Марк Уилсън
превод Росица Кратункова

Бъдещето, което искаме?

Конференцията за устойчиво развитие Рио+20, организирана от ООН през 2012 г. в Рио де Жанейро (UNCSD), завърши разочароващо и с доста неясен заключителен документ. Бърз поглед върху най-често използваните думи в текста казва всичко, което трябва да знаем. „Доброволен“ е използвана седем пъти, докато „обвързващ“ (в правен смисъл) само веднъж (UNCSD, 2012). „Преутвърждавам“ се появява петдесет и девет пъти, което не е толкова интересно, докато не се сравни с употребата на думата „обвързващ“. Изглежда от различните инициативи на ООН през последните 40 години  са дошли доста добри идеи, но повечето държави не са заинтересовани от изпълнението им. Може би най-поучителна е употребата на израза „постоянен растеж“ (sustained growth). Употребен не по-малко от шестнайсет пъти, той обозначава основна цел, която държавните делегати се ангажират да преследват (пак там). Световните лидери виждат постоянния растеж като основния начин за постигане на устойчиво развитие или на „бъдещето, което искаме“. Алтернативните политики, като закрилата на природата, налагането на регулации и преразпределението на богатствата, засега са оставени настрана.

За не да се оплетем в семантиката, важно е да изясним какво се има предвид под “постоянен растеж”. Изразът чисто и просто означава „вечен икономически растеж”. Това е учудващо прозрачен термин, който премахва до голям степен неяснотата за начина, по който водещите политици тълкуват устойчивото развитие. За всеки, загрижен за измерението на социалната справедливост в рамките тази нова политика, то е удобно вметнато в израза „устойчив и включващ растеж“. Сега вече имаме всичко: „непрекъснат икономически растеж за всеки“. Това може да ви прозвучи злокобно. Именно неограниченият икономически растеж е разрушителната сила, довела ни до тази каша, а сега някак се превръща в основния инструмент да се измъкнем от нея (Monbiot, 2012). Проблемът е предефиниран като собственото си решение. 

Зелената икономика е стратегическият метод, предложен от Програмата на ООН за околната среда (UNEP) в нейния доклад „Към зелена икономика – пътища към устойчиво развитие и изкореняване на бедността“ (2011), който определя дневния ред в Рио+20. Зелената икономика цели да пренасочи държавите от вредни начини на производство и потребление, т.нар. „кафява икономика“, към устойчиви практики, които да доведат до „повишено благосъстояние на хората и социална справедливост, като същевременно намалят рисковете за околната среда и екологичните дефицити“ (UNEP, 2011, стр. 16). Това ще се случи чрез „подобрения в оценките на околната среда и анализа на политиките … за да гарантира, че пазарът и политиките включват всички разходи и ползи от влиянията върху природата“ (ibid., стр. 18). Зелени услуги, които преди взимахме за даденост като безплатни, ще бъдат оценявани с подхода на разходите и ползите и ще бъдат търгувани на новосъздадени пазари.

Авторите на доклада „Към зелена икономика“ се опитват да разрешат двете основни предизвикателства на нашето време: увреждането на околната среда и трайната бедност, и добрите им намерения са очевидни в този доклад. Въпреки това подходът им да използват пазарни механизми за преодоляване на тези предизвикателства е проблематичен по самото си същество. Настоящата статия представлява критика на зелената икономика и на негласните допускания, върху които тя стъпва. Първата част изследва слабостите на зелената икономика както като идеологическа концепция, така и като нещо, което трябва да бъде въведено практически. Втората част се задълбочава повече в аргументацията, използвана за рационализиране на зелената икономика – аргументация, правеща възможно цялостното превръщане на природата в стока.

Слабостите на зелената икономика

Зелената икономика не успява да засегне по адекватен начин пет фундаментални проблема и затова има потенциала да засили увреждането на околната среда и да предизвика още по-голяма социална несправедливост от тази, която виждаме днес.

1. Екосистемните услуги са по същество трудни за остойностяване.
2. В недостатъчна степен се отчита ефектът на последващ отскок (rebound effect).
3. Гарантира се първенство на икономиката пред околната среда.
4. Пазарите осигуряват слаба защита за най-бедните.
5. Съществуващите пазарни механизми, целящи защита на природата, не са успешни.

Как можем да остойностим природните услуги точно?

„Докладът на хилядолетието за оценка на екосистемите“ (MEA, 2005) беше изключително значим, за да се подчертаят различните ползи, които природните процеси, дават на хората: например пречистването на въздуха и водата, кръговратът на хранителни вещества и създаването на храна чрез опрашването на посевите. Всички тези полезни процеси, взети заедно, са известни като екосистемни услуги. Според доклада 60% от тези услуги се влошават от съвкупното влияние на човешката дейност. В резултат има все по-голяма вероятност тези екосистеми да претърпят нелинейни и дори необратими изменения във функционирането си (пак там, стр.11). Разпадането на екосистемите възпрепятства изпълнението на т.нар. Цели за развитие на хилядолетието и застрашава благосъстоянието на всички хора, на днешните и бъдещите поколения (пак там, стр.14). Докладът на хилядолетието, както и други документи като докладът на WWF за Живата планета (2012), застъпват тезата, че трябва да се грижим с изключително внимание за екосистемите, тъй като самото ни оцеляване зависи от тях.

Признавайки тези тревоги, UNEP предложи стратегията си за зелена икономика, която се прицелва в две посоки. Едната е премахването на външните ефекти – незаплатените ползи или услуги, получени от природата. Защото цената на увреждането на екосистемите досега не фигурира в икономическите решения. Другата цел е намаляване на бедността чрез финансови трансфери от „ползвателите“ на природните услуги, като правителства, компании и общности, към „доставчиците“, бедните селяни, чието препитание често зависи от експлоатирането на крехки екосистеми (UNEP, 2011). За да постигне тези цели, зелената икономика следва да използва механизма „Плащане за екосистемни услуги“ (PES), който действа, като 1) рамкира дадена екологична функция като „услуга“, 2) слага ѝ цена, 3) създава пазар, който да свърже хората, които въздействат, контролират и управляват доставянето на такава услуга, с онези, които са готови да платят за нея (Kosoy & Corbera, 2010).

Основна критика към този пазарен подход е, че знанието ни за товa, как функционират екосистемите, е твърде недостатъчно, за да можем да се надяваме подобни груби оценки да бъдат адекватни. Дори добрите еколози и естествоизпитатели твърдят, че нашето разбиране за връзката ни с природата е в най-добрия случай оскъдно (Attenborough, 2006; Hollings, 1998). Въпреки това UNEP има самочувствието, че може да оцени опрашването, извършвано от насекомите на 190 милиарда долара на година (2011, стр. 18). Това число се основава на „биоикономическия подход“, предложен от Gallai et al.  (2009), където пазарната цена на реколтата бива умножена по коефициента си на зависимост от опрашване при най-тежката ситуация на „пълна загуба на опрашители“. Като оставим настрана етическия проблем на един свят без пчели, остава фактът, че без тях не сме способни да си осигурим повечето от тези услуги в какъвто и да било сериозен мащаб, въпреки завидния набор от технологии, с които разполагаме. Ако не можем да заменим природния капитал с физически, слабият подход на UNEP към устойчивостта става излишен. Дори Gallai et al. се съгласяват, че „екологичните последствия от намаляването числеността на опрашителите в големи мащаби са слабо познати“ (2009, стр. 820). Така че да разчитаме на икономически формули за опазване на екосистемите, вместо на предупрежденията на учените, е много рискована стратегия.

В недостатъчна степен се отчита ефектът на последващ отскок

Преследването на печалби е основната движеща сила за иновациите, а това обикновено води до технологически процеси, все по-ефективни в използването на природни ресурси. Неприятната последица обаче е ефектът на последващ отскок, по силата на който повишената ефективност води до повишаване употребата на технологии и консумацията на природни ресурси (Polimeni & Polimeni, 2006). Британският център за изследване на енергетиката показа, че по-ниският разход на бензин води до това колите да бъдат ползвани по-често и за по-дълги разстояния, както и че в други случаи спестените от бензин пари се харчат за други енергоемки стоки и услуги като например презокеански полети (2007).

Ако за намаляването на екологичните рискове се използват ценови механизми, има голяма вероятност за ефект на последващ отскок във всички сектори. Тъй като разходите по увреждане на екосистемите ще бъдат интериоризирани чрез PES, цената на природните ресурси ще нарасне и стоките ще станат по-скъпи. Компаниите, надяващи се да спечелят по-голям пазарен дял, ще инвестират в по-ефективни технологични процеси, за да намалят оперативните си разходи. Това би им позволило да намалят цените и да генерират по-голямо търсене. Намалените оперативни разходи може да направят по-печелившо увеличаването добива на изкопаеми от преди въвеждането на PES. Затова Kosoy et al. (2012) твърдят, че да изместим кривата на предлагането само по себе си не е достатъчно. Трябва да вземем предвид и динамиките на социалното поведение, влияещо върху търсенето на стоки. Това изрично се признава от UNEP, който твърди, че новите технологии трябва да бъдат съпроводени от „съответните им поведенчески и институционални промени“, за да предотврати подобен ефект на последващ отскок (2011, стр.359). Въпреки че това признание е добре дошло, UNEP не обяснява никъде в в своя доклад от 631 страници как поведението на институциите и хората може да се промени, с изключение на кратка препратка към данъчни облекчения и неподплатени с аргументи регулаторни политики. Това е основен пропуск в доклада. Не е достатъчно просто да приемем, че ефектът на последващ отскок може да представлява проблем. Трябва да има ясни насоки как зелената икономика и нейните архитекти могат да предотвратят една заплаха, която може изцяло да опорочи основната им цел – да опазят природата. 

Гарантира се първенство на икономиката пред околната среда

Нека да обърнем внимание за момент на предпоставката, на която се осланя зелената икономика. Когато сложим цена на природна услуга, това значи, че тя може да се купи. Corbera (2012) твърди, че това води до фундаментално изместване в логиката на опазването на природата. Етическите аргументи относно защитата на околната среда, като например справедливото отношение към идните поколения, или това, че природата има своя присъща ценност, биват заменени от утилитарни такива, които приоритизират най-полезните за човека елементи на природата. Това повдига важни етически въпроси, които могат да бъдат разглеждани в развитите държави, но също така заплашва да подкопае социалните норми на селските общности в развиващите се страни. Gómez-Baggethun et al. (2010) отбелязват, че процесите на остойностяване съвсем не са идеологически неутрални и могат да действат като институции, даващи израз на определени идеи за собственост и частно притежание. Съществува риск, че създавайки икономически стимули за опазване на природата, пазарните механизми могат да канализират логиките на индивидуализма и конкуренцията в общества, преди това структурирани въз основа на общностния дух и взаимопомощта (пак там). Традиционните форми на грижа към околната среда, като например етическото задължение или общностното регулиране, може да бъдат заменени от икономическия користен интерес, като така променят връзките между хората и между тях и природата.

Допускането, че икономическото остойностяване действително ще осигури защита на природата, е само по себе си доста несигурно, както отбелязва McCauley: 

„Да направим екосистемните услуги основа на стратегиите ни за опазване на околната среда означава просто да предположим – нарочно или не, че си струва да пазим природата само тогава, когато това води или може да доведе до печалба. Рискът да защитаваме подобна позиция е, че може да бъде взета съвсем буквално. Тогава, ако настъпи „обезценяване“ на природата … какво ще кажем на местните ѝ стопани, инвестирали в идеологията ни, и как ще бъдем в състояние да я опазим от ликвидиране?“ (2006)

Както споменах по-горе, ще се окаже много трудно да бъде определена прецизна цена на екосистемните услуги. Ако плащанята за опазване на природата се окажат недостатъчни да компенсират пропуснатите ползи и стойността, спечелена от избора на алтернативни варианти, то тогава PES може да бъде контрапродуктивно за постигане на заложените си цели (Gómez-Baggethun et al., 2010). Негативният резултат би се усилил допълнително, ако заради PES бъдат изоставени други стратегии за съхраняване. Нещо повече, когато оставяме опазването на околната среда на капризите на пазара, би било добре да имаме предвид, че бизнесът няма за своя основна цел защитата на природата. Съгласно прословутата формулировка на Милтън Фридмън (1970), бизнесът има само една социална отговорност: да преследва печалба. Ако една корпорация може да печели от разрушаването на някоя екосистема, без с това да отблъсне клиентите и акционерите си, тя би имала още по-малко скрупули. Експлоатацията на петролните пясъци на Атабаска в Канада е крещящ  пример за това.

Природа за тези, които могат да си я позволят

Един милиард недохранени хора живеят днес по света (UNCSD, 2012, стр.4), въпреки увеличаването на продуктивността по време на Зелената революция. UNCSD твърди, че „бедността е най-голямото глобално предизвикателство пред света днес“ (2012, стр.1). Затова неглижирането му би подкопало легитимността на зелената ни икономика. Основно безпокойство тук е, че неравно разпределение на богаствата може да съществува толкова лесно в една зелена икономика, колкото и в кафявата (Flomenhoft, 2011).  Докладът на UNEP (2011) няколко пъти споменава нуждата от изграждане на някакъв вид защита за бедните в новата икономическа политика. Докладът обаче не признава в нейната пълна степен способността на пазарните сили да нанесат скоропостижни вреди върху тяхното препитание и околна им среда (Brockington, 2012). Например, за по-малко от десетилетие над 18 милиона хектара девствена дъждовна гора в Индонезия са били отсечени за особено доходоносното производство на биогориво, така довеждайки до крайно обедняване и обезвластяване на коренното население там (Colbran, 2011). Нещо повече, това не е просто морален въпрос, касаещ социалната справедливост. Wangari Maathai (2008) подчертава, че бедността и неравенството водят да конфликти. А те несъмнено рушат околната среда и пречат на демократичното участие, процеси, генериращи още бедност и т.н. Ако зелената икономика не успее да смекчи бедността и неравенството, опитите да се опази природата ще бъдат сериозно препятствани на много места по света.

UNEP твърди, че „над всяка инициатива на зелената икономика трябва да стои ориентация в подкрепа на бедните“ (2011, стр.20). Налагането на такъв дневен ред в икономиката неизменно ще изисква силно управление и широка интервенция във функционирането на глобалните и национални пазари. Тук има противоречие, защото цялата идея за зелена икономика се основава върху доминиращата неолиберална парадигма за създаването на пазари и свободното им функциониране, макар и с възможния начален тласък от правителствата под формата на данъчни облекчения. Значителен би бил размерът на интервенцията, необходима, за да може зелената икономика да не пострада от това, създадените от пазарите нови възможности да бъдат „завзети от елита“ (Brockington, 2012). Подобна ситуация прилича повече на социалния капитализъм, отколкото със свободния пазар. Но през последните десетилетия повечето правителства подкрепят политиките на либерализиране на пазара и затова изглежда малко вероятно да искат да предприемат такова силно регулиране на пазара в настоящия момент. 

Провалът на въглеродните пазари

Опитът с гъвкавите механизми на споразумението от Киото трябва да служи като предупреждение срещу разширеното впрягане на пазарите в други сфери на опазването на околната среда. Рамковата конвенция на ООН за климатичните промени (UNFCCC) трябваше да стабилизира глобалните въглеродни емисии, налагайки правно обвързващи намаления на емисиите за развитите държави чрез Протокола от Киото. Гъвкавите механизми целят да помогнат на държавите да „постигнат заложените нива, редуцирайки емисиите или премахвайки въглерода от атмосферата в други страни по икономичен начин“ (UNFCCC, 2013). Те позволяват на държавите да търгуват квотите си за въглеродни емисии, купувайки „разрешения“ от други държави или оператори по Анекс 1 на Протокола, които имат излишък (cap and trade), или пък купувайки „компенсационен кредит“ чрез инвестиции в „проекти, намаляващи емисиите“ в развиващите се страни (извън анекс 1) (механизъм за чисто развитие).

Гъвкавите механизми на Киото са теоретично издържани, но действителността е по-малко обнадеждаваща. През април 2013 г. най-големият пазар за въглерод на света, Системата за търгуване на емисии на ЕС (EU ETS), оцени въглерода на по-малко от 3 евро за тон (The Economist, 2013). Това обезценяване беше основно причинено от това, че EU ETS  разпредели безплатни кредити на някои големи замърсители въз основа на миналите им емисии, практика, познатата като „заварено положение“ (grandfathering)  (Coelho, R., 2012). Днес на пазара има твърде много кредити, за да може той да функционира нормално. В крайна сметка, 3 евро за тон не е достатъчна спирачка пред големите замърсители като енергийните компании. Дори въглеродните пазари да оцелеят, тяхната способност да предотвратят антропогенна климатична промяна остава съмнителна. Откакто пазарите бяха официално въведени през 2005 г., въглеродният диоксид в атмосферата се е увеличил от 378 на 398 ppm (Национална администрация за океаните и атмосферата; 2013). Hansen et al. (2008) смятат 350 ppm за най-високото, което можем да си позволим, ако искаме да запазим относително стабилния климат от епохата на холоцена; с други думи, ние сме се насочили в погрешната посока. Това показва, че пазарните механизми невинаги водят до опазване на природата, въпреки добрите намерения на онези, които ги измислят.

Плащането за екосистемни услуги (Payment for Ecosystem Services, PES) най-вероятно ще следва модела на международната климатична политика REDD+ (Reducing Emissions from Deforestation and Forest Degradation, Намаляване на емисиите от обезлесяване и деградация на горите). REDD+ промотира остоковяването на способността на горските екосистеми да отнемат и задържат въглерод от атмосферата, при което купувачите на въглеродни компенсации за въглерод  прехвърлят средства към продавачи в замяна на устойчивото управление на дадени горски райони (Corbera, 2012). Още е твърде рано да се оцени успеха REDD+, но програмата вече среща проблеми като малкото финансиране от донорските страни и липсата на институционална инфраструктура, която да я въведат, в страните реципиенти (Clements, 2010). REDD+ също така привлече критики от някои местни организации на коренни населения, които твърдят, че тя се използва, за да подкопае основните им права и може да доведе до масово заграбване на земята  (Espinoza Llanos and Feather, 2011). Пилотни проекти на REDD+ е трябвало да преодолеят многобройни предизвикателства като договарянето на различни форми на владеене на земята, изграждането на доверие между различни заинтересоване лица и точното следене и оценяване на екосистемните услуги  (Corbera, 2012). Сложността на въвеждането на пазарния механизъм в местния контекст е фундаментално предизвикателство пред REDD+ и други форми на PES.

Остоковяването на природата

Природата като фиктивна стока

Лидерите от UNCSD се стремят да превърнат функциите на екосистемните услуги в нещо, което Карл Полани (1944) нарича фиктивни стоки, за да могат те да бъдат инкорпорирани в глобалната и местните икономики (Brockington, 2012). Истинските стоки като например петрола и дървесината са физически предмети, които при продажба се прехвърлят в други ръце. Фиктивните стоки като земята и труда не се прехвърлят в други ръце при продажба. Вместо това се разчита на сложни обществени договорки и политически институции (като титулярни актове или трудови договори), за да бъде прехвърлено правото на собственост или на използване (Polanyi, 1944). PES е пример за такъв тип договорка.

Остоковяването на природата изобщо не е нещо ново. Купуваме и продаваме плодовете на природното изобилие още от появата на парите. Различното при зелената икономика обаче е нейният мащаб. Предстои остоковяването да бъде пренесено върху области, преди това управлявани от други обществени институции като законодателната закрила, общностното владеене или пък статуса да бъдат свещени (Kosoy et al., 2012). Тези обществени институции невинаги са успявали да опазят околната среда, но това е основно защото са били подкопавани от същите тези пазарни сили, чийто обхват сега предстои да бъде разширен. В зелената икономика ще имаме правото да купуваме чист въздух, чиста вода, плодотворни почви, стига да имаме достатъчно пари в сметката си. Продаваме самата природа, не само плодовете, които произвежда.

Към това опасение се прибавя и по-практичното притеснение, че пазарите често се представят зле при разпределението на фиктивни стоки и общи блага. 

Брокингтън отбелязва: 

„Фиктивните стоки като земята и работната сила не живеят лесно в пазарите, защото стоковата форма улавя само част от тяхното обществено съществуване. Пазарите не признават емоционалната привързаност към дом и място, не признават също така, че работната сила се състои от хора с идентичност, стремежи, мечти и семейства.“ (2012, стр 420).

Когато стоките и услугите бъдат дефинирани като фиктивни стоки, техният обществен и екологичен контекст се премахва и цяла група културни и вътреприсъщи ценности стават стари и излишни. Полани съвсем директно е заявил, че „да се позволи пазарния механизъм да бъде единственият пътеводител на съдбата на хората и тяхната природна среда… би довело до унищожението на обществото“ (1944, стр 76).

Реториката на зелената икономика

Остоковяването на природата става възможно, благодарение това, че е бил конструиран начин на говорене, позволяващ на хората да я възприемат в парични термини. Той се разпространява от властовите елити от времето на философа Франсис Бейкън насам. Бейкън призовава за обвързването на „природата с всичките ѝ деца… за експлоатирането ѝ и превръщането ѝ в робиня“ (1603, цитиран при Farrington, 1964). Това, че природата може да бъде купувана и продавана, обаче не е онтологично определение, а е социална конструкция, отразяваща определен културен и времеви контекст. През 20-те години на XVII в., колонизаторите от Плимут (Масачузетс) попитали Масасойт, вожд на индианското племе Уампаноаг, какво е мнението му за продажбата на земята:

„Какво е това, което наричате собственост? Не може да бъде земята, защото тя е наша майка, която храни всички свои деца: зверовете, птиците, рибите и всички хора. Горите, потоците и всичко друго по нея принадлежи на всички и е за ползване от всички. Как може един човек да каже, че нещо от това принадлежи само нему?“

Езикът на Масасойт ясно изразява една обществена действителност, твърде различна от имплицираната от авторите на Към зелена икономика, които твърдят, че: „В идеалния случай промените във фондовете на природния капитал ще бъдат оценени в парични термини и включени в националните счетоводства“ (2011, стр.23). Окачествявайки околната среда като „фондове природен капитал“, UNEP мобилизира един мироглед, който Evernden (1993) нарича „ресурсизъм“, при който природата бива определяна спрямо своята полезност за хората. Това легитимира рационалността на това да се остойностяват екосистемните услуги, в същото време изключвайки други мисловности, като например екоцентризма на Масасойт.

Начинът, по който представяме природата, формира и влияе върху начина, по който разбираме екологичните проблеми и оттук определя какви възможни решения стоят отворени пред нас (Lindseth, 2006, стр.26). В резултат от това, начинът на говорене (дискурсът) определя пространството, в което може да се осъществи анализ на проблема, а мирогледът, върху който това говорене почива, може да остане неразбран или дори неидентифициран. В Към зелена икономика (2011) преобладаващият тон е този на „екологичната модернизация“ — възгледът, че технологичното развитие ще доведе до по-ефикасно използване на природните ресурси (Brockington, 2012). Както Хайер пояснява, това има важни последици,: „Дискурсивната сила на екологичната модернизация се проявява в степента, в която заложените в нея бъдещи сценарии се просмукват в обществото и в която различните субекти преформулират интересите си и припознават нови възможности и проблемни точки“ (1995, стр.261).

Екологичната модернизация е убедителен начин на говорене, защото предефинира икономическия растеж и защитата на природата като допълващи се и дори взаимно подсилващи се. Това не само се харесва на определени мощни целеви аудитории като политици и бизнес лидери (Dryzek, 1997, стр.15), но и спомага да бъдат смекчени притесненията на онази част от обществото, която познава екологичните проблеми. „Проблемните точки“, безпокоящи хората, се трансформират: от „възможността за екологичен колапс“ на „кое е най-уместното технологично решение?“

Вярата ни в прогреса

Към зелена икономика (2011) на UNEP се опитва да предложи план за човечеството и се опира на същите презумпции като предшественика си Нашето общо бъдеще (1987). През 1983 г. ООН сформира Комисията Брунтланд в отговор на две големи тревоги. Едната са все по-силните свидетелства за влошаване на околната среда на регионален мащаб в резултат на индустриализацията като киселинните дъждове, обезлесяването и замърсяването на водите. Другата е страхът, че икономическото и социално развитие скоро ще бъдат спънати от недостига на ограничените природни ресурси, както твърдят Донела Медоус и други в своя доклад Границите на растежа (1972). Загрижеността за околната среда силно се увеличи през последните десетилетия, а много от предсказанията на Медоус и др. се сбъднаха със забележителна точност; проблемите не са изчезнали (Bigg, 2011, стр.460). Важно е да видим, че комисията Брунтланд и UNEP са нагърбени с една и съща задача и достигат до един и същи отговор: той е икономическият растеж.

Комисията Брунтланд признава необходимостта от политическо действие, за да се предотврати по-нататъшната деградация на околната среда, но сякаш не обръща достатъчно внимание на аргумента за „границите на растежа“:

„Концепцията за устойчиво развитие има своите ограничения – не абсолютни граници, а ограничения върху природните ресурси, наложени от настоящото състояние на технологиите и обществена организация, както и от възможността на биосферата да абсорбира ефектите от човешката дейност” (Световна комисия по околна среда и развитие, 1987, стр.7)

Заключението е, че няма „абсолютни ограничения“, а само няколко неудобни такива, които могат да бъдат преодолени от собствената ни находчивост. Към зелена икономика (2011) чертае същата линия със своя дискурс на екологичната модернизация. И двата доклада поддържат добре установения голям разказ за неотклонния марш на човечеството към едно светло, все по-прогресивно бъдеще. Непоколебимата вяра, че може да преодолеем всяка пречка с общите сили на научната мисъл и технологичната иновация, е проникнала в общото ни съзнание от времето на Просвещението. Кристофър Лаш заявява: „Прогресивният оптимизъм почива, в крайна сметка, на отричане на природните ограничения на човешката сила и свобода и не може да оцелее дълго време един в свят, в който осъзнаването на тези ограничения е станало неизбежно“ (1991, стр.530). Това твърдение е особено показателно. Ако комисията Брунтланд беше представила различна интерпретация на устойчивото развитие – такова, което приема възможността за абсолютни природни ограничения, Нашето общо бъдеще (1987) щеше да повдигне сериозни съмнения за смисъла от преследването на икономическия растеж като основен инструмент за структуриране на обществото ни. Тристагодишната догма на прогреса щеше да бъде отхвърлена или поне подложена на истинска преоценка. Щяхме да бъдем принудени да признаем, че сме направили грешка, че някъде по пътя сме взели погрешен завой. Комисията Брунтланд не е била готова да вземе тази стъпка, също както лидерите от UNEP и UNCSD не са готови да го направят сега. Явно славната епоха на прогреса трябва да продължи. 

Заключение

Към зелена икономика (2011) предлага една много консервативна идея как човечеството може да постигне устойчиво развитие. Тя разчита силно на парадигмата на растежа, поддържана от Нашето общо бъдеще (1987), въпреки трупащите се доказателства, че тази икономическа политика е ускорила разрушаването на природата до огромни размери през последните двадесет и пет години (MEA, 2005; WWF, 2012) и въпреки че бедността остава ширеща се в много държави (UNCSD, 2012). Зелената икономика пада в капана на растежа като основна цел на обществото и затова избягва най-важния въпрос: за какво е самата икономиката? Обещанията на екологичната модернизация имат някаква валидност: преминаването към обновяеми източници, както и намаляването на замърсяването и разхищаването на природни ресурси са важни предложения, ако и да не са нови. Но новите рискове, появили се с остоковяването на природните системи, са особено обезпокоителни, тъй като те не взимат предвид онова, което Martínez-Alier (2002) нарича „несъизмеримост“: че много аспекти на човешкото съществуване и природната среда не могат да бъдат адекватно разглеждани в икономически термини. 

И така, какви алтернативи има? Твърди се, че Алберт Айнщайн е казал: „Значимите проблеми, които стоят пред нас, не могат да бъдат разрешени със същото мислене, което сме имали, когато сме ги създавали“. Изправени сме пред сложни, многопластови екологични и обществени проблеми и говоренето за прогрес и технологична непобедимост не ни помага, тъй като ограничава способността ни да мислим за решения извън икономическата сфера. Едно скромно признание за нашата абсолютна зависимост от околната среда неимоверно би променило гледната ни точка. Тогава би станало възможно да видим някои екосистемни функции като толкова фундаментално важни – едновременно сами по себе си и заради ползите, които ни носят – че да трябва да бъдат опазваме по най-сигурния възможен начин. А това се състои не в стандартизирани икономически оценки, а в редица адаптирани спрямо контекста мерки като правната закрила, проактивната консервация, вече наличните местни институции и изследването на социално-икономическите взаимодействия.

Смяната на начина на говорене също така би стимулирала хората и общностите да преосмислят логиката на потреблението и да преоценят какво е най-важно в обществото ни (Jackson, 2009). Тази саморефлексивност навярно би довела и до етически ангажирано изследване на глобалните неравенства. То би призовало правителствата да наложат регулации върху експлоататорските бизнес практики и да осигурят смислено преразпределение на богатството без да бъдат спъвани от това, че като най-важна цел се привижда икономическият растеж. Този процес на обществена промяна няма да е лесен, но се налага с необходимост. Той започва с признаването на факта, че природата е нещо повече от форма на капитал, който може да бъде търгуван. 

Библиография

1. Attenborough, David, 2006. Planet Earth [DVD] Bristol: BBC. Bacon, Francis, 1603. Temporis Partus Masculus. Translated from Latin by Benjamin Farrington,1964. The Philosophy of Francis Bacon [online] Достъпно на: http://isnature.org/files/Bacon_Masculine_Birth_of_Time.htm [Accessed 5 October 2012].

2. Batt, William, 2003. The Compatibility of Georgist Economics and Ecological Economics. Wealth and Want [online] Достъпно на: http://www.wealthandwant.com/docs/Batt_GEE.html [Accessed 23 September 2012].

3. Bigg, Tom, 2011. Development Governance and the Green Economy: A Matter of Life and Death? Review of Policy Research, 28(5), pp.459-465.

4. Brockington, Dan, 2012. A Radically Conservative Vision? The Challenge of UNEP’s ‘Towards a Green Economy’. Development and Change, 43(1), pp.409–422.

5. Clements, Tom, 2010. Reduced Expectations: the political and institutional challenges of REDD+. Oryx International Journal of Conservation, 44(3), pp.309- 310 [online] [pdf] Достъпно на: http://journals.cambridge.org/download.php?file=%2F60977_DF1AC5CC0 CBDFAE01F2D02515BF821A3_journals__ORX_ORX44_03_S003060531 0000712a.pdf&cover=Y&code=e963895fa2b619c28eb4aa14d4bda045 [Посетено на 22 септември 2012].

6. Coelho, Richard, 2012. Green is the Color of Money: The EU ETS failure as a model for the “green economy”. Carbon Trade Watch, [online] [pdf] Достъпно на: http://www.carbontradewatch.org/downloads/publications/EUETS_Report-web.pdf [Посетено на 22 септември 2012].

7. Corbera, Esteve, 2012. Problematizing REDD+ as an experiment in payments for ecosystem services. Current Opinion in Environmental Sustainability, 2012(4), pp.1–8.

8. Colbran, Nicola, 2011. Indigenous Peoples in Indonesia: At Risk of Disappearing as Distinct Peoples in the Rush for Biofuel? International Journal on Minority and Group Rights, 18, pp.63–92.

9. Dryzek, John, 1997. The Politics of the Earth: Environmental Discourses. Oxford: Oxford University Press.

10. Espinoza Llanos, Roberto and Feather, Conrad, 2011. The reality of REDD+ in Peru: Between theory and practice – Indigenous Amazonian Peoples’ analyses and alternatives. AIDESEP and Forest Peoples Programme, [online] [pdf] Достъпно на: http://www.forestpeoples.org/sites/fpp/files/publication/2011/11/realityredd-peru-between-theory-and-practice-website-english-low-res.pdf. [Посетено на 23 септември 2012].

11. Evernden, Neil, 1993. The Natural Alien – Humankind and Environment. 2nd ed. Toronto: University of Toronto Press Inc.

12. Flomenhoft, Gary, 2011. Viewpoints. Natural Resources Forum, 35, pp.63-72.

13. Friedman, Milton, 1970. The Social Responsibility of Business is to Increase its Profits. The New York Times Magazine, September 13.

14. Gallai, Nicola, et al., 2009. Economic valuation of the vulnerability of world agriculture confronted with pollinator decline. Ecological Economics, 68, pp.810- 821.

15. Gómez-Baggethun, Erik, et al., 2010. The history of ecosystem services in economic theory and practice: From early notions to markets and payment schemes. Ecological Economics, 69, pp.1209–1218.

16. Hajer, M.A., 1995. The Politics of Environmental Discourse: Ecological Modernization and the Policy Process. Oxford: Clarendon Press.

17. Hansen, James, et al., 2008. Target Atmospheric CO2: Where Should Humanity Aim? The Open Atmospheric Science Journal, 2008, 2, pp.217-231.

18. Holling, C.S., 1998. Two cultures of ecology. Conservation Ecology, 2(2), [online] Достъпно на: http://www.consecol.org/vol2/iss2/art4/ [Посетено на 30 юни 2012].

19. Jackson, Tim, 2009. Prosperity without Growth: Economics for a Finite Plant. London: Earthscan.

20. Kosoy, Nicolás, and Corbera, Esteve, 2010. Payments for ecosystem services as commodity fetishism. Ecological Economics, 69, pp.1228–1236.

21. Kosoy, Nicolás, et al., 2012. Pillars for a flourishing Earth: planetary boundaries, economic growth delusion and green economy. Current Opinion in Environmental Sustainability, 4, pp.74–79.

22. Lasch, Christopher, 1991. The True and Only Heaven. New York: Norton.

23. Lindseth, Gard, 2006. Political Discourse and Climate Change: The Challenge of Reconciling Scale of Impact with Level of Governance. Ph. D., Trondheim University.

24. Maathai, Wangari, 2008. An Unbreakable Link – Peace, Environment and Democracy.Harvard International Review, Winter Issue, 29(4), pp.24-27.

25. Martínez-Alier, Joan, 2002. The Environmentalism of the Poor: A Study of Ecological Conflicts and Valuation. Cheltenham: Edward Elgar Publishing Ltd.

26. McCauley, Douglas J., 2006. Selling out on nature. Nature, 443, pp.27–28.

27. Meadows, Donella, et al., 1972. The Limits to Growth. New York: Universe Books. Millennium Ecosystem Assessment, 2005. Ecosystems and Human Well-being: General Synthesis. [online] [pdf] Достъпно на: http://www.maweb.org/en/Synthesis.aspx [Посетено на 29 юни  2012].

28. Monbiot, George, 2012. The end of an era, [online] 25 June. Достъпно на: http://www.monbiot.com/2012/06/25/end-of-an-era/ [Посетено на 29 юни  2012].

29. National Oceanic and Atmospheric Administration, 2013. Trends in Atmosphere in Carbon Dioxide [online] Достъпно на http://www.esrl.noaa.gov/gmd/ccgg/trends/global.html#global_data [Посетено на 30 май 2013].

30. Polanyi, Karl, 1944. The Great Transformation: The Political and Economic Origins of Our Time. Boston: Beacon Press.

31. Polimeni, John, and Polimeni, Raluca Iorgulescu, 2006. Jevons’ Paradox and the myth of technological liberation. Ecological Complexity, 3, pp.344-353.

32. The Economist, 2013. Carbon Trading ETS RIP? [online] 20 April. Достъпно на: http://www.economist.com/news/finance-and-economics/21576388-failure-reform-europes-carbon-market-will-reverberate-round-world-ets [Посетено на 30 май 2013].

33. The UK Energy Research Centre, 2007. The Rebound Effect: an assessment of the evidence for economy-wide energy savings from improved energy efficiency [online] [pdf] Достъпно на: http://www.ukerc.ac.uk/Downloads/PDF/07/0710ReboundEffect/0710ReboundEffectReport.pdf [Посетено на 30 октомври 2012].

34. The World Commission on Environment and Development (or Brundtland Commission), 1987. Our Common Future, [online] [pdf] Достъпно на: http://www.un-documents.net/wced-ocf.htm [Accessed 30 November 2010].

35. United Nations Conference on Sustainable Development, 2012. The future we want, [online] [pdf] Достъпно на: http://daccessddsny.un.org/doc/UNDOC/GEN/N12/381/64/PDF/N1238164.pdf?OpenElement. [Посетено на 29 юни 2012].

36. United Nations Environment Programme, 2011. Towards a Green Economy: Pathways to Sustainable Development and Poverty Eradication, [online] [pdf] Достъпно на: http://www.unep.org/greeneconomy/Portals/88/documents/ger/ger_final_dec_2011/Green%20EconomyReport_Final_Dec2011.pdf. [Посетено на 29 юни 2012].

37. United Nations Framework Convention on Climate Change, 2013. The Mechanisms under the Kyoto Protocol. [online] Достъпно на: http://unfccc.int/kyoto_protocol/mechanisms/items/1673.php [Посетено на 3 април 2013].

38. WWF, ZSL and G.F. Network, 2012. The Living Planet Report 2012 – Biodiversity, Biocapacity and Better Choices, [online] [pdf] Достъпно на: http://wwf.panda.org/about_our_earth/all_publications/living_planet_report/ [Посетено на 30 юни 2012].

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments