този термин, бих предположил, че сме травмирани от живота в това антиутопично общество и много се притесняваме да влагаме сърцето си в мисълта, че светът може да бъде по-добър, защото не искаме това наше сърце да бъде отново разбито. Мисля, че социализирането в това общество е да бъдеш с разбито сърце и затова ми се струва логично хората да избягват риска от утопия. Дори тези от нас, които официално, интелектуално и идеологически са отдадени на утопизма, може би също имат структури на избягване.

Не харесвам отговора, който ще дам, защото го смятам за глупав, но мисля, че ако искаме хората да използват утопичното въображение, вероятно трябва да го направим забавно. Една от причините, поради които си падам по писателските групи, е, че те са забавни за хората; събираме се, представяме си, светостроим. Мисля, че доминиращата култура на късния капитализъм е тази, която иска забавлението да не е политическо; тя иска забавлението да е под формата на видеоигри или спорт – индивидуализирани действия.

В момента много се интересувам от създаването на пространства за колективно забавление и творчество, не толкова защото смятам, че от това ще произлезе нещо гениално, но може би в един Спинозов смисъл има някаква радикалност в радостта от това да изпитваме радост заедно. Именно това въплътено преживяване на колективна радост, дори и малка, се превръща в афективна основа, върху която можем да започнем да изграждаме други форми на солидарност, другарство и борба.

Заглавно изображение: корицата на The World After Amazon, от Amanda Priebe

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments