Минало изоставено
Дорейд Ал Хафид
Краят на Студената война и завършекът на военните амбиции на Саддам Хюсейн срещат своята убежна точка на едно неочаквано място – бившето иракско посолство в Берлин. Сградата е изоставена в началото на 1990-те години, когато иракските дипломати напускат Германия. Оттогава съвременната конструкция е безпризорна и привлича вниманието на разнородна публика. Входната такса е доза авантюризъм, тъй като достъпът до сградата не е регламентиран и потенциално наказуем. Ако планирате посещение на немската столица и ви се прииска да споделите моя опит, ви съветвам да не ходите там в делничен ден, понеже ще привлечете вниманието на работещите в съседните административни сгради, а те биха могли да алармират полицията. Какво води до това стечение на обстоятелствата, една доста прилична сграда, с голям двор, в престижен квартал на Берлин, да бъде оставена на произвола на съдбата цели 24 години?! На този въпрос ще потърсим отговор в настоящето фото-есе. Също така ще бъдат напомнени някои недотам известни за широката публика факти, свързани с неотдавнашната история на близкоизточната страна, които макар и непряко, имат отношение към съдбата на постройката. За изоставената иракска легация в Берлин разбрах от публикация в интернет. Текстът описваше това осиротяло място така вълнуващо, че още четейки първите редове, си казах: “При първа възможност ще го посетя”. Така се и случи. Една слънчева неделя, в самия край на септември, се отправих към „Чайковски щрасе” 51 в източната част на немската столица…
Сградата е част от архитектурна композиция, състояща се от четири самостоятелни постройки, проектирани, за да бъдат дипломатически представителства. Днес нито една от тях не се ползва по предназначение, но докато останалите три, все пак, продължават да са административни сгради, то бившето иракско посолство се радва на функциите да бъде: нерегламентирана историческа атракция, убежище за бездомни и алтернативна арт сцена.
Сградата е построена през 1974 г. Теренът от 5 декара и постройката към него принадлежат на немската държава. На република Ирак е предоставено вечно право за ползване срещу еднократна вноска. Тази щедрост от страна на ГДР се дължи на топлите отношения, на които се радват Берлин и Багдад по онова време. Именно Ирак е първата държава извън социалистическия блок, признала Германската демократична република.
Подобни статии:
Модерната постройка е проектирана от немско-иракски архитектурен колектив, ръководен от арх. Хорст Бауер, известен с проектирането на кафе “Москва” и други обекти в района на Karl-Marx-Alee в Източен Берлин. Първите впечатления при влизането в изоставената сграда потвърждават очакваното – люпеща се мазилка, графити по стените и разхвърляни мебели.
В първите години след обединението на Германия общественият дискурс в страната е доминиран от темата за Щази, тайната полиция на ГДР. Близките връзки на иракските и източногерманските секретни служби не са били тайна за никого по онова време. След нахлуването на Ирак в Кувейт през 1990 г., в немската преса се появяват материали, набеждаващи иракските дипломати в подготовка на терористични актове на немска територия. Тренираните от Щази иракски агенти са складирали нужните взривове в мазето на иракското посолство, твърди немският вестник Die Junge Welt.
Легендата за складираните навремето взривове в мазето на посолството естествено насочи първоначалното ми внимание към тази част на сградата. От кухнята се спуснах по тясна вита стълба право към недрата на историята, но разочарованието ме сполетя на момента, в който сам се убедих, че помещението не е годно за склад на боеприпаси предвид факта, че там е разположена парната инсталация на зданието. Сетих се за Джордж Буш, който на въпрос на журналисти, къде са оръжията за масово поразяване в Ирак, шеговито поглежда под масата.
В резултат на анти-иракската кампания в немската преса, местните власти взимат мерки и започват разследване по случая. Без да има конкретни разкрития за планирани атентати, Германия решава да експулсира иракските дипломати, които изоставят сградата на посолството с всичкия инвентар в нея. След нормализиране на дипломатическите отношения през средата на 90-те, Ирак наема друга сграда в центъра на обединен Берлин за нуждите на своето възобновено представителство и не се интересува особено от съдбата на старата си легация.
Интериорното решение, включващо мозайка в зелени тонове, е сигурна препратка към древна Шумерия, в чието плодородно поречие между Тигър и Ефрат са открити най-старите познати мозайки, датиращи от третото хилядолетие пр. Хр. Изобразяването на геометрични фигури е било обичайно още тогава. Дали мозайките, красящи стълбището на бившето посолство, са дело на иракски майстор, можем само да гадаем. Но детайлен поглед показва, че не са ползвани мозаични пана и лети плочици, а автентична технология и много ръчен труд.
След като повече от две десетилетия сградата е била достъпна за авантюристи, ърбън-иманяри и други индивиди, останалото от инвентара и пропагандните материали не е много и е в окаяно състояние. И все пак, намериха се няколко късчета история, които привлякоха вниманието ми и събудиха заспали спомени. Едно от тях бе тази вътрешна заглавна страница, частица от разпокъсано партийно издание „Арабска революция”.
Дълъг балкон гледа към задния двор, а окарикатурен Саддам с електрически зъб, краси стената; отсреща го гледа брадясал хипстър, съмнително наподобяващ самообявилия се за Халифа на ИДИЛ – Абу Бакер Ал Багдади.
Необичайната среща на различни светове и светогледи, преплетени във времето, придава на пространството извънреден облик, поставяйки го извън регистъра на познатите места – един вид мета-пространство, породено от хода на историята и фантазията на случайността.
„Революцията е без алтернатива” (графит прев. от нем.). Последните 100 години от историята на Ирак са белязани от дълга поредица на бунтове, въстания и преврати, в които без изключение се потвърждава афоризмът на френския революционер Пиер Вернио – „Революцията е като Сатурн, тя поглъща собствените си деца”.
Замислен над революционните съдбини, дочувам шепот, нарушаващ неделната тишина. Поглеждам през предния балкон и разбирам, че вече не съм сам в тази бездна на провалени политики, времена и пространства.
Любов и омраза по линията на великия предел. Безспорно, Саддам Хюсейн е един от най-жестоките диктатори на нашето съвремие. Опознаването на историята обаче не се изчерпва с лепенето на етикети. Затова е уместно да се каже, че образът на иракския лидер присъства крайно еднозначно в обществения дискурс на Изток и на Запад. Това възпрепятства обективната преоценка на миналото, което е удобно за носещите отговорността за най-черните дни, сполетели иракският народ – дните след окупацията на страната през 2003-та.
Погрешно е схващането, че Саддам самоцелно влиза във война с Иран през 1980 г. Истината е, че неговите действия са превантивни на желанието на Ислямската република да предизвика революции в съседните държави с шиитски малцинства. Плановете на иракския диктатор за бърза война удрят на камък и конфликтът се проточва осем години, като взима над един милион жертви. От тях 300 хиляди са иракски военнослужещи. Икономическите щети и за двете страни са колосални.
Ирак е разорен след войната и разчита изключително на приходите от петрол, за да стабилизира икономиката си, но арабските му съседи от залива поддържат политика на свръх добив, в нарушение на задълженията, поети в рамките на ОПЕК, което срива цената на черното злато. Същевременно Кувейт отказва да предоговори изплащането на иракския дълг. Това кара Саддам да заяви на среща на арабската лига, че срещу страната му се води икономическа война, въпреки нейната саможертва за сигурността в региона. Отделно, сондажите в американската дипломация заблуждават иракския лидер, че САЩ не биха се намесили в случай на негова агресия над Кувейт.
Опожарените гаражи на посолството ме подсещат за опожарените нефтени кладенци в Кувейт, които Хюсейн подпалва при изтеглянето на войските си – мрачна гледка и едно от десетките престъпления на иракския диктатор. Не по-малко престъпление обаче е и отговорът на международната общност срещу Ирак. Наложените икономически санкции от страна на ООН водят до тежка хуманитарна криза и причиняват смъртта на половин милион деца под пет годишна възраст.
Обраслата горичка в задния двор на мисията напомня на райска градина. Смята се, че именно Месопотамия е послужила за вдъхновение в библейското описание. Сещам се и за иракските мочурища – най-голямата еко-система от този вид и убежище за милиони прелетни птици. През 90-те мочурищата са безжалостно изсушени от Саддам Хюсейн в отговор на бунта на местни шиити. Природата обаче е по-силна от злия гений на човека: от скоро местните бедуини отново карат гондолите си във възстановяващия се тръстиков рай.
Сама на произвола на съдбата, изоставената сграда по някаква анархистична логика сама намира най-доброто си предназначение – да бъде музей на съдбата си. А публика в един град, където отношението към миналото е така осезаемо, не липсва.
