Карта на иракската трагедия
Увод към превода
От месец август насам в Багдад и други иракски градове текат масови протести, които още в началото доведоха до сериозна заявка за реформи от страна на премиера Хайдер ал Абади. Трябва да се напомни, че той зае този пост преди повече от година, когато чрез натиск от страна на САЩ и съпротивата на дотогавашния министър-председател Нури ал Малики, се стигна до компромис – той отстъпи мястото си на Абади, но за сметка на това зае вицепрезидентския пост. Малики бързо беше уличен в огромни корупционни схеми, което предизвика (голяма) вълна от недоволство сред иракските граждани. Резултатът бе неговото окончателно отстраняване от властта. Въпреки това, най-вероятно неговата тъмна сянка ще виси още дълго време над политическия живот в страната – не само заради мощните икономически лостове, които той и неговото обкръжение движат, но и поради ролята му на брокер на иранските интереси в Ирак и връзките му с шиитските милиции.
Истината е, че основният повод за протестите бе режимът на тока, който в летните 50 градусови жеги създава значителни неудобства на населението. Но паралелно с недоволството от недостига на електричество, на преден план се поставиха и редица други искания, които надхвърлят чисто битовите несгоди, и се прицелват в цялостното устройство и механизмите на управление – бяха поставени искания за преследване на корупцията, намаляване на големия брой министерства, съдебна реформа и др. Един от основните лозунги бе за „гражданска държава”, в противовес на наложената след окупацията система на конвенсионализъм. Тази система разпределя висшите държавни постове между трите основни групи в обществото (сунити, шиити и кюрди).
Искането е насочено и срещу вмешателството на висшите духовници в политиката, като редица външни наблюдатели отбелязаха като положителен знак желанието на иракчаните за секуларна държава. Единствено не беше отчетен фактът, че именно зад формалното удовлетворяване на това искане се крие опасността централната власт да се концентрира изключително в ръцете на шиитската общност, тъй като след инвазията на ИДИЛ достъпът на сунитите до урните на едни предстоящи парламентарни избори ще бъде крайно ограничен. Този фактор оформя абсурдния интерес на властите в Багдад, свързан с присъствието на ИДИЛ, окупирала вече една трета от страната. Освен това поради гоненията на властите или благодарение на джентрификационни процеси, сунитското население в смесените райони като Багдад се стопява, с което намалява и тяхната политическа тежест. Иракски Кюрдистан от своя страна, още миналата година, използва създалата се ситуация, за да привлече спорния и богат на петролни залежи град Киркук към своята територия, и се възползва от всяка грешна стъпка на Багдад в името на своята независимост. Всичко това задълбочава фрагментацията в обществото и възпрепятства плахите опити за заздравяване на общата иракска идентичност.
Колкото и да се спекулира със светския облик на тези протести, истината е, че те от самото начало бяха подкрепени от шиитските духовни водачи – умереният Али Систани и крайният Моктада ал Садр, – като по този начин властта попадна в реална опасност. Хубаво е също да се припомни, че година преди ИДИЛ да завземе сунитските райони, във всички големи градове сунитите въстанаха срещу лошите условия на живот и репресиите на властта спрямо тях. Тогава протестните действия бяха смазани от правителството на Нури Ал Малики, което улесни в последствие установяването на ИДИЛ. Красноречив е примерът, че много сунити, живеещи в рамките на ИДИЛ, приемат властта на екстремистката групировка не толкова от симпатии към радикалния ислям, колкото поради убеждението, че техните бойци „са по-милостиви” към тях в сравнение с официалната иракска армия и шиитските милиции.
В последните месеци се предприеха реформи, които правят впечатление: няколко слети министерства, съкращения в общинските съвети, частично отваряне на зелената зона за сигурност в столицата, забрана на пътувания извън страната на ръководни кадри, уличени в корупция, и др. Някои от промените обаче са с обратен знак и срещу тях се надигат нови вълни на негодувание от засегнатите гилдии. В това число влизат университетските преподаватели, които в началото на протестите призоваваха към по-малко разхищения, а сега протестират срещу намалението на собствените им заплати.
Подобни статии:
Много от тези нюанси са трудно видими отвън. Ирак се е превърнал в енигматична държава, за която колкото повече се говори, толкова по-малко се знае. Това е така, защото всяко поредно новинарско съобщение, започващо с познатото „Кола-бомба бе взривена на оживен пазар в иракската столица…” единствено попълва статистически данни и затвърждава стереотипи, без да е наличен опит за вникване в дълбочина. На практика от около две години постоянно акредитирани западни журналисти в Багдад няма, тъй като страната е една от най-опасните точки за упражняването на тази професия. Логичното следствие е, че компетентните анализи са изключение.
С настоящия брой на dВЕРСИЯ се опитваме да запълним тази празнина, представяйки статията „Карта на иракската трагедия” на иракския журналист Омар ал-Джаффали в превод на български от Ралица Трифонова. Анализът разглежда причините за гражданското недоволство, като стъпва както на официални статистически данни, така и на преките впечатления на иракския автор по отношение на взаимовръзките между различните социални милюта в иракския социум.
Най-ценното в „Карта на иракската трагедия” е критичният поглед. Без да дава категорична насока за изхода от кризата, текстът очертава вертикалните структури на зависимости и контрол, прилагани от една почти феодална клика. Омар ал-Джаффали успява да обясни и друго много важно нещо, а именно – какъв е генезисът на икономическия имигрант, идващ от провалена държава като Ирак. Ако направим усилие да опознаем повече обстоятелствата в подобни страни, ще разберем колко тънка е границата между икономическия имигрант и бежанеца – тема, която занимава голяма част от света, особено в последно време.
От Дорейд Ал Хафид
Омар ал-Джаффал
Дори и най-големите оптимисти в Ирак не могат да отрекат, че ситуацията в момента е мрачна, а утрешният ден – неясен. Докато настоящето още не си е отишло, а бъдещето все още не е настъпило, партиите, управлявали страната от нейната окупация през април 2003 г. до днес, се опитват да избягат от отговорността си за поредицата от катастрофи, сполетели Ирак в политическата и социално-икономическата сфера, както и в тази на сигурността. Същите тези хора представят пред иракския народ всякакви доводи и аргументи, за да оправдаят тежкото състояние, до което са го докарали.
Изглежда, че техните методи са дали резултат и са успели да убедят народа да не им търси отговорност за постъпките. От друга страна обаче, те са постигнали и нещо друго – допринесли са за все по-задълбочаващото се разделение между иракчаните и за това националната им идентичност да се стопява с всеки изминал ден. Всъщност кои са иракчаните? Дали са една-единствена група? Кой се разпорежда с политическия им живот, кой взема решенията вместо тях? Каква е социалната им структура днес, след десетилетия на войни, разруха и окупация? Как върви животът им днес? Къде са парите им, натрупани в хазната на „държавата им” от повишените цени на петрола във времената, когато същата тази държава разчиташе изцяло на петролния бум? Какво са получили от всичко това?
Въпросите за лишенията
През 2011 г. иракското Министерство на планирането публикува доклад, озаглавен „Картата на лишенията в Ирак”. В документа са посочени социалните прослойки в страната. От него се вижда кой се възползва от нефтените приходи, кой – волно или неволно – подпомага тези управници и кои са онези, които са подложени на глад.
В доклада иракското общество е разделено на четири отделни групи. Въпреки че в документа не са анализирани политиките, които са довели до това разделение, нито са споменати ясно доходите на всяка от прослойките, в него все пак е намекнато, че изводите са направени на базата на достъпа до комунални услуги, инфраструктурата и нивото на образованието. На базата на други статистически данни на правителството и парламентарните комисии, на международната статистика и на наблюденията върху ежедневния живот на иракчаните могат да бъдат направени няколко извода, които показват една-единствена истина: страната живее във време на грабеж и клиентелизъм.
Срещата на големите
В средата на месец рамадан Абу Рихаб, зет на бившия министър-председател, Нури ал-Малики, и депутат в иракския парламент от област Кербала, публикува във „Фейсбук” снимка, на която той е до ал-Малики и двама предприемачи, които спечелиха (с помощта на ал-Малики и партията „ад-Дауа”) повечето обществени поръчки (и фиктивни сделки) по доставката на материалите за възстановяването на разрушената инфраструктура.
Под снимката Рихаб написа коментара: ”Срещата на големите”. Снимката е чудесна илюстрация на първата група от доклада. Тя представлява около 2% от цялото население на Ирак (около 33 млн. души), за които се смята, че са „най-добре”, защото имат достъп до основните услуги като инфраструктура, електричество, болници, а също така и до училища и културна среда. Това е според публичната класификация.
В действителност това са политиците, които вземат решенията в държавата и са част от властта – законодателна, изпълнителна и съдебна. Заедно с тях в групата са и капиталистите-паразити, родени от взаимните услуги с партиите, които са на власт. Към същата прослойка спадат и влиятелните духовници. Те са третата страна на триъгълника, който владее богатствата на страната. Тези хора укрепват още повече корупцията, като издават фетви и произнасят проповеди, прикриващи фиктивните проекти, чийто брой за периода между 2006 и 2015 г. е 9000, а стойността им е 230 млрд. долара. Болшинството от които не видяха бял свят, въпреки големия размер авансови плащания, направени по тях. Реализираните проекти през споменатия период са само 500!
При това положение не е чудно, че Ирак е на челните места по корупция в света пет години поред, а бедността и все по-големите проблеми в сигурността достигат до нива, съотносими само към тези на най-бедните държави в Африка.
Това, което е по-учудващо, е как са се обособили социалните прослойки, превърнали се в опора и закрила на тази действителност. Те съставляват втората група, описана в доклада, и в нея попадат 20% от населението. В документа се допуска, че тази група представлява – или се доближава до – средната класа в Ирак. Хората в нея имат достъп до споменатите услуги и живеят в нещо като полублагоденствие, което не е еднакво за всички.
В действителност тази прослойка не е политически независима от първата, защото именно тя е инициатор на клиентелистиките отношения с партиите. По-голямата част от представителите на втората група са чиновници в цивилната и военната сфера (броят на служителите в държавния сектор е около 6 млн. души). Това е „спокойната прослойка” – те получават заплатите си всеки месец, без реално да вършат каквато и да било работа (реално средното работно време е 10 минути дневно – това се отнася до онези, които изобщо ходят на работа). Тя е по-облагодетелстваната от оставащите две групи в обществото, защото получава подкрепа от държавата като кредити и авансови плащания, а заплатите идват от бюджета.
Хората отгоре и хората отдолу
Третата прослойка е най-голяма и обхваща 50% от иракчаните. Това са хората, които едва свързват двата края. По-голямата част от тях са наемни работници, дребни предприемачи, продавачи, таксиметрови шофьори и други не особено квалифицирани професии. Техният поминък е тясно свързан с представителите на втората група – хората със стабилни доходи. Много от спадащите към третата категория се стремят усилено да преминат във втората, като някои залагат на образованието на децата си. Властта спомага този процес именно чрез споменатите клиентелистки отношения.
Тук обаче се появява друг проблем – правителствата не могат да поемат негативите от издръжката на повече чиновници, при положение че 70% от настоящите не извършват реална работа. Въпреки ежедневната борба за живот и лошите услуги, до които имат достъп хората от третата група, те се поддават на религиозните проповеди на онези, които са част от първата.
Третата прослойка е близка до четвъртата, която представлява 28% от иракското население. Хората, които спадат към тази категория, живеят в крайна бедност в райони без наличието на комунални услуги, вода, канализация, и даже без достъп до училища.
Бедственото състояние, в което се намират повечето иракчани (от третата и четвъртата групи) им пречи да се опълчат срещу онези прослойки, в чиито ръце са парите, и срещу онези, които им сътрудничат. Религиозните послания, отправяни както от сунитски, така и от шиитски духовници, стават все по-популярни през последните 15 години. Те играят голяма роля за овладяването и убеждаването на населението. Отговорностите на отделните религиозни течения се разпределят посредством механизмите на „политическия процес” …за да се запази властта. Рядко се случва някое религиозно послание да се отнася за цялата политическа класа. Веднъж онези с чалмите ще кажат, че министър от една религиозна група е виновен за бедността, че друг е отговорен за влошаването на услугите, трети път – че има министерства, които са изкупителни жертви – като министерство на електричеството, чийто министър изглежда, че въобще не се интересува от всички критики и протести срещу него, въпреки че са заслужени.
Днес, както през всяко знойно иракско лято, в повечето градове има демонстрации (преди няколко дни в Басра демонстрант беше убит от куршум на силите за сигурност). Министърът се оправдава нахално, че кризата с тока е заради това, че иракчаните използват бойлери, при положение че температурата надхвърля 50 градуса. Изказването му предизвика вълна от подигравки. През последните 12 години за електричество са похарчени 40 млрд. долара. Въпреки това, токът продължава да спира за по 12 часа на ден, а понякога няма изобщо няколко дни поред.
Министърът е в кабинета си, демонстрациите избухват, но после демонстрантите бързо се разпръсват, поради непрекъснатите заплахи от политическите партии и подчинените им, или от сътрудничещите си с тях милиции.
На практика духовниците стават израз на гнева им към управниците и им предлагат ефективни решения – молитвите към Бога, избягването на пороците, помагането на бедните, за да се разпространи доброто на тази земя, и най-вече – за да се насочи вината към някого другиго. Така например една религиозна група казва на друга религиозна група, че е алчна и взема всичко за себе си. Друга пък смята, че ако ги нямаше „Ислямска държава” и изтощителните битки срещу нея, щеше да има пари за всичко. Нищо не се множи така, както джамиите и хусейниите (местата, където шиитите се събират за траурните церемонии по време на деня „ашура”, свързан със смъртта на почитания от тях Хусейн – внук на Мохамед – бел. прев.), които никнат във всеки град и квартал. Така изчезва националното самосъзнание на иракчаните и започва разделението между тях на отделни етно-религиозни групи, които се противопоставят една на друга.
Медиите също участват в този процес. По-голямата част от тях принадлежат на някоя политическа партия или са основани или финансирани от бизнесмен, който е свързан с една от партиите в правителството. Това обяснява защо в статиите, които пишат, медиите критикуват и хвалят избирателно. Така те допълнително задълбочават разделението между иракчаните.
А що се отнася до светски настроените, то тяхната реторика е странна и фалшива. Някои либерали и левичари непрекъснато призовават за търпение към опитите, които се правят с демокрацията, защото тя е „млада”, трябва й време да съзрее, да се отърве от „недостатъците” и „грешките”, които я съпътстват. Това е договорка, платена с постове и привилегии. Това е доказателство за неспособност и провал. Това е опит да се скрие истината – че сегашната политико-социална структура е причина за катастрофата, а не, че тя се дължи на „грешки”, които могат да се поправят. Тази реторика в същността си не се различава от отделни пасажи на ислямските проповеди, уж осъвременени, но всъщност потвърждаващи принципа „не е позволено да се опълчваш на управника”. Именно тези изказвания укрепват основите на корупцията в Ирак и позволяват на управляващите партии да ограбват системно парите на народа. Защото си имат оправдание и защото са унищожили надеждата, че може да има и други алтернативи.
Прослойки или класи
Един от най-сериозните проблеми на Ирак след 2003 г. е отсъствието на обединяваща иракчаните държава. Управляващите политически елити, като цяло дошли с окупатора и станали прикритие за неговите действия, успяват да създадат своята желана „държава“, в съответствие със собствените си критерии, но без никакъв опит и без каквато и да е програма за нейното управление.
Ливанският модел, затънал в злоупотреби, става неин образец, но дори този широк модел скоро се сблъсква с действителността в Ирак, разделен между онова, което е останало от гражданското и бедуинското начало. Вместо да се даде път за развитие на гражданското общество, чиито ценности и категории съвпадат с демокрацията, се развива процесът на провинциализация на обществото, при което племенните правила се налагат над закона, съживяват се традициите да се носи оръжие и конфликтите да се решават в племенните съвети, които започват да заместват ефективно съдилищата. Племенната институция не налага своите правила със сила върху обществото, а, подтикната от установения политически режим, започва да играе ролята на своеобразно звено за сигурност между племенните и държавните институции.
По-голямата част от управляващите партии днес са се издигнали до властта в качеството си на представители на „потиснатите”, особено тези на шиитите и кюрдите. Статистическите данни, изложени във въпросната карта обаче показват, че процентът на бедността в „шиитската” област Басра, която се счита за нефтения склад на Ирак, е също толкова висок, а комуналните услуги – също толкова лоши, колкото в другите области като Дияла, Киркук, Бабел, Мусанна или Найнауа. Процентът на неграмотност в повечето райони на Ирак също е приблизително еднакъв.
Всички партии – кюрдски, шиитски и сунитски – създадоха корумпирана власт, съсредоточена в ръцете на прослойка от паразити, които държат ключа към иракската хазна и си делят печалбата. Това е грабежът, който споменах в началото.
Докато всичко това се прикрива от обществото зад религиозните проповеди, насочени срещу отделните етно-религиозни общности, една вулгарна класа живее от грабежа на обществените финанси. Това е една от най-характерните черти на „новия“ Ирак. Изглежда обаче, че подобно говорене не може повече да въздейства в условията на финансовата криза, и липсата на основни услуги (ток, образование, здравеопазване), които сполетяха Ирак.
Един от най-популярните лозунги, издигнат по време на демонстрациите в Багдад на 31 юли, е „Бандитите ни ограбиха в името на религията“. Тези демонстрации и лозунги, които започнаха да обхващат повечето градове на Ирак, може би ще бъдат нов ключ към формирането на връзка между иракчаните и властта, която ще управлява страната им в бъдеще.
Превод: Ралица Трифонова
Фотограф: Али Аркади, Багдад
